Филипа Ашли
Още те обичам (2)

Глава 2

— Няма ли да закусиш, любима?

С бисквита в едната ръка и чанта в другата, Бет Алън целуна баща си по бузата.

— Съжалявам, нямам време — промърмори тя и лапна половин шоколадова бисквита, докато се опитваше да събере в папка пръснатите по пода документи. — И ми се ще да не ме наричаш „любима“, звучи сякаш съм героиня в роман на Катрин Куксън^[1].

Подозираше, че я нарича „любима“ само за да я дразни — а в интерес на истината на нея почти й харесваше. По някакъв ретро ироничен начин и само, при положение че наоколо нямаше някой, който да ги чуе.

— Не става така, да излезеш, без да си хапнала като хората — смъмри я Стив Алън, като направи усилие да отвори вратата с една ръка.

Ранното утринно слънце се промъкна в стаята. Светлината караше лицето му да изглежда по-сиво от обикновено. Приличаше на старите мъже, които играеха домино в местния пъб, макар че беше поне тридесет години по-млад от тях. Беше се състарил през последните няколко месеца.

— Хапни един тост или поне нещо… — гласът му замря, но тя знаеше какво си мисли. Че е трябвало да стане и да приготви закуска. А сега се чувстваше виновен, че не го е направил. Тя поклати глава и задъвка нервно, ръсейки трохи по килима.

— Татко, няма да умра от глад, а и е твърде рано за пържени яйца с наденички. Ще си взема нещо по-късно във влака — успокои го тя, преглъщайки курабийката.

Баща й я изгледа неодобрително, а тя отвори вратата широко и излезе в двора. Стойки за велосипеди запълваха изцяло пространството между старите каменни стени. Пролетното слънце проблясваше в розово по прозорците на работилничката, сгушена в далечния край на двора. Това място беше дом, но и източник на средства, за семейството й откакто се помнеше.

— Ще внимаваш как се придвижваш, нали? — чу отново баща си.

— Тате, нищо няма да се случи. Това е Лондон, не Сахара или Антарктика Няма планини, нито скорпиони, нито акули…

Баща й изглеждаше несигурен.

— Не бих бил толкова уверен. Миналата седмица обраха братовчеда на Онър в метрото.

— Обещавам, ще бъда нащрек постоянно. Никакъв крадец, нападател, перверзник или Свидетел на Йехова няма да се приближи на повече от десет крачки, без да го забележа.

— Спести си сарказма. — Намръщи се баща й. — Вторият братовчед на майка ти е Свидетел, а и квалифициран строителен инженер.

— Това не пречи да е перверзник — забеляза тя, а баща й отчаяно поклати глава. — Спри да се тормозиш, всичко ще бъде наред, а сега трябва да вървя.

Пристъпи по каменната пътека и вдигна високо чашите си, за да избегне стойката с колела с ремаркета, чиито знаменца се ветрееха на бриза.

— До петък — извика Бет.

Баща й се беше облегнал на рамката на вратата и доволно се усмихваше.

На улицата изпищя клаксон.

— Не забравяй да се обадиш, когато пристигнеш, госпожичке! — провикна се той.

— Обещавам! Извинявай, татко, трябва да вървя. Това е колата на Онър — не искам и тя да закъснява заради мен. И не ме наричай госпожичке.

Бет забърза по пътеката към средно голям миниван с включен двигател. Той беше, както би се изразила майка й — истинска радост за окото. Никой друг ван в околността, или на света, доколкото тя знаеше — а беше попътувала — нямаше рисунка на петниста крава.

Шофьорката беше облегнала ръка на отворения прозорец, а многото сребърни гривни на китката й дрънчаха звучно в метала на колата.

— Добро утро, Онър.

— Добро да е!

Онър Матюс беше притеснително бодра за шест сутринта. Всъщност тя беше плашещо бодра през повечето време.

— Благодаря, че ме взимаш толкова рано. Малко е нахално да моля за превоз.

Онър прокара ръка през дългата си руса коса, белязана със сребристосиви кичури. „Прошарена“ — Бет внезапно си спомни една от любимите фрази на майка си. Ставаше сантиментална за втори път тази сутрин. Прехапа устни и се усмихна широко.

— Дейзи изглежда добре.

Онър направи гримаса и потупа волана.

— Дейзи може и да изглежда добре, но има малък проблем със съединителя, което, опасявам се, означава посещение при „Фрайли“ следващата седмица, а и солидна сума. — Въздъхна и се усмихна отново.

— Но не се притеснявай, така или иначе бях будна и в готовност. Ще сервирам закуска на група страхотно гладни пожарникари, приели „предизвикателството на трите върха“^[2].

