Филипа Ашли
Още те обичам (11)

Глава 12

— Значи най-накрая ще видя мистериозния Маркъс — подкачи я Фрея следващата седмица, докато си почиваха от някаква умопомрачително досадна статистика. — Настина ли ще го доведеш на концерта на Том в петък?

— Може би — отвърна Бет, докато наблюдаваше как Фрея закачва снимка на Джош Холоуей^[1] на дъската си за съобщения.

— Само може би! — попита Фрея.

— Не се притеснявай. Ти със сигурност ще се запознаеш с него.

Бет беше размишляват дали да заведе Маркъс на служебното събитие, колкото и неформално да беше, но реши, че ще му се отрази добре да се запознае с приятелите й. Още повече, че не беше сигурна дали Джак ще ходи на концерта. Искрено се надяваше да не дойде.

— Приятелят ти изглежда много сладък на снимките — заяви Фрея.

— Много стилен. Не ти ли липсва… нощем?

— Той е много зает да управлява бизнеса си, а и аз пътувах доста напоследък, така че нямахме много възможности да бъдем заедно…

Фрея решително поклати глава.

— Колко жалко. Имаш това толкова уютно местенце само за себе си и е просто грехота да не го използваш като любовно гнездо. Шест месеца е много време без секс. Мисля, че бих се побъркала. Но все пак можеш да си наваксаш този уикенд.

— Ще трябва да почистя, предполагам — опита се да смени темата Бет. — Апартаментът е истинско бижу, но отсъствам толкова много, че направо се изненадвам как досега не са ме обрали. Когато се прибера, имам време едва колкото да изпера, да не говорим за почистване. Когато се върнах от Рига, открих бутилка мляко, която невъзмутимо ферментираше в хладилника, и някакво мъхесто сирене, което буквално пълзеше към вратата.

— Не го мисли — успокои я Фрея. — Сутринта чух по телевизията, че е полезно да си изградим имунитет срещу бактериите.

Бет усети как новата й пола се впива в талията й, когато се наведе да изчисти петно от монитора на компютъра. Чувстваше сухота в очите, която отдаде на липсата на сън и прекомерната работа с компютър.

— Не смея дори да се кача на кантара, с всичките боклуци, които ям, а и сигурно съм изпила повече от допустимото за цяла година количество алкохол в последните месеци тук. Много е весело с всичките барове и местенца наоколо, срещите с клиенти и доставчици до късните часове на деня, но е просто убийствено за фигурата ми.

Фрея седна на бюрото и отвори чантата си.

— Сърцето ми се къса за теб. Щеше ми се да мога да прехвърля и моите алкохолни разходи за сметка на компанията

— Скоро ще ти писне от това — сподели Бет, когато Фрея извади огледалце от чантата и нанесе гланц върху устните си. — Работата е тежка. Всъщност, може би ще трябва да ти покажа колко точно тежка може да бъде. Как ти се струва да опиташ?

— О, боже мой! Настина ли?

Бет се усмихна.

— Да. Миналата вечер Джак практически се съгласи ти да провериш трасето и пакета за Лапландия.

— Юуууууу-хууууу!

— Това е работа Фрея — отбеляза Бет през смях.

— Да, да! — отвърна Фрея. — Господи, Лапландия! Аз, ти и впряг хъскита в палатка.

— Ами, всъщност, може би без мен…

— О!

— Договорът ми е само за шест месеца, не помниш ли? Освен ако не успея да сместя пътуването, преди да приключа, няма да можем да отидем заедно. Трябва да е през зимата, а договорът ми е до есента.

— Не може ли да получиш продължение?

— Съмнявам се, а дори и да можех, трябва да се прибера у дома. Обещах на Маркъс, на татко и на Лу. Никога не съм гледала на назначението като постоянно. — Фрея изглеждаше така съкрушена, че Бет почувства буца да засяда в гърлото й. Като че в последно време все изоставяше някого. — Ще проверя дали не мога да отида, преди да приключа, или дали можеш да дойдеш с мен на друга дестинация. Обещавам.

— Предполагам, че Този, Комуто Трябва Да Служим, не е толкова лош, колкото си мислех, щом иска да отида на пробно пътуване каза Фрея, докато сипваше чаша вода на Брад Пот, офисния кактус. — Знам, че може да бъде доста груб, но теб никога не те навиква пред колегите и не се поддава на емоции. Всъщност, той почти не ти говори — имам предвид, дори не изпробва шегите си върху теб… Честно казано, мисля, че го плашиш.

