Филипа Ашли
Още те обичам (4)

Глава 4

Секунди по-късно Бет все още стоеше до вратата вцепенена. Не заради слънцето, което блестеше в офиса, а заради сълзите, които горяха в очите й. Адреналинът бушуваше във вените й. Импулсът да нападне или да побегне я правеше неуверена и замаяна.

— Бет, добре ли си?

Тя не беше на деветнадесет, наивна и влюбена. Беше пораснала, беше го преживяла и имаше свой живот. Защо тогава краката й изведнъж така омекнаха? Защо сърцето й биеше сякаш току-що бе изкачила висока скала?

— Тръгвам си. Станала е грешка.

Джак вече бе прекосил стаята.

— Хей, почакай за момент! — извика и протегна ръка.

— Мисля, че си сбъркал човека.

— Не. Няма грешка.

За момент пръстите му докоснаха ръкава на сакото й и тя дръпна ръката си като опарена. Джак вдигна ръце и се отдръпна.

— Не мога да те спра да си тръгнеш, Бет, но няма ли да е жалко, като така или иначе си измината целия този път до тук? Няма смисъл, нали, не и след петстотин километра?

— Тръгвам си, Джак. Всичко, което знам, е, че ме извика тук — Бет се затрудни да определи точно постъпката му… под фалшив претекст.

— Съжалявам, ако смяташ, че съм ти изгубил времето, но бъркаш, ако мислиш, че съм те извикал тук просто да те видя…

Бет искаше да извика.

— Предполагам, че няма да има интервю и не знам защо ме повика, но ако това е някаква прищявка…

Той поклати глава.

— Не, това не е добро предположение! Повярвай ми, не те извиках тук от каприз. Изпратила си автобиографията си и да, знам, че не си знаела за моето назначение.

— Очевидно. Иначе нямаше да съм тук. И това не беше предположение, не се ласкай. Просто реших, че всъщност не искам работата.

— Знам какво си мислиш — каза той внимателно.

— Така ли? — проплака тя. Гласът й неочаквано прозвуча ужасно слаб и писклив.

— Бет, изслушай ме само за момент. Мога да разбера защо си разстроена и ядосана, но…

— Да разбереш защо съм ядосана? Ако можеше, никога нямаше да… — Думите й замряха. За миг щеше да позволи на Джак да види колко много я беше наранил.

Той си пое дълбоко въздух.

— Бет, разбирам, че си разстроена заради това, което се случи между нас, но нека за малко да забравим миналото. Имам нужда от нов продуктов мениджър и се интересувам от това, което можеш да ни предложиш. Биографията ти е много впечатляваща — продължи бързо той, овладял ситуацията като отличен играч. — Така че ако наистина искаш да работиш при нас, опасявам се, ще трябва да приемеш предизвикателството и да останеш.

Точно в момента Бет можеше да мисли единствено за всички надежди, с които бе тръгнала тази сутрин, за всички неща в семейството й, които зависеха от нея. Джак веднъж вече бе разбил мечтите й, сега отново я беше подвел.

— Джак, ще ти го кажа любезно и за последно. Ако смяташ, че да ме повикаш тук заради някаква сбъркана твоя си причина е етично или професионално, много бъркаш.

— Бет…

Тя го прекъсна.

— Няма да работя за компания, чийто изпълнителен директор се отнася с подчинените си така, както ти току-що се отнесе с мен. Няма да те оставя да ме използваш отново, независимо колко много искам тази работа. Забрави. Интервюто свърши и можеш да кажеш на асистентката си, че аз съм дотук. Би ли се отдръпнал, моля?

В очите му пробяга колебание и за един ужасен момент Бет си помисли, че той може да препречи пътя й и да се опита грубо да я спре. Вместо това, Джак направи крачка встрани и остави точно толкова място, колкото да се промуши край него. Ръката й здраво стискаше дръжката на вратата, когато следващите му думи отекнаха по цялото й тяло.

— Сигурна ли си, че искаш да си тръгнеш?

Бет рязко отвори вратата и почувства прилива на топъл въздух от коридора върху лицето си.

— Никога не съм била по-сигурна за нещо.

Когато затръшна вратата под носа му, щракването изпълни целия коридор. Почувства сълзата по бузата си и побърза да я избърше с ръкава си. После ускори крачка. Сърцето й препускаше от страх, че Марта може да се появи отнякъде и да я попита какъв е проблемът. Минута по-късно вече беше в асансьора и натискаше бутона за първия етаж. Стъкленият кафез се раздвижи, вратите се отвориха и тя отново стъпи на здрава почва.

Фрея бързо извърна поглед от компютъра, когато Бет приближи рецепцията с високо вдигната глава.

— Би ли ми донесла чантата, моля?

— Ама… веднага ли?

— Да, моля.

— Няма проблем — отвърна Фрея, като взе ключа от бюрото си и се насочи към склада. — Как мина? Разбрахте ли се с Този, Комуто Трябва Да Служим? Не се задържа много горе, ако мога да отбележа.

Бет използва последните си запаси самоконтрол, за да се усмихне на Фрея, учудена как момичето е успяло да запази такова прекрасно чувство за хумор с такъв шеф.

— Извикаха го на спешна среща, така че трябваше да съкратим интервюто — обясни тя, без да се интересува, че скоро лъжата й може да бъде разкрита.

— Господи, колко неприятно! — възкликна Фрея, докато й подаваше чантата. — Не можеш ли да дойдеш отново утре?

Бет грабна чантата си и я стисна така здраво, че кокалчетата на ръката й побеляха.

— Не знам, но може би така стана по-добре. В крайна сметка не съм сигурна, че работата тук е най-подходящата за мен.