Филипа Ашли
Още те обичам (26)

Глава 27

Късно в неделната сутрин Бет излезе да купи бутилка вино за печеното месо, което Луиза щеше да приготви за вечеря. Като се връщаше обратно по улицата с бутилката вино в ръка, тя забеляза кола, паркирана пред къщата.

Беше последен модел Ягуар с личен регистрационен номер. Лъскав фалически символ на мъжественост, ако изобщо можеше да е друго, и вероятно принадлежеше на Маркъс. Е, каза си тя, нямаше да понесе да го види тази сутрин, не и след всичко, което се беше случило с Джак. Като извади химикалка и лист от чантата си, Бет надраска бележка и застана пред входната врата. Затисна бележката с бутилката на стълбите и се отправи към хълмовете.

На върха на хълма бе хладно, въпреки че беше облечена добре. Облаци, бели и сиви, препускаха яростно по небето, когато тя се загледа над езерото от ръба на малка скала. Панталонът й беше влажен от тревата. Рано или късно трябваше да се върне, ако не искаше да се притесняват за нея.

Не беше взела мобилния си телефон. Сега й се прииска да беше у нея, за да може да звънне вкъщи и да провери дали Маркъс си е тръгнал. Надяваше се също, че Джак може да се обади, въпреки че не знаеше какво би му казала. Чувстваше как очите й се насълзяват отново. Бет яростно избърса издайническата влага с ръкава на блузата си, опря брадичка в коленете си и обходи езерото с поглед за последно. Под и зад скалата, на която седеше, можеше да чуе шума от туристи по пътеките, плъзгането на малките камъчета под обувките им. Не беше изненадана. Беше ведра неделна сутрин и тя беше късметлийка, че успя да остане сама толкова дълго, въпреки че беше встрани от основните маршрути. Чу стъпки да се приближават зад нея и веднага реши да поздрави с вежливо кимване, преди да се отправи към къщи.

— Заето ли е мястото?

В мига, в който чу гласа, разбра кой е. Трансатлантическият акцент беше много лек, но непогрешим. Сякаш целият свят се завъртя около нея, докато задържаше дъха си.

— Е, заето ли е?

— Не. — Дробовете й започнаха да функционират отново.

Джак седна до нея на мократа трева и протегна краката си. Имаше малка дупка на коляното на дънните му и през нишките Бет можеше да види кожата му, потъмняла до бледозлатисто от средиземноморското слънце.

— Знаеш ли, хората се притесняват за теб — започна той.

Тя задържа поглед върху дупката на дънките му, без да смее да го погледне в очите.

— Как ме намери?

— Попитах баща ти. Щом разбра кой съм, ми каза къде може да си. Очевидно те познава много добре.

Насили се да отвърне на погледа му. Очите му преливаха от нежност и загриженост. Бяха изпълнени с повече опасност, отколкото беше виждала в тях дори преди осем години.

— Значи лъскавата кола пред къщата е била твоя? — попита тя тихо, а вятърът почти отнесе думите и.

Той се усмихна някак печално — помисли си тя.

— Опасявам се, че да. Тази сутрин дойдох. Щях да съм тук и по-рано, но предположих, че ще ти трябва време да подредиш мислите си.

Джак дори не се беше обръснал тази сутрин. Разкъсани дънки, набола брада — Бет предположи, че наистина е бързал.

— Каза, че ще се обадиш.

— Това, което съм дошъл да ти кажа, трябва да бъде лично, не по телефона.

Устните й пресъхнаха.

— Ако искаш да напусна, не те обвинявам. Затова си дошъл, нали? Да ми кажеш, че между нас не се получава и съм уволнена?

Джак я погледна с явно недоумение, вероятно донякъде засегнат, но самата тя се чувстваше толкова напрегната, че не можеше да му съчувства за каквото и да било.

— Наистина ли мислиш, че съм изминал целия този път, за да направя това? Значи не ме познаваш.

— Прав си, не те познавам — отвърна тя с въздишка. Почувства как ръката му се плъзга върху нейната, беше топла. Порив на вятъра измъкна кичур коса от ластика и я разпиля по лицето й. Той внимателно го намести зад ухото й, пръстите му докоснаха поруменелите й скули.

— Сега сме тук и няма измъкване един от друг — каза той. — Готова ли си да ме изслушаш, за да изясним някои неща? Предполагам, че знам защо така бързо се прибра у дома в петък.

