Филипа Ашли
Още те обичам (9)

Глава 9

Бет примижа от слънчевата светлина, проникнала в странната стая и пропълзяла по голямото легло, в което лежеше. За момент бе убедена, че е отново в стария апартамент над магазина за колела на баща си и че вратата, която забелязваше с ъгълчето на натежалото си око, води към малко помещение, тясна кухничка, баня за един човек и уютна всекидневна. Беше спала на толкова различни места досега — в палатка, в разнебитен влак, в занемарен хостел — това не я притесняваше. Но събуждането в леглото на Джак Торнфийлд — да.

Всъщност тя лежеше почти гола на огромното му легло, под лилавата му кадифена завивка.

— О, по дяволите!

Постави ръка на челото си. Светлината, която се процеждаше през белите венециански щори, правеше всичко болезнено ярко. Тя се беше напила — размазващо, безпаметно, в апартамента на новия си шеф, а той я бе сложил да спи.

Облегна се обратно на възглавницата. Обърна глава на една страна и забеляза куфара си до стола — изглеждаше толкова обвинително… Забеляза дрехите си, преметнати през облегалката на стола. Стомахът й се раздвижи обезпокоително. Джак трябва да я е съблякъл, защото тя определено не си спомняше да го е правила.

И какво, по дяволите, беше говорила миналата вечер? О, господи, какво бе направила? Ами ако… не, не би могла. Той не би се възползвал от нея по този начин. Със сигурност не, въпреки че това преди не би го спряло.

Грабна дрехите си от стола, изчезна в банята и заключи вратата. Чудовището от Лох Нес я гледаше ужасено от огледалото. Топчета от спирала слепваха миглите й и подсилваха тъмните кръгове под очите. Косата й, винаги непокорна, беше преодоляла гравитацията и изглеждаше като прекрасен петльов гребен. Лицето й беше бяло като точките по стените и тя се закле никога повече да не докосва алкохол. Поне, успокои се тя като пусна душа, Маркъс никога нямаше да разбере.

 

 

В кухнята Джак чу далечния шум от течаща вода и отново се изруга. Седеше на барплота, играеше си с парче препечена филийка и се чудеше кога точно ще бъде изправен пред борда на директорите и изхвърлен за това, че е поканил служителка в апартамента си. Или кога Бет ще предяви иск за сексуален тормоз. Господи, та тя имаше пълното право да го съди, независимо от добрите му намерения. В края на деня новата му служителка се бе озовала в неговото легло полугола. Тя можеше да твърди, че се е случило какво ли не, докато е била пияна.

Малко по-късно, когато Джак отново зареждаше кафе машината, чу потропването на токчета по дървения под. Бет стоеше там — крехка и много бледа. Помръкналото й лице му подсказваше, че би предпочела да е на дъното на океана, вместо в една стая с него.

— Добро утро — поздрави той дрезгаво, когато тя се приближи. — Искаш ли кафе?

— Може ли чаша чай, моля?

— Разбира се. Препечена филийка?

Тя се покатери на един от столовете в другия край на барплота.

— Не, благодаря.

Джак пусна пакетче чай във висока чаша, сипа гореща вода и посегна за млякото в хладилника.

— Мляко?

Тя кимна и дори от другия край на кухнята той забеляза, че това й коства усилие.

Подаде й чашата.

— Благодаря — каза тихо тя, без да вдигне поглед от чая си. Косата й беше влажна и бухнала подобно на ореол.

— Значи успя да пуснеш душа?

— Ам… да, получи се.

— Добре. Това е… много добре.

— Да. Ами… имаш ли захар?

— Разбира се — каза той и плъзна пакета по плота.

Бет се молеше земята да се отвори и да я погълне. Все още му беше ядосана, все още бе наранена от случилото се, а имаше и още едно, по-силно чувство — страх. Ами ако наистина беше спала с него? Можеше да си представи колко по-мъчителна щеше да бъде тази сутрин. Тя го наблюдаваше как побутва троха от препечената филийка в чинията си и преглътна, когато забеляза, че тя го гледа.

