Филипа Ашли
Още те обичам (18)

Глава 19

Бет лежеше по бельо на хотелското легло и се взираше в тавана. Стар вентилатор раздвижваше въздуха, колкото да го направи поне малко по-поносим. Обърна глава към прозореца, чиито крила бяха здраво захванати за стената, за да не се блъскат от бриза, който подухваше от морето.

Надигна се от леглото, отиде до прозореца и надникна през малкото балконче. На трийсетина метра под него морето с грохот се разбиваше в скалите. Вдиша дълбоко, свежият въздух се смесваше с уханията, които идваха от множеството ресторанти наоколо. Височините я зареждаха с енергия и дори перспективата да прекара вечерта с Джак не можеше да помрачи настроението й.

Бет заслони очи с ръка и се опита да различи брега на Сардиния. После се върна на леглото, отпи от бутилката с вода и се опита да прегледа отново записките и маршрута си. Не стигна много далеч, защото мислите й постоянно се връщаха на разговора й с Джак, след като се настаниха. Той най-сетне обясни защо бе дошъл с нея, докато дамата седяха на хотелската тераса и пиеха студени коктейли в очакване да подготвят стаите им.

— Не смятам, че си неспособна да се справиш с пътуването сама — започна той. — И не е, защото не ти вярвам.

— Но аз щях да се справя — настоя тя. — Имам списък с критерии и въпроси, по-дълъг от ръката ти. Нямаше да се оставя да ме подведат. Ако пакетът не е изпипан до последния детайл, ще направя всичко възможно да бъде, преди да се съгласим.

— Бет…

— Джак, бях невероятно задълбочена.

— Знам, че е така — съгласи се той и свали слънчевите си очила, за да може тя да види очите му. — Има две причини да съм тук и едната от тях няма нищо общо с пътуването, поне не изцяло.

— Ще се радвам да ги чуя.

— Погледни го така. Аз управлявам туристическа компания, а не съм пътувал откакто започнах работа. Не се доближавам достатъчно до същността на това, което предлагаме, а вярвам в личния пример. Ако това ще те успокои, реших да придружа Том и Шрея на две от срещите им с доставчици преди края на тази година.

Тя смръщи чело, несигурна дали да му вярва, или не.

— Но какво трябваше да си помисля аз, когато се появи на летището? Можеше да ми кажеш — отвърна тя нервно, разбърквайки леда в чашата си. — Предполагам, че имаш милион по-важни неща за вършене от това да идваш с мен. Имам предвид, че сигурно си променил целия си график, за да уредиш пътуването. Или всъщност Марта го направи?

— Може би трябваше да ти кажа, но, честно, не бях сигурен, че ще успея да пренаредя графика си без предупреждение. За късмет една от важните ми срещи бе отменена и успях да тръгна — допълни той бързо, намеквайки, че няма място за спорове.

Бет се опита да се освободи от чувството, че двамата кръжат един около друг и се дебнат.

— А що се отнася до твоите способности, Бет, това е голям договор. Не смятам, че е честно да те изпращам сама и да те натоварвам с цялата отговорност.

— Значи не съм аз, а ти… — каза тя тихо, без да отмества поглед от ръцете му около чашата.

— Не забравяй, че Оливър и аз се познаваме от много време. Ще бъде глупаво да не се възползвам от този факт. Аз го познавам — каза Джак.

— А аз не бих могла?

Портиерът се появи до масата им.

— Стаите ви са готови, господине.

— Благодаря — отвърна Джак, пресуши чашата и вдигна чантата си.

— Настина, не те проверявам — каза той, когато преминаха от следобедния пек в хладната сянка на фоайето. — Опитай се да ме възприемеш повече като изследовател.

Топлата му усмивка разколеба съмненията й. Обяснението му звучеше напълно разумно, въпреки че появата му на летището беше доста неочаквана. Имаше смътното подозрение, че Джак бе твърде уплашен да я предупреди предварително, но не искаше да спори с него повече. Все пак той беше изпълнителният директор.

— Тук съм единствено за подкрепа и съвет, когато се нуждаеш от тях. С изключение на това ме приеми просто като още един гост.

— Обърна, се той към нея, докато следваха портиера към стаите си.

