Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Gauntlet, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode(2007)
Корекция
Boman(2007)

Издание:

МАЙН РИД

БЯЛАТА РЪКАВИЦА

 

Преведе от английски ЖЕНИ БОЖИЛОВА

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художник ПЕТЪР ТЕРЗИЕВ

Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ

Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор МАРГАРИТА ЧОБАНОВА

 

Английска. Трето издание. Литературна група V. Изд. № 795

Дадена за набор на 3. VI. 1981 г. Подписана за печат на II. IX. 1981 г. Излязла от печат на 20 X. 1981 г. Формат 60×90/16. Печатни коли 31. Издателски коли 31. УИК 27,21. Цена: брошура 2,26 лв., подвързана 2.52 лп.

 

Код 11

95376 21632 / 6126—29—81

Държавно издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2а ДП „Тодор Димитров“, бул. „Георги Трайков“ 2а, София

c/o Jusautor, Sofia

 

Mayne Reid

The White Gauntlet

G.W.Dillingham Co., Publishers

New York

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Глава XXII. Изповедта на разбойника

Беше късно през нощта, когато Хенри Холтспър мина между обраслите с бръшлян стълбове, които крепяха счупената дървена порта на парка Стоун Дийн. Масивната врата на старата господарска къща беше отворена, когато той насочи коня си натам. Слабо блещукаща светлина в хола неясно очертаваше широк портал със закръглена арка в нормандски стил.

По средата, между колоните, се виждаше фигурата на мъж, застанал неподвижно, сякаш очакваше приближаването на Холтспър.

Луната осветяваше достатъчно ясно този човек, за да се види, че той е млад мъж, среден на ръст, прав като копие, облечен в нещо подобно на туника, направена, както изглеждаше, от обработена еленова кожа. Цветът на лицето му беше червеникавокафяв, потъмней, от сянката на гъстата му смолисточерна коса; чифт очи бляскаха на лунната светлина като два кръга силно излъскан абанос, но не показаха изненада от приближаването на конника.

Върху главата на младия мъж имаше нещо като тюрбан, а краката му бяха стегнати в гамаши от материя, подобна на материята на туниката; обут беше в мокасини от еленова кожа. Беше препасан с пъстър везан колан; в него бе затъкнат къс нож, който стоеше диагонално на сърцето.

До момента, в който конникът спря пред входа, този човек не беше нито проговорил, нито помръднал дори и пръст, и тъй както луната осветяваше тъмното му лице, всеки външен човек би го взел за бронзова статуя — площадката пред вратата изглеждаше като пиедестал, а арката — ниша, в която статуята беше поставена. Едва когато конникът спря коня си, статуята благоволи да слезе от нишата.

Тогава, промъквайки се напред дебнешком като котка, индианецът — този безмълвен човек беше индианец — хвана юздата и зачака господаря си да слезе.

— Поразходи Хюбърт пет минути — каза Холтспър, като скочи от седлото. — Тази разрушена конюшня е твърде влажна за него след дългия път. Разтрий го и го нахрани добре.

Бакъреноцветният прислужник не отговори на това нареждане, макар че то бе дадено на родния му език.

Само едно слабо кимване с глава показа, че е разбрал и ще го изпълни.

Господарят му, сякаш не очакваше друг отговор, тръгна към вратата.

— Търси ли ме някой, Ориол? — попита той, като се спря на стълбите.

Ориол вдигна лявата си ръка хоризонтално и посочи към отворената врата.

— Има ли някой вътре?

На въпроса бе отговорено с утвърдително кимване.

— Само един или повече?

Индианецът вдигна ръка, на която всички пръста бяха свити освен един.

— Само един? Пеш ли пристигна, или на кон? — Ориол отговори, като разтвори показалеца и средния пръст на дясната си ръка и ги постави върху показалеца на лявата.

— Конник! — каза кавалерът, обяснявайки знака. — Късно е за посетител, а и аз не очаквам никого тази вечер. Непознат ли е Ориол?

Индианецът потвърди, като разпери пръсти и ги постави така, че закри и двете си очи.

— Личеше ли дали идва отдалеч?

Индианецът отговори на този въпрос пак с жестове — той протегна напред дясната си ръка с вдигнат отвесно показалец, а после бавно я придвижи към тялото.

