Жан Соломонов
Човек без празници

Ако разлистите някой албум от началото на века, ще установите с изненада, че Рона не е била винаги такава мазна и вонеща. Водата течела бистро синя, а бреговете били място за развлечение. Множество малки кръчмички „генгет“, накацали по кейовете, предлагали музика, дансинг, студени напитки и рибни деликатеси. Някои, по-търсените, предлагали и допълнителното удоволствие — изглед към плажната ивица. Там върху пясък или дървени скари първите феминистки щедро излагали на показ природните си съкровища, пакетирани в пижама — бански, от който би избягал в ужас всеки съвременен гларус.

Картинка, избледняла като старите снимки. Това, което е останало днес от нея, е само хладният полъх под шарената сянка на върбите, свели клони във вечната си целувка с водата. И рибарите, които все така се опитват да измамят някоя затлъстяла от отпадъци риба с мършавия си червей. После се фотографират с улова си и… да го пуснат обратно. Защото многобройни табелки по брега предупреждават, че рибата, уловена тук, е вредна. Още един подарък от цивилизацията.

Една такава утрин, две кафета след изгрев слънце, подпрях колелото си на „моето място“, когато нещо ме стисна за гърлото. Какво нахалство! Някакъв непознат се беше настанил точно под дървото, където обичах да сядам. Помислих си, че сигурно няма да го убия, както става в една от новелите на Ги дьо Мопасан, но наистина бях като отровен. На този завой се събираме една малка компанийка, здраво споена от общи вкусове и греховце. Към обяд, когато жегата почне да прижуря, се преместваме на хлад в някое от отсрещните бистра на по един пастис с лед. Сега какво да правя? Да седна на чуждо място — дума да не става. Да сляза долу по реката, а после да тръгна да ги търся от бистро на бистро — също не иде. Ние сме компания, а не пияници. Настаних се как да е до натрапника и се направих, че не го забелязвам. Нито „На слука“, нито „Добър ден“. Нищо! Даже не му казах, че е пуснал много на тежко. Да се оправя. Отвъд Ламанша казват: „Моят дом е моята крепост.“ И аз тук съм си у дома и никого не съм канил на закуска!

Мина час и жестокостта ми се сломи, както става обикновено с братята по съдба. Реших да не съм толкова строг с „узурпатора“:

— Жена Ви едва ли ще е доволна като види празната кошничка.

— А, тя е свикнала вече. Затова пък ако хвана нещо — ядем ги с удоволствие. Тези табелки са малко пресилени — посочи той забраната зад нас.

— Трябва да се идва рано, на изгрев слънце. То и аз днеска нещо се забавих и ето — не кълве. Пък и тези кораби изхвърлят толкова храна…

— Знам че се идва рано, но уви не мога. Работя по това време.

— Даже и неделя?

— Даже и неделя! Понякога успявам да се измъкна за час време и пак трябва да се връщам отсреща. Не ми е до рибата. Идвам само да си поразведря главата.

— Къде е това отсреща, извинете. В Електрическата компания ли или в болницата?

— Уви не. В Синагогата. Аз съм клисарят.

— О! Чувал съм, че във вашата професия имате много свободно време.

— Сигурно през витрината изглежда така, но отзад цветовете не са чак толкова розови.

— Така е навсякъде, да не мислите, че сте единственият. Но слушайте, не е ли по-добре да се запознаем. Такъв е френският и сигурно не само френският обичай. Само старите англичани чакаха някой да ги представи един на друг и ако няма кой, остават си така, непознати дори и след дълга дискусия.

— Раймонд Леви от България. По-точно от Пловдив.

— Ако ми кажете сега и Орта мезар, ще падна!

— Точно така. Но щом познавате така родината ми, може би ще можем да си говорим на български?

— И още как. Аз пък съм от София. Квартал Подуене! Но шапка Ви свалям за френския.

— Не е кой знае какво за тези географски ширини. Нали помните Дядо Вазов как беше възкликнал: „Какво малко турче, пък как хубаво знае турски!“ Но да не съм толкова загадъчен — някога бях преподавател в Езиковата гимназия в Пловдив. После, като падна Берлинската стена, като много други, се забърках в политиката. И точно като много други не разбрах колко клопки са ни поставили бившите по пътя към демокрацията.

— И когато нещата не тръгнаха, както си ги мислехме, Вие си стегнахте куфарите и решихте да си опитате щастието отвъд „Желязната завеса“.

