Филипа Ашли
Още те обичам (17)

Глава 18

Слънцето проблясваше по пистата, когато Бет подаде служебната си кредитна карта на таксиметровия шофьор и тръгна към салон заминаващи на летище „Хийтроу“. Най-накрая беше настъпил денят на пътуването й за Корсика. Имаше спомени, които предпочиташе да забрави, наистина, но това си имаше и своите плюсове — излизаше от офиса, щеше да се срещне с нови хора и да завърши проект, върху който работеше от седмици.

В допълнение чувстваше топлината на слънцето по голите си ръце, раницата бе прикрепена здраво за гърба й, а краката й не бяха смачкани в неудобни островърхи обувки.

Опашката за чекиране на багажа вече се виеше пред гишето. Смесицата от пътниците беше много еклектична, забеляза тя с професионално око. Преобладаваха семействата от средна класа, които искаха да попътуват с децата си преди началото на ваканцията, възрастни двойки, „прахосващи наследството на децата“, и младежи с раници. Бет се подреди зад семейство с близначки, които според надписите на малките им куфари се казваха Талула и Лавандула. След като чекира раницата си и си взе кафе от машината, тя излезе обратно навън, за да се обади на Луиза. Набра номера и запуши едното си ухо с ръка, за да изолира шума на самолетите.

— Здрасти! — чу познатия глас зад гърба си.

Нямаше нужда дори да се обръща, за да види кой е.

— Има малка промяна в плана — продължи Джак.

Беше облечен с къси панталони, туристически обувки и черна тениска. На гърба си носеше пълна раница, а чифт черни очила се мъдреха на върха на главата му. Тя преглътна. Той изглеждаше толкова секси, толкова като Джак, когото обичаше и беше загубила, че за момент забрави годините, които бяха изминали. Неочакван полъх я накара да настръхне и Бет осъзна колко много време наистина беше минало, откакто се бяха запознали.

— По-добре да не е това, което си мисля, че е — каза тя, а сърцето й препускаше.

— И точно какво си мислиш, че е „това“?

— Мисля си, че ми нямаш достатъчно доверие, за да ме оставиш сама да се справя с това пътуване.

Той поклати глава.

— Обещавам, не съм тук, за да те проверявам. Искам да ти помогна.

— Не изглежда точно така. За проверката, не помощта, имам предвид. Нямам предвид, че не опитваш да помогнеш, но… — спря се, осъзнала, че това не е старият Джак, а нейният изпълнителен директор. — Исках да кажа, че мога да се справя с този проект сама.

Той просто се усмихна и посочи с ръка към терминала.

— Хайде.

— Значи е решено. Идваш с мен? — попита тя, като се насочиха към гишето за проверка на багажа.

— Да, идвам.

— Но защо, Джак?

Той свали раницата си.

— Много внимателно обмислих дали трябва да дойда и ти обещавам, че ще го обсъдим, но не сега. Гишето затваря след петнадесет минути.

Пред тях двама души подаваха раниците си.

— Тогава по-добре бъди кратък.

Джак остави раницата си на пода и извади паспорта и билета си.

— Изчакай ме в салона — беше единственото, което каза.

Бет премина проверката на сигурността като насън и намери място в пренаселеното помещение, докато умът й се опитваше да си обясни неочакваната му поява. Незабавно отхвърли един от възможните мотиви. Дори и след като почти се целунаха в офиса, нямаше начин той да иска да поднови връзката им. Тя все още беше, технически, с Маркъс, дори и нещата между тях да не вървяха, а и след няколко седмици завинаги щеше да се прибере у дома. Неочаквано напористо иззвъняване на мобилния телефон я накара да подскочи. Усмихна се, след като разгада съобщението.

— Съобщение от Маркъс? — попита Джак, който най-сетне се появи.

Бет прибра телефона си.

— Ами, не… всъщност е от сестра ми.

Прегракнало съобщение прозвуча над главите им.

— Мисля, че това е нашият полет — каза Джак. — Изглежда съм успял на косъм.

— Така изглежда.

