Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Gauntlet, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode(2007)
Корекция
Boman(2007)

Издание:

МАЙН РИД

БЯЛАТА РЪКАВИЦА

 

Преведе от английски ЖЕНИ БОЖИЛОВА

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художник ПЕТЪР ТЕРЗИЕВ

Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ

Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор МАРГАРИТА ЧОБАНОВА

 

Английска. Трето издание. Литературна група V. Изд. № 795

Дадена за набор на 3. VI. 1981 г. Подписана за печат на II. IX. 1981 г. Излязла от печат на 20 X. 1981 г. Формат 60×90/16. Печатни коли 31. Издателски коли 31. УИК 27,21. Цена: брошура 2,26 лв., подвързана 2.52 лп.

 

Код 11

95376 21632 / 6126—29—81

Държавно издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2а ДП „Тодор Димитров“, бул. „Георги Трайков“ 2а, София

c/o Jusautor, Sofia

 

Mayne Reid

The White Gauntlet

G.W.Dillingham Co., Publishers

New York

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Глава XXX. „Главата на сарацина“

„Главата на сарацина[1]“ се намираше на половин миля от реката Колн и от град Ъксбридж. За да се отиде дотам от града, трябваше да се премине през хубавия стар мост, от който градът носеше името си.

Това беше крайпътна странноприемница, древна може би като кръстоносните походи, стара като самия мост, отдето идваше и наименованието й. В тази странноприемница пренощува Скарт със своите кирасири на път за имението Бълстрод. По-късно, пък и до днес, тя е известна под името „Главата на кралицата“. Надписът не беше променен от честния саксонец Бонифаций, който я притежаваше по времето на първия Чарлз, а от един облечен в плюш собственик, който го наследи през раболепните дни на Реставрацията.

Докато я държеше мастър Джарвис, тя би могла да се нарича „Главата на краля“ — име също тъй подходящо, а може би по-многозначително от другите две имена. Защото под нейния покрив тази фраза беше често прошепвана, а понякога и високо произнасяна — с особено значение, много по-различно от онова, което обикновено се влагаше в името. Може би думите и мислите, разменени между стените на стария хан, спомогнаха един крал да загуби главата си[2] или най-малкото — ускориха това справедливо и навременно събитие.

В същата нощ, когато Хенри Холтспър яздеше надолу по Червения хълм с ясно определена цел — да стигне „Главата на сарацина“, в същия час неколцина пешеходци — не заедно, а разпръснати на групи по двама, по трима и по четирима — прекосяваха Колн при Ъксбридж. Те преминаваха моста и се отправяха по пътя към странноприемницата.

Стигайки там — групите идваха една след друга, — те влизаха вътре, след като казваха уговорената парола или поздрав на домакина, който ги посрещаше при вратата. Това продължи, докато петдесетина души се вмъкнаха през обраслата с бръшлян порта на „Главата на сарацина“. Бяха само мъже — между тях не се виждаше нито женска фигура, нито женска дреха. Те бяха простички, обикновени хора, но може би не от най-простите. Дрехите им издаваха, че са занаятчии от различни занаяти; в ония времена облеклото показваше занаята.

Те не бяха празнично облечени. Касапинът носеше високи кожени ботуши, пропити с лой, воденичарят — бяла шапка, посипана с паспал, ковачът — широки панталони, скрити под престилка от цяла овча кожа, а кривите крака на шивача бяха надянати в памучно кадифе.

В някои от групите се виждаха мъже с по-изискан вид; те носеха касторени шапки и дрехи от по-хубав плат, здрави червеникави ботуши и бели ленени маншети и яки. Но дрехите им бяха някак си просто ушити, което показваше, че тези хора принадлежат към класата на дребните собственици на магазинчета — същите, които днес погрешно се наричат търговци.

Всяка вечер, особено ако времето беше хубаво, някои от тия мъже търсеха гостоприемството на „Главата на сарацина“, защото нейната изба беше една от най-известните и привличаше посетители дори от Ъксбридж. Но тази вечер големият брой на гостите и късният час, в който пристигнаха за споменатата среща, показваха, че идват с по-важна цел, отколкото само да пийнат от прочутото пиво на мастър Джарвис.

Имаше нещо делово в хората, които бързаха по пътя. Тихите им разговори се водеха със сериозен тон и показваха, че разискват нещо важно. Те не се шляеха като хора, които правят вечерната си разходка, а крачеха, сякаш трябваше да изпълнят някаква поръчка или да отидат на определена среща.