— Наистина? — Бет се засмя вяло. — Просто знае, че няма да съм тук задълго, това е. А и съм чувала някои от шегите му на срещите. Те са толкова смешни, колкото и вицовете във вечерното шоу в петък.

— Да, но водещият никога не е бил толкова сладък — възрази Фрея. — Джак може и да е гадняр понякога, но има стегнато дупе.

— Не съм забелязала.

— Все пак мисля, че изпитва страхопочитание към теб. Винаги говори толкова учтиво, сякаш се страхува да не те засегне. — Фрея се загледа в кактуса и рязко смени темата. — Мислиш ли, че това растение има фалическа форма? Лично аз смятам, че е покварено.

— Малко е… странно. Кактусите придобиват необичайни форми понякога. — Бет се молеше Фрея да се заеме с някаква работа или да смени темата. Не искаше да мисли за фалически неща точно сега. Имаше мейл от Джак.

Но Фрея имаше други идеи.

— Обаче, знаеш ли, че ми харесва, когато шефът ме хока — продължи темата тя, като внимателно обърна саксията на Брад към светлината.

— Ти се шегуваш — засмя се Бет.

— Не. Не казвай на никого, но понякога много се вълнувам, когато Джак ми напомни да прикача данните за продажбите. Знам, че той е доста стар…

— Следващия месец ще навърши тридесет и пет. Чух го да казва на Том, че напредва бавно — допълни тя припряно. — Така че, както ти каза, той си е направо древен.

— Е… не бих казала древен, не точно, но по-възрастните мъже могат да бъдат наистина секси, не мислиш ли? Погледни Даниел Крейг — размечта се Фрея. — А и Джак не е толкова лош. Знаеш ли, веднъж ме помоли да отида в кабинета му и да обясня защо не съм направила нещо. И когато го видях да си седи на бюрото напълно сериозен, изведнъж изпитах внезапния импулс да…

— Внимавай, Брад!

Твърде късно. Кактусът се беше плъзнал от ръба на шкафа и вече бе размазан на пода. Пръст и счупен порцелан покриваха килима

— Горкият Брад! — възкликна Фрея и се спусна да събира парчетата. — Целият се е отпуснал.

— Ще го взема у дома и ще опитам да го пресадя — успокои я Бет и се наведе да помогне с почистването. — Сигурна съм, че леля Джил няма да има против да заема една от саксиите й.

Когато мирът и редът бяха успешно възстановени, тя се върна към компютъра си, където намери мейл — толкова студен и кратък, колкото лятото в Англия.

От: Джак Торнфийлд

До: Елизабет Алън

Тема: Доклад — СПЕШНО!

Може ли да подготвиш отчетите за провансалското планинско колоездене за срещата в петък в 10 часа?

Джак

П.П. Искам копие на бюрото си до края на предния работен ден. Благодаря.

„Значи още една късна вечер в офиса“ — помисли си Бет с кисела усмивка. Но все пак беше точно това, което тя искаше — стриктно професионално отношение от страна на Джак. Правилата бяха ясни от деня, в който прие работата.

— Мислиш ли, че този кактус ме мразеше? — попита Фрея, докато вадеше бодлички от ръцете си, а Бет „смилаше“ мейла. Джак избра точно този момент, за да отвори вратата, без да почука.

— Мамка му! — писна Фрея, пусна пинсетите в шкафа и се престори, че търси кламер.

— Здравейте! — каза Джак.

Бет чу странен звук от бюрото на Фрея. Джак се смръщи недоумяващо, но погледна към Бет.

— Бет, може ли да дойдеш в кабинета ми, моля?

— Веднага ли? Тъкмо исках да се обадя на едни от доставчиците ни в Тоскана, преди да затворят.

— След десет минути влизам в среща с борда на директорите. Ако сега не можеш, може и по-късно. Например след шест?

— Разбира се. Няма проблем.

— Благодаря, оценявам го — отвърна той и зяпна Фрея, която издаваше странни звуци в носната си кърпичка.

Бет вдигна телефона Джак се забави на вратата за момент и с много сериозен тон каза:

— Това звучи като много лоша настинка, Фрея. Мисля, че трябва да отидеш на лекар.