Усмихна й се мило.

— След теб.

Пред тях Татула и Лавандула извърнаха глави, за да погледнат Джак. Той направи забавна гримаса и те се разсмяха. Майка им, издокарана червенокоска с бели дънки, се обърна и го погледна подозрително. Той й намигна, а тя презрително сви устни. Грабна близначките и въпреки протестите им ги затегли към паспортния контрол.

— Можем хубаво да си поговорим в самолета — каза Джак, докато се придвижваха към пистата.

— Имаме различни места. Не се чекирахме по едно и също време.

Той се усмихна.

— Хмм, ще видя какво мога да направя. Определено трябва да сме заедно.

Когато Бет намери мястото си и се сгуши на седалката, Джак все още беше отпред и говореше с една от стюардесите. Малко по-късно млада жена с бебе на ръце седна до нея и я погледна извинително. Мигновено бебето започна да пищи така, сякаш имаше намерение да спука тъпанчетата и. Джак бе все още в предната част на самолета — говореше с човек от екипажа и с висок, строен мъж в бизнес костюм, който бърчеше нос и кимаше.

Бет се усмихна на бебето, което запищя още по-силно.

— Извинявам се, че ви безпокоя, но ще имате ли нещо против аз да заема средната седалка — попита Джак, като се появи на пътеката.

— Може да съжалявате — отвърна майката.

— Не се притеснявайте — каза той. — Нека я подържа, докато станете.

Когато подаде бебето обратно, той се напъха в тясното място и седна с крака, прилепени плътно за предната седалка. Бебето ревеше с цяло гърло, докато стюардесата се опитваше да му постави колан.

— Как го направи? — попита Бет, почти допряла устни до ухото му.

— Говорих с шефа на екипажа и той убеди мъжа да смени мястото си за по-тихо. Изглежда е взел правилното решение.

— Той да — просъска тя.

— Определено ще трябва да отложим работата за хотела — каза Джак, когато бебето започна да надвиква двигателя.

Бет се усмихна на майката и опита да си представи, че е някъде другаде, защото скоро, осъзна тя, щеше да има много други неща, които да я разсейват, освен неуморното бебе. Бедрата й се притискаха плътно в тези на Джак и всеки път, когато някой от тях мръднеше, косъмчетата по ръката му я гъделичкаха и караха стомахът й да се свива. Самолетът подскочи и се отдели от пистата, а бебето се поуспокои. Джак дръпна инструкцията по сигурността от джоба на седалката и я размаха пред смаяното дете, което спря да плаче и го зяпна с огромните си сини очи.

— Благодаря — каза майката искрено. — Цяла сутрин е кисела. Направо е пощуряла.

— Може да е зъбче. Изглежда достатъчно голяма — предположи Джак, гъделичкайки бебето по бузките.

— Винаги ли имате подобен ефект върху жените? — попита майката прелъстително, когато дъщеричката й се засмя от удоволствие.

Бет направи гримаса.

— Рядко, ако изобщо успея.

Средиземноморското слънце беше ослепително, когато самолетът докосна пистата във Фигари^[1]. Отразяваше се от прашните писти, от белите самолети и цялата сграда на летището. Топлината обгърна Бет в момента, в който слезе от самолета на бетонната писта. Миризмата на бензин се смесваше с аромата на подправки, който долиташе от растителността по края на пистата. В навалицата от възторжени пътници тя установи, че е изпреварила Джак, а като стигна до охраната, той вече беше няколко човека зад нея. Щом стигна в салона за пристигащи, Бет изчезна в дамската тоалетна. Един поглед в огледалото разкри розови сгорещени бузи и сухи устни — нито едно от двете нямаше нищо общо с полета. Намокри хартиена кърпа с вода и я притисна към бузите си, наслаждавайки се на прохладната влага.

