Филипа Ашли
Още те обичам (6)

Глава 6

Бет прекара част от деня в разходка в Музея на естествознанието (безплатно), разгледа витрините на улица „Оксфорд“ (също безплатно) и седна в Старбъкс (почти безплатно, ако не броеше кафето и пълнозърнестото десертче). Когато най-накрая влезе във фоайето на „Биг Аутдоорс“, Фрея не беше на рецепцията. Вместо това охранителят я изпрати до асансьора и натисна копчето за последния етаж. Този път Бет дори не успя да вдигне ръка, за да почука, преди Джак да отвори вратата. Едва ли се бе върнал отдавна — предположи тя — на ревера на сакото му все още бе закачена картата пропуск.

Той се отдръпна и тя влезе в стаята.

— Радвам се, че реши да ни дадеш още един шанс — усмихна се той и й посочи стола пред бюрото.

Изчака я да седне, преди да се настани в черния си кожен стол.

— Вчера започнахме с фалстарт. Искаш ли да опитаме отново? — попита той, докато Бет се опитваше да изглежда спокойна.

Тя се поколеба. Изглежда Джак искаше примирие.

— Може би прибързах вчера — призна тя след кратка, но мъчителна пауза.

— Може би трябваше да те предупредя.

— Да, мисля, че трябваше.

— С оглед на случилото се, да. И се извинявам — кимна той.

— Аз също. За това, че бях толкова груба и че си тръгнах.

Той се усмихна небрежно.

— Не се притеснявай. И по-лоши неща съм преживявал. Сега, искаш ли да започнем отначало?

Началото, би могла да му припомни, се беше случило преди осем години, но предпочете само да се усмихне, също толкова небрежно. Джак свали сакото си и го преметна през облегалката на стола, а тя използва момента да извади записките от чантата си. Той разхлаби вратовръзката си и откопча най-горното копче на ризата си. Бет несъзнателно го наблюдаваше и сравняваше с мъжа, в когото се бе влюбила. Когато се срещнаха за първи път, той имаше, гъста тъмна коса, която постоянно падаше в очите му. Сега косата му бе подстригана почти по войнишки късо, което му придаваше строгост и увереност. Без слънчевия загар — помисли си Бет, би изглеждал много уморен.

— Добре ли мина заседанието? — поинтересува се тя, когато и двамата нямаше с какво повече да се правят на заети.

Той се усмихна.

— В известно отношение. Ако целта беше да разбера колко добре се справят конкурентите ни с краденето на нашите идеи, то заседанието мина прекрасно.

Бет прие това като знак да започне с подготвената си реплика. Засега той изглежда бе приел сериозно предупреждението й да разговарят само професионално и тя беше благодарна.

— Направих малко проучване — започна Бет, прочиствайки гърлото си. — Ако не възразяваш, мисля, че фирмата пропуска добри възможности в някои пазарни сектори.

— Възможно. — Джак скръсти ръце.

— Все още сте водещи в сектора на студентските пътувания, но смятам, че трябва да развиете някои от традиционните си програми за по-възрастните потребители.

— Това е интересно, защото тъкмо започнахме промени в тази посока — кимна той.

Не знаеше дали да се чувства разочарована или радостна, че предложенията й вече са били предвидени. Знаеше обаче едно — Джак нямаше да улесни диалога. Знаеше, че той обича да притиска хората. Подаде му найлонов джоб с няколко листа хартия.

— Това са мои предложения, разгледай ги.

— Благодаря, ще ги обсъдим след малко, ако не е проблем — отвърна той и взе биографията й от бюрото си. Повдигна първата страница и се зачете.

Бет знаеше, че в момента и двамата опипват почвата — опитвайки се да поддържат диалога чисто професионален, разгадавайки настроенията на другия. Почувства лек спазъм в стомаха си. Всеки добър интервюиращ щеше да усети нюансите, нямаше нищо общо със старото им познанство.

— Прочетох биографията ти още веднъж по време на почивката днес. Доста е впечатляваща — отбеляза Джак.

— Само „доста“?