Бет наистина се съмняваше, че Джак знае цялата история.

— Разговарял си с баща ми, нали?

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха в усмивка.

— Така е. Съжалявам, ако пак изглежда сякаш се меся. Просто трябваше да стигна до дъното на връзката ти с Маркъс каквото и да ми струваше.

— Какво ти каза татко?

— Че ще се жени за семейна приятелка, за което се радваш. Че Маркъс ще откупи бизнеса му, за което не се радваш. И че, доколкото той знае, ти не си и никога не си била сгодена за този тип. А за това не знам как се чувстваш.

Тя затаи дъх.

— Джак, аз харесвах Маркъс. Все още го харесвам, но само дотам. Последния път, когато се прибрах, си разменихме няколко думи и това не бяха думите, които той искаше да чуе. Никога не съм искала да нараня някого и наистина се опитах да дам шанс на нещата между нас, но ние просто бяхме твърде отдалечени и нямам предвид километрите. Маркъс и аз просто сме твърде различни.

— Съжалявам, че не се е получило между вас.

Бет спря погледа си на далечните планини, опитвайки се да забави дишането си и да спре сърцето си от опитите му за летене.

Той поклати глава и обхвана лицето й с ръце, като го извърна към себе си.

— Всъщност, аз току-що излъгах. Въобще не съжалявам. Исках между вас всичко да е приключило. Всъщност, никога не съм искал да е започвало.

Тя хвана китките му и нежно дръпна ръцете му от лицето си. Беше време да застане на самия ръб, независимо какво щеше да й коства това.

— Но защо това те интересува толкова? — попита Бет.

Видя го как преглътна мъчително и отклони погледа си от нейния. Това й подсказа, че отговорът му, какъвто и да беше, нямаше да е лек и безболезнен за нито един от двамата.

— Не искам да имаш връзка с друг, освен с мен, защото простичкият факт е, че те обичам.

Имаше едно време, когато тя беше млада, когато той за първи път си беше тръгнал и тя беше готова да влезе и в огъня, за да чуе тези думи. Тя щеше да се откаже от всичко, което имаше: дом, семейство, кариера, бъдещето си. Но сега той беше тук, казваше ги, а Бет не можеше да повярва. Не беше убедена, не и така, както имаше нуждата да бъде — с цялото си сърце и душа. Просто не беше достатъчно.

— Тогава защо ме изостави? — попита тя и дръпна ръката си от неговата. — Защо ме помоли да се омъжа за теб и изчезна? Защо не се осмели да ми кажеш, че не ме обичаш? Поне щях да имам обяснение, нямаше да чакам в агония, с надеждата, че ще се върнеш.

Ето, каза го. Най-накрая го каза след осем години и сега той нямаше как да избяга.

— Обичах те. Обичах те много и исках да се оженя за теб. Но си помислих, че това, което изпитвам към друг човек, означава повече.

Откровеността на думите му я прониза. Сега осъзна защо не искаше да се връща в миналото, защото понякога беше по-добре да не знаеш, да не чуваш истината.

— Знам, че те нараних. Виждам, че и сега те наранявам — продължи Джак. Гърлото й се стегна. Да го слуша бе като да върти ножа в раната. — Знам, че никога няма да мога да се реванширам за тази болка, но ти ме помоли да бъда честен и ще бъда. Всичко започна много преди изобщо да те срещна. Месеци преди похода. Имах връзка с момиче, дълготрайна връзка. Тя се казваше, казва Саския и живяхме заедно в Лондон две години след като напуснах университета. За съжаление, не се получи, разделихме се и поехме в различни посоки.

Бет вдигна ръка към устата си, за да заглуши хлипането, но той продължи все така непоколебимо.

— Няма да подслаждам истината за миналото. Не се гордея с това, което съм направил, но трябва да ми повярваш. Искам да си сигурна, че това, което изпитвам към теб в момента, е напълно истинско. Много обичах Саския, имахме някои прекрасни моменти заедно, но връзката ни приключи месеци преди да те срещна. Не се случи нищо драматично, никой от нас не изневери на другия или нещо подобно, просто… — той преглътна мъчително. — Връзката просто се изчерпа, предполагам, и двамата се съгласихме да я прекратим. Трябва да ми повярваш. Тогава категорично реших да се фокусирам върху работата си и по никакъв начин да не се забърквам в нова сериозна връзка…

— Но го направи! — извика тя. — Прелъсти ме, накара ме да се влюбя в теб.