— Бет, знам, че не трябва да казвам това…

Стомахът й отново се сви.

— Дори не трябва да си го помислям, но когато видях, че кандидатстваш за работа при нас, помислих си, че може би тази втора среща — само като колеги, разбира се — е съдба…

Когато той произнесе думите, едновременно объркано и с надежда, я заля вълна от паника. Ако беше спала с Джак, ситуацията тази сутрин щеше да бъде невъзможна, не просто мъчителна. Тя може би беше пропиляла шанса си за работата, за която се беше борила толкова усърдно, и беше предала Маркъс. Той беше добър човек и със сигурност не заслужаваше такова отношение — особено не и с Джак. Границите между тях трябваше да бъдат определени още по-ясно — плътни линии, които никой никога нямаше да се осмели да премине.

 

 

Сърцето й заблъска още по-силно, когато заговори.

— Знаеш ли какво? Аз съм от хората, които всъщност не вярват в съдбата. Кандидатствах за работата, а ти търсеше служител. Чисто съвпадение. Независимо какво бихме искали да си мислим, светът е малък и беше неизбежно пътищата ни да се пресекат по някое време. Имам предвид — продължи тя, остави чашата си на плота и се усмихна насила, — стига бе. Как се срещаме с бъдещия си партньор? То просто… се случва. Никой никъде не ни причаква с лък и стрели, насочени към сърцето ни. Хората се срещат по обикновени начини — чрез приятели, в службата — както ние сега. Това не означава, че е било предопределено от звездите или нещо такова.

Джак изглеждаше слисан.

— Не съм сигурен какво искаш да кажеш.

— Ето например — продължи тя, избягвайки погледа му, — никой не е стрелял със стрела по мен или приятеля ми. Не беше като гръм от ясно небе или нещо такова. Просто живеем в едно и също градче, харесахме се и се събрахме. В това няма нищо съдбоносно, просто се случи от само себе си.

— Твоят приятел?

— Да.

— Значи е сериозно, така ли? Връзката ви?

— Практически сме сгодени — промърмори тя.

— Кой е той?

— Има ли значение?

— Бих искат да знам.

Бет поклати глава, чувствайки как цялото й тяло настръхва.

— Сигурна съм, че не искаш да знаеш всеки детайл от любовния ми живот — отвърна усмихната, като се надяваше, че го е направила достатъчно небрежно.

— Със сигурност няма нищо лошо в това да ми кажеш името му — опита той отново. Усмихна се, но скръсти ръце пред гърдите си, а челюстта му се стегна.

— Има ли значение?

— Ами, нямам правото да любопитствам, разбира се. Но поне ми кажи името му. При всички случаи ще го чувам из офиса, щом ще се жените. Може би дори ще ви поздравя… може и да получа покана за празненството…

— Казах, че сме почти сгодени.

— Почти?

Чувстваше как сърцето й блъска в главата.

— Ами, все още не сме определили дата, но се познаваме от много дълго време.

— Тогава можеш да ми кажеш кой е?

Тя не отвърна на погледа му и пое дълбоко въздух.

— Маркъс. Маркъс Фрайли.

Джак беше свикнал с изненадите. Никой не можеше да се издигне в работата толкова бързо, колкото него, ако не може да се справи с неочакваното. Но мисълта, че Бет може да се омъжи за друг, му подейства като удар в стомаха. И все пак знаеше, че няма право да е шокиран. Как можеше да допусне, че тя си няма приятел? След всички тези години? Сега като се замислеше, беше лудост да смята, че тя няма да е преследвана от много други мъже.

— Какво ще си помисли Маркъс за това, че прекара нощта с мен в моя апартамент? — попита той внимателно, без да й припомня, че тя буквално го молеше да я люби. Споменът за нея, лежаща полугола на леглото му, все още го възбуждаше.

— Няма да се сърди. Защо да го прави? Имам предвид, че ние не сме направили нищо лошо, нали? Не можехме да направим нищо срещу бомбената заплаха и заетите хотели. Никой не е нужно да разбира, че преспах тук. Нали, Джак?

