Филипа Ашли
Още те обичам (5)

Глава 5

След известно лутане Бет успя да намери хотела, който Марта беше резервирала за нея. Не бързаше за никъде. Зяпаше витрините с дрехи, които не можеше да си позволи, а и нямаше къде да облече. Хиляди хора минаваха покрай нея, а тя оставаше сама. Всички те продължаваха с живота си — пазаруваха, сключваха сделки, разговаряха, държаха се за ръце.

Шляенето по улиците беше бягство, осъзна тя, когато по-късно й отвориха вратата към стаята й в хотела. Докато беше заобиколена с непознати, можеше да се овладее. Да се преструва, че е просто поредното момиче в града по работа, което обикаля магазините в обедната почивка и може би ще излезе на бар по-късно вечерта с приятелките си.

Сега, сама в хотелската стая, позата беше излишна. Изрита дяволските токчета, хвърли се на леглото и захлипа силно, без да се интересува кой може да я чуе. Стотици въпроси напираха в главата й. Какво искаше Джак от нея, че да я накара да бие целия този път до Лондон? Какво се надяваше да постигне? Нима си мислеше, че тя ще падне на колене от благодарност за това, че я е повикал на интервю за работата?

— Мразя те, Джак! — изкрещя тя в празната хотелска стая. — Мразя те… — Думите се загубиха във възглавницата и тя заплака с глас — не само заради разбитите през този ден надежди. Дълбоко в себе си тя плачеше и за миналото.

 

 

Часове по-късно Бет се събуди и намери леглото и нощното шкафче заринати от мокри носни кърпички. Дрехите й приличаха на смачкани парцали. Очите й пареха, а залязващото слънце влизаше косо през прозореца и огряваше стаята. Полежа в леглото още известно време в опит да събере сили и да стане. Откри телефона в чантата си и неохотно го включи. Ами ако Джак се беше обадил? Или Луиза бе звъннала да попита как е минало? Какво щеше да каже на сестра си? Знаеше, че близките й ще се разочароват да чуят, че не е получила работата. Щяха да бъдат изумени, ако разберат, че дори не е опитала. Трябваше да излъже. Ето какво се случва, напомни си тя, когато се забъркаш с Джак Торнфийлд.

Взе си душ, облече дънки и тениска, извади спортните си обувки от дъното на чантата и излезе от стаята. Портиерът я насочи към най-близкото кино. Минути по-късно Бет седеше в тъмнината между двойки, които се целуваха, и апатично гледаше филм за Джеймс Бонд с купа начос и чипс в скута си.

Когато се прибра в хотелската стая, погледна телефона си и видя съобщение от сестра си.

Как мина? Лух

Ще видим. Бх — написа тя в отговор.

Добре, успокои се тя, това не беше точно лъжа, нали?

По-късно Бет сънува, че има писмено домашно, което Джак е скачил на бяла дъска във футуристична лаборатория. Тя се смееше маниакално и се целеше с лазерен пистолет в чатала му, а в ушите й кипеше зловещо обратно броене. Той я гледаше с насмешливо извити нагоре вежди и се опитваше да я убеди да не натиска спусъка. Отброяването доближаваше своя край. „Десет, девет…“ Всичко, което тя знаеше, беше, че целият свят щеше да избухне, ако тя не убиеше Джак. Бързо…

— Господи!

Ръката й перна телефона, който звънеше като луд на възглавницата до нея. Часовникът показваше седем и половина, а тя все още не бе натиснала спусъка и Джак беше жив.

— Амм…

— Бет?

— Амм… здравей, Маркъс…

— Звучиш Странно.

— Извинявай, говоря изпод завивката — промърмори тя и отви главата си. — А е и… доста рано, всъщност.

— Да. Ами, извинявам се, но дойдох по-рано в службата, за да отхвърля малко работа преди началото на деня. Приключваме сделка за няколко коли за една счетоводна къща и няма да имам време по-късно.