— А не трябваше. Бях водач на групата, ти беше моя отговорност. Още от самото начало, когато стъпи на терминала на летището, знаех, че нарушавам всички правила. Знаеш ли какво ми причини? Какво все още ми причиняваш? Достатъчно е само да ме погледнеш, да разрошиш косата си, да прехапеш устни, както правиш сега… — Той поклати глава, а очите му преливаха от неизказани чувства. — Трябва само да съществуваш, за да искам да те целуна, да направя възможно най-неподходящите неща, които един шеф може да направи, и дори тогава ти беше толкова одухотворена и свежа и, честно казано — продължи той с усмивка, от която стомахът й се сви, — дяволски наивна, че ме покори.

— Не бях наивна — възрази Бет. — Или може би бях, за да се влюбя в теб.

Той кимна.

— Вероятно и двамата сме били наивни, но да си спестим обвиненията, — става ли? Всичко, което знам, е, че никога не съм бил толкова запленен от някого, както от теб. Съкровище, ти преобърна живота ми. Бях на двадесет и шест, с работа, която ме отвеждаше един господ знае къде, а ти беше още на деветнадесет с цял един живот пред себе си. Беше напълно безразсъдно от моя страна и не знам как съм имал смелостта, но го направих — предложих ти брак. И го мислех.

— И двамата го мислехме. Аз също повярвах в мечтата. Защо просто си тръгна? Да не се уплаши от отговорността? Ако е било това, защо, по дяволите, не ми каза?

— Не можех да застана пред теб и да гледам колко много те наранявам — Джак поклати глава. — Не, бях дори по-егоистичен от това. Не исках да приема вината. Просто избягах.

— Но ти ме нарани много повече с мълчанието си. Ако се беше уплашил, защо поне не дойде да ме видиш след това?

— Това е нещо, което никога няма да си простя. Тогава бях решил, че е по-добре да не те виждам. Бях си намерил стотици причини защо да не го правя. Сега знам, че е трябвало да остана и да се опитам да обясня защо трябва да си тръгна.

— О, Джак. Трябваше да ми кажеш, независимо от причината. Ако имах обяснение. Причина. Дори и просто да се беше уплашил… — тя замълча, чувствайки как болката от миналото се надига. Все така остра и пронизваща.

— Не съм се уплашил — възрази той кротко. — Бет, нека ти обясня.

— И какво от случилото се може да съм разбрала погрешно? — извика тя, без да се интересува кой може да я чуе.

— Денят, в който се върнах от Корсика, едва бях имал време да се изкъпя, когато на вратата се позвъни. Възнамерявах да дойда и да те намеря тук още същия ден. Вместо това на прага ми се появи Саския с бебе на ръце. Тя каза, че той — Калъм — е мой и аз й повярвах. Възрастта му, датите — всичко съвпадаше. Родителите й бяха емигрирали, тя не можеше да си намери работа, каза, че това е синът ми и аз се ожених за нея.

Бет изхлипа силно и покри устата си с ръка. Опита се да не плаче, но не успя и веднага усети как той я прегръща нежно.

— Съжалявам, Бет, наистина. Просто мислех, че тримата заедно можем да създадем семейство и обичта ни към Калъм ще замени липсата на тази един към друг. Съжалявам, ако това те наранява, но в миналото Саския и аз бяхме щастливи. Не безумното опиянение, което изпитвам всеки път, когато съм с теб, но се бях самоубедил, че и малкото е достатъчно. Но не беше… — Той замълча.

— Достатъчно? — повтори тя, а мислите й се насочиха към Маркъс.

— Ами твоите… — беше й трудно да произнесе съпруга и син. — Ами Саския и Калъм? Още ли се виждате?

По лицето му премина сянка.

— Разделихме се след осемнадесет месеца и тя се премести при родителите си в Австралия. Преди няколко месеца приключи и разводът ни. Но той е просто, лист хартия, всичко между нас беше изчерпано преди години. Трябваше да оправим и документите веднага след като се разделихме, но предвид разстоянията не беше лесно. Сега най-накрая всичко свърши.