Както казахме по-рано, стопанинът на странноприемницата посрещаше различните групи. Имаше ле що тайнствено в този безмълвен поздрав, толкова необичаен за „Главата на сарацина“, още повече че по широкото приветливо лице на собственика нямаше и сянка от усмивка. Също така тайнствено изглеждаше и държанието на гостите, когато стигаха до вратата: всеки повдигаше дясната си ръка само на няколко инча от носа на мастър Джарвис, с палец, свит навътре, задържаше ръката си така една-две секунди и след това я отдръпваше.

Загадката можеше да се обясни само ако се предположеше, че това бе някакъв уговорен знак, а слабото утвърдително кимване, с което му се отговаряше, бе разрешение за влизане.

Можеше да се забележи също, че гостите, които правеха този знак, не отиваха в голямата зала или кръчмата на странноприемницата, а продължаваха по дълъг коридор към вътрешността на сградата, където една голяма и по-добре наредена стая беше приготвена, за да ги приеме.

Други, които влизаха в странноприемницата, без да направят „знака с палеца“, поздравяваха стопанина по друг начин и бяха поканвани в пивницата или влизаха направо, както бяха свикнали, без да чакат покана.

В продължение на повече от час групите пристигаха по пътя откъм Ъксбридж. В същото време можеха да се видят и други мъже, макар и не толкова много на брой, които идваха по същия път, но откъм Червения хълм и Денхам, и по други, странични пътеки от селата Хеърфилд и Айвър.

Между тях и хората, които пристигаха от Ъксбридж, се забелязваше известна разлика — по облеклото и общия вид на първите личеше, че са от селското население, чифликчии. Доста от тях имаха солидния вид на хора самостоятелни, което показваше, че са земевладелци.

Но всички се движеха към странноприемницата с една цел, защото всеки от тях при влизането си отправяше към собственика й оня безмълвен масонски поздрав, който позволяваше да се влезе в тайните стаи на зданието.

Не по-малко от тия, които бяха от селата, пристигаха на коне. Изглежда, че идваха отдалече. Скоро просторните конюшни бяха пълни и може би този път по-добре използувани, отколкото когато Скарт и неговите кирасири благоволиха да удостоят странноприемницата със своето присъствие.

Между последните, които пристигнаха, беше и един конник със забележителна външност, чиито дрехи и снаряжение — а още повече конят му и начинът, по който яздеше — го отличаваха от останалите. Дори и при измамната лунна светлина той не можеше да бъде взет за обикновен човек. Свободното му благородно държание показваше, че е кавалер.

Стопанинът и неколцина други, които тъкмо влизаха в странноприемницата, го познаваха лично. И когато приближаваше вратата, те си прошепнаха един на друг думите, конто напоследък имаха кабалистическо[3] значение — Черния конник.

Той слезе от коня и без колебание влезе заедно с другите, като само им кимна, минавайки край тях.

Можеше и да не свива палец пред очите на верния вратар. Тази предпазливост срещу предателите не беше необходима за Хенри Холтспър. Стопанинът на странноприемницата познаваше ръководителя на церемонията, която щеше да се състои под неговия покрив, и кавалерът, минавайки край него с многозначителна усмивка, продължи сам по слабо осветения коридор като човек, който често е идвал тук.

Със същата фамилиарност той отвори вратата на вътрешната стая, сега пълна с мъже, чиято глъчка, примесена със сериозни разговори, можеше да се чуе дори до външния вход.

Шумът внезапно стихна, но само за миг. След това избухнаха шумни поздравления, между които можеше да се различи, неведнъж възторжено повторено, името на влезлия и прякорът, с който повечето от тях го знаеха.

Макар че гласовете не се чуваха вече отвън, защото масивната дъбова врата се затвори, разговорът не секна. Той само протече в правилен път, ръководен от умната мисъл на водача на това ентусиазирано събрание. Разговорът би могъл да се нарече предателски, ако това може да се каже за слова, осъждащи поведението на сляпо влюбения в жена си тиранин. Постъпките на краля бяха разкритикувани, а последните му наредби разисквани свободно, докато най-после някои от говорителите се вдъхновиха — отчасти от упиващото питие на „Главата на сарацина“, което за сметка на кавалера се лееше щедро, отчасти от огорчението пред някоя наскоро извършена неправда — и започнаха да размахват стиснати юмруци, за да наблегнат на своите клетви за отмъщение.

Тази нощ на тайното съвещание в странноприемницата „Главата на сарацина“ се предначерта едно събитие, което наскоро се осъществи и на което някои от присъствуващите бяха дори свидетели — кралят да бъде качен на ешафода!