Конникът идеше отдалеч — факт, който индианецът беше разбрал от състоянието на коня му.

— Щом настаниш Хюбърт, покани чужденеца във всекидневната. Побързай, той може би няма да се бави.

Ориол поведе коня и двамата изчезнаха от погледа така тихо, като че бяха видения от някакъв мираж.

— Дано да е някой от Лондон — си каза кавалерът, влизайки в къщата. — Трябва ми пратеник за столицата, а не мога да се лиша нито от Денси, нито от Уолфорд. Навярно там са знаели за идването на Скарт от по-рано, но присъединяването на сър Мармадюк към нашето дело ще бъде новина, и то добра новина, и за Пим, и за Хемпдън.

— Няма да чакам Ориол да го доведе в стаята ми — продължи той, като помисли малко. — Предполагам, че гостът е в старата трапезария. Веднага ще отида при него.

С тези думи кавалерът влезе в стаята, където очакваше да поздрави нощния си посетител.

Като видя, че няма никой, той продължи да търси в друга стая, в която Ориол може би беше поканил непознатия; после в трета и най-после отиде в библиотеката — стаята, която обикновено използуваше и в която беше наредил да доведат госта.

Библиотеката също беше празна. Посетителят не беше там.

Кавалерът малко се изненада, но светлината, която блещукаше откъм кухнята, и звукът, долитащ оттам, го накараха да тръгне нататък.

Като влезе в това домашно помещение, той забеляза човека, който му бе направил честта да дочака завръщането му в къщи до този късен нощен час. Само с един поглед кавалерът позна, че беше Грегъри Гарт.

Бившият разбойник се беше изтегнал върху една голяма букова пейка пред огъня, който сигурно е бил буен, но сега едва тлееше — полуизгорелите дърва се бяха разделили на две и паднали настрана.

Лампа нямаше, но от жарта и пламъка, който лумваше от време на време, идваше достатъчно светлина, която даваше възможност на кавалера да разпознае фигурата и чертите на своя посетител.

Той беше заспал така дълбоко, като че се намираше у дома си, на собственото си легло; а гръмогласното хъркане от широките му ноздри показваше, че само здраво раздрусване би могло да го събуди.

— Значи Грегъри Гарт! — промълви кавалерът, като се наведе над спящия и се вгледа полунасмешливо в лицето на бившия си слуга. — Значи вас, уважаеми сър, имам честта да приема?

Продължително хъркане — каквото може да излезе от ноздрите на някой носорог — беше единственият отговор.

— Чудно какво го е довело тук тази нощ, толкова скоро след… Дали да го събудя и да го попитам, или да го оставя да си похърка до сутринта?

С едно ново тръбно изхъркване спящият сякаш искаше да покаже, че е съгласен с второто предложение.

— Добре — продължи кавалерът. — Всъщност аз се радвам, че го виждам тук. Изглежда, че е удържал обещанието си и се е простил със своите ужасни помощници. Вярвам, че го е сторил. Има зрънце честност в този мошеник, поне някога имаше, макар че може досега да го е потъпкал. Ако се съди по дълбокия му сън, човек едва ли би помислил, че нещо тежи на съвестта му. Каквото и да е сторил, надявам се, че се е опазил от…

Кавалерът се поколеба да произнесе думата, която най-напред бе дошла в ума му.

— Да държи десет фута дълго копие на дванадесет инча от гърдите на някого е грозна улика против него. Кой знае какво щеше да стане, ако не бях го познал навреме? Дали да го оставя да поспи? Леглото е доста твърдо, но и аз нерядко съм спал и на по-лошо легло от това; мисля, че Грегъри не е свикнал да живее кой знае колко разкошно. Нищо няма да му стане, ако полежи на него. Ще го оставя до сутринта.

Бившият господар на Грегъри вече тръгваше с намерение да се върне в стаята си, когато нещо бяло в ръката на заспалия привлече погледа му и го накара да се приближи и да го разгледа.

Като посбута въглените с върха на ботуша си, огънят пламна и той видя, че белият предмет е къс хартия, сгънат като писмо.

