Филипа Ашли
Още те обичам (8)

Глава 8

— Все още можем да успеем, ако тръгнем веднага — опита се да я успокои Джак и си запробива път през тълпата към изхода. Като носеше багажа й и я теглеше след себе си, той забърза към най-близката станция на метрото.

— Може би ще успеем — провикна се той на няколко метра пред нея. После спря рязко и Бет за малко не се строполи отгоре му. Входът на станцията бе преграден с жълта полицейска лента. Десетки хора се бяха струпали отпред и притеснено говореха по мобилните си телефони. Над тях полицейски хеликоптер кръжеше в небето.

— Съжалявам, господине — каза полицаят с отбранително разперени ръце, когато Джак се приближи до лентата, — имаме сериозен инцидент. Трябва да се отдръпнете.

— Ами другите линии? — попита Бет.

Полицаят поклати глава.

— Не бих се опитвал. Транспортът в Лондон тази вечер е блокиран.

— Хайде, няма смисъл — подкани я Джак и я дръпна към една от страничните улички.

Бет постави ръка на лицето си. Беше топло, цялата гореше, при това не само заради тичането.

— Съжаляваш ли вече, че ме назначи? Та аз дори не мога да хвана влака за вкъщи навреме — попита тя.

— Няма да си първият, нито последният туристически експерт, който изпуска превоз, но ти го знаеш — заяви той. — А и кой можеше да предположи, че ще се случи това?

— Все пак се чувствам като пълен идиот.

— Забрави. Нека просто те настаним някъде за тази вечер. Можеш ли да останеш при роднината си в Кендъл? Ще те изпратя дотам — предложи той, когато Бет си взе багажа от него.

Тя поклати глава.

— Не и до следващата седмица. Има наематели до другия уикенд. Ще трябва да опитам да си намеря хотелска стая.

Погледът й обходи хаоса наоколо, докато Джак проверяваше телефона си.

— Мрежата е претоварена. Какво показва твоят?

— Същото — тя кимна, поглеждайки екрана.

Джак издиша шумно.

— Добре. План Б — ще използваме стационарния телефон в моя апартамент. Точно зад ъгъла е. Имам и списък на местните хотели.

— Може да сме късметлии и да има стая, ако отидем веднага — обнадежди се тя.

— Разбира се. Ще опитаме.

Свиреха клаксони и пищяха сирени, докато двамата си проправяха път сред множеството. Не след дълго спряха пред входа на една сграда и минути по-късно вече бяха в апартамента на Джак Торнфийлд. Той прозвъняваше хотелите за свободна стая, а Бет, отпусната на дивана, сякаш очакваше всеки момент да се събуди в болница и да й обяснят, че е прекарала изминалите осем години в кома или че вече е изобретен телепортиращ лъч, тя е била първото опитно зайче и координаторите са се объркали и са я пратили в дома на бившия й приятел по погрешка.

За съжаление, съзнанието й категорично твърдеше, че ситуацията е напълно реална. Вляво редица прозорци откриваха гледка към улицата, където все още пищяха сирени, вече приглушени от шумоизолиращите стъкла. В единия край на огромното отворено пространство се намираше чудновата хромирана кухня, педантично чиста като операционна зала. Срещу нея на стената имаше голяма снимка на националния парк „Йосемити“ и това беше единственото присъствие на „жива“ природа в апартамента.

— Добре, опитах всичките девет хотела, но нищо не може да се направи — съобщи Джак, излизайки обезсърчен от кабинета си.

Тя въздъхна.

— Нищо чудно, предполагам. Половин Лондон ще си търси стая тази вечер. Благодаря, все пак.

— Искаш ли да опиташ още някъде? — попита той и включи телевизора. — Въпреки че като гледам какво е положението, не бих се надявал особено.

Новинарската емисия на „Скай Нюз“ оживя на плазмения екран. Предварителните данни подсказваха, че инцидентът може да се окаже доста сериозен. Изглежда никой не беше пострадал, но цялата транспортна мрежа беше в хаос, пътищата бяха блокирани от задръствания. Явно нищо нямаше да се движи до ранните часове на другия ден.