— Да, но забравих, че който сее илюзии, жъне разочарования. Оказа се, че между България и Франция няма спогодба за признаване на дипломите. На никакви. Преведох моята при нотариус, заверих я в Деканата и — нищо. Става само за в рамка на стената. А какво ни говореха на времето: „Климент Охридски е учебно заведение със световно призвание и репутация!“ Да ви кажа ли, не си правех илюзията, че в чужбина ще ме посрещнат с червен килим, но действителността наистина ме изненада много. Миех чинии в един ресторант, после станах келнер, градинар, продавач на стари дрехи на пазара… Накрая попаднах на човек, който ме заведе в синагогата си.

— Мисля, че първо там е трябвало да отидете. Всички знаят, че евреите много се поддържат.

— Ама как не! Китайците също! Живеят в обособени квартали, около които има издигната истинска „Китайска стена“ от неразгадаемия им език. В турските кафенета и работилнички мислите ли, че ще срещнете хора от други националности? За арабите — да не говорим. Въобще малцинствените групи имат заложен в себе си стремежа към капсулиране. „Чужденците“ много-много да не си пъхат носа в нашите работи. Всичко трябва да си остане между нас. Значи законът остава отвън. И тогава става трудно. Понякога много трудно. Разбирате ли, новодошлият е лесна плячка за експлоатация. Езикът му, ако изобщо го знае, рядко е на висота. Законите на страната — не познава. Сравнява новото си заплащане с това в родината си. Въобще, тъне в мъгла. Объркаността му често се използува от неговите сънародници със стабилизирано вече положение и… кръгът се затвори.

Не знам защо, но имах впечатлението, че този човек говореше малко нещо като антисемит. Или поне като убеден атеист. Всъщност защо пък не? „Ако искаш да станеш безбожник, най-добре е да поживееш в манастир“ казва народът.

— И така Вие станахте клисар — подхвърлих колкото да продължа разговора. Рибата така и така не се интересуваше от нас и нашите червеи.

— Е, да. Мястото за равин вече беше заето. Клисар обаче не е точната дума. Тя идва от гръцкото „клирос“, което е с по-благороден смисъл. На иврит този „пост“ се казва „шамаш“ — слуга. Нито повече, нито по-малко. Вярно, името не прави мястото, а човекът. Ако работиш честно и си изпълняваш задълженията, няма защо да не са доволни от теб. Трудностите идват от енориашите, които се отнасят с теб като със слуга.

— А, тук вече ме хванахте натясно. Мислех, че след 68-ма година във Франция вече няма слуги. Дори чистачката се казва „жена за домакинството“ или „домашен персонал“. Не че не е същото, но звучи по-така. А пък за отношението?! Просто не разбирам. Хора с такова феодално мислене. Чак пък дотам!?

— Даже и повече, даже и повече. Не бива да забравяте, че Франция е бивша колониална старана. С един закон, отменящ колониализма, възможно ли е да се промени мисленето на хората? Знаете ли, че още има французи, които продължават да вярват, че страната им е непобедима велика сила, а нацията им — най-умната между останалите европейски народи? Затова и обичат да използуват чужденците. Нали всеки от тях има снимката на някой от рода си, който до вчера е бил „големият бял господар“ някъде по света. В съзнанието на наследниците това е останало като гравирано върху камък. Всъщност, мисля, че тези хора просто не искат да погледнат истината в очите. Но, това е за друг разговор.

— Но вие ми казахте, че работите в синагога. Значи сте между сънародници. Къде е тук конфликтът чужденец–местни?

— Ех, драги, нима не знаете, че евреите на всеки народ приличат на народа си. Българските евреи на българите, френските — на французите. Един бит, една история, един език.

— От друга страна работата ви не е тежка. Колко нашенци работят по строежите! На завет сте от студ и жега, сегиз-тогиз се почерпвате по едно литургийно винце — опитах се да разведря събеседника си, който постепенно губеше първоначалната си тиха усмивка.

— Има нещо вярно в думите Ви, но кажете ми как прекарвате почивните си дни?

— Сложен въпрос. Ако не ме закарат някъде по баирите, синовете ми обожават това, а аз мразя, идвам на риба, излизам с приятели. Ровя се в кошовете на букинистите — това ми е крастата. Защо питате?

В един момент забелязах, че господин Леви беше помръкнал до такава степен, че се замислих дали неволно не го обидих с нещо?