Беше доста голямо писмо, поизмачкано в пръстите на бившия разбойник, който го стискаше здраво. На плика личеше, голям червеи печат; кавалерът, след като го разгледа по-внимателно, позна, че е кралският печат.

— Писмо от краля! — възкликна той изненадано. — До кого ли е адресирано? И как така този достопочтен приятел тъй бързо се превърна от разбойник по кралските пътища в кралски куриер?

Отговорът на първия въпрос можеше да се получи, ако се прочетеше адресът, но той беше закрит от голямата мазолеста длан, която лежеше върху писмото.

За да се получи отговор на другата загадка, трябваше да се събуди спящият; сега кавалерът реши да стори това.

— Грегъри Гарт! — извика той, като доближи устни до самото ухо на разбойника. — Грегъри Гарт! Горе ръцете!

Добре познатите думи подействуваха на спящия като електрически шок — така както действуваха те върху другите, когато той ги произнасяше, макар и с друго значение.

Като се изправи и едва не падна в огъня, преди да стъпи на краката си, Гарт инстинктивно повтори фразата:

— Горе ръцете!

После объркан, в полусънно състояние, той продължи:

— Парите или живота! Стойте си по местата, другари. Те няма да се съпротивяват. Те са мирни джентълмени…

— Ха! Ха! Ха! — прекъсна го кавалерът и като избухна в смях, хвана бившия си прислужник за рамото и го бутна отново на пейката. — Мълчи, Грегъри, че ще изпъдиш плъховете от къщата.

— О, божичко, о, божичко! Мастър Хенри, вие ли сте! Аз бълнувах — още не съм се събудил, — хиляди извинения, мастър Хенри!

— Ха! Ха! Ха! Е, Грегъри, добре, че освен плъховете няма кой да чуе твоите бълнувания; ти можеше да разправиш такива неща за себе си, че да загубиш новата си служба.

— Новата си служба? Какво искате да кажете, мастър Хенри?

— От това, което носиш в ръката си — каза кавалерът, кимвайки многозначително към писмото, — схващам, че си станал кралски куриер.

— Ах! Сега ви разбирам, мастър Хенри. Кралски куриер, и таз хубава! Тъкмо за Грегъри Гарт работа! Не съм аз кралски куриер, ама срещнах един, който е. Ей заради това писмо пристигнах толкоз късно през нощта — иначе щях да дойда в по-приличен час.

— За мене ли е?

— Вижте, мастър Хенри, то не е адресирано точно до вас, нито пък е писано за вас, но доколкото мога да разбера, струва ми се, че вътре има нещо, дето трябва да го знаете. Но вие сам ще кажете, като го прочетете.

Грегъри подаде писмото на кавалера, който видя, че печатът наистина беше непокътнат, но пликът беше скъсан от единия край.

— Съобщение от краля! И ти си го отворил, Грегъри?

— Да-а-а, мастър Хенри — измънка разбойникът. — Отвори се някак си между пръстите ми. Може би съм сбъркал? Не знаех, че е съобщение от краля. Пък и да знаех — допълни той тихо, — пак щях да го отворя.

Кавалерът погледна адреса:

„За Капитан Скарт,

Командуване: кирасирите на негово величество Имението Бълстрод, Графство Бъкингам“

— Това не е за мене, Гарт. То е за…

— Знам всичко, мастър Хенри, макар че миналата нощ, когато го пипнах, не го знаех. Чух, че са минали нагоре по пътя тази сутрин, но…

— Но как се добра до това съобщение?

— Как се добрах ли?

— Да, кой ти го даде?

— Вижте, мастър Хенри, даде ми го един джентълмен, когото срещнах миналата нощ, той ми го даде.

— Миналата нощ ли каза? В колко часа?

— Ами късничко беше — доста късничко миналата нощ.

— Преди ли беше, или след…

— Като ви срещнах ли, мастър Хенри? Това ли питате? А, малко по-късничко след това.

Навел глава, Грегъри изглеждаше глупав като овца и се запъваше, като обясняваше. Той явно се страхуваше от по-нататъшен кръстосан разпит.

— Какъв беше този джентълмен? — попита кавалерът с интерес, в който имаше и нещо друго освен желание да узнае прегрешенията на разбойника.

