Филипа Ашли
Още те обичам (13)

Глава 14

Влакът намали с приближаването на гара Кендъл. Беше петък и Бет се прибираше у дома. Обратно на запад тя едва различаваше назъбените планински очертания по индиговото небе. Пред нея се откриваше много по-различна панорама от тази, която наблюдаваше всеки ден от прозорците на своя офис. Без дори да осъзнае, тя бе успяла да се привърже и към двете. Бетон и стъкло, плуващи в лятна мараня, й бяха вече толкова познати, колкото и склоновете, обвити в мъгла.

Бет знаеше, че Маркъс не би одобрил подобни мисли. Уикендът им в Лондон не беше страхотен, меко казано. Бяха на пазар, качиха се на Окото на Лондон. Той се възхити от инженерната мисъл и се оплака от опашките, но тя не можеше да го вини, че се чувства не на място, или да очаква от него да покаже нещо повече от търпимост спрямо градския й начин на живот.

Сега й оставаше само да се прекачи на местния влак за Уиндърмиър, да вземе автобус до селото и щеше да си бъде вкъщи — помисли си Бет с облекчение. Дори мисълта за Джак и Камила и тяхната… интимност не можеш да помрачи удоволствието й от срещата със семейството.

— Билетите, моля. — Кондукторката се усмихваше мило. — Мога ли да видя билета ти, скъпа? — попита жената, докато перфорираше билета на друг пътник.

Ровичкайки из чантата си, тя намери билета и го подаде.

— Съжалявам, бях се замислила.

— Тежка седмица? — прояви съчувствие жената.

— Сложна.

— Почти си у дома. След пет минути сме в Кендъл.

Жената продължи обиколката на вагона, който сега беше почти празен, с изключение на бизнесмен, който прибираше лаптопа си, и момиче с коса на расти, което вече беше застанало на вратата заедно с планинския си бегач.

Бет се обърна към прозореца. Беше си доста тежка седмица, в добавка с гостуването на Маркъс. Подготовката на пътуването до Корсика й отнемаше много време и енергия. Бе направила кратко проучване на съществуващите клиенти и заниманията, които биха им допаднали. Фрея беше на курс през по-голямата част от седмицата и Бет се чудеше дали би успяла с такъв голям проект в допълнение към обичайната си заетост. Ами ако разочароваше компанията? Стисна зъби. Не, тя трябваше да изготви проекта. Беше решена да докаже, че може да се справи. На себе си и на Джак.

Гласът на машиниста отекна във вагона, за да съобщи на пътниците, че са пристигнали в Кендъл, че не трябва да забравят вещите си и пред тях са цели два чудесни почивни дни. Бет искаше да добави нещо от себе си: „А за момичето в средния вагон — разведри се и започни да живееш. Има хора, които са много по-зле от теб. И спри да мислиш за шефа си“.

След като изтегли чантата си от отделението за багаж, Бет застана пред изхода и се опита да не се блъсне в бизнесмена. Вратите се отвориха с шумолене и тя беше там — на поредната гара, в очакване на поредния влак. Имаше да убие половин час преди да пристигне влакът за Уиндърмиър.

Докато разглеждаше опустелия перон, Бет почувства студения вечерен въздух по лицето си. Асфалтът тук не излъчваше топлина и температурата беше с няколко градуса по-ниска от тази в Лондон.

Когато Бет най-сетне пристигна в Уиндърмиър, уличното осветление бе включено, а павилионът на гарата отдавна затворен. Изкушаваше се да извика такси, но не можеше да оправдае разхода, затова се затътри към автобусната спирка с надеждата, че няма да чака дълго. Опиваше се да разшифрова разписанието, което беше подвеждащо, защото бе украсено с циничен надпис: „Баз чука шофьори!“.

— Бет!

На спирката Онър, облечена в пола до глезените, стоеше до колата си.

— Насам! — повика я тя.

— Здрасти, Онър! Какво те води насам по това време на нощта? Тайна мисия за мини хотдог?