Не спираше да си повтаря, че може да се справи с това — отново да бъде в Корсика с Джак. Все още нямаше никаква идея как се бе случило. Знаеше само, че историята нямаше да се повтори. Джак нямаше отново да възпламени страстта помежду им. Нямаше да я накара да се влюби в него. И нямаше да я изостави неочаквано. Десет минути по-късно тя даде най-доброто от себе си, за да излезе спокойно в салона за пристигащи. Видя го да говори по мобилния си телефон пред някаква реклама. Той приключи разговора и прибра телефона в джоба си.

— Джак! Бонжур!

Вик от вратата накара и двамата да се обърнат. Висок, строен мъж с опашка и кичури приближаваше към тях с разперени ръце. Напомняше за Джони Деп в „Карибски пирати“.

— Оливър! Как си, приятелю?

— Много добре, наистина, приятел — отвърна Оливър. Бет забеляза малка диамантена обица на ухото му. Той наистина е капитан Спароу, помисли си тя, знаейки, че на нейно място Луиза вече щеше да се е размазала от удоволствие. Оливър прегърна Джак ентусиазирано и го разцелува звучно по двете бузи. Никой не обърна внимание на тази бурна проява на чувства. Бет стоеше учтиво настрани и се усмихваше вътрешно на усилията на Джак да запази самообладание, докато го прегръщат и целуват.

— А това трябва да е Бет! — възкликна Оливър, тупна Джак по гърба и разтвори ръце за нова прегръдка.

— Това е Бет Алън, новият ни консултант. Запознай се с Оливър Лоренцели, приятел и потенциален колега — представи ги Джак.

— Само потенциален? — попита Оливър и повдигна вежди.

Джак поклати глава, докато Бет получаваше своята меча прегръдка и четири целувки. Козята брадичка на Оливър погъделичка бузите й. От него се носеше аромат на дива мента.

— Значи ще отседнете в „Маре и Монти“ в Бонифачо?

— Да. Твой служител ни го препоръча. Каза, че е много уютен и е прекрасно разположен нагоре в стария град — отвърна Бет.

— Уют? — Оливър се засмя. — Да, определено е много привлекателен. На ръба на скалата е. Надявам се, че обичате височини.

— Много, нямам търпение — каза Бет, докато Оливър ги водеше към изхода в следобедната горещина.

— Елате. Искам да ви запозная с някого.

Отвън стоеше жена с къси панталонки, тениска и джапанки, която говореше по мобилен телефон.

— Това е Мариса Корбиерес, нашият оперативен мениджър — обясни той.

Ако Оливър беше капитанът на „Лоренцели Туре“, Мариса беше верният му първи помощник. На около двадесет и пет години, тя бе дребничка, с матова кожа и къдрава черна коса. Изглеждаше в много добра форма и Бет почувства пристъп на завист към очевидно много активния й начин на живот.

— Тъкмо казвах на Джак и Бет, че без теб, Мариса, компанията ни е загубена — заговори Оливър, когато тя затвори телефона.

Мариса поклати глава и се усмихна.

— Не бих се изразила точно така. Тук имаме много добър екип. Оливър ме ласкае.

— Мариса ще ни придружава в прехода — отвърна той, докато пресичаха пътя към летището и се насочваха към паркинга.

— Благодаря за отделеното време. Трябва да сте много заети, още сте в разгара на сезона — обърна се Бет към нея, когато мъжете избързаха напред, унесени в разговор.

— Нямам нужда от извинение, за да съм извън офиса и да катеря. Очаквам го с нетърпение — отвърна тя. — По-важното е, че сме много щастливи от интереса на „Бит Аутдоорс“ към нашите преходи. Когато видите какво можем да предложим, съм сигурна, че ще останете доволни.

Погледът на Бет обходи розовите планини, които се издигаха в далечината. Със или без Джак, щеше да си прекара добре.

— Вече знам, че тук ще ми хареса — каза почти на себе си.

— О, била ли си в Корсика и преди? — попита Мариса, когато Оливър отвори вратите на черен джип със затъмнени стъкла.

Бет се изчерви и се качи на задната седалка.

— Веднъж — но беше много отдавна.

Дори Джак да беше доловил нещо в забележката й, не му пролича и след миг те вече пътуваха по прашния неравен път към китното градче Бонифачо.