Филипа Ашли
Още те обичам (7)

Глава 7

Десет минути по-късно Бет преживяваше странната ситуация да бъде заедно в бар с мъж, когото двадесет и четири часа по-рано изобщо не смяташе да допуска обратно в живота си. Скрито навътре в малка странична уличка, заведението, което Джак беше избрал, гъмжеше от хора дори в този ранен час. Докато си проправяха път навътре, вълната от гласове постепенно я обгърна.

Бет тръгна да открие свободни места, докато Джак се насочи към бара. За щастие, една двойка тъкмо освобождаваше малка маса в ъгъла и тя бързо зае местата им, като натъпка багажа си между стената и стола. Имаше опасения относно поканата му, но после омекна, разсъждавайки, че ако не могат да започнат някакви нормални отношения, то няма надежда за бъдещата им съвместна работа. Потръпваше само при мисълта какво всъщност може да означава тази концепция. За ден миналото не просто бе връхлетяло в живота й, но и я беше помело със себе си като огромна приливна вълна. След осем години отново щяха да се виждат буквално всеки ден.

— Кога тръгва влакът ти? — попита той, когато се върна от бара с чаша вино за нея и бутилка бира за себе си.

— След два часа — отвърна тя и се намести удобно.

Той седна до нея на по-малко от ръка разстояние. Можеше добре да огледа новия Джак. Имаше ли наистина странна сива нишка в косата му, или тя си въобразяваше? Със сигурност не си измисляше тънките бръчици, които образуваха ветрила в кранчетата на очите му. Поне те бяха същите — не точно сини, не точно черни, като скала след дъжд.

Посягайки за чашата си, Бет бутна неговата и по пръстите му се разляха няколко капки вино.

— Съжалявам. Тук е малко оживено, но, опасявам се, навсякъде ще бъде същото — обясни Джак и облиза виното от пръстите си.

— Винаги ли е толкова натоварено? — поинтересува се тя, отдавайки лекото треперене на ръцете си на адреналина.

— Общо взето. След половин час ще ти е трудно изобщо да влезеш. Всички се отбиват за по питие, преди да поемат дългия път към дома.

— И ти ли?

— Не. Живея на две пресечки от тук — каза той, като вдигна бутилката си с бира за тост. Бет затаи дъх.

— Наздраве!

— Наздраве — промърмори тя и потърси спасение в голяма глътка вино.

Последният път, когато чу този тост, беше около замиращ лагерен огън в Корсика. Повечето вечери те хапваха с групата, с която правеха прехода, а след това се измъкваха да си говорят, да се целуват и най-накрая да правят любов. Беше по време на първата й ваканция в университета. Пътуване, което трябваше да предприеме сама, след като приятелката й се отказа. Пристигна на летище „Цигари“, без да познава никого. Джак, водачът на групата, я издири и я предразположи да се отпусне. Това, в крайна сметка, беше негово задължение. Задължение, което той изпълняваше и сега, вероятно много по-умело.

— Е, защо напусна „Трейлбърнърс“ миналата година? — попита той, като остави бутилката си на масата.

Тя се насили да разграничи мъжа, който седеше с костюм и вратовръзка пред нея, от онзи, когото бе следвала лудо влюбена преди години. Иначе по никой начин нямаше да се справи със следващите няколко месеца.

— Нямах друг избор, защото татко и Луиза се нуждаеха от мен у дома. Татко претърпя инцидент.

Джак поклати глава.

— Господи, Бет. Защо не каза отначало? Какъв инцидент? Лошо ли е пострадал?

— Подобрява се — бавно — и не исках да става дума за това в интервюто, защото не исках да предизвиквам състрадание. Не очаквам да ме наемеш от съжаление, Джак. Просто искам да помогна на семейството си. Те имат нужда от мен.

— Нямаше нужда да се притесняваш за състраданието. Получи работата заради личните си качества, а семейството ти са късметлии, че те имат, сигурен съм. Кажи ми какво стана.

— Сигурна съм, че не искаш да слушаш цялата история. Имам предвид, че тя няма значение за работата.

— Но има значение за работните ни взаимоотношения. Не съм страшилище. Интересува ме какво се случва с хората, с които работя.

Тя се поколеба, несигурна колко точно да му разкаже.

— Хайде де, вече започна.

Очите му, оградени от гъсти дълги мигли, за които преди му завиждаше, изразяваха загриженост. Той все още бе много добър в това да извади душата ти с памук.