— Благодаря на бога! — промълви Холтспър, когато се метна на седлото, и насочи Хюбърт към хълмовете. — Благодаря на бога за всичките му добрини! — прибави той израза на някои от пуританите, съучастници в конспирацията, чиито думи още звучаха в ушите му. — Настроението на хората е ясно. След десетгодишна тирания най-после те се надигнаха. Настана часът не само да се свали един тиранин от трона, но и да се установи в милата стара Англия единствената форма на управление, която не е подигравка със здравия разум — единствената, в която може да процъфти свободата — републиката!

След тези думи тъжна усмивка помрачи лицето му — усмивка, изпълнена с горчивина и възмущение не само от сънародниците му, но от хората изобщо, защото тия негови мисли го накараха неволно да си спомни колко малко са тези в неговата родина, които мислят като него!

Холтспър живееше във време, когато думата република почти не се чуваше, а чуеха ли я, разбираха я зле и й се надсмиваха като над мечта на ентусиаст. Но самият Холтспър не се съмняваше в истинското й значение. Той отлично разбираше дълбокия й смисъл — велик, внушаващ благоговение, — включващ в себе си цялата теория за бедността и щастието на човека. Дори и в тези времена на тиранично преследване, когато Лоуд[4] имаше пъклена власт над душите на хората, а Страфорд — над плътта им; а дори и по-късно, когато безнаказано набиха на кола на инквизицията уолдънския протестантин, дори и тогава съществуваха хора и умове, които никой не успя да принуди да отрекат свещения произход на демокрацията и да ги накара да повярват в лъжливото „свещено право“ на кралете.

Не само в тези времена, но и през вековете — защото времето не може да промени истината. Окръжността си е била окръжност, преди още господ да създаде човека, който да я изследва; а когато господ създаде хората, създаде ги да се управляват сами, без господството на тирани.

Ако хората не са сторили това, то не значи, че е криво замислено. Ако окръжността се е изкривила, то не значи, че окръжността не съществува. Това, че нито в миналите, нито в Средните векове, нито пък днес съществува истинска република, не значи, че това не е най-добрата форма на управление. Тя е най-добрата форма, единствената, призната от законите на правдата и истината. Този, който не признава това, или няма добро сърце, или няма добър ум. Този, който не признава републиката, виси на един от двата рога на тази дилема!

Съществува ли подобен човек, или подобно нещо в човешки образ? Не мога да повярвам. Защото, ако повярвам, не бих могъл да не направя като моя герой и по лицето ми да не се изпише онова презрително възмущение, което пролича по неговото лице, когато си мислеше колко малко са хората, които мислят като него.

Ах! Ако живееше в наши дни, той щеше да види много доказателства за правотата на убежденията на тия малцина. И той като мене щеше да види в това, което другите наричат неуспех на републиканските институции, тяхното най-гордо тържество. Той щеше да види как тридесет милиона души за разлика от останалите от тяхната раса са се превърнали във великани под влияние на републиканското управление, и то за по-малко от половин век! Той щеше да ги види как, разделени на две партии, се сражават едни с други подобно на титаните от старите времена. И виждайки това, той би достигнал до единственото заключение, че обединени, тези тридесет милиона републиканци биха могли да застанат срещу целия монархически свят.

Но за Хенри Холтспър не беше необходимо да се вглежда в бъдещето, за да търси доказателства за своята вяра в републиканската форма на управление. Неговото убеждение идваше от миналото, от източниците на вечната истина. Сарказмът, изписан по лицето му, бе предизвикан от презрението, което една благородна душа естествено изпитва към ония твари в човешки образ, които вярват или се преструват, че вярват в „божественото право“ на кралете.

Облакът на лицето му се задържа, докато той свърна по горската пътека и стигна до стария бук — дървото, чиито сенчести клони хвърляха сянка върху най-милото и най-свято за него място в света.

И той отново спря под свода на стария бук, и отново се вгледа в бялата ръкавица, докато любовта погълна всичките му мисли и го накара да забрави дори своята политическа страст — републиката.

Бележки

[1] Сарацини — име, е което през Средните векове западноевропейците наричали настанилите се в Испания мюсюлмани (араби, маври). През време на кръстоносните походи името сарацини се давало и на азиатските мюсюлмани, особено в Палестина и околните земи. Б. пр.

[2] Става дума за Чарлз I. Б. пр.

[3] Кабалистически — магьоснически, тайнствен. Б. пр.

[4] Джон Лоуд — кентърбърийски архиепископ. Б. пр.