Филипа Ашли
Още те обичам (14)

Глава 15

— Наистина ли ти трябват всички тези странни неща? — попита Луиза, докато Бет приготвяше екипировката си за пътуването до Корсика следващия уикенд, отчаяна да върши нещо, каквото и да е, за да се отърве от мислите за предишната вечер с Маркъс.

Едва не падна от стола, когато Луиза предложи да й помогне. Излетната на възглавничка на пода, тя оглеждаше критично ноктите на ръцете си и поразително приличаше на римска благородничка, която чака да я нахранят с грозде. Бет стъпи върху чифт високи кубинки, за да стигне до чантата в шкафа.

— Значи ти наистина ще вземеш всички тези боклуци?

— Знаеш, че е така, Лу. И не са странни, а необходими — щеше да знаеш това, ако от време на време излизаше сред природата.

— Нямам търпение да изляза оттук!

— Това поне е ясно — усмихна се Бет.

— Оценявам това, което правиш, знаеш ли. Въпреки че не го казвам много често, не съм чак такава неблагодарна крава.

Бет замръзна на половината разстояние до мрежата за комари. Луиза наистина ли се опитваше да й благодари? Ръката на глезена й я накара да се обърне. Големи сини очи я погледнаха умолително и тя омекна, както винаги ставаше.

— Знам колко усилено работите ти и татко за мен. Знам, че всъщност не искаш да си в Лондон или да живееш в миризлива стара палатка и изобщо… — продължи Луиза.

— Лу, трогната съм от загрижеността ти, но не се притеснявай. Нямам против да ходя на палатка, а и Лондон не е чак толкова лош, всъщност.

— „Не е чак толкова лош“? Със сигурност е по-добър от това място. Нищо никога не се случва. Нямам търпение да се измъкна оттук.

— Остава ти още малко — усмихна се Бет.

— И ще ме посрещнат ярките светлини на Ливърпул. Не обичаш ли градовете?

— Понякога… — отвърна Бет, замислена за приятелите си в Лондон и хубавите спомени, които споделяха заедно, за пътуванията в чужбина и постиженията й за компанията. Неизбежно образът на Джак, прегърнал Камила, проблесна в съзнанието й, както и гневното лице на Маркъс от предната вечер. Седяха в колата пред дома й, когато той предложи да се пренесе при него, след като се прибере от Лондон. Беше го помолила за повече време да осмисли връзката им.

— Време? Нямаше ли вече предостатъчно? — отвърна той студено.

— Трябва ми още малко — каза му тя, преди да го целуне по бузата и да излезе от колата. Докато вървеше по пътеката, прозрението я удари като чук по главата — това беше първият път, в който не се бяха уговорили да се видят отново. По-късно, необяснимо за самата нея, сълзите просто бяха потекли от очите й.

Бет дръпна чифт джапанки от шкафа и успя да се усмихне на Луиза.

— Понякога обичам Лондон, но има моменти, в които бих дала всичко, за да съм далеч оттам — призна тя.

— Защо? Нима шефът ти е задник?

— Лу! — възкликна Бет. Идеше й да се наругае. Стресна я не друго, а мисълта за Джак и за тази страхотна част от тялото му.

— Има известни прилики — съгласи се тя.

— Значи е грозник?

Бет грабна мрежата и я свали от шкафа, замислена за Джак. Почти тридесет и пет годишен, с прошарена коса — Луиза щеше да си помисли, че е готов за пенсиониране.

— Стига де, какъв е наистина?

— Минава петдесетте, във физиономията прилича на булдог, глътнал оса. Това е в добрите дни.

— Така си и мислех. Всички директори са грозници. Дай ми на мен музиканта и актьори — заяви мъдро Луиза.

— Мислех си, че отиваш в академията, за да учиш, не да се задяваш с колеги.

— Ще уча — заяви Ду и се повдигна на лакти. — Но ако срещна някой добре изглеждащ богаташ, няма да се оплаквам. — Погледна Бет замислено. — Няма да забравиш лосиона си за тяло и балсама за устни, нали? Никога не се знае кого можеш да срещнеш при някое от пътуванията си. Не би искала да налетиш на някой прекрасен жребец, когато изглеждаш…

— … грозновато?

— Ами, да.