— Не смятам, че ще има особен смисъл, но благодаря, че опита. — Ситуацията започваше да се избистря в съзнанието й. Тя нямаше къде да нощува, нито как да се придвижи до сутринта на другия ден.

— Виж, знам, че това може и да не е добро предложение, но предвид обстоятелствата…

Тя вече подозираше, какво щеше да каже той, но въпреки това се изненада.

— Винаги можеш да останеш тук.

— Ами, не съм много сигурна. Не бих искала да те притеснявам…

— Няма да ме притесниш. Ще ти постеля на дивана — отвърна Джак припряно. — На сутринта бихме могли да придвижим някои от процедурите по встъпването ти в длъжност и така, когато започнеш в понеделник, вече ще имаш всичките си правомощия.

Бет си помисли, че в последно време съдбата й бе поднесла особено жесток обрат.

— Да, практично решение — започна тя, отчаяна да направи предложението да звучи като служебна договореност, — но не бих искала да те безпокоя. Може би трябва да отида на гарата…

Той повдигна вежди.

— Прав си, лоша идея. Да прекарам нощта на гарата. Може ли да използвам телефона ти, за да звънна у дома? Ще се притесняват, че съм заседнала в транспортния хаос или дори по-лошо, като познавам татко.

— Телефонът е на бюрото в кабинета ми.

Бет реши, че е по-добре да каже на баща си, че е отседнала в хотел за сметка на фирмата, отколкото да се опитва да му обяснява как се е озовала в апартамента на новия си шеф. Освен това го помоли да предаде на Маркъс, че ще закъснее и ще изключи мобилния си, в случай че той реши да й се обади лично. Когато се върна обратно във всекидневната, от кухнята долиташе миризмата на прясно кафе и шумът на еспресо машина.

— Искаш ли питие и нещо за ядене? — провикна се Джак.

— Да, да, моля.

Бет се приближи към дивана. Колко странен беше този учтив дистанциран разговор. Сякаш беше среща на чай със стар познат, когото не бе виждала от години. Джак се появи в износени спортни панталони, стиснал тениска, която изглеждаше като току-що измъкната от пералнята. Вдигна ръце, за да я облече. Плочките на корема му мигновено привлякоха погледа й. Той се протегна, а те се слегнаха и изпъкнаха привлекателно. Ръбът на панталона му се отдели леко и се смъкна по посока на провокативно очертаната пътека надолу. Не, той определено не беше познат — нито стар, нито никакъв.

— Чувствай се като у дома си. Отивам да взема нещо за хапване — каза той и бързо, сякаш бе усетил иронията толкова силно, колкото и тя, се обърна и излезе.

Оказа се, че идеята му за „хапване“ е пакет шоколадови десертчета, тортила чипс и бурканче салса. В допълнение имаше кафе и две чаши с нещо, което много приличаше на бренди.

— Не е отрова или нещо особено силно — успокои я той, като долови колебанието й. — Просто кафе с капка хубаво бренди. Изглеждаш сякаш имаш нужда от него.

— Може и да имам — съгласи се тя, приемайки чашата и шоколадов десерт.

Всъщност не искаше повече алкохол. Сълзите предния ден, безсънната нощ и виното на гладно най-сетне си бяха взели своето и Бет се беше сдобила с убийствено главоболие. За щастие бе намерила някакви хапчета в чантата и беше изпила три, докато беше в кабинета на Джак. Явно започваха да действат и докато тя изяде десерта, Джак вече беше преполовил чашата с бренди.

— Добре ли си? — попита я той, когато тя започна да разтрива челото си.

— Да… имах леко главоболие, но отминава.

Той си сипа още една чаша. Бет топна парче чипс в салсата и обходи с поглед стаята.

— Това се казва апартамент. Много модерен и минималистичен. Вероятно ти струва цяло състояние.

Джак седна на креслото срещу нея.

— Тук съм под наем, но си права, никак не е зле. Пасва идеално на необвързан мъж.