Онър се засмя от сърце, а обиците й зазвъняха от потрепването.

— Не, на хуманитарна мисия да прибера изтощен пътник.

— Татко ли те помоли да наминеш?

Онър целуна Бет по бузата и грабна чантата й, а ъгълчетата на очите й се набръчкаха от широката усмивка.

— Не, сама предложих. Тъкмо хапвахме с него и Луиза, когато ти се обади.

Бет се зачуди дали Онър не изхранваше семейството, когато нея я нямаше. Изглежда тя прекарваше доста време в магазина в последно време, поне според Луиза. Бет я беше видяла за малко при последното си прибиране вкъщи, а и често вдигаше телефона, когато се обаждаше у дома. Веднъж Онър бе отговорила дори на мобилния на баща й.

— Не ти е било на път — каза тя усмихната.

— Не съвсем. — Онър посочи към купчина кутии на задната седалка. — Трябваше да прибера няколко чаши и малко чинии от едно парти. С един куршум — два заека, ако ме разбираш. Не че ти си заек или трябва да те убивам. — Тя се намръщи на вялата усмивка на Бет. — Влизай, съкровище!

Бет последва Онър към колата, като не спираше да се чуди как доставя храна за стотици планинари, колоездачи и туристи в толкова много опаковки. Багажникът беше пълен с еднократни чинии и чаши.

— Нещо против да пътуваш с чантата в скута си?

— Няма проблем.

— Как е в Лондон? — усмихна се Онър.

— Апартаментът на Джил е прекрасен. Работата ми изисква много пътуване, но трябва да призная, че да видя всички тези нови места е в пъти по-хубаво от това да си стоя в офиса.

Онър кимна.

— Джил винаги бе добра към майка ти. И се радвам да чуя, че всичко е така прекрасно. Сигурна ли си, че ще искаш да се върнеш у дома, когато договорът ти изтече?

— Сигурна съм.

— Толкова ли са страшни хората в „Биг Аутдоорс“? — засмя се Онър.

— Не всички — отвърна Бет през смях. — Например Фрея, моята асистентка, е абсолютна скица. Просто трябва да се запознаеш с нея. Том и Шрея също са готини — и двамата са продуктови мениджъри. Том свири в група, наречена „Блускай“, която е доста добра, всъщност. А Дейв Стърлинг, компютърният специалист, е много откачен, но и безумно забавен… имаме си и Брад Пот.

Онър изглеждаше напълно объркана.

— Брад Пот?

— Нашият кактус. По-добре не питай.

Онър се изкиска, докато ванът се отдели от спирката. Почти се бяха прибрали, преди Бет да събере куража да попита това, което занимаваше другата половина от съзнанието й на път за вкъщи.

— Маркъс минавал ли е през магазина, откакто се върна от Лондон? — попита тя.

— Не съм го срещала, но предполагам, че да.

— Знаеш ли какво е искал?

— Очевидно не е останал дълго, щом е разбрал, че не си там.

Онър звучеше развеселена.

— Кажи ми да си гледам работата, но можеше да попаднеш и на по-лош от Маркъс.

Бет стисна здраво чантата си, докато взимаха остър завой край езерото. Каменната стена имаше душа и много приличаше на дете с паднал преден зъб.

— Ако това е мъжът, когото искаш, не бих го карала да чака твърде дълго, не че ми влиза в работата — добави Онър, като ускори по правата отсечка. Ако той е мъжът…

— Наистина харесвам Маркъс — отвърна Бет, чувствайки се странно. Тя знаеше, че Онър задава въпросите, на които самата тя трябваше да си отговори. Маркъс не беше й задал въпроса миналия уикенд, но тя знаеше, че скоро ще го направи. Отговорът застина в гърлото й. Нямаше отговор за Онър или Маркъс. Все още не…

— Добре, виждам, че трябва да си гледам работата — каза Онър, преди тактично да премине към следваща клюка от селото.