— Прекрасна е, но ще стигнем и до това след малко. Първо трябва да изясня нещо. Имаме свободно място само за временно назначение. Става въпрос за продуктов мениджър в европейския сектор. Ако се присъединиш към нас, ще е само за шест месеца. В края на годината служителката ни се връща от майчинство и тогава отново ще сме в пълен състав.

— Разбира се, това ме устройва идеално.

— Добре тогава. Първо най-важното — защо избра да изпратиш биографията си в „Биг Аутдоорс“?

— Ще натрупам уникален опит в работата си за успешна компания — заяви тя категорично.

— Хмм. Работата за нас ще бъде уникален опит, съгласен съм, но ако нямаш против да отбележа, не съм напълно убеден в отговора ти.

Трябваше да се съгласи с него. Отговорът й беше прекалено шаблонен и ако Джак беше някой друг потенциален работодател, може би вече щеше да си отбелязва като неин минус липсата на въображение.

— Компанията е многообещаваща… — продължи тя.

Той повдигна вежди и устните му се извиха в иронична усмивка.

— Дори и с конкуренцията, която си присвоява наши сектори, и с нов изпълнителен директор?

— Убедена съм, че тези неща няма да повлияят на успеха на компанията. Всъщност един амбициозен нов изпълнителен директор може единствено да укрепи и развие бизнеса. Разбира се, не знаех, че това си ти, когато подадох документи.

— Все още не е обявено — официално. Съобщението в пресата излиза следващата седмица — отвърна той спокойно.

— Редовно преглеждам браншовите издания. Не съм засичала името ти — забеляза Бет.

— Не би могла. Бях в Щатите, работех като оперативен директор за туристическа компания там. „Биг Аутдоорс“ ме ухажваха от известно време, но аз се стараех да поддържам дискретност. Няма значение, да се концентрираме върху теб. Биографията ти е много интересна. От друга страна, досега не си заемала толкова отговорна позиция в толкова голяма компания.

— Не, но мога да подходя енергично и иновативно към длъжността — заяви тя, забелязвайки колко умело той отново бе обърнал разговора към нея. — Три години заемах подобна позиция в „Трейлбърнърс“^[1]. Ако погледнеш биографията ми, ще видиш с какво се занимавам напоследък.

Джак прелисти и се зачете.

— Имам нужда от някой, който може да измисли и предложи нови пакетни услуги, които да донесат приходи. Идеите ти за концентриране върху по-възрастни и платежоспособни потребители на теория е чудесна, но ще трябва да направим по-обстойно проучване, за да убедим туроператорите да предлагат пакетите ни.

— Знам, че ще има много работа в това отношение — съгласи се Бет, чувствайки как адреналинът се покачва в кръвта й. — Ако получа длъжността, със сигурност ще предприема необходимите действия. Лично ще изпробвам всеки маршрут, хотел и транспорт, ще затвърдя контактите с презокеанските ни партньори, ще водя категорични преговори, така че да разберат какво очакваме от тях и какво сме готови да предложим ние, за да им помогнем да предлагат перфектни услуги на клиентите ни.

Изведнъж усети погледа му върху себе си — съсредоточен и внимателен. На устните му трептеше усмивка.

— Съжалявам, ако прекалявам с ентусиазма, за момент се отплеснах. Така работех на предишната си позиция и даваше добри резултати.

Той се усмихна широко.

— Няма проблем. Ентусиазмът е едно от нещата, от които се нуждаем.

— Знаеш ли, помогнах на „Трейлбърнърс“ да повишат пазарния си дял с петнадесет процента — добави тя, усещайки колко силно го е впечатлила.

— Това е добре. Сега те имат два процента дял от нашите тридесет.

Тя беше непоколебима.

— Това е начало. Знам, че „Трейлбърнърс“ са малка компания в сравнение с голям играч като „Биг Аутдоорс“, но аз имам амбицията и енергията… — „И — искаше й се да добави — едва ли има толкова много хора с моя опит, които се интересуват от временен договор“, но замълча.