— Претърпя инцидент с планински бегач миналото лято, слизайки по неравен стръмен участък. Не сме сигурни какво точно се е случило. Може би спирачките му не са били в изправност, но това не изглежда много вероятно. — Тя поклати глава и си позволи лукса да се усмихне. — В това има ирония, всъщност. Татко е параноик по отношение на сигурността, така че може би просто е бил по-самоуверен на завоите. Независимо от причината за падането, здраво се беше потрошил.

Джак трепна.

— Звучи като кошмарно преживяване. Мога само да си представя какво си е причинил. Мъж, с когото работех, падна жестоко по време на преход в Йосемити^[1]. Не беше на работа шест месеца, но предполагам, че е бил късметлия да се отърве с малко… като баща ти.

— Няма да е преувеличение, ако кажа, че той е късметлия да е жив, имайки предвид скоростта, наклона и в какво се е ударил.

— Как е сега?

— Добре. Сравнено със състоянието му, когато го транспортираха до болницата, добре. Поносимо, предполагам. Имаше много счупени кости, няколко ребра, смазана челюст, тежко сътресение, разкъсвания…

Джак изглеждаше така, сякаш самият той изпитва болка, докато тя изброяваше контузиите на баща си, подобно на списък с покупки. Бет никога нямаше да забрави шока, като удар с чук в ребрата, когато видя баща си да лежи в интензивното, свързан към системи и машини, почти незабележим измежду всички тръбички, табели и превръзки. До този ден тя си мислеше, че Стив Алън е голям мъж, но той бе някак си смален от машините, които го поддържаха жив.

— Прекара месеци в болницата, после всеки втори ден вкъщи идваше болногледачка и сега все още ходи на физиотерапия веднъж седмично. Беше си тежко изпитание.

— Бет, съжалявам.

Тя поклати глава, съзнавайки, че е стиснала устни и цялото й тяло е напрегнато. Беше разказвала тази история на толкова много хора през изминалите месеци, но да каже на Джак беше различно. По-трудно, някак си, особено когато той беше толкова състрадателен, толкова дяволски мил.

— Искаш ли още едно питие? — попита я той неочаквано. Тя погледна към чашата си. Беше празна.

— Не би трябвало, но… ти ще пиеш ли?

— Да. Няма да излизам с колата. Довечера ще си взема още една бира.

— Тогава още една чаша, моля.

Когато се върна, носеше две чаши.

— Реших да ти правя компания с виното. Сигурна ли си, че имаш време?

— Да, имам.

— Разказваше ми за баща ти…

— Сега е много по-добре. Все още е с патерици — в добрите дни, в други е на стол. Трябваше да напусна „Трейлбърнърс“, за да се грижа за него и да помагам в бизнеса.

— Имаш предвид магазинчето за наем на велосипеди? — попита Джак. — До пощата, срещу кръчмата? „Огнени гуми… подпалват земята“ — Той се усмихна. — Това е, нали? Девизът ви?

Бет кимна, зачудена дали не й се подиграва. Наивният им слоган беше доста помпозен за семеен бизнес в малко градче като тяхното. Но се вгледа в лицето му и беше сигурна, че поне за това е искрен. Примка от емоции се затегна около сърцето й, когато разбра, че той си спомня разказите й.

— Сигурно си работила здраво, за да запазиш магазина — продължи той. — Управлението на бизнес не е детска игра, а и с този инцидент. Животът трябва да е станал дяволски невъзможен.

Джак беше прав. Беше трудно. Майка й почина, когато беше още тийнейджърка, и баща й трябваше сам да отгледа две момичета. Беше трудно, но те се справяха. Доскоро.

— Бизнесът пострада, разбира се. Някои от съседите се включиха да помагат, бяха фантастични. В началото работеха на смени в магазина, но това не можеше да продължи вечно. Имаха и свой живот. Татко беше в болница четири месеца, а и сега не е особено подвижен. Понякога се уморява, но кой може да го вини? Имаха нужда от мен, затова напуснах и се прибрах у дома. Това е. Трябва да съм благодарна. Той е късметлия, че се размина с най-страшното. Имаше момент, в който дори не знаехме дали ще се събуди.

— Наистина съжалявам, че си преживяла това, Бет — каза Джак.

— Няма проблем. Просто — нещата са малко сложни.

— Значи в общи линии ти искаш тази работа толкова много, защото ти трябват парите?

— Не заради мен. Нито дори за татко. Справяме се добре и само с доходите и магазина. За Луиза са. Заради нея исках тази работа толкова много.

— Сестра ти? Не ми казвай, че и тя има проблеми?