— Прилоша ли Ви господине? Слънцето доста се вдигна и в тази задуха…

— Оставете, оставете — разтри слепоочията си Леви, сякаш пъдеше лош сън. — Де да беше от жегата. Ако ви кажа, че за десет години отсреща не съм имал нито една събота и неделя със семейството си, ще ми повярвате ли?

— Не, защото това е невъзможно!

— Ох, и още как е възможно. Какво ще спечеля, ако ви излъжа? Нищо!

— Добре, но това не е живот за нормални хора. Това е затвор!

— Разбира се! И какво от това? Нали един философ беше казал, че човекът е най-издържливото животно.

— Имаше такова нещо. Но във Франция има профсъюзи, закон за 35 часова седмица. Останалото се плаща, и то при по-високи тарифи.

— Сигурно сте прав, но мисля, че не познавате хората от малките общества. Както ви казах, те винаги са споени по националности и се водят по свои закони! Опитах се, разбира се, да говоря на няколко пъти с директора. Абсолютно безполезно! Правото винаги е на по-силния. Най-лошото са почивните ми дни. Имам все пак един седмично. Във вторник! Децата са на училище, жена ми — на работа. Самота на самотите. Ако е сезонът — за час-два идвам тук, край реката. Не ми е до рибата. При лошо време стоя в читалнята на градската библиотека. Обичам голямата им зала — светло, широко. Или се инсталирам на терасата на някое кафене с вестник или книга. Най-важното е да съм на просторно.

— Разбирам. Ако живеете в някое от общинските жилища.

— О не! Намерихме си едно чудесно апартаментче и не е скъпо. Но аз все по-трудно и по-трудно издържам на затворено. В работата ми дадоха една килийка до вратата. И като стоя там по 12, 13, че и по 15 часа, случвало ми се е на излизане да имам чувството, че стените се накланят към мен, за да ме смачкат. Май съм започнал да развивам клаустрофобия. Най-добре се чувствам под небето. Когато мога, се разхождам под дъжда.

— Утре е 14 юли. Искате ли да се видим? Ще гледаме с група приятели военния парад, а след това ще се отбием някъде.

— Работя, уви. Въпросът за тези 11 дни, които са национални празници, тук е по-тежък от пуническите войни. Директорът ми обясни, че Божият дом не затваря никога. Чудя се тогава защо ли на вратите има брави. Повечето от празниците, за които говорите, са на религиозна основа. Останалите — на историческа. В моето положение това се оказа Кафкиански процес. Ако поискам Коледа или Великден, отговарят ми, че не съм католик. За другите — като български гражданин те не ме засягали. „Да не се каните да пеете Марсилезата на площада, г-н Леви?“ — ме попита един от шефовете. Какво да му кажа? Като служител в синагога, естествено, по време на еврейските празници също работя. Вижте, просто аз съм човек без празници! Но като сте чужденец и не сте вече в първа младост, няма много отворени врати пред вас. Освен на болниците. Направих вече две сърдечни кризи. Сега „чакам“ третата.

— Толкова безнадеждно положение в една демократична страна не може да има. Да не сме в някоя джамахирия, все пак?!

— Разбира се, изход има. Да се махна. От доста време съм подал документите си за натурализация. Там също не е лесно. Много сме и в съда на Нант пресяват. Прави са, естествено! Но съм обещал на семейството си — взема ли френския паспорт ще им хвърля метлата и накъдето ми видят очите. По-лошо от това не може да се намери. Така са направили и тримата преди мен. Французин на това място не се хваща — само чужденци. И като са ставали френски граждани — всеки е тръшвал вратата по свой начин. Но дотогава — ще стискам зъби. Като не можем, както щем — ще щем, както можем… Извинете, трябва да вървя. Срещу трохите, с които ми плащат, съм длъжен и да присъствам на всички молитви. Богатите плащат, но не идват. Бедните трябва да се молят за техните грехове!

Господин Леви нахвърля набързо рибарските си такъми в сака и ми подаде ръка с тъжната си усмивка, застинала на лицето му.

— До следващата ни среща, господине. И благодаря ви, че изслушахте хленченията ми. Но не успях да се сдържа. Извинете ме, още веднъж.

— Няма място за извинения, г-н Леви. Знам… от опит, че подобна изповед облекчава. Дано като се видим отново да бъдете вече свободен човек.