— Хмм… не лош начин да започнеш деня — съгласи се Бет, като внимателно бутна чантата си отзад, за да не смачка хлебчетата. — И все пак е много мило от твоя страна да ме закараш до гарата. Въобще не ти е на път.

— Не мога да те оставя да вземеш такси. Искаме да си свежа и в пълна бойна готовност. Сигурна съм, че, ще ги разбиеш в Лондон.

— Надявам се. Стискай ми палци.

С трясък от съединителя, Онър потегли. Бет погледна към прозореца на малката си сестра Луиза. Завесите все още бяха плътно спуснати, разбира се — беше ужасяващо рано. Предната вечер беше осемнадесетият рожден ден на Луиза и семейството организира тържествена вечеря. Бет трябваше да си легне рано, но те останаха до късно и се насладиха на бутилка шампанско. Щеше да прати съобщение на Лу по-късно, помисли си тя, когато Онър включи новините по радиото.

Загледана през прозореца на колата, докато се движеха по пътя край езерото, тя наблюдаваше как слънчевите лъчи се плъзгат по водната повърхност и сякаш повдигат леката мъгла.

Бет знаеше, че Онър щеше да я откара независимо дали имаше да доставя поръчка, или не. Стара приятелка на майка й още от ученическите години, тя беше много близка на семейството, особено откакто Даян Алън почина внезапно, когато Бет беше още тийнейджърка. Онър никога не се опита да замести майка й, никоя от тях не би искала това. Но беше неизменно до тях, когато имаха нужда от нея, като много обичано, макар и доста ексцентрично допълнение на семейството.

Нямаше почти никакъв трафик и те скоро стигнаха до светофарите в основата на хълма преди гарата. Червената светлина ги принуди да спрат и погледът й неволно пробяга по редиците лъскави коли — БМВ и Ауди, които бяха изложени в предния двор на близкия гараж.

— „Фрайли“ — отбеляза Онър.

— Разбира се — съгласи се Бет.

Нищо не нарушаваше изчистената внушителна фасада на „Фрайли и син“. Нямаше помощници, които да лъскат прозорците на колите, нито добре облечен продавач, който да убеждава видимо заможна двойка да се раздели с парите си заради последния модел. Нямаше го и червеното порше с лична табела, паркирано на означеното място с надпис: „Запазено: Само за директора на маркетинг и продажби“. Нямаше го и Маркъс, който да се поздравява с колегите за поредната успешна сделка.

Обзе я чувство на вина. Маркъс още не беше разбрал, че тя заминава за Лондон. Ако беше, със сигурност щеше да й предложи да я закара, при това с нещо по-изискано от изрисуван с крава миниван. Може би щеше да се опита да я убеди да не заминава. Бет беше почти сигурна, че вероятно щеше да й предложи да подкрепя семейството й финансово. „По никой начин!“ — помисли си тя, когато Дейзи запухтя нагоре по хълма към малката гара. Тя уважаваше и себе си, и Маркъс прекалено много, за да приеме помощ, независимо колко доброжелателна беше.

Маркъс беше мил, солиден мъж. Той никога не пилееше трудно спечелените си пари за онлайн покер, не пиеше повече от нормалното и не носеше вратовръзки, които не подхождаха на ризата му „Хюго Бос“. Освен това, в редките случаи, когато тя оставаше при него за през нощта, той винаги проверяваше дали алармата е включена и си миеше зъбите, преди да си легне. Вече от няколко месеца излизаха, но без да е нищо сериозно. Всъщност Маркъс беше най-сериозната й връзка, след като се раздели с Джак Торнфийлд.

Откъде пък се сети за него, точно днес, когато съзнанието й трябваше да е спокойно и съсредоточено? Трябва да бяха… не, тя знаеше, че са минали точно осем години, откакто го видя за последно. Той й помаха от минибуса за летището в Корсика, след като избърса с длани сълзите от лицето й и дрезгаво обеща, че ще й се обади веднага щом се прибере.

Поне това си мислеше, че го е чула да казва последно. След всичките тези години споменът се изместваше и избледняваше по краищата, почти като мачтите, плуващи хипнотично в мъглата над езерото.

— Добре ли си? — попита Онър, когато Бет отвори прозореца.

— Чудесно — отвърна тя ведро. — Е, може би съм малко нервна… Все пак е важен ден.

— Разбираемо, но няма нужда. „Биг Аутдоорс“ ще те молят на колене да останеш в мига, в който се срещнете. Ще спиш в Лондон, нали?