— Не смей да казваш каквото и да било — заплаши Бет, когато Джак се отдалечи, а Фрея избухна в невъздържан смях. — И преди да попиташ, не се чувствам развълнувана от това, че той ми нарежда какво да правя.

Малко по-късно вечерта, докато се приближаваше към кабинета му, Бет с изненада откри, че трепери цялата от глава до пети.

— Благодаря, че ми отдели време — посрещна я той и затвори вратата. — Знам, че си заета, но искам да обсъдим някои идеи.

— Няма проблем.

— Ела и погледни това.

Той посочи папка на масата близо до прозореца.

— Имам я от няколко седмици — започна той, когато седнаха. — От известно време съм „ухажван“ от много ентусиазиран снабдител и искам мнението ти дали да го приемем като потенциално голямо допълнение към нашето портфолио.

Бет се почувства истински поласкана, че той иска мнението й.

— Звучи вълнуващо…

— Хммм. Това е съвсем нова дестинация за „Биг Аутдоорс“. Извиках те, защото това е в твоята сфера. Всъщност, може и да си изпробвала пакета лично… — той замълча. Изглеждаше напрегнат.

Тя се усмихна окуражаващо.

— Не е гмуркане в пещери, нали? Или изследване на понори^[2]? Защото досега точно това не съм изпробвала.

— Не, никакви понори. Нищо подобно. Става въпрос за туроператор, който специализира в почивки за малки групи — къмпинг, кануинг, катерене, скални маршрути — такива неща.

— Скални маршрути? Това е уникално. И кануинг — прекрасна възможност за многочленни семейства.

— Да, знам.

Малка лампичка замига предупредително в съзнанието й.

— Каза, че това е европейска дестинация. Би трябвало да е, ако искаш моето мнение — продължи тя, чувствайки как все повече се напряга. — Звучи като прекрасно предложение. А и би могло да предизвика голям интерес, но, знаеш ли, ти не каза къде всъщност се намира компанията.

— Не съм ли? — учуди се Джак, докато прелистваше документите.

— Не, не си — отговори тя твърдо, решена да го накара да я погледне.

Най-накрая очите му срещнаха нейните.

— Южна Корсика.

Отне й минута преди да осъзнае, че е зяпнала от изумление. Мълчанието ги обгръщаше като защитна капсула, когато тя най-сетне успя да проговори.

— Корсика?

Той се покашля.

— Да. Компанията се казва „Лоренцели Туре“. Оказа се, че познавам собственика — Оливър Лоренцели, от преди години. Той ми се обади преди няколко седмици, за да каже, че компанията му се разширява. Не че бих позволил на приятелството ни да ми повлияе, не и за сметка на професионализма ми, разбира се.

— Не, разбира се, че не.

— Естествено той смята, че новите им маршрути и дестинации ще стоят прекрасно в нашето портфолио и поне на пръв поглед изглежда отговарят на всички условия, но нямаше как да съм напълно обективен в това отношение. Наистина сме добри приятели, а Оливър е известен с ентусиазма си.

— Разбира се…

Той продължи припряно, сякаш се стремеше да изрече всичко възможно най-бързо.

— Те имат професионален подход. С плажовете, планините и дейностите, които предлагат, би трябвало да са прекрасно допълнение към нашето портфолио — доста примамливо предложение. Това ще е възможност за големи печалби, ако стане, и добавено към твоите идеи и тези на другите мениджъри, смятам, че скоро ще върнем „Биг Аутдоорс“ на заслуженото му място на пазара. Бет, всичко наред ли е? — попита той, когато тя не отговори.

— Да. Да, разбира се. Ако ми дадеш детайлите, ще направя маршрут и ще помоля Фрея да проучи логистиката и разходите.

— Чудесно. Добра идея.

— Това ли е всичко засега? — попита тя, по-изкушена от открехнатата врата на офиса му от когато и да било.

— Да, благодаря. Информирай ме, когато приключиш с проучването.

В коридора Бет си пое дълбоко въздух. Мислеше си, че е подредила живота си. Даваше шанс на връзката си с Маркъс. Успяваше в работата. Сега единственото, което знаеше, бе, че се връща отново в началото и независимо колко упорито отричаше, се чувстваше силно наранена от това, което Джак й беше причинил в Корсика. Никакви професионални отношения не биха могли да променят това някога.