— Искаш прекалено много.

Спряха пред стаята й.

— Знам, но можеш ли да опиташ?

Бет кимна и постави ключа в ключалката, но не отвори вратата. В коридора беше задушаващо топло. Той се пресегна и завъртя ключа вместо нея. Бутна вратата и докосна ръката й.

— Ще видим, но не забравяй кой командва тук — промърмори тя и влезе в стаята си.

— Ще се видим в седем. — Засмя се той и продължи нагоре по стълбите. Обувките му отекваха шумно по дървения под.

Бет погледна ръката си. Все още чувстваше допира на пръстите му. Светлината в стаята бе станала приглушена, а сенките — по-издължени. Погледна към часовника си и скочи от леглото. Трябваше да се приготви за вечерята.

Взе си душ в старомодната баня и се уви в голяма бяла кърпа, оставяйки бризът да изсуши косата й. След това започна да разопакова раницата си. Чисто бельо, крем против насекоми, къси панталони, джапанки, карти — всичко беше извадено и разпръснато по леглото и пода. Оливър беше предложил да оставят всичко излишно в офиса му, за да се движат с възможно най-малко багаж по време на прехода. Беше стигнала до дъното на чантата, когато намери нещо, за което беше сигурна, че не е прибирала в багажа си — пакет, увит в розова хартия.

— Това пък какво е? — помисли си тя, като извади пакета и започна да го разопакова. Вътре имаше рокля, от която изпадна цветна бележка. Бет я вдигна и по лицето й се разля усмивка.

Скъпа моя,

Не трябва да изглеждаш занемарена за Орландо Блум.

С обич,

Лу ххх

П.П. Облечи я и ми прати снимка.

Бет внимателно разгъна роклята и я вдигна. Беше от тези дрехи, които се носеха намачкани. Млечносин крепиран памук с връзка през врата и гол гръб. Зачуди се дали не я бе виждала в стаята на Луиза, но въпреки това беше трогната. Понякога сестра й беше истинско съкровище. Тъкмо когато си мислиш, че не е чула и дума от това, което казваш, или просто не й пука, тя правеше нещо импулсивно като това.

Остави кърпата да падне на пода и облече роклята. Памучният плат беше студен и нежен върху голата й кожа, въпреки че прилепна по всичките й извивки. Отвори вратите на стария гардероб и както очакваше, намери голямо огледало със странна пукнатина по средата, която разделяше отражението й на две, както старите панаирджийски атракции. Трябваше да признае, че синьото изглеждаше прекрасно върху златистата й кожа, а косата — блестяща и гладка, благодарение на вълшебните кичури на Фрея. Направи си снимка в цял ръст и написа съобщение на Луиза.

Благодаря, Лу.

Роклята е супер. Тръгвам.

Орландо чака в бара.

Б. Ххх

Докато изпращаше съобщението, се сепна от почукване на вратата. Поглед към часовника й подсказа, че беше по-късно, отколкото бе предполагала.

— Бет?

Тя затаи дъх. Беше Джак. Паникьоса се. Имаше ли време да съблече роклята и да се напъха обратно в късите панталонки и чиста тениска? Дори и да имаше, не знаеше къде са сред този хаос по пода и на леглото.

— Бет! — извика той.

По дяволите, къде бяха панталонките? Къде бяха бикините, за бога?! Не можеше да го пусне да влезе вътре така. По някаква причина мисълта да го пусне в стаята, както беше гола под тънката рокля, я накара да се почувства уязвима. Неочаквано свиване в долната част на стомаха й я накара да осъзнае, че чувството не й беше неприятно. Възможността Джак да я види без бельо беше непоносимо секси.

Той почука отново, по-силно и напрегнато.

— Бет, добре ли си? — Гласът му звучеше загрижено.

Добре?! Какво си мислеше, че може да й се случи в хотелската стая? Да я отвлекат местни терористи? Да се подхлъзне в банята?

— Изчакай за момент! — извика тя, като продължаваше да търси бельото си.

Дръжката на врата помръдна леко.

— Тук съм. — Усмихна се тя, като отвори вратата.

