Филипа Ашли
Още те обичам (22)

Глава 23

Една палатка — двама души. Дори с нейната слаба математика Бет можеше да се сети за единственото решение. Един от тях трябваше да спи отвън. Не че бяха обсъдили проблема кой къде щеше да спи. След като разпределиха багажа, тя метна раницата на гърба си и тръгна с възможно най-бърза крачка, оставяйки Джак след себе си. Тя просто не искаше да приеме факта, че ще бъдат сами цели два дни. Залогът изведнъж бе станал непоносимо висок.

— Е, значи сме само ние — каза тя, когато той я настигна след около километър.

— Така изглежда — отговори той. — Само аз, ти и няколко муфлона. И, преди да си попитала, може да спреш да се тревожиш как ще делиш палатката с мен. Ако това те притеснява, ще спя отвън.

— Нищо не ме притеснява. Напълно добре съм.

— Наистина ли? — той се намръщи.

Бет стегна презрамките на раницата си, готова да ускори темпото отново, но Джак още се бавеше.

— Не съм канил Камила на този преход, знаеш ли — каза той. — Отправих неопределена покана, но нямах никаква идея, че тя ще се появи тук. Трябва да ми повярваш, че не бих направил това, без да те предупредя. Обадих се на Марта. Тя казва, че Кам й се е обадила в деня, преди да заминем, и тя се е изпуснала, че идвам с теб.

Обяснението му звучеше напълно убедително, но така беше и с мотивите му да се появи неочаквано на летището. Такава беше и целувката му в стаята в Бонифачо. С тази целувка Джак я беше убедил за цяла нощ, че отново е нещо специално за него, преди Камила да се появи и да разруши всичко. И все пак той не се държеше като влюбен мъж с Камила. О, господи, помисли си Бет, аз все още не го познавам, все още му нямам доверие.

— Джак, няма проблем — каза тя бързо. — Можеш да каниш, когото решиш да идва с нас. Ти си шефът, все пак. А сега може ли да тръгваме? Чака ни преход.

Той не каза нищо повече и те продължиха, изминавайки разстоянията много по-бързо, отколкото със спътниците си. Бет трябваше да ускори крачката си, за да издържа на темпото му, защото Джак налагаше бърз ход. С допълнителните двадесет и пет сантиметра височина той несъмнено имаше предимство, но тя беше решена да бъде по-бърза. Без значение колко усилия й костваше да го задмине, Бет все още можеше да чуе стъпките му на няколко крачки зад себе си.

В късния следобед вече беше зачервена, беше й горещо и имаше отчаяна нужда от почивка. Овчарска колиба наблизо я накара да въздъхне облекчено. Означаваше извор и малко сянка. Забърза напред по пътеката по билото. Когато се обърна, Джак беше до нея и изглеждаше свеж като маргаритка.

— Искаш ли почивка?

Бет кимна.

— Вода? — подаде й той бутилка.

— Да, благодаря — усмихна се и пое шишето.

Седнаха в сянката на колибата. Тя подпря гърба си на старата каменна стена. Джак се опъна с глава върху раницата си и скоро ритмичното повдигане и спускане на гърдите му подсказа, че е заспал. Бет свали очилата си и го погледна. Дори и на сянка, бе достатъчно близо, за да забележи белега на брадичката му, който не беше там преди осем години. Плътните мигли, които толкова обичаше, трепкаха върху матовите му страни.

Цикада в близкото дърво поде песен, достатъчно силна да събуди и мъртвец, но Джак продължи да спи. Главата му бе обърната на една страна, едната му ръка беше на гърдите му, а другата — на прашната земя. Докато Бет го наблюдаваше, той изпусна дълбока въздишка и се размърда неудобно, сякаш щеше да се събуди. След няколко секунди прозяване и протягане, той лениво й се усмихваше.

— О, по дяволите — изруга той, докато разтриваше очите си. — Съжалявам, че съм се унесъл. Вероятно остарявам или просто не съм във форма тези дни. — Той скочи на крака енергично, метна раницата на гърба си и започна да затяга презрамките. — Готова ли си да намерим място за нощуване?

— Да, разбира се. — Бет усети как се усмихва в отговор.

Отказа се от състезанието с него и най-сетне изостана, опитвайки се да не зяпа стегнатото му дупе през цялото време. Един или два пъти той спира, за да й подаде ръка на по-стръмните участъци. Хватката му беше здрава, когато пръстите му се преплитаха с нейните. После просто се обръщаше и продължаваше, без да каже нищо, докато тя свиваше и отпускаше пръсти, сякаш опитвайки да изтръска докосването му със силата на волята си.