— Беше облечен чудесно и яздеше много хубав кон. Като махнем вашия черния, мастър Хенри, отдавна не съм виждал по-хубав кон. А пък джентълменът каза, че е точно това, което вие ме нарекохте преди малко — кралски куриер.

— Значи ти взе това нещо от кралския куриер?

— Ох! Мастър Хен…

— Сигурен съм, че той не ти го е дал.

— Ех, мастър Хенри, няма смисъл да ви лъжа. Признавам, че взех писмото от него.

— А и още нещо сигурно. Хайде, Гарт, не го усуквай. Кажи ми цялата истина!

— Боже мой! Господарю, всичко ли трябва да ви кажа?

— Трябва или никога вече няма да ти проговоря.

— Божичко, о, божичко! Ще ви разкажа тогава всичко, каквото стана между нас. Виждате ли, мастър Хенри — продължи той, приготвяйки се за пълна изповед, — виждате ли, джентълменът имаше толкова хубави неща, каквито предполагам, един кралски куриер трябва да има — часовник с верижка и хубави дрехи, и златен молив, и едно нещо, дето той го нарече медальон, за да не казвам…

— Не ме интересува пълният списък, Гарт — прекъсна го кавалерът. — Искам да знам какво му направи. Предполагам, че си ограбил всички тези хубави неща.

— Ех, мастър Хенри, щом като трябва да ви кажа истината, няма да отрека, че взех някои от тях. На него не му трябваха толкова, колкото на мене — та аз си нямам нищо освен ония стари плашила, които видяхте набучени на колове. Помогнах му да се освободи от някои дреболии — това признавам.

— Какво друго му направи?

Въпросът беше зададен много настойчиво.

— Нищо друго, кълна се, мастър Хенри, само — за да съм сигурен, че няма да ме преследва — вързах му краката и ръцете и го оставих в старата колиба край пътя — там по-няма да настине от студения въздух през нощта.

— Колко си любезен! Ах, Грегъри Гарт! Грегъри Гарт! Да направиш всичко това, и то след като ми обеща толкова положително!

— Кълна се, мастър Хенри, не съм нарушил обещанието си към вас. Кълна се!

— Не си нарушил обещанието си? Нещастнико! С тия думи ти правиш всичко още по-лошо: Нали току-що каза, че си срещнал пратеника, след като се разделихме?

— Така е. Но вие забравяте, мастър Хенри, че обещах онази нощ да бъде последната ми нощ по пътищата. Тя беше и ще бъде последна!

— Какво искаш да кажеш с това извъртане?

— Беше точно единадесет, когато вие и младият ви приятел продължихте пътя си. Още един час ме делеше от доброто. За зла чест тъкмо тогава се зададе тоя приятел, светнал целият в злато и коприна, като гълъб, който казва: „Ела и ме оскуби!“ Какво можех да сторя? Той искаше да го оскубя, а аз нямах сърце да му откажа. Направих го. Но кълна ви се, мастър Хенри, кълна се, защото отсега нататък се надявам за милост, че го съблякох, преди да удари дванадесет. Чух камбаните на „Свети Петър“ в Чафонт да бият точно когато пришпорвах коня и напущах развалината.

— Пришпорваше коня ли? Значи си взел и коня му!

— Разбира се, мастър Хенри, да не искате да вървя пеш, когато пред мене на пътя стои оседлано животно? А то и без туй нямаше да му трябва на пратеника, защото нея нощ той нямаше да пътува. Пък нали разбирате, трябваше да нося и всичките ония дрехи. Не можех да изоставя момчетата — знам ли, някой ден, след като вече съм станал честен, може да ме издадат.

— Гарт! Гарт! Съмнявам се дали този ден ще дойде. Страхувам се, че си непоправим.

— Мастър Хенри! — извика бившият разбойник с глас, в който сериозната искреност странно се смесваше с комичното. — Спомняте ли си някога да съм нарушил дадено обещание? Спомняте ли си поне веднъж?

— Всъщност — отговори кавалерът, отвръщайки на искрената молба, която бившият му слуга бе отправил към него, — всъщност не си спомням да си ме лъгал с думи. Но душата ти, уви, Грегъри, е такава…

— О, господарю! Не ме укорявайте повече. От вас не мога да понеса това! Обещах ви миналата нощ и ще видите, че ще удържа думата си! Ах! Ще я удържа, па ако ще и да гладувам. Ще я удържа, къл…

И сякаш за да бъде още по-убедителен, бившият разбойник изрече клетвата и се тупна силно с ръка по ребрата; огромният му гръден кош изкънтя, сякаш бе ударен с механичен чук.

