Филипа Ашли
Още те обичам (23)

Глава 24

— Как понасяш живота в града?

Бет зададе въпроса колкото на Джак, толкова и на себе си. Двамата стояха на билото на хълм, откъдето се откриваше гледка към цялото Тиренско море и малък остров, който плуваше на хоризонта.

— Един господ знае — отвърна той.

Без Камила и Оливър те започнаха прехода много рано. Бет беше станала първа, изми се и се облече и после, по взаимно съгласие, решиха да поемат по друг път — през висок хребет, който беше труднодостъпен и предизвикателство за неопитни катерачи. Имаше някои стръмни склонове, които ускоряваха пулса и дишането буквално до божа. На няколко места човек трябваше да има здрави ръце и крака и със сигурност да не изпитва страх от височини. Сега, когато вече бяха стигнали върха, те гледаха света като на длан. Джак посочи острова в далечината.

— Елба — какво прекрасно място за заточение.

— Не съм сигурна, че Наполеон би се съгласил.

— И все пак възможността е доста изкусителна, не мислиш ли? — допълни той и се завъртя на 360 градуса с широко разперени ръце. — Имам предвид, само на два часа разстояние е — защо да прекарваме живота си в града?

— Защото имаме отговорности, предполагам.

Джак свали очилата и обърна тъмните си очи директно към нея.

— Вярно, но когато изтекат шестте месеца, ти можеш да се прибереш у дома или да отидеш, където решиш, а аз трябва да правя кариера — дължа го на компанията и на служителите. Ти ще бъдеш свободна.

Свободна? Бет преглътна трудно. Не се беше замисляла за времето след шестте месеца. Може би щеше да й се наложи да работи някъде, за да издържа Луиза. Почти със сигурност щеше да й се наложи. Но да напусне Джак завинаги? Точно сега, когато двамата отново се бяха сближили, тя почувства, че ще се справи, ако остане. Стига да не обсъждаха миналото, стига да не си обещаваха нищо за бъдещето.

— Оттук надолу е само спускане. — Прекъсна мислите й той.

Тя погледна картата и кимна.

— Да, а е едва четири часа. Днес се движим с много добро темпо, можем да починем малко.

— Права си, получава се, когато няма кой постоянно да иска масаж на краката и чаша хубаво шампанско.

— Или водач, който непрестанно изчезва, за да й покаже „дивата природа“. Чудя се какво ли правят сега?

Погледна я шеговито.

— Може би трябва да звънна на Оливър и да разбера. Стига да не е решил да посети вилата си в Сардиния.

— Сардиния? — учуди се Бет, докато прибираше картата в калъфчето. — Нима има къща там?

— Три — отвърна Джак.

— Разбирам — засмя се Бет и тръгна надолу към мястото за лагеруване.

Час по-късно те сваляха раниците си, приятно изморени и много прегрели. Джак протегна ръце пред себе си, преплете пръсти и направи гримаса, когато кокалчетата му изпукаха.

— Какво ще кажеш да лагеруваме тук през нощта, а утре сутрин можем да слезем до уговореното място за около час? — попита той, докато Бет се облягаше на една скала, за да отпусне тялото си под топлината на слънчевите лъчи. Тя огледа околността. Мястото беше равно и покрито с едър пясък, близо до поток, почти река, която се спускаше надолу по сиви и розови камъни. Там, където водата се разбиваше в скалите, се образуваха басейни — някои бяха съвсем миниатюрни, други приличаха на детски басейни.

— Изглежда ми добре — коментара тя.

— И аз така мисля, а и трябва да има някои чудесни местенца за плуване надолу по течението, където реката е преградена от скали. Ако си спомням правилно. Да се настаним тогава?

Докато организираха лагеруването, Бет се опитваше да не се замисля над думите на Джак. Ако си спомнял. Почувства се завладяна от миналото, въпреки че при първото си посещение двамата бяха в различна част на острова. Ароматът на билките, начинът, по който светлината преминаваше през дърветата, и звукът на реката надолу към долината. Всичко това връщаше към живот до най-малкия детайл онова, което се беше случило между тях. Мислеше, че спомените са избледнели, че изчезват бързо и безболезнено, но се оказа, че е сбъркала.