Слънцето се спускаше зад планините, когато стигнаха място за лагеруване — чисто легло на планинска река. Бет разпъна палатката, докато Джак запали огън и приготви вечеря.

— Чудя се как се разбират Камила и Оливър? — попита тя, когато той й подаде чинията със спагети. — Имам предвид, че той май я хареса…

Джак се усмихна иронично.

— Предполагам, че Оливър е от онзи тип мъже, по който си падат много жени, не че разбирам нещо от това.

— Така е, повярвай ми — каза Бет.

— Наистина ли?

— Имам предвид, той не е моят тип, но е някак… някак опасен, предполагам.

— И това искат жените? Някой опасен?

Тя се засмя.

— Само по филмите.

В реалния живот, искаше й се да каже, повечето от нас търсят нещо по-надеждно. Някой, на когото да се довериш, независимо колко рисковано изглежда това на пръв поглед.

— Камила би трябвало да среща много опасни мъже в спа курортите. Какво според теб толкова специално притежава Оливър? — продължи тя, набождайки пълна вилица спагети.

— Половин южна Корсика, всъщност.

— Кажи ми, че се шегуваш?

Той поклати глава.

— Не. Семейството му има връзки в корабния бизнес и малко земя. Корените им са в Генуа или някъде там. Не му се налага да работи, но все нещо трябва да прави.

— Да не ми казваш, че „Лоренцели Туре“ е хоби?

— Е, не бих го формулирал точно така, но той определено се забавлява с компанията. Сам си е шеф, прекарва голяма част от времето си сред природата, а останалото — в срещи с млади атрактивни жени. Той е един много щастлив човек. Завиждам му.

— Сега разбирам защо е толкова привлекателен. Мислиш ли, че чувствата са взаимни?

— Смятам, че със сигурност ще иска да й свали дрехите, но Оливър не е глупав. Ще си прекарат добре, но той няма да се хване толкова лесно, дори и най-добрата журналистка на списание „Воаяж“.

— Може би подценяваш чувствата им — каза тя внимателно. — Драмата изчезнаха за много дълго време вчера сутринта и предвид това, което се случи, не съм сигурна, че са ходили на лов за глигани.

Той се засмя дълбоко и сърдечният смях свали години от лицето му. Бет също почувства, че се усмихва и удоволствието се разля по тялото й, освобождавайки натрупаното напрежение и гнева, който беше изпитвала към Джак. В моменти като този прости неща като споделянето на храната й напомняха защо си допаднаха толкова бързо. И двамата искаха да избягат от ежедневния хаос, и двамата се чувстваха най-спокойни и щастливи в планината. Но това беше нещо повърхностно, нали? Не си приличаха в отношението си към важните неща като обвързването и отговорността.

По гърба й премина тръпка.

Той забеляза веднага.

— Студено ли ти е? Да разпаля ли огъня?

Тя поклати глава и смени темата.

— Смяташ ли, че Камила все пак ще напише статия за нас след случилото се?

— След като Оливър я омая и я покани в семейната си вила, не се и съмнявам. Тя ще го гледа в очите.

— Все пак кой знае какво ще напише. Може и да не е статията, на която се надяваме.

— Смятам да го преживея — отвърна той и се пресегна да вземе чинията й. — Поне не си счупи глезен и не падна от скала. Да бъде преследвана от мултимилионер не е толкова лошо.

Джак остави чиниите настрана и клекна до огъня, готов да свари кафе: Подаде й сребристо шише.

— По едно питие? Да се стоплиш?

— Това на Оливър ли е?

— Реши, че може да ни потрябва.

Бет знаеше, че трябва да откаже, но какво пък. Една глътка нямаше да й навреди и трябваше да признае, че всичко, което щеше да й помогне да спи тази вечер, беше добре дошло. Защото рано или късно някой от тях трябваше да говори за случилото се онази нощ в хотела, помисли си тя, докато допиваше кафето си, огънят загасваше и небето ставаше по-тъмно.

— Време е за сън. Ще те видя след малко — каза той, стана, хвърли утайката от кафето си в огъня и изчезна към реката.

Тя изчака няколко минути, преди да изплакне чашите и да отиде към палатката. Спалните им чували лежаха завити на рула пред входа. Тя разгъна своя и го постави върху постелката. Нямаше идея какво да прави с чувала на Джак. По-рано беше решила да го остави на земята, защото той щеше да спи под звездите. Сега, когато се беше успокоила, това решение изглеждаше незряло и детинско. Почуди се дали да не го внесе в палатката и да го разгъне до своя, но ако го направеше, можеше спокойно да обяви на всеослушание, че няма търпение да разкъса дрехите му. Изми зъбите си, но това не й помогна да вземе решение. Затова изпълзя в палатката и се преоблече в тениска и панталонки. Спалният чувал остана на входа, все още навит, самотен и изоставен, а Джак щеше да се върне всеки миг.