— Ами Калъм? Сигурно много ти липсва. Той ти е син. Саския трябва да ти позволява да го виждаш, трябва да имаш права.

— Не се съмнявам, че ще ми позволи да ги посетя. Миналата година ми изпрати снимка, той е прекрасно малко момче — челюстта му се стегна. — Знаех с цялото си сърце, че аз и Саския нямаме бъдеще, но бащинството беше по-удивително, отколкото можех да си представя. И защото обичах Калъм — и все още много го обичам — го оставих с нея. Сега тя има нов партньор, Калъм има нов баща и… — Той спря и си пое дълбоко въздух. — Бет, трябва да разбереш. Калъм не е мой син. Затова Саския имаше право да го отведе. Разбрах истината в деня, когато тя си опакова багажа и ме напусна.

Главата и сърцето й се въртяха лудо. Джак беше изгубил всичко — Саския, Калъм, нея. Забеляза, че той нервно мачка малко цветче в ръцете си. Погледът й следеше малките деликатни листенца, които се откъсваха и падаха на земята.

— Умишлено ли те заблуждаваше, че си негов баща?

Той поклати глава.

— Измъчвах се с този въпрос хиляди пъти. Никога не събрах смелостта да я попитам и дори и сега честно, не знам. Може и да е, но някак си се съмнявам. Може би е разбрала, когато трябваше да се направят някои изследвания за детската градина. Може да е имаш своите подозрения още от началото, но да я е било страх да ги признае дори пред себе си. Вече няма значение. Тогава взаимоотношенията ни се бяха устремили стремглаво надолу и имахме страшен скандал. Истината излезе наяве. Предполагам, че и аз прекалих, и тя си събра багажа и си тръгна.

Отне й няколко минути, преди да отговори. Почувства се сякаш последните няколко седмици не бе слизала от влакчето на емоционалните ужаси и сега, когато беше достигнала поредния връх, не беше сигурна дали отново ще се спусне към земята с главоломна скорост. Гласът й, когато все пак проговори, беше тих и нерешителен.

— Защо не ми каза?

— Щеше ли да приемеш истината тогава, когато беше едва, на деветнайсет? Не, не е честно да говоря така. — Той поклати глава. — Аз бях незрял. Не знаех как да се справя със случващото се. Имах нов живот със съпруга и дете, за които да се грижа. Веднъж, след като бях взел решението, смятах, че няма връщане назад.

— Но Джак — прекъсна го Бет настоятелно, — ако ми беше казал за Саския, аз пак щях да съм нещастна. Пак щях да те мразя. Но поне щях да си спестя агонията на очакването и напразните надежди. Това почти ме уби.

Той изстена.

— Господи, толкова съжалявам. Нищо чудно, че беше толкова наранена и ядосана, когато прие работата.

— Исках да съм сигурна, че никога повече няма да можем да имаме връзка. Исках да съм сигурна, че никога повече няма да можеш да ме нараниш така.

— Не те обвинявам и честно казано, скъпа, мисля, че бях усетил, че чувствата ти към Маркъс не са това, което би трябвало, след вечерята ни заедно в Корсика. Но не бях сигурен, затова и не оставих целувката ни в стаята ти да стигне по-далеч. После се появи Камила и…

Тя покри лицето си с ръце.

— Това усложни нещата и знаех, че ми нямаш доверие, но тези дни съм много настоятелен досадник, Бет. Най-накрая се научих да казвам как се чувствам, дори и да е трудно и болезнено. До момента, в който се любихме, вече бях решил да ти кажа цялата история, цялата истина за Саския и Камила, но на сутринта ти се обадиха от дома. — Джак хвърли остатъка от цветчето на земята. Бет забеляза, че ръцете му леко потрепват. — Ти отново се затвори пред мен и не знаех защо. Всъщност все още наистина не знам.

— Нямаше нищо общо с теб — отвърна Бет.

— Но ти не искаше да ми се довериш, да споделиш с мен.

— Ти беше, не — все още си мой шеф, Джак. Не забравяй това, защото променя нещата. Освен това дадох обещание на много близък човек да не казвам. Ще трябва да ми се довериш — каза тя твърдо.

Той кимна и замълча за няколко секунди с поглед, прикован в земята.

— Мога отново да те помоля да се омъжиш за мен — проговори той тихо. — Но няма да го направя, защото се нуждаеш от време и пространство.