И Джак беше тук.

Докато го наблюдаваше, миналото се разигра отново пред очите й. Почти от момента, в който Джак беше посрещнал групата им на летището, Бет бе изгубена. Той беше висок, с матова кожа и плашещо уверен. Постоянно окуражаваше нея и другите планинари да изпробват нови маршрути, нови техники и похвати. Вдъхваше увереност на тези, които имаха нужда, внимателно се шегуваше със самовглъбените и намираше подход към всеки. На втората вечер тя вече се разтапяше всеки път, когато Джак я погледнеше, и едва не припадаше, когато й подадеше ръка по време на изкачването. На четвъртия ден се целунаха и в края на първата седмица тя се намери в палатката му по средата на нощта. На следващата сутрин пропълзя в своя спален чувал — тялото й бе по-леко от перце, сърцето й — преливащо от щастие.

Бет погледна към него. Палатката беше опъната и той стоеше пред нея, говорейки по телефона. Тя се отпусна на сянка под едно дърво и реши да се обади на сестра си. Беше изключила за малко телефона, за да пести батерия. Набра кода за достъп и на екрана веднага се появи иконката за получено съобщение. Най-накрая, Луиза — помисли си тя и се усмихна. Джак се появи тъкмо когато отваряше съобщението.

Той избърса челото си с ръка.

— Все още е наистина топло. Ще отида да доплувам.

— Добре — отвърна тя. Не знаеше дали да е доволна или разочарована от това, че не я покани със себе си.

Той кимна към телефона.

— Това ли чакаше — съобщение от дома?

— Не точно — отговори Бет, предполагайки, че той очаква подробности.

— До по-късно, тогава. Завъртя се той и тръгна надолу по течението. Когато го изгуби от поглед, тя отвори съобщението. Не беше от Луиза и със сигурност не беше от Маркъс.

Бет, Дано си прекарваш страхотно и добре се оправяш с шефа. ;)

Доскоро.

Фрея х

Бет се усмихна. Фрея беше толкова забавна.

Изключи телефона си и се излегна с ръце под главата. Небето постепенно потъмняваше, докато следобедът клонеше към привечер. Тънка вадичка се стече по гърба й, някакво насекомо прелетя край лицето й.

В обувките й имаше пясък и цялото тяло я болеше. Представи си студената целувка на водата върху топлата си кожа. Колко ободряващо щеше да й подейства да измие праха и мръсотията от тялото си.

Мислите й се върнаха към Джак, който в момента сигурно плуваше в някой от студените басейни. Появи се и образът, нежелан и стряскащ, на голото му тяло, пробягващо под водната повърхност. Той се промъкна и настани трайно в съзнанието й, независимо колко усилено се опитваше да го прогони. Стоеше изправен, а водните капчици се спускаха надолу по гърдите, стомаха и бедрата му. Разбира се, че ще е гол. Той беше сам, беше горещо.

Джак. Гол. Много мокър.

Бет се почувства замаяна, гореща и възбудена едновременно.

Полежа още около минута и реши да се разходи. А защо да не го потърси? И тя имаше нуждата да се охлади. Ако извикаше достатъчно силно, той щеше да я чуе и да има време да облече нещо.

— Джак! — провикна се Бет, а думите й проехтяха в долината, когато се отправи към басейна.

Докато се спускаше по скалите, краката й бяха като спагети. Отиваше само да се охлади, каза си тя. Не трябваше да прави нищо, което не искаше. Препъвайки се по хлъзгавите и нестабилни камъни, тя внимателно слизаше надолу. Шумът от водопада над басейна се усили. Скоро тя видя струите падаща вода през дърветата. Ръцете й бяха изцапани от скалите, а гърлото й беше пресъхнало. Неочаквано, няколко метра по-надолу, забеляза червено петно върху камъните. Приближи се, беше тениската на Джак.