 

 

Колко дълго можеше да се забави един мъж с миенето на зъбите, без да изглежда подозрително? Беше приключил с това за минута, след като остави Бет. Сега, седнал на скала над лагера, той нямаше никаква идея какво да прави. Колко дълго смееше да се забави, докато тя заспи и не се налага да минават през мъчителната дискусия кой къде ще спи?

И по-важното — колко време щеше да му е необходимо, за да спадне проклетата му ерекция? Ако ставаше така само при мисълта да спи в една палатка с Бет, какво щеше да бъде, ако наистина спяха в една палатка? Част от него си фантазираше как, когато се върне, тя ще го чака чисто гола върху спалния чувал с приканващ поглед и готова да изслуша всичко, което той искаше да й каже. Той не се беше осмелил да продължи целувката онази нощ, въпреки че изгаряше от желание да я люби на голямото старо легло. Част от него дори съжаляваше, че изобщо я е докоснал, защото, докато връзката й с Маркъс беше нестабилна, тя все още беше негова служителка. После се беше появила Камила и всичко изглеждаше приключило. Но днес, сами заедно, споделяйки страстта си към планините, той беше усетил връзката, която имаше между тях.

Ритна камъче надолу по скалите и започна бавно да слиза към лагера, като по пътя долавяше всеки нощен звук, забелязваше насекомите, които тичаха да се скрият, когато попаднеха в лъча на фенерчето му. Беше подло да опитва каквото и да било. Носеше отговорност за Бет и това означаваше да не прави живота й по-сложен, отколкото вече беше.

Луната се скри зад един облак, когато Джак достигна лагера. Одраска се на някакъв клон и изруга. Разтърка ожуленото, докато се опитваше да различи палатката и си повтаряше, че няма значение дали чувалът му беше вътре или навън. Знаеше, че се самозалъгва — искаше чувалът му да е вътре.

Успя да различи тъмния силует на палатката. Не виждаше светлинка в нея и не долавяше никакви други признаци на живот. Което беше добре. Последното, което искаше, бе да засече Бет по бельо, колкото и привлекателна да беше идеята. Провери дали огънят е добре загасен и няма оставена храна, която да подмами диви животни, пое си дълбоко дъх и насочи фенерчето към земята пред палатката.

Отпред нямаше нищо, освен чифт обувки с натъпкани в тях чорапи.

Сърцето му заби по-бързо, когато клекна и започна да отваря ципа на палатката. Звукът прозвуча остро и силно в тихата нощ. Нещо прожужа край лицето му и той го пропъди, преди да отвори палатката и да надникне вътре. Подобен на мумия вързоп лежеше на една страна с лице към платнената стена. Той беше сигурен, че мумията само се преструва на заспала. Не дишаше дълбоко и равномерно като спящ човек и беше стегната и неподвижна като труп.

Сърцето му заби още по-бързо.

— Мога да спя навън — прошепна внимателно.

Последва мълчание, преди мумията да проговори.

— Нямам против да поделим палатката, ако и ти нямаш. Възрастни хора сме.

— Сигурна ли си?

— Нямаме избор и няма да те съдя за сексуален тормоз, ако това те притеснява.

Е, това едва ли беше покана за секс, помисли си Джак, докато се събличаше в тъмното и оставяше обувките си отвън. Но беше милиони пъти по-добре от алтернативата. Пропълзя внимателно в палатката, като се опитваше да не насочва фенерчето към лицето й. Тя не проговори повече, той се уви в спалния чувал, обърна й гръб и се опита да мисли за разпределението на бюджета през следващата година.

Беше късно през нощта, когато започна да се унася, и не беше стигнал доникъде с бюджета. Неизбежно телата им постоянно се докосваха. В един момент гърбовете им бяха силно притиснати един до друг. Дори и през спалните чували, допирът му беше причинил десетки неудобства. По-късно тя се беше завъртяла така, че носовете им почти се допираха и той чувстваше дъха й като целувка по лицето си. Лицето й, толкова близко до неговото, предизвикваше желание, което изгаряше цялото му тяло.

Когато тя издаде сподавен стон и в съня си постави ръка на гърдите му, той знаеше, че това ще е една много дълга нощ.