— Да. Казаха, че мога да отседна в хотел преди интервюто, но могат да ме приемат чак следобед, а аз исках да съм у дома за рождения ден на Лу вчера. Така че изглеждаше добра идея да остана в хотела след това.

— Особено щом е безплатно.

— Не исках да отказвам. Жената, която го организира, беше наистина настоятелна. Не исках да създавам проблеми преди още да сме се срещнали.

Тя обърна глава, за да улови свежия сутрешен бриз, който повяваше от хълмовете. Името на Джак Торнфийлд се бе загнездило в съзнанието й съвсем неканено. Беше спряла да го проучва в Гугъл още преди години — голяма крачка по пътя към пълното й възстановяване. За три седмици той успя да я накара да се влюби лудо в него, а после просто я заряза. Когато я изостави, той взе със себе си способността и да се доверява и дълго време след това тя се плашеше от мъжете така, както от басейн, чието дъно не можеше да види.

— Ами… пристигнахме.

Онър я гледаше развеселена и Бет осъзна, че вече са паркирали в отбивката пред гарата.

— О, извинявай. Бях се замислила — извини се Бет.

— Забелязах. — Онър я потупа по ръката. — Ще се справят, нали знаеш, баща ти и Луиза. Лично ще се погрижа.

Почувства бодване на вина, осъзнавайки, че Онър говори за семейството й. Та тя изобщо не мислеше за тях, а за някакъв мъж от преди много години, който трябваше да е вече забравен. Проклинайки слабостта си, Бет реши да набута всички мисли за Джак Торнфийлд във въображаемо шкафче с надпис „За боклук“.

— Знам, че ще се грижиш за тях. Наистина оценявам помощта ти. Благодаря ти, Онър, златна си.

— Няма нищо, за мен просто е удоволствие. Да ти помогна ли с багажа?

— Не, аз ще се оправя. Отново благодаря.

Спонтанно тя се наведе и целуна Онър по бузата, после промърмори „Довиждане“ и без да поглежда назад, влезе в гарата.

След краткото й пътуване от Уиндърмиър до главната гара извън Кендъл, тя потропваше с токчета по пътеката в полюшващия се влак, балансирайки в ръцете си капучино с много пяна и прясно изпечена закуска. Промърмори извинение на човека, в когото се блъсна залитайки, и се замисли как ще издържи целия ден на токчета. Беше си ги купила на разпродажба и те изглеждаха точно като „сериозните“ обувки, които човек трябва да носи на интервю за работа в Лондон. Малките й пръстчета вече й споделяха, че щяха да се чувстват по-удобно в стария чифт на равна подметка. За предпочитане с пясък под подметките и полюшващи се палмови дървета наблизо.

Бет се настани обратно на мястото си, докато влакът профучаваше през провинциални и градски пейзажи по пътя си към Лондон. Като крепеше кафето си на малката масичка до седалката, тя отвори капачката, за да го остави да изстине и резюмира прочетеното от папката, която бе подготвила за „Биг Аутдоорс“. От момента, в който изпрати биографията си до изпълнителния директор, тя прекарваше всеки свободен момент в интернет, за да проучи силните и слабите страни на компанията на пазара. Не че очакваше да получи отговор, камо ли покана за интервю. Да предложи услугите си като продуктов мениджър си беше чист хазарт на тъмно, но, както сама си напомни, беше отчаяна. Работата в малката туроператорска компания се развиваше много добре, докато не й се наложи да напусне заради инцидента с баща й.

Опита се да запомни и преповтори най-важните моменти в записките си. Те бяха категоризирани и оцветени с един от флуоресцентните маркери на Луиза. „Понякога сестрите са много полезни“, помисли си Бет, когато първата глътка кафе опари езика й. Беше отбелязала три основни характеристики, които смяташе за ключови в работата, която искаше да получи:

1. Модерно, продължително, независимо пътуване в Европа, Близкия изток и Северна Африка — „Отбелязано“, помисли си с крива усмивка, въпреки че можеше да се дискутира по отношение на „модерната“ част.

2. Отговорност, енергичност и предприемчивост — „Дмм“. Енергийните й запаси бяха леко изчерпани, отново заради събитията през последните шест месеца. Но отговорността и предприемчивостта бяха дебело подчертани.

3. Способност да създава индивидуална връзка с клиента и да предлага отлично обслужване — Бет въздъхна. „Индивидуална“ и „отлично“? Това бяха просто типичните професионални клишета, но все още звучаха страшничко. Всички тези месеци у дома явно бяха разбили увереността й. Не беше сигурна, че може да бъде индивидуална и отлична, но ако това щеше да й осигури работата, нямаше друг избор, освен да опита.