Но нямаше и следа от обувките или панталоните му.

Вероятно беше отишъл на разходка, предположи тя. Огледа се наоколо. Очакваше всеки момент да се появи между дърветата, които засенчваха далечния край на басейна. Водата проблясваше подканящо с ярки цветове. Маслинено по краищата, през смарагдово и нефритено до почти черно, където каменистото дъно рязко се спускаше надолу. Не можеше да прецени дълбочината.

Слезе от каменистото плато на малкия плаж и започна да развързва обувките си. Чудесна възможност да поплува, докато Джак го нямаше тук. Бет свали обувките и чорапите си, стана, размърда пръсти в едрия пясък. След още един поглед наоколо разкопча панталона си и го остави да се свлече надолу по краката. Изрита го, но реши да остане с бельо.

Тъкмо събличаше тениската си, когато усети движение на отсрещната страна. Може би беше птица или шум от съчка под нечии крака. Може би беше шесто чувство. Бет нахлузи отново блузката си, а сърцето и биеше почти колкото падащата в басейна вода.

Джак стоеше на малката скала срещу нея. Не можеше да види изражението на лицето му оттук, но и не можеше да остане равнодушна на лудото, забранено желание, която я обзе при мисълта, че той я е наблюдавал как се съблича.

— Реши да се разхладиш?

Думите на Джак отекнаха от скалите и сърцето й заби още по-лудо.

— Много е горещо. Кой не би? — провикна се тя и посочи с трепереща ръка водата.

Стоеше леко разкрачен, с ръце на кръста, сякаш я предизвикваше. Провокираше я…

— Дори това да означава, че ще трябва да споделиш басейна с мен? — извика той.

— Ще трябва да се справя. Така както направих миналата вечер — извика му в отговор.

Бет пристъпи внимателно върху острите камъни на ръба на водата, която нежно погали пръстите й.

— Къде беше? — попита го.

— Проучвах.

Той седна на скалата и започна да развързва обувките си.

— Откри ли нещо? — продължи тя.

— Не съвсем.

Свали обувките си и тя можеше да види босите му крака.

— Влизаш ли? — попита го, започнала да трепери леко.

Той се изправи и погледна към басейна, сякаш за да прецени дълбочината.

— Как мислиш?

Бет не можа да потисне ахването си, когато Джак разкопча панталона си. После го изрита настрани заедно с боксерките си и застана на ръба на скалата. Бет можеше да се закълне, че очите й ще изскочат от орбитите. О, господи, той бе дори по-великолепен, отколкото си го спомняше. Дълги мускулести крака, силни бедра, стегнат корем, широки гърди — годините само бяха добавили сила към тялото му.

— Джак… — прошепна тя, но може би само си го помисли. Гласът й звучеше толкова слаб, че той не можеше да я е чул, защото се гмурна в басейна и изчезна в черната вода.

Това беше моментът — каза си Бет, — в който трябваше тихо да събере дрехите си, да се обуе и да се отдалечи. Да се възползва от шанса си и да изчезне толкова далеч, колкото можеше да стигне нагоре по хълма, обратно към лагера. Още докато си го казваше, се усети до коленете в студената вода. Пристъпваше по-навътре и потръпваше от студа, а водата се плъзгаше около бедрата й. Знаеше, че трябва да избяга, но беше твърде късно.

Неочаквано Джак подаде глава на едва няколко метра от нея.

— Дяволски хубаво е! — извика той.

— Студено е — заекна тя, когато каменистото дъно изчезна под краката й. За момент направи гримаса от студената прегръдка на водата, но после се отпусна, започна да се движи ритмично, да чувства, вкусва, вдишва и чува водата.

Тялото му беше бледо неясно очертание точно под повърхността. От време на време той разплискваше водата, гмуркаше се или се появяваше със затворени очи и стичаща се по лицето вода. Тя плуваше по гръб с бавни махове и поглед, вперен целенасочено в синьото небе.

