Филипа Ашли
Още те обичам (21)

Глава 22

Беше забавно как тридесет и шест часа можеха да изглеждат като цял живот, помисли си Бет, когато на другата сутрин отвори очи сама в момичешката палатка. До нея лежаха смачкан спален чувал, кремът с морски соли и чехлите. Камила беше принудена да ги събуе час след като започнаха прехода и с огромна неохота да ги смени с любимите бързоходни сандали на Бет. Бяха изминали едва половината от разстоянието, а Бет вече се молеше Фрея да изобрети телепорт, с който да я върне обратно в офиса.

През тънката материя на палатката пронизително кикотене достигна до ушите й, последвано от дълбокия гърлен смях на Оливър. Не можеше да чуе дали Джак се смее, но това не беше изненадващо — той не бе изрекъл повече от две думи, откакто напуснаха апартамента на Камила в Бонифачо. Когато тръгваха тази първа сутрин, Бет се притесняваше, че забранената й целувка с Джак е изписана на лицето й. Чувстваше се едва ли не като лека жена, но на свечеряване, когато сенките се удължиха и жегата намаля, вече се чудеше колко ли близки наистина бяха Камила и Джак.

Четиримата прекараха сутринта в изкачване на хълмове и следване на пътеки между дърветата и през прашни дерета, преди да спрат за обяд в една овчарска колиба. Камила беше продължила първоначалния си целенасочен флирт с Джак. Той обаче изглеждаше изгубен в собствения си свят, но учтив, когато се налагаше да бъде. За щастие Оливър бъбреше достатъчно за всички тях, носеше чантата на Камила и й предлагаше помощ при всеки удобен момент.

Когато най-сетне стигнаха до мястото за нощуване, останаха около лагерния огън, докато небето не стана мастилено синьо. Джак се опита да убеди Камила, че сос за спагети и няколко маслини не са достатъчен източник на енергия за цял ден преход. След вечеря Оливър масажира краката й, преди да извади отнякъде голямо шише мирта.

По-късно, когато Бет се беше изкачила обратно до лагера след къпане в реката, чу смеха на Камила от палатката на момчетата. Постоя за момент под изгряващите звезди, затаила дъх, отчаяна да разбере кой от мъжете беше всъщност вътре. Явно беше заспала бързо, защото не помнеше Камила да си е лягала до нея.

Сгуши се обратно в спалния чувал с надеждата, че сутрешното слънце ще разреши объркването й. Когато с Джак споделиха тази разтапяща целувка в хотела, тя бе близо до това отново да му даде всичко. Надяваше се, че могат да продължат напред по някакъв начин, но появата на Камила разруши всичките й крехки надежди.

А сега… беше ли възможно Камила да си е намерила друга жертва? Мъж, който обичаше да й обръща внимание и откликваше на всяка малка прищявка? Бет се замисли отново за предната вечер, за Оливър, който събу сандалите на Камила сякаш беше предан поданик пред своята кралица. Не можеше да си представи Джак някога да масажира нейните крака така. Боже, не, той най-вероятно щеше просто да й подаде тубичка крем и лепенки. Тя несъзнателно се ухили широко, преди дръпването на цип да я накара да подаде глава от спалния чувал.

— Добро утро! — поздрави Джак, клекнал пред входа.

— Колко е часът? — попита тя, примигвайки срещу светлината, все още широко усмихната.

— Минава осем.

— О, по дяволите! Съжалявам, закъсняваме заради мен.

— Не бих се притеснявал. Вече изоставаме с километри. Няма причина да бързаме — успокои я той. — Закуската те очаква, освен ако не смяташ да я пропуснеш след снощната почерпка от Оливър.

Това беше първият смислен разговор, който водеха от вечерята им в Бонифачо насам.

— Добре съм, благодаря. — Тя се поколеба. — Идвам след минутка.

Той започна да затваря ципа, но го смъкна рязко обратно и подаде глава през дупката.

— Бет?

— Да?

— Искам допълнителния багаж, който носиш за Камила, преди да тръгнем.