— Грегъри Гарт — каза сериозно кавалерът, — ако искаш да повярвам, че наистина си се поправил, трябва да отговориш на един въпрос, и то без увъртане. Не ти го задавам нито от любопитство, нито от желание да си послужа с отговора, за да ти навредя. Ти ме познаваш, Грегъри, и няма да ме излъжеш, нали?

— Имайте доверие в мене, мастър Хенри — никога, никога. Задавайте въпроса си. Какъвто и да е, ще ви кажа истината.

— Отговори само ако можеш да кажеш „да“. Ако отговорът ти е отрицателен, не искам да го чуя. Мълчанието ти ще бъде достатъчно.

— Питайте, мастър Хенри, питайте, аз не се страхувам. Кавалерът се наведе напред и шепнешком попита:

— Чисти ли са ръцете ти от кръв?

— О, господи! — възкликна разбойникът, отдръпвайки се назад ужасен, а в погледа му се четеше укор. — О, господи, мастър Хенри! Как можете да ме подозирате в подобно нещо! Убийство — не, не — никога! Кълна ви се, не съм помислял дори за такова нещо. Ръцете ми са чисти от кръв като ръцете на пеленаче в люлка. Аз и без това съм вършил достатъчно злини. Ограбвал съм, нали знаете — щях да ограбя и вас, и приятеля ви…

— Почакай, Грегъри! Какво щеше да направиш, ако не те бях познал?

— Щях да избягам, мастър Хенри! Щях да избягам като заек! Щях да си плюя на петите веднага, щом видех, че сте опасен. И ако пистолетът ви не ме спреше, щях да изоставя другарите си на вашата милост. Ох! Мастър Хенри, малко пътници постъпват като вас. За пръв път ми се случи да направя и друго, а не само да заплашвам и вдигам врява; но само това смятах да сторя с вас и вашия приятел.

— Достатъчно, Грегъри! — каза кавалерът, видимо доволен, че старият му слуга никога не е пролял невинна кръв.

— А сега — продължи той — надявам се, че в бъдеще няма да се позориш дори и само със заплашвания — поне що се отнася до пътници. Може би в това време аз ще успея да намеря противници, по-достойни за твоята опасна пика. А сега остани тук до сутринта. Когато слугата ми се върне от конюшнята, ще се погрижи да ти даде вечеря и легло по-удобно от това, от което току-що стана.

— О, мастър Хенри! — извика Грегъри, като видя, че Холтспър си тръгва. — Не си отивайте! Моля ви се, не си отивайте, докато не прочетете какво пише в този документ. Той се отнася до много важни неща, мастър Хенри, и сигурен съм, че и вие сте между тия, за конто се споменава в него.

— И мене ли засяга, мислиш? Името ми споменато ли е?

— Не, не името ви, но тук има нареждания за другиго, а от това, което знам за вас, усъмних се веднага, щом го прочетох, че това сте вие.

— Грегъри, — каза кавалерът, като се приближи до стария си слуга и заговори с глас, в който се долавяше тревога за това, как ще бъдат посрещнати думите му, — каквото знаеш за мене, задръж го за себе си. Никому нито дума за миналото ми — така, както и ти очакваш да пазя тайна за твоето минало. Тук не знаят истинското ми име. Това, с което се наричам сега, е прието за известно време и с известна цел. Скоро няма да ме е грижа кой знае другото ми име; но още не, Грегъри, още не. Не забравяй това!

— Няма да забравя, мастър Хенри.

— Аз ще прочета писмото — продължи кавалерът, — щом казваш, че съдържа нещо, което може да ме интересува, и особено след като не аз съм имал нескромността да го отворя. Ха! Ха! Твоето неблагоразумие, достойни Гарт, ще спаси съвестта ми от угризение.

Усмихнат, кавалерът разтвори писмото и като го държеше към светлината на припламващите пънове, скоро вече знаеше съдържанието му.