— Долу има рибки — провикна се Джак. — Можеш да ги видиш между камъните на дъното.

Когато Бет най-сетне се осмели да го погледне, той изглеждаше като момченце с нова играчка — очите му се смееха и сияеха.

— Може да имаме риба за чая — пошегува се той.

Бет разплиска водата. Капчици се посипаха по лицето й и тя се опита да ги изтръска.

— Ще работя за теб безплатно, ако успееш да уловиш поне една — предизвика го тя.

— Щом искаш — промърмори той и с един силен мах се придвижи към брега на езерото. Спря се под дърветата, където водата изглеждаше черна, и изчезна под повърхността.

Бет риташе с крака и махаше с ръце в очакване той да се появи. Сякаш не бяха минали осем години, откакто бяха прекарали подобен следобед заедно. Беше толкова хубаво! Като че ли миналото не съществуваше и всичките болка и гняв просто не се бяха случвали. Минутите минаваха и тя потрепери. Трябваше да плува, за да не усеща студената вода.

— Джак… къде ми е вечерята? — извика тя внимателно и през смях.

Джак не се появи над водата.

Тя заплува по-внимателно. Очакваше го всеки момент да се появи зад нея или да я сграбчи изневиделица за глезените, за да я потопи. Идеята да бъде под водата с него беше едновременно плашеща и секси. Много секси.

— Спри да си играеш! — извика, отпивайки се да пропъди идеята. Водопадът продължаваше да бучи, но не се чуваше никакъв друг звук. Сърцето й биеше учестено.

— Джак!

Мислите й запрепускаха из главата. Нямаше знак, че той изобщо беше някъде наоколо. Опита се да прецени колко дълго е бил под водата. Двадесет секунди? Тридесет? Минута? Ами ако си беше ударил главата в нещо по време на гмуркането? А ако си беше заклещил крака между скалите на дъното?

— Джак, за бога, спри да си играеш!

Риташе панически с крака, докато се обръщаше във водата. Не изчака повече. Доплува до мястото, където той се беше гмурнал, и се плъзна под повърхността. Очите я заболяха, когато ги отвори, а всичко, което можеше да види, бяха неясни очертания на около десет-петнадесет стъпки разстояние. Силуетите можеха да са скали, можеха и да са човешко тяло, беше почти невъзможно да прецени. Песъчинки плуваха на облачета около лицето й, тя посегна към някакво очертание и се удари в камък. Ръката й изтръпна, дробовете я боляха. Успя да изскочи на повърхността и задъхано си пое въздух.

— Джааак — избълбука Бет, чувствайки как светът се срутва около нея.

Изведнъж две ръце се появиха от водата и я сграбчиха за кръста.

Тя извика от уплаха.

— Хей, хей! Тук съм, всичко е наред.

Борейки се и извивайки се в ръцете му, Бет се обърна с лице към него.

— Смахнат идиот! — извика тя задавено. Започна да кашля, но това не я спря да продължи да вика. — Ти си пълен идиот!

Джак не се смееше, когато я хвана за ръката и я дръпна към брега. Тя се опита да се отскубне.

— Къде, по дяволите, беше?

Той продължи да я държи.

— Там, при скалите, зад една от тях. Бет, съжалявам, че те уплаших.

— Дяволски съм ти ядосана. Реших, че си си ударил главата или нещо такова. Сега ми се иска да се беше удавил!

— Не, не го искаш — възрази той, когато тя се отскубна от него и заплува навътре. Хвана я отново и я притегли към себе си. — Изобщо не искаш това.

Тя се опита да се отскубне от хватката му, но осъзна, че той стои на скала, докато тя няма опора под краката си. Обзе я заслепяващ гняв. Заради начина, по който я беше изплашил, и за това, че му позволи да разбере колко много й пука за него.

— Можех да се убия в опит да спася жалката ти кожа! — извика тя, като се вкопчи в ръцете му.

— Бях тук през цялото време — отвърна той, когато тя го изрита. — И ако ме мразиш толкова много, защо се притискаш към мен толкова силно?