Бет вече бе забелязала отсъствието на женска ръка в обзавеждането. Но все пак това не пречеше в банята да има розова четка за зъби или под възглавниците на дивана да се спотайват копринени прашки. Само защото не живееше с приятелка, това не означаваше, че няма някоя, която иска да се сгуши с него на дивана или да му прави компания за вечеря. Тя вдигна чаша по посока на прозорците.

— Гледката е зашеметяваща. Наистина невероятна.

— Както казах — апартаментът е идеален за сам човек. Всички ресторанти и барове, които ми трябват, са буквално под носа ми, да не говорим, че съм само на няколко минути пеша от офиса, което е голямо преимущество — мога да работя до късно, когато се налага.

— Как го намери? Компанията ли ти помогна?

— Уредиха всичко като част от пакета по преместването, а аз реших, че е добра идея да приема. Предполагам, че ще трябва скоро да си купя нещо. Май ще се окаже правилно, че запазих старото си място в Уиндзор и го давам под наем. В момента там има наематели, а е и прекалено далеч, за да пътувам всеки ден.

— Колко дълго беше в Щатите? — попита Бет. — Не малко, предполагам. Достатъчно, за да добиеш лек акцент.

— Толкова ли е очевиден?

— Само малко. Не очаквам, че е за постоянно.

Джак се усмихна с онази усмивка, която, както тя добре си спомняше, навремето я въвлече във всички проблеми. После той завъртя брендито в чашата си.

— За да отговоря на въпроса ти — прекарах там близо пет години. Започнах като оперативен мениджър и стигнах до поста вицепрезидент.

— Звучи впечатляващо.

Той направи гримаса.

— О, не, думата е много по-впечатляваща от действителността. Но явно и „Биг Аутдоорс“ са се заблудили, защото ме преследваха много упорито. Заех длъжността тук преди известно време, но все още нищо не е официално обявено и затова — добави той внимателно — ти нямаше как да знаеш, че ще се срещнем.

Тя си напомни да не се подвежда по скромното му и смирено поведение. Със сигурност бе изкачил корпоративната стълбица доста бързо, за да стигне до главен изпълнителен директор на тези години.

— Ти си шефът. Имаш правото да предприемеш всякакви действия, стига да са легални. Можеше да кажеш… — промърмори тя, отвръщайки най-накрая на погледа му, — че си искал да провериш как се справям с неочакваните обстоятелства.

— Предполагам, че си го заслужих — отвърна той и наля още кафе, задържайки погледа си върху нея по начин, който я накара да се почувства неудобно. Кожата на дивана изскърца, когато се опита да се намести. Той отпи голяма глътка бренди. Тя повтори жеста му и се закашля, когато огнената река се стече по гърлото й.

— Съжалявам, да не би качественото шотландско бренди да е малко силно за теб? — закачи я той.

— Определено.

И двамата се засмяха от сърце. Болката в главата бе преминала. Размърда пръстите на краката си и осъзна защо се чувства толкова добре. Беше изритала обувките си и блажено протягаше крака под масата.

Час по-късно, а може би бяха два, Бет удобно се беше излегната на кожения диван. Устните й още горяха от лютата салса, а в ръката си стискаше гърлото на бутилката с бренди.

— Бет, става късно.

Очите й бавно се фокусираха. Джак, — тя беше почти сигурна, че е той — седеше до нея и, по неизвестна причина, се опитваше да открадне бутилката й. Защо изобщо и той беше тук, тя не можеше да си обясни. Беше толкова отдавна… ах… започна да си спомня. Да, Джак я беше назначил на работа. Тя отново стисна бутилката, но той успя да освободи пръстите й от нея.

— Нека взема това. Пи достатъчно — каза той внимателно.

— Не бъди такъв сухар. Едно малко питие няма да ми навреди.

— Напротив, особено след тези таблетки — той вдигна бяла опаковка пред лицето й. — Изпаднаха от чантата ти. Това са обезболяващи по рецепта. На етикета е името на баща ти. Колко изпи?

— Една или две… може би три в бара. Още няколко по-късно предполагам.

Джак поклати глава пред размазания й поглед.