После изчезна. Чувайки как стъпките му се отдалечават, тя се размърда в чувала. Можеше да се справи с тежката раница и днес. Стана й приятно от неговата предвидливост.

Напъха се в панталон и тениска и реши да звънне на Луиза. Набра номера. Вместо това се включи гласова поща, както и очакваше. Луиза без съмнение бе глуха за света в този ранен час.

До един часа на обяд бяха изминали половината от предвиденото за втория ден разстояние и решиха да обядват в бара на едно малко село. Камила настоя да влезе вътре в заведението заради климатика и Оливър я последва. Бет намери сенчеста маса с изглед към далечния бряг и отново набра номера на Луиза. Гласовата поща се включи отново и тя прибра телефона обратно в чантата си. Луиза вероятно пазаруваше навън.

— Бих дал десетачка да ми кажеш за какво си мислиш — каза Джак и остави поднос с два сандвича и чаши студена бира на масата.

— Мислех си за вкъщи.

Той дръпна един стол изпод масата.

— Маркъс не е ли звънял?

Тя го погледна, но очите му бяха скрити зад черните слънчеви очила.

— Не. Опитвах се да се свържа с Луиза, но вероятно си е изключила телефона.

— И ти се притесняваш?

— Не съвсем. Просто тийнейджърка. Може да й е свършил кредитът или да й е паднала батерията.

Той дръпна очилата на главата си.

— Може би не иска да говори точно сега. Вероятно е в тази възраст, когато не иска голямата й сестра да я проверява на всеки пет минути.

— Просто малко се притеснявам. Това е. Татко е толкова зает с магазина, а откакто мама я няма, ами… — гласът й затихна. Може би се тревожеше прекалено много за Луиза, но ако тя не я държеше под око, кой щеше да го прави?

— Ако бях на твое място, щях да спра да се безпокоя и да се насладя на времето, което имаме тук. Съвсем скоро ще трябва да се върнем обратно в реалността, а аз не очаквам този момент с нетърпение. Въпреки… малките засечки, не искам това да свършва. Бях забравил колко е прекрасно тук. Може така да те откъсне… — каза той и вдигна бутилката с бира.

— Да те откъсне от какво? — попита Бет.

— От постоянната надпревара, бачкането от осем до десет, четирите стени на офиса, бил той с изглед към целия град. Това ми липсва — да ходя, да водя, да уча…

— Чудех се как са те убедиш да се присъединиш към костюмарите — каза Бет колебливо. — Имаше време, когато казваше, че нищо на земята не може да те вкара в офис в града.

Но това беше преди години, когато и двамата бяхме различни, помисли си тя. Сега вече не беше сигурна. Целувката им в нейната стая преди две нощи я беше убедила, за момент, че те все още имаха много общо. Като сега, когато и двамата искаха просто да останат тук. Дали защото искаха да избягат от града, или щяха да се чувстват по същия начин навсякъде, стига да бяха заедно?

Джак отпи продължително от бирата си и обърса устните си с ръка. По пръстите му остана линия плътна бяла пяна.

— Не можем да останем тук вечно — каза тя, играейки си със салатата в чинията. — Аз имам отговорности.

— Всички имаме отговорности. Понякога обстоятелствата те принуждават да направиш неща, които никога не си и помислял. Животът просто те събаря. Не знам за теб, но аз умирам от глад. Ще ядем ли?

Когато приключиха с обяда, тя остави няколко банкноти до сметката.

— Ще вземем ли Камила и Оливър от бара?

— Добра идея. Аз ли да го направя, или ти?

Преди да успее да отговори, шум на двигател привлече погледите им към пътя пред заведението. Прашен миниван спря, вдигайки облак прах във въздуха.

— Познавам тази кола — каза Джак.

— Това е Мариса. Какво прави тя тук?

Той вдигна рамене.

— Нямам никаква представа. Не беше планирано да идва.

Смехът зад тях извести появата на Камила и Оливър от бара.

— Колко се радвам да те видя! — чуха те Камила да поздравява, когато Мариса се приближи. — Спасяваш ни живота, скъпа!