Тя разтърка очи. Усещаше ги така, сякаш някой ги бе посипал с пясък през нощта. Всъщност чувстваше цялото си тяло ожулено отвътре.

— И, разбира се, искам да разбера как мина интервюто — допълни той заядливо.

Сърцето й се сви. О, господи, той беше разбрал.

— Снощи баща ти ми каза, че си заминала за интервю в Лондон. Опитах да ти се обадя, но телефонът ти беше изключен.

Искаше й се да се завре в миша дупка. Нищо чудно, че Маркъс звучеше толкова отчужден. Сигурно беше бесен, задето просто бе заминала, и тя не можеше да го вини. Трябваше да обсъди плановете си с него, но знаеше каква ще бъде реакцията му. Нищо от това вече нямаше значение — така или иначе бе пропиляла шансовете си с Джак.

— Наистина съжалявам. Знам, че трябваше да ти кажа, че ще пътувам до Лондон.

— Нямаше да е зле — съгласи се той демонстративно.

— Щях да ти кажа, но… не исках да те разстройвам.

— Всъщност, да не знам беше по-лошо.

— Ще го обсъдим, когато се прибера, обещавам — опита се да го успокои тя, почти готова да му признае, че се е отказала, за да го направи отново щастлив.

— И къде беше снощи?

— Аз… аз отидох на кино — отвърна Бет и седна в леглото. — Гледах филм с Джеймс Бонд — добави ненужно.

От другата страна на телефона последва мълчание.

— Е? — каза той.

— Е, какво?

— Как мина? Получи ли работата?

— Ами… не точно.

Стори й се, че чува въздишка на облекчение. Горкият Маркъс.

— Трябва да кажа, че всъщност се радвам. Значи довечера ще си бъдеш вкъщи?

Не можеше да го вини, че е изнервен и объркан. Трябваше да му сподели плановете си, но нещо в това на гласа му — начинът, по който той очакваше отговор „да“ — я спря.

— Разбира се, няма нужда да приемаш тази работа — продължи той, усетил колебанието й. — Знам защо го правиш, а ти знаеш, че мога да ти помогна.

Остана поразена. Маркъс й мислеше доброто, но тя не искаше това. Вярно, не знаеше какво точно иска, но щеше да е добре, ако имаше избор. Неочаквано вече не беше напълно сигурна какво би избрала.

— Бет, сигурна ли си, че не си болна?

— Добре съм — каза тя с въздишка. — Просто е рано, а и не спах добре.

— Угризения на съвестта?

— Шумен климатик.

— Хмм. Е, тогава да те взема от гарата към осем довечера? Мисля, че това е влакът, който баща ти каза, че ще хванеш. Дотогава би трябвало да съм приключил с новите клиенти.

— Ами, недей. Всъщност не съм сигурна кога ще се прибера, Маркъс.

— Как така?

Бет заключи пръсти с надежда, че няма да я порази гръм.

— Защото, когато ти казах, че не съм получила работата, всъщност имах предвид, че още не са ме интервюирали като хората. — Прилоша й само като го каза. — Изпълнителният директор беше повикан по спешност и ме попитаха дали бих могла да отида по-късно днес и аз…

— Това е много грубо по моето скромно мнение.

— Да, така е. Но нищо не мога да направя и… Маркъс, аз искам тази работа.

Не беше лъжа — осъзна тя, щом думите се изплъзнаха от устата й. Наистина я искаше. Искаше я много. Защото ако не я получеше, Джак щеше да спечели. Оставяше на чувствата си към него да провалят шанса й за по-добра кариера, шанса да помогне на семейството си, да бъде независима. Бягайки, позволяваше на Джак да я контролира.

Гласът на Маркъс прозвуча отново — напрегнат и дистанциран.

— Извинявай, Бет. Ти си мислиш, че имаш нужда от тази работа. Ще говорим повече, когато се прибереш. Все още смятам, че нямаш нужда от нея. Обади ми се, когато наближиш гарата.