— Убеди ме в своята отговорност, но това, което искам да знам, Бет, е какво правиш в момента. Тук пише, че си в творческа почивка. Което може да означава всичко — от пътуване по света до клатене на краката пред телевизора в хола.

— Аз не си клатя краката, не е в мой стил.

Джак остави биографията й, отпусна се в стола и скръсти ръце.

— И какво точно правиш, откакто напусна „Трейлбърнърс“? Катериш? Водиш групи?

— Организирам преходи и походи за семейства, двойки на средна възраст, орнитолози. Знаеш, такъв тип хора. Да, не звучи толкова внушително, но всъщност беше много полезен опит за мен. Двойки с добри доходи без деца, семейства с тийнейджъри, по-възрастни хора — те всички искат малко приключение и имат времето и парите да си го позволят. И съм си написала домашното. Можеш да видиш статистиките и графиките, които съм прикачила към биографията си.

— Добре, впечатли ме.

Тя стисна зъби.

— Е, явно не съм си клатила краката.

— Виждам — съгласи се той, докато си играеше с химикалката — Бет, не се съмнявам в твоите способности и харесвам твоите идеи, но имам и други кандидатури.

— О…

Ето — помисли си тя — сега той щеше да й каже: „Благодаря, но не, благодаря“. Стомахът й се сви, но остана гордо изправена, решена да не му показва колко силно е разочарована.

Джак остави химикалката на бюрото си.

— Няма да те измъчвам излишно. Наистина имам и друга кандидати, но не съм поканил никой от тях на интервю. Напълно съм уверен, че точно ти си човекът, който ще свърши прекрасна работа за нас.

Стомахът й направи лупинг до покрива на сградата.

— Наистина ли?

— Правило номер едно. Не изглеждай толкова изненадана, когато някой ти предложи нещо, което не смяташ, че заслужаваш.

— Заслужавам работата! — избухна тя.

— Бет, отпусни се. Работата е твоя — засмя се той.

В друго време и на друго място тя щеше да скача от радост. Онази част от нея, която се грижеше за Луиза и баща й, подскачаше. Но другата част изпитваше безпокойство от перспективата да работи за Джак цели шест месеца. Не можеше да потисне чувството, че той й е направил услуга, независимо колко уверена бе, че ще се справи с длъжността. Това я правеше задължена и отговорна пред него.

Джак заобиколи бюрото и й подаде ръка.

— Преди да си стиснем ръцете, аз имам още едно условие — каза тя. Сърцето й биеше до пръсване.

В очите му прочете объркване, но продължи решително.

— Сега съм твоя подчинена и искам да се отнасяш към мен единствено като такава. Искам да се държим като колеги. И… — не знаеше дали ще има смелостта да го каже, но трябваше да го направи на всяка цена — наистина съм благодарна за възможността да работя тук, но не искам с теб да обсъждаме миналото. Това, което се случи между нас, е история и аз ще напусна в момента, в който го споменеш.

— Бет…

— Джак, това е. Не искам да говоря за това. Никога. Това са моите условия. — Тя подаде ръка, като се надяваше, че е по-стабилна, отколкото я чувства.

Изражението, което премина по лицето му, можеше да бъде разкаяние или вина, но Бет не можа да прецени и реши, че не иска да знае. Всичко, което имаше значение, бе бъдещето — нейното и на семейството й.

— Няма да говорим за миналото, ако това е, което искаш.

— Да.

— Тогава сигурно ще бъдеш доволна да разбереш, че не съм имал ни най-малкото намерение да те третирам по-различно от другите колеги. Ако това означава да ти се разкрещя пред тях — добави той ухилен, — ще го направя, без да се замисля. Обещавам.

Прималя й, но отвърна на шегата — или поне се надяваше, че той се шегува:

— Радвам се да го чуя. Ако ще мъмриш някого, трябва да го правиш като хората.

— Съгласен — усмихна се той. — И ако следваме твоите правила и искаш от мен да се отнасям с теб като с всички служители, не би трябвало да имаш против да излезеш на празнично питие с новия си шеф.