— Да, разбира се. Не сме направили нищо лошо. Абсолютно нищо.

Джак прибра мобилния телефон в джоба си и тръгна към спалнята.

— Трябва да взема лаптопа си — каза той. Изглеждаше спокоен, виждаше отражението си в хромираната врата на хладилника. Но се чувстваше странно и сякаш не много реално. Беше я загубил отново, остави я да се изплъзне, въпреки че всъщност никога не бе я имал наистина.

Вдигна чашата си с кафе към нея.

— Е, поздравления за теб и Маркъс. Надявам се, че двамата ще сте много щастливи. — Той се усмихна. — Сега, ще имаш ли против, ако се заемем с работа?

 

 

Глава 10

 

Беше късно, когато Бет най-накрая се прибра у дома. Последните нарциси прецъфтяваха в градината и априлската вечер беше по-скоро хладна, отколкото мека като в Лондон.

— Здравей, обич. — Посрещна я баща й, който отвори вратата и я целуна по бузата.

— Тате, не трябваше да ставаш, за да отваряш. Имам ключ.

— Няма проблем. Изглеждаш изтощена, скъпа.

— Да, благодаря, тате! — отвърна тя и повдигна вежди. Всъщност помисли си — той имаше право. Беше се видяла в огледалото във влака и предположи, че може да се състезава с Шрек по отношение на зеления цвят.

— Виждам, че си се справил без мен — каза тя, като забеляза вазата със свежи цветя на прозореца в кухнята. Нямаше камара от чинии в мивката, а по искрящите прозорци съдеше, че феята на почистването се е отбила повече от веднъж. Фея, която се казваше Онър, ако не бъркаше.

— Луиза излезе, но ти остави картичка — съобщи баща й, когато тя се отпусна на стола. Картичката беше на масата, подпряна на кутия от мляко, прибрана в розов плик с нейното име, написано с равния почерк на Луиза. Бет отвори плика и се усмихна.

— Това е поздравителна картичка — констатира тя и я плъзна по масата към баща си.

— Искаш ли нещо за хапване?

— Не… не, няма нужда. Ще се кача горе и ще взема вана, ако нямаш против. Радваш се, че получих работата, нали?

— Разбира се, че се радвам.

— Сигурен ли си?

Най-накрая той отвърна на погледа й и вдигна брадичка.

— Гордея се с теб, Бет. С теб и с Луиза. Но ми се искаше да не беше се налагало да го правиш. Аз трябваше да издържам семейството.

Радостта й бе леко помрачена.

— Моля те, не го казвай. Не можеш да промениш случилото се, а аз се гордея, че мога да помогна. Ако аз не мога да се погрижа за семейството си, когато има нужда, тогава кой? — тя обгърна раменете му с ръце и го прегърна. — Тате, обичам те. Теб и Лу. И ние ще се подкрепяме, както винаги сме правили, независимо какво се случва.

Тя почувства ръката му върху гърба си, докато се прегръщаха и се бореха с напиращите сълзи. Той я притисна по-силно към себе си.

— Къде отиде Лу този път? — попита тя.

— На парти в яхтклуба. Предупредих я да се върне до дванадесет. Не харесвам хората, които се събират там. Винаги пушат боклучави треви и се наливат с евтин сайдер, сякаш няма друго за пиене. Онър казва, че се притеснявам твърде много, но не мога да се спра. А и този Грег Уилсън, той е пълен нехранимайко.

— Хммм. Той създава проблеми, но не бих се притеснявала за пиенето — отвърна тя, спомняйки си за изпълнението си от миналата вечер. — Нито за Грег. Луиза има глава на раменете си.

— Аз все пак ще я изчакам.

— Може да стане късно, тате.

— Няма значение…

Бет знаеше кога да признае поражението си пред него и смени темата.

— Луиза спомена, че Маркъс е идвал, докато ме нямаше…

— Да. Търсеше някаква информация за местния съвет. Мисля, че му харесва идеята да се захване с политика. Не смятам, че му казах нещо полезно — той замълча и добави. — Попита за теб.