— Опитай се да седнеш. Ще ти донеса чаша вода.

— О, Джак, нощта е пред нас… не бъди такъв скучен стар мърморко.

— По-добре да те заведа да си легнеш — каза той строго и веднага съжали за думите си.

— Ю-ху. Хайде стига! — изкикоти се тя. — Сега съм голямо момиче, Джак Торнфийлд. Нямам нужда да ми казваш какво да правя.

— Стой мирна и ме остави да ти помогна да станеш — каза той дрезгаво.

Джак беше бесен, най-вече на себе си. Когато предложи на Бет бренди, искаше единствено да я отпусне, не да я напие до козирката. Тя изглеждаше добре, беше изпила само две чаши — до един момент, когато му се наложи да отиде до кабинета си, за да проведе разговор по телефона. Нямаше го само десет минути, но бутилката изглеждаше подозрително празна.

Бет му подаде ръка и когато той се наведе да я поеме, го дръпна рязко надолу. Беше солиден мъж, но тя го изненада, той не успя да запази равновесие и се свлече върху нея.

— Оооф…

— Господи!

— Джак…

Искаше да я попита дали е добре, но нямаше нужда. Ръцете й бяха около врата му, лицето й — допряно в неговото, устните й — на сантиметри разстояние, с аромат на бренди и чили — странна, но примамлива комбинация. Тя леко повдигна глава и обърна устни към неговите.

В този миг той почувства импулса да оближе всяка солена следа по тях, а после да я опита цялата. Вместо това Джак дръпна главата си назад и се опита да се освободи от ръцете й колкото може по-нежно. Какво, по дяволите, го беше прихванало да й предложи питие? О, да, спомни си — искаше да се държи мило. Браво бе, Джак.

— Стани, моля те.

Ръцете й увиснаха безпомощно край страните на дивана, очите й се впиха в неговите и лека, уморена усмивка изви краищата на устните й.

— Мммм… знаеш ли какво, Джак… шефе… не мисля, че мога.

— Спри да ме наричаш така.

— ОК, шефе.

— Мамка му.

— Какво каза…

Джак не можа да й отговори, защото се опитваше да я изправи на дивана и да я вдигне на ръце. Бедрата му се стегнаха, а ръцете му запротестираха от усилието, когато най-сетне успя да я вдигне. Не беше като по филмите. Бет не беше лека като перушинка, а той беше уморен. Освен това тя бе напълно неадекватна. Иронията не му убягна. Колко пъти досега си беше мечтал Бет да прекара нощта в апартамента му? Но това не беше Бет, нали? Не, наистина. Тази Бет не можеше да го понася и беше дошла единствено защото беше отчаяна, дрогирана и пияна — последното беше по негова вина.

— Знам те какъв си — заваляше тя, както висеше на врата му и се опитваше да го целуне, докато той се препъваше към спалнята. — Знам те, ще ме съблечеш, преди да съм успяла да кажа Юглиджанмаро.

— С мен си в пълна безопасност, обещавам ти. И, между другото, казва се Килиманджаро.

Бет, която познаваше, щеше да го е ударила досега. Ръкомахащата съблазнителка в ръцете му издаде щастлив писък.

— Ето… стигнахме…

Той успя да отвори вратата на спалнята с гръб, докато Бет се кикотеше в ръцете му.

— Този костюм е като трън в задника. Полата е твърде тясна и едва успях да прескоча багажа на един тип в метрото. Беше тооолкова космат и вонеше на чесън.

— Наистина ли? — попита той и се засмя, защото ако не се смееше, щеше да плаче от безсилие, че полуголата, навита и възбудена Бет е в спалнята му, а той не може да направи нищо по въпроса.

— А тази блуза — продължи тя, гледайки директно в деколтето си — е прекалено топла за стаята ти — или е прекалено студена? Каквото и да е, мразя климатиците. Не е полезно за околната среда, знаеш ли? И разширява дупката в озоновия слой. Ще трябва да те докладвам в енергийната ком… комус… на властите.

Господи, помисли си той, тя беше безсрамна в пияно състояние. Един господ знаеше, каква щеше да бъде на сутринта.