Бет почувства плахата усмивка по устните си. Всичко, което бе правила досега, бе да му разкаже приказка за едно голямо нещастие. Сега, най-накрая, имаше и нещо радостно за споделяне.

— Напротив, Луиза се справя наистина добре. Това е проблемът, приета е в реномирано училище по актьорско майсторство. Доста е скъпо, но няма начин аз или татко да й позволим да изпусне такъв шанс. Просто няма начин. Но за това са необходими средства.

Погледът му беше сериозен.

— Разбирам те. Възможности като тази не се появяват много често и си права, че искаш да помогнеш на Луиза. Ако беше моя сестра или дъщеря, щях да искам да направя същото. Кой помага на баща ти, докато ти си тук? — поинтересува се той.

— Ами, той се възстановява и може да прави някои неща в магазина, но Луиза все още му помага. В края на седмицата тя ще отиде да види училището, но занятията започват чак есента. Така че сега е идеалното време за мен.

— Ами квартира? Къде ще отседнеш, докато работиш за нас? Животът тук никак не е евтин.

Тя се усмихна.

— Наша близка ми разреши да използвам дома й. Мога да живея в апартамента й в Кемдън Таун, докато тя е в Австралия при дъщеря си.

— Кемдън Таун? — повтори Джак и повдигна вежди. — Значи няма да закъсняваш за работа. Тъкмо се чудех как ще се справяш с колелото си по магистралата.

Шегата му развесели и двамата.

По-късно, когато Джак излезе да говори по телефона, се случи нещо странно. Мелодията от филма „Титаник“ започна да надделява над шума в бара и да дразни слуха на Бет. Звукът идваше от чантата й. От седмици Луиза я заплашваше, че ще смени тона на телефона й с нещо „по-леко“ и сега явно го беше направила, малката хитруша. Бет извади плик, карта за метрото, листовка с ваучер за безплатен вход в някакъв нов бар и гланца си за устни, преди да открие телефона си на дъното.

— Луиза!

— Здрасти, Бет! Добре ли си? Звучиш малко… странно.

— Добре съм. Намирам се в един бар! Просто не можах да си открия телефона. И какво си мислиш, че правиш с мелодията ми?

— Бет, отпусни се. Това е само шега.

Представяше си как сестра й прави отегчена физиономия. Според нея Бет винаги се впрягаше излишно. А самата Луиза беше, според собственото й любимо определение, безгрижна. Толкова безгрижна, че изпитваше небрежна увереност, че все отнякъде парите ще се намерят и тя ще отиде в училището по актьорско майсторство. Въпреки всичко, което се беше случило на семейството им, Луиза все още имаше една възхитителна способност — наивния оптимизъм на младостта — и Бет не искаше да я приземява.

— Проблем ли има? Как е татко? — попита тя.

— Добре. Малко своенравен, но това, знаеш, не е нещо ново. Помислих си, че ако имаш добри новини, това може да го разведри… — Луиза замълча. Бет можеше да я види как лежи на леглото или върху възглавница на пода, а айподът й звучеше като фон. — Бет — продължи тя. — Маркъс беше тук. Татко го покани в предната стая. Застанах пред вратата, но не можах да разбера за какво говорят. Но той изглеждаше ядосан, че не си вкъщи.

Бет не го обвиняваше. Горкият Маркъс, той не заслужаваше такова отношение.

— Знам, вече се чух с него, не се притеснявай за това. Ще говорим, когато се прибера вкъщи. Имам новини. Получих работата.

— Йей! Страшна си, Бет!

— Благодаря, Лу.

— Значи ще се видим по-късно? — попита Лу.

— Интервюто се проточи, така че доста ще закъснея.

— Аз също. Ще излизам.

— На среща? — попита Бет, докато си преподреждаше чантата.

— Може би… — Лу беше уклончива.

— Ще ми кажеш ли с кого? — поинтересува се тя, а пликът от чантата й се плъзна под масата.

— С един от яхтклуба. Хей, трябва да тръгвам. Сара идва да ми направи косата. Много те обичам. Цунки.

— И аз теб, цунки. — Бет се засмя и затвори телефона. Наведе се и вдигна плика, извади билета и затвори очи невярващо. Когато ги отвори, Джак си проправяше път през хората към нея.

— Извинявай за това. Беше от офиса на Робърт Бринтън, важен потенциален клиент — извини се той, когато стигна до нея и седна. — Всичко наред ли е? — попита я неочаквано.

Тя размаха билета.

— Не съвсем. Мисля, че в момента си изпускам влака.