— Какво му каза?

— Казах, че си уговорила друго интервю за вчера. Помислих си, че няма смисъл да му обяснявам всичко, преди да разберем дали си получила работата.

— Говорих с него, утре ще му разкажа всичко.

— Как мислиш, че ще го приеме?

— Не знам. Нищо не пречи да се виждаме. Той ще идва при мен, а аз ще се прибирам всеки път, когато мога. Не е на другия край на света…

Но Маркъс смяташе точно обратното. На другия ден Бет го намери в обедната му почивка. Седнаха на пейка зад офиса му и похапнаха сандвичи с наденичка, докато се любуваха на езерото.

— Знам, че е изненадващо, но трябва да го направя — каза Бет, хвърляйки парче питка на патиците, които се бяха струпали лакомо около тях.

— Не го прави. Така само ги поощряваш да идват до сградата — отвърна Маркъс, гледайки една от патиците с отвращение.

Бет посегна и докосна ръката му.

— Маркъс, съжалявам, че не ти казах за работата, но всичко се случи толкова бързо. Аз дори не очаквах да получа отговор, да не говорим за интервю или назначение…

— Колко дълго ще отсъстваш?

Тя се поколеба за момент.

— Толкова дълго?

— Шест месеца — въздъхна тя.

— И ще правиш какво, ако мога да попитам?

— Аз съм продуктов мениджър, ще отговарям за развитието на европейските маршрути. Позицията е временна, работата е почти консултантска, така че парите са добри, а и ще стои отлично в биографията ми. Компанията се нарича „Бит Аутдоорс“, може да си чувал за тях…

— Всъщност, не, не съм — прекъсна я Маркъс и я погледна критично със студените си сини очи.

Той наистина беше привлекателен, особено днес — в костюм на „Армани“ и тази страхотна светлосива риза. Много жени от околността му бяха хвърлили око. Тя беше късметлийка, че има мъж като него, който да се грижи за нея. Ако връзката им можеше да преживее шест месеца, петстотин километра и епизодични срещи, тогава със сигурност той трябваше да е правилният човек.

— Както можеш да предположиш, въобще не се радвам, че изчезваш така — продължи Маркъс. — Беше редно първо да ми кажеш, вместо да разбирам от Луиза.

— Наистина, това е моя грешка, но не исках да го споменавам, докато не се случеше нещо окончателно. Беше наистина много неочаквано, но с оглед на станалото, съм съгласна, че не постъпих правилно.

— Така е — съгласи се той, докато пъдеше една патица с крак.

— Но шест месеца не е толкова много, а е и в Лондон. Ще се прибирам у дома колкото мога по-често, а ти винаги ще идваш да ме виждаш, когато можеш да излезеш от работа. Ще си прекарваме чудесно.

Маркъс се замисли, после лицето му се разведри.

— Е, не съм почитател на Лондон, както знаеш. Допълнителните пътни такси са пълна измислица, според мен, но имаш право. Ако убедя Робърт Хайнс да поеме работата за един уикенд, мога да подкарам поршето по магистралата и да видя колко километра в час може да вдигне. Отдавна искам да проверя как старото момиче ще се справи с дългите разстояния, а и ще мога да те видя, разбира се — допълни той.

— Да — съгласи се Бет, облекчена да го види отново весел. Плъзна ръката си в неговата. — Виждаш ли, в крайна сметка това не е краят на света, а и Кемдън Таун е в предградията, така че няма да ти се налага да плащаш допълнителни такси.

— Не е за парите, въпросът е принципен — каза Маркъс и стисна устни.

Приключиха обяда си, като тя му разказа повече за работата си и изслуша неговите планове да се кандидатира за местния съвет. После, ръка за ръка, двамата тръгнаха през тревата към офиса му.

— По дяволите!

Маркъс вдигна крак и сбърчи нос.

— Какво има? — попита Бет.

— Ще трябва да разкараме проклетите патици. Тези обувки струват почти двеста лири!