— Вече съм докладван на всяка комисия на планетата — каза той и я остави върху лилавата велурена покривка. — А ти много прекали с брендито. Слагам те да спиш.

Джак освободи ръцете й от врата си, а Бет дръпна една от възглавничките и я прегърна опиянена от алкохола и изтощението, тя се опита да се концентрира върху него. Той изглежда посягаше към бездънна черна паст, която се трансформира в голям двукрилен гардероб. Когато погледът й най-сетне се фокусира, очите й се залепиха за панталона, привлекателно опънат на дупето му. Може би ако се пресегнеше, щеше да го хване…

Пръстите й стиснаха въздуха.

— Джак — промърмори тя, като се преобърна по корем и светът се завъртя около нея, — някой казвал ли ти е някога, че имаш най-прекрасното дупе?

Гласът му се отдалечаваше и размиваше в и без друго замъгленото й съзнание, докато тя се унасяше в сън.

— Заспивай. За мое, ако не за твое, добро.

По-късно Джак лежеше по боксерки на кожения диван и се гушеше под зимното си палто. Когато го вадеше от гардероба, той не можа да се сдържи да не погледне към Бет, завита с одеялото му. Спокойна, тя изглеждаше по-възрастна, но по хубав начин. Имаше дълбочина и характер във все още деликатните й черти и той хареса начина, по който медно русата й коса се бе разпиляла по възглавницата. Искаше му се веднага да прокара пръсти през нея.

Той беше почти благодарен, че диванът е толкова неудобен. Имаше нужда да му е неудобно, за да спре да мисли за това, което видя, когато отиде в спалнята за палтото си.

Бет бе изхвърлила одеялото и дрехите си на пода, където образуваха смачкана купчина лежеше по корем на леглото, облечена единствено в бельото си. Носеше тъмносин копринен сутиен и сексапилни прашки, а той наистина се опита да не си спомня повече детайли. Като малката татуировка на пеперуда на дупето й, за която той дяволски добре знаеше, че не беше там преди осем години. Почувства се виновен, че я е видял. Още по-виновен, че се бе приближил до леглото, за да я разгледа.

Малка розово-лилава пеперудка, чиито крилца пърхаха на сладкото място, където извивката на дупето преминаваше в основата на гърба.

За момент задържа ръката си на сантиметри над тялото й, докато тя не мръдна в съня си и сви крака по-близо до гърдите си. Вероятно й беше студено, а той бе мръсник, че я зяпаше.

Вдигна завивката от пода, старателно я постави върху тялото й и излезе от стаята, затваряйки вратата колкото се може по-внимателно. Джак знаеше много добре, че да остави Бет да се напие и да прекара нощта в апартамента му беше подло и крайно непрофесионално — по дяволите, вероятно тя дори можеше да го осъди за това, със или без подписан договор. Но не това го притесняваше, а фактът, че отново я бе направил уязвима.

Когато най-накрая се отказа от опитите да заспи, стана, сипа си питие и извади писмо със снимка от кухненския шкаф. Отново прегледа деловия, изписан с черно мастило текст върху скъпа бяла хартия.

Там беше краят на неговия брак:

„Уважаеми господин Торнфийлд,

Писмено ви уведомяваме за официалното анулиране на…“

Джак прочете формалностите докрай и добави своята интерпретация: Той беше официално част от статистиката. Провалена връзка. Вече не беше съпруг или баща…

Не че някога е бил.

 

 

Почувства как стомахът му се свива и изпусна писмото на дървения под. Вдигна снимката на малко момче и прокара пръсти по нея. Момчето имаше тъмна коса като неговата и стомахът на Джак се сви още по-силно. Знаеше, че се измъчва, дори само като гледа Калъм сега. Знаеше, че никога повече няма да го види. Знаеше, че трябва да е доволен, че е свободен. Че животът му, от безнадеждно усложнен, вече не бе обременен от съпруга и дете.

Но всъщност изобщо не се чувстваше свободен. Чувстваше се по-скоро скован и ограбен от това, което той и Бет можеха да имат.