На половината път до дома те спряха да приберат депозит за тържество в кметството. Сама в колата, Бет се замисли отново за цветята на масата, чистите прозорци и добре заредения хладилник, пълен с ястия, завити във фолио. Онър беше станала важна част от живота на семейството й, докато нея я нямаше. Тя и майка й се познаваха от ученическите си години и Бет не можеше да си спомни да са прекарвали някакво време разделени. Двете с Луиза винаги я бяха възприемали като леля, въпреки че Онър би вдигнала ръце от ужас пред мисълта да бъде наричана леля.

— Добре. — Прекъсна мислите й Онър и седна обратно зад волана, размахала чек в едната ръка — Сега няма да се налага да изпращам тълпата в благотворителната кухня. — Тя запали двигателя и ванът потегли.

Малко по-късно стигнаха до „Горящи колела“ и Онър ускори ход, оставяйки злокобен черен облак от изгорели газове.

Точно сега каменната къща, построена още преди велосипедите да са били измислени, изглеждаше привлекателна колкото най-пищния дворец. Докато Бет вървеше по пътеката, ароматът на риба с пържени картофки долетя от отворения прозорец. После се отвори вратата и тя видя баща си — подпрян на бастун и широко усмихнат. Добре — помисли си тя, докато го целуваше по бузата, преди да прегърне въодушевената Луиза — това е голямо подобрение.

 

 

Маркъс се появи в събота сутринта Тя беше в банята — покрита с крем депилатоар, почистваше краката си. Пристигането му бе предизвестено първо от писъка на спирачки пред магазина, а после и от Луиза, която викна многозначително по стълбите.

— Бе-ет!

Тя застина. По дяволите! Беше само по бикини.

— Горе съм, Лу!

— Някой те търсииии! — провикна се Луиза.

— Слизам след няколко минути — извика Бет през затворената врата.

След като премахна крема и припряно изплакна краката си, банята миришеше като химически завод и навсякъде имаше лепкави следи. Баща й със сигурност щеше да се ядоса, но тя не искаше да кара Маркъс да я чака. Навлече къси панталонки и стара тениска и препусна по стълбите, за да намери Маркъс в малката всекидневна, застанал със скръстени ръце.

— Съжалявам, почиствах си краката — извини се тя и се наведе да го целуне. — Не се доближавай много, ако не искаш да се зашеметиш от изпаренията

Маркъс сбърчи нос и леко отстъпи назад.

— Искаш ли питие? Бира? Кафе?

— Шофирам, а и без друго не мога да остана много. Трябва да се срещна с един човек за едно бентли. Дойдох да те попитам по кое време да те взема довечера.

Бет почувства как сърцето й пропуска удар.

— Не съм сигурна. Виж, наистина трябва да се видя с татко и Луиза.

— Надявах се, че ще прекараме нощта заедно — намръщи се той.

— Ами, мога да намина за вечеря и после да се прибера. Или може да отидем до пъба тук, в селото — предложи тя.

Маркъс превъртя ключовете за колата в ръката си.

— Не това имах предвид, но предполагам ще трябва да се примиря. Ще те взема в осем.

Бет се усмихна, но почувства доста неприятно нарастващо безпокойство. Би могла да излезе на ресторант, баща й нямаше да има против, наистина. Луиза щеше да е навън с приятели от яхтклуба. Тогава защо не беше казала „да“?

Може би й трябваше пространство, физическо пространство, за да си изясни нещата. Да помисли и да подреди промените в живота си през последните няколко месеца.

Маркъс подрънка нетърпеливо с ключове.

— Значи ще се видим по-късно — промърмори Бет, внезапно смазана от чувство за вина и несигурност.

Той просто вдигна рамене.

— В осем, тогава.

Когато тя го изпрати, той се застоя за момент на вратата.

— Между другото — каза и посочи краката й с ключовете за колата, — не си ли пропуснала нещо?

Отключваше колата, когато тя погледна надолу и забеляза ивица розов крем, която започваше от глезена и свършваше зад коляното.