Време и пространство? Искаше й се да заплаче.

— А дори и да те попитам, не съм сигурен, че ще ми се довериш. Но моля те, може ли да започнем на чисто от този момент? Ще те разбера, ако повече изобщо не можеш да ми се довериш, но наистина бих искал да опитам и… — продължи той, а думите му се запрепъваха една в друга.

Внимателно Бет издърпа останките от цветето от ръцете му.

— Джак. Моля те. Млъкни.

Тя се изправи на колене, постави ръце на раменете му и го бутна да легне върху меката зеленина. Той се вгледа в лицето й несигурно и с надежда, точно както се чувстваше.

— Затвори очи — нареди му тя. — Сега вдигни ръце над главата си и отвори устни.

Плъзна се между краката му, опря китките му на земята и сведе устни към неговите. Небръснатата му брада одраска лицето й, когато езикът й се плъзна в устата му. За момент той лежа достатъчно кротко, оставяйки езикът й да си играе с неговия. После се освободи от хватката й и зарови ръка в косата й. Другата му ръка обгърна тялото й, притисна я силно към себе си, оставяйки я почти без дъх. Последната му мисъл, докато тя го целуваше страстно, бе, че това е един прекрасен ден.

 

 

— И какво още ти каза баща ми, когато се появи при него? — попита го по-късно, докато слизаха надолу по хълма.

— Доста, всъщност.

Ръката му беше пъхната в един от задните джобове на дънките й, когато възрастна съседка ги забеляза и неодобрително поклати глава.

— Шокираш госпожа Холдсуърт — смъмри го Бет с усмивка.

Джак леко стисна дупето й и се ухили.

— Дяволски се надявам да е така. А и не се учудвам. Дънките ти не са закопчани правилно.

— О, по дяволите, не смятам, че зрението на госпожа Холдсуърт е толкова добро.

Ръката му вече беше на място и дърпаше ципа прилежно, без да се съобразява със съседката.

— Ами татко? — попита тя отново.

— Ами, след като провери моите акредитации — трябваше да представя служебната си карта и дипломите от първи клас — каза той печално, предизвиквайки още смях от страна на Бет, — каза, че явно държа много на теб, щом съм дошъл дотук чак от Лондон.

— А ги какво му отговори?

— Казах му, че много държа на теб. Казах му, че те обичам.

— О…

— А и сестра ти вероятно ме чу, ако съдя по писъка.

Бет се почувства, сякаш има криле и може да полети над хълмовете.

— Нали знаеш, че няма да изляза на глава с Лу за това. И какво точно ти отговори той?

— Изглеждаше малко недоверчив към мотивите ми.

— Типично за него.

— И после ми каза, че ще ме убие, ако нараня неговата „любима“.

— Джак! Бъди сериозен. Не е казал нищо такова.

— Сигурен съм, че използва думата „любима“, но може просто да ме е пробвал. Бет, хората наистина ли говорят с такива думи тук?

— Само по телевизията — изкиска се тя.

После го накара да я целуне — всъщност си беше истинска дълга, изпълнена с желание целувка с език — директно пред повдигнатите завеси на госпожа Холдсуърт. Скоро след това стояха до лъскавата кола на Джак. Бет прокара ръка по капака и поклати глава.

— Това е твое, предполагам.

— Момчешка играчка. Прости ми. Не я карам често в Лондон.

Смигна й и вдигна палец по посока на къщата.

— Знаеш ли, баща ти е напълно прав. От гледна точка на бизнеса е напълно логично да продадете тази сграда и да се преместите в подходящо построено и устроено помещение. Но ако си толкова привързана към мястото, по дяволите, знам, че отново ти се бъркам, но… — той замълча неловко. — Бих могъл да купя това място, ако поискаш. Маркъс Фрайли не е единственият мъж с пари за инвестиране. Мога да размахам магическата си пръчка, ако кажеш вълшебните думички.

Бет искрено се трогна и го прегърна.

— Джак, обичам те и оценявам предложението ти, но не е нужно да си играеш на добрата фея, така че прибери пръчката и портфейла си. Ще се справим.

Джак не каза нищо повече. Можеше — помисли си той — да отдръпне пръчицата или да я размаха в друга посока. Но засега, реши той, докато отваряше вратата пред нея, щеше да запази тази част от плана за себе си.