— Здрасти — поздрави Мариса, видимо стресната от топлото посрещане. — Ти трябва да си Камила.

— Какво те води насам? — попита Бет и разцелува Мариса.

— Благодаря ти, че дойде толкова бързо, Мариса — намеси се Оливър.

Мариса вдигна рамене.

— Няма проблем. Обаждането ти звучеше спешно.

— Някой ще ми каже ли какво става? — помоли Джак.

Камила пристъпи напред с леко наведена глава.

— Ами, чувствам се толкова ужасно, но се опасявам, че ще трябва да ви напусна.

— Аз също — съобщи Оливър с доста смутено изражение.

— Всичко наред ли е? — попита Бет.

— Няма проблеми у дома, нали Кам? — включи се и Джак.

Тя се изкиска високо.

— Боже, не! Просто… много е неудобно, но се опасявам, че получих предложение, на което не мога да откажа, от свръхлуксозен спа комплекс в Сардиния. Искат ме на обяд в новия си ресторант.

— Не може ли да отиде някой друг? — попита Джак остро.

— Скъпи, не ставай глупав. Аз съм спа експертът на „Воаяж“. Никой не оценява по-добре от мен маските с водорасли и освен това не бих могла да разочаровам… — тя прошепна името на източен благородник, за когото дори Бет беше чувала. — Едва ли бих могла да му кажа, че отхвърлям поканата му, защото съм на къмпинг с вас, нали?

— Правилно — съгласи се Джак и обърна поглед към приятеля си.

— Но наистина не разбирам защо и ти трябва да ни оставиш, Оливър?

Той вдигна рамене.

— Ами, трябва да ескортирам Камила до самолета.

— Не може ли да го направи някой друг от служителите ти? Мариса, например.

— Всички са много заети — каза той смутено. — А и имам спешен проблем с — как го казвате — данъчен, който трябва да разреша. Най-добре е и двамата да тръгнем сега.

Бет стоеше настрана и се опитваше да разбере чувствата си. След като с Джак отново бяха започнали да строят мостове един към друг, беше разочарована, че пътуването им трябва да бъде съкратено. Прибирането обратно в Лондон означаваше обратно към чисто професионалните взаимоотношения. Вече не знаеше как би се чувствала от това.

Камила се качи като кралица в колата, докато Джак и Оливър товареха багажа, потънали в разговор. Бет остави раницата си върху купчината в багажника, но Оливър поклати глава.

— Но, Бет, това ще ти трябва.

— Пеша ли ще ходим до Бонифачо? — пошегува се тя. — Нямам против, но може да отнеме известно време.

През прозореца на колата видя как Джак целува Камила.

— Бет — каза Оливър и я хвана за ръката, — само аз и Камила се връщаме в Бонифачо. Обсъдих го с Джак и той се съгласи, че няма нужда да провалям остатъка от вашия преход. Полетите ви са резервирани за петък. Времето е прекрасно, защо да си разваляте почивката? Защо не продължите проучването си?

— Оливър не иска проблемите му да засягат нашето преживяване — допълни Джак зад нея.

— Много съжалявам, но трябва да вървим — извини се Оливър и й целуна ръка. — Ще ви взема в петък. Звъннете ми, когато сте близо до мястото на срещата. Приятно прекарване — пожела той и им помаха.

— Джак… — просъска тя, но Оливър вече отваряше вратата на колата.

Мина й през ума, че Джак беше инсценирал всичко, за да останат сами, но отхвърли идеята. Сега той стоеше до нея и махаше жизнерадостно.

— Бъди професионалист — каза й той през зъби, когато Оливър се качи в колата и шумно затвори вратата. Ръката на Камила се подаде от страничния прозорец, когато двигателят заработи.

— Чао, и не правете нищо, което аз не бих правила! — извика тя.

Миниванът изчезна в облак прах с Мариса на волана и Оливър, който им се усмихваше от задното стъкло. Бет се озова сама с Джак, загледана в раницата на земята между тях. Сега имаха само една палатка.