— Вероятно ще изглеждам занемарено през повечето време. Това е работно пътуване, не уикенд с Ориент Експрес. И спри да гримасничиш. Някой ден лицето ти ще си остане така.

Луиза се оплези.

— Винаги така казваш, но никога не става. Между другото, откога се превърна в мама?

— От деня, в който се роди, Лу.

Луиза въздъхна драматично и се изправи. Когато стана, Бет не можа да не й се възхити. Тя беше точно като майка им: висока, стройна и красива по един ефирен начин, който някак си не се връзваше много с живота й над магазина за велосипеди. Бет, от друга страна, се чувстваше като отражение на местонахождението си. Веднъж, когато беше тийнейджърка и още имаше малко коремче, леля й Джил се опита да помогне, като й каза, че е създадена за успокоение. Същата нощ направо си изплака очите във възглавницата.

— Какво ще си вземеш за клубовете? — поинтересува се внезапно Луиза.

— Там няма клубове. — Поклати глава Бет. Което не беше вярно. Имаше няколко в Порто Вечио и няколко открити дискотеки между дърветата на плажа. Тя се изчерви, като си припомни как се измъкна една нощ с Джак. Вървяха през гората, далеч зад тях отекваха звуците на музиката, а наоколо прошумоляваха други двойки със същите намерения. Нейният корем и дупето на Джак бяха безжалостно нахапани от комарите и те се забавляваха много, докато един друг се мажеха с противоалергичен лосион.

— Няма клубове? — повтори Луиза. — Ами партита?

— Също няма да има. Имам нощувка в хотел, бизнес среща с местни доставчици и отиваме в планината.

Луиза направи гримаса и посочи към захабените й къси панталони.

— Няма начин да отидеш на среща или в луксозен хотел в това протрито нещо. Ами ако дойде Джейк Гиленхал или Орландо Блум?

— Или Елвис?

— Ти си безнадежден случай — въздъхна Луиза. — Ще те изведа на пазар за нови панталони. Знам едно магазинче със страхотна разпродажба. Имат няколко наистина добри модела. Трябва да показваш повече от краката си. Много момичета биха убили за стегнатото дупе, което имаш.

Погледът на Бет се задържа върху отражението си с изненада, за момент сякаш се видя с други очи. Дори няколкото месеца разгул не бяха успели да съсипят това, което активният й начин на живот бе постигнал съвсем естествено, без мъчението на фитнес залата или диети. В последно време лицето и крайниците й се радваха на златен загар, който, трябваше да признае, й придаваше здрав и свеж вид.

— Толкова те мразя, че дори не ти трябва бронзант — каза Луиза. — А и имаш прекрасна коса, която винаги прави всичко, което искаш. Така изглежда дори още по-добре. Това кичури ли са?

— Фрея каза, че трябва да я оставя да стане по-дълга, а брат й ми направи кичурите. Студент е в един от колежите по красота и стил в Лондон. Наистина ли ти харесват?

— Много. Виждам, че тази Фрея разбира от много неща. Ще трябва някой път двете с нея да се погрижим за теб.

— Ще я харесаш — каза Бет убедено. После забеляза разнищения подгъв на панталона си и направи гримаса. Наистина беше износен.

— Както и да е, не мога цяла вечер да се мотая тук и да ти помагам — съобщи Луиза неочаквано, отмятайки коса. — Трябва да тръгвам. Имам среща.

— И с кого?

— Няма да ти кажа. — Сестра й потупа върха на вирнатото си носле.

— Не е ли младежът от яхтклуба? — попита Бет, докато си представяше как Грег застава пред входната врата.

Той беше почти на годините на Бет, два пъти му бяха отнемали шофьорската книжка и често се забъркваше в побои. Освен това имаше увиснала черна коса, шоколадово кафяви очи и стегнато тяло с перфектен тен, постигнат от ежедневното поправяне на яхти на открито. Половината от момичетата в селото си падаха по него и тя не можеше да ги вини, стига той да не се занимаваше точно със сестра й.

— Не е Стегнатия Грег, де такъв късмет — въздъхна Луиза.

Тя почти беше излязла от стаята, когато подаде глава обратно.

— Бе-ет…

— Да?

— Поне си почисти веждите, преди да заминеш, просто в случай че твоят грозен шеф реши да те оправи набързо…

Бет замахна с джапанките