Изражението му, когато видя роклята, казваше всичко. Бързо си възвърна самообладанието, но тя все пак беше уловила погледа му. Определено беше изненадан, вероятно дори му харесваше — не беше много сигурна. Твърде заета бе да се прави на небрежна, защото Джак — изкъпан, бръснат, с лек аромат на мента около себе си, в дънки и бяла риза, беше повече, отколкото тя можеше да понесе.

— Не… не знаех, че още се приготвяш… — Поколеба се той, видимо засрамен. — Изчаках малко на рецепцията и после си помислих, че може да си загубила представа за времето, да си заспала или нещо… Когато не отговори, се притесних и помислих…

— Че съм паднала през балкона? — засмя се тя нежно.

— Ха-ха, много смешно.

— Всъщност работех и съм се отнесла. После трябваше да… си измия зъбите.

— О, добре. Разбира се. Готова ли си да тръгваме?

— Да. Само да се обуя и да си взема очилата — каза тя, забелязвайки джапанките си и чифт бикини да се подават изпод една от възглавниците.

Обърна му гръб и го изруга, задето остана да я чака на вратата. Обу джапанките и успя да смачка бикините на топка в ръката, преди да ги пъхне в малка чантичка.

— Готова съм — съобщи и се обърна към него.

Видя го как я гледа. Изглеждаше почти хипнотизиран.

— Виждам. — Посочи към нощното шкафче. — Да не забравиш слънчевите си очила.

— О… да, колко съм разсеяна — Засмя се неловко.

Джак отиде до леглото, взе ги и й ги подаде.

— Тръгваме ли?

Няколко минути по-късно те си проправяха път по тесните улички на Бонифачо към стъпалата, които водеха надолу към кея. Вечерното слънце все още имаше своята топлина и приятно галеше голите й рамене. Косата й я гъделичкаше. В подножието на хълма, успоредно на вълнолома, плътно обградени от яхти, рибарски лодки и малки барове, имаше десетки ресторанти.

— Избирай — подкани я той, когато тръгнаха по вълнолома.

— О, няма значение — отвърна тя небрежно. Където и да е, помисли си тя, стига да имаше тоалетна, където да обуе някакво бельо. Спряха се до порутена пицария до магазин за тютюн.

— Какво ще кажеш за това?

— Сигурна ли си? Мисля, че можем да намерим нещо по-уютно. Все пак следващите няколко дни ще имаме достатъчно възможности да се измъчим.

— Разбира се.

Продължиха да вървят бавно, разглеждаха менюта и наблюдаваха сервитьорите, които щъкаха между кухните и масите по брега, понесли чинии с морска храна, пържоли и пица Най-накрая Джак посочи няколко маси под малък навес.

— Това ми изглежда добре. Харесва ли ти?

— Да — отговори тя, опитвайки се дискретно да придържа роклята към тялото си с една ръка.

— Сигурна ли си, че не ти е студено? Вятърът се усили.

— Просто съм гладна. Готова съм за нещо топло.

Той повдигна вежди, а тя съжали за думите си.

— Тогава по-добре да те нахраним бързо — каза и се усмихна.

Почувства ръката му на гърба си, насочваше я напред към една от масите. Изглежда не забелязваше, че го прави, жестът му бе напълно несъзнателен. Тя потръпна от бриза, когато ароматите на подправки, чесън и бензина от колите се смесиха и погъделичкаха обонянието й.

Ресторантът, който Джак беше избрал, беше вероятно най-малкият на кея и все още не беше много пълен. Барът и кухнята се помещаваха в нещо, което приличаше на пещера — ниша, издълбана в скалата, която буквално държеше част от града върху себе си. Минути по-късно един от сервитьорите й предложи стол, подаде им менюта и попита дали искат аперитив.

— Бира — поръча си Джак.

— Оранжада.

Той я погледна изненадан.

— Жадна съм и… трябва да отида до тоалетната — обясни тя.

— Добре — отвърна той и се усмихна, макар че беше учуден на връзката между двете.

След няколко минути тя се върна. Намести се на стола и се почувства по-сигурно.

— Много съм гладна — обяви тя, като взе менюто.

Джак й хвърли любопитен поглед.

— Аз също. Направо умирам от глад.