Тя затвори телефона с въздишка. Можеше да си го представи съвсем точно как клати глава, изнервен от държанието й, гневен, но отстъпчив. Маркъс не беше от типа мъже, които смятаха, че жената трябва да поеме отговорността за домакинството. Винаги беше заявявал категорично, че това е мъжка работа. Но в същото време Бет знаеше, че той би предпочел тя да има един милион хобита вместо сериозна кариера.

Седна на леглото, заобиколена от смачкани разпилени дрехи, празни опаковки и бутилки от мини бара. Подобна бъркотия ли беше и нейният живот? Беше дошла в Лондон, за да получи работа, която знаеше, че заслужава. За да помогне на семейството си. И какво беше направила? Беше разрешила на Джак Торнфийлд отново да разбие мечтите й.

Когато цифрите на електронния часовник до леглото показаха единадесет часа, Бет все още седеше на ръба на леглото. Чаша студено кафе се мъдреше на шкафчето до нея, а по леглото се търкаляха листове хартия, на които бе упражнявала разговора, който й предстоеше.

Поколеба се, преди да набере номера. Навън една кола потегли шумно и тя подскочи уплашено. Пое си дълбоко въздух, натисна копчето и притисна слушалката до ухото си.

— Добро утро, офисът на Джак Торнфийлд.

— Добро утро, Бет Алън се обажда. С Марта ли говоря?

— О, Бет, по-добре ли се чувствате? Джак каза, че ви е прилошало по време на интервюто и сте се върнала в хотела. Трябваше да ми се обадите. Лекарят на компанията можеше веднага да ви прегледа. — Марта звучеше загрижена.

— Това е много мило от ваша страна, но всичко е наред. Имах пристъп на мигрена. Сега се чувствам отлично.

Сърцето й прескочи. Тъкмо се чудеше как Джак е обяснил внезапното й напускане. Умишлено ли й беше оставил вратичка? Очакваше ли тя да се обади отново? Или просто си осигуряваше алиби?

— Бихте ли искали да уговорите ново интервю? — поинтересува се Марта.

— Възможно ли е? — попита Бет, без изобщо да се надява, че би могла да уговори ново интервю чрез Марта, без да говори и с Джак.

— Момент да прегледам графика му. Изчакайте минутка, моля.

Бет затаи дъх в очакване. Веднъж взела решение след разговора си с Маркъс, тя бе толкова решена да получи още един шанс, колкото и когато пропиля първия. Искаше работата, дяволски се нуждаеше от парите, а може би повече от всичко искаше да покаже на Джак, че го е преодоляла.

— Здравей, Бет.

Гласът на Джак накара стомахът й да се свие и всички добре отрепетирани реплики се изпариха от съзнанието й.

— Надявах се, че ще можем да поговорим отново — успя да отговори.

Последва мълчание.

— Да, но ще трябва да е по-късно. През целия ден съм в съвещания. Ще се върна около шест. Прекалено късно ли е?

Бет знаеше, че ще трябва да вземе по-късен влак, но сега вече беше сигурна.

— Не, имам предвид добре, става.

— Тогава в шест. В моя кабинет. Качи се директно.

— Добре — отвърна тя, а сърцето й препускаше. — Това ще е официално интервю, нали?

— Това ли искаш?

— Да, това искам. — Изведнъж гърлото й пресъхна. Тя забеляза бележките, разпилени по килима. — Джак, най-напред трябва да изясним нещо.

— Казвай тогава.

— Искам да проведеш интервюто така, сякаш никога преди не сме се срещали. Сякаш съм най-обикновена кандидатка. Без аванси, без специално отношение.

Тишината от другата страна на линията продължи само няколко секунди.

— Не бих си и помислил да направя нещо друго.

Линията прекъсна, а тя седеше на леглото и се опитваше да осмисли пороя от събития и емоции, който се бе излял върху нея в последните двадесет и четири часа. Прибра телефона в чантата си, отиде до прозореца и се загледа в хоризонта над града. Независимо как се беше случило, тя бе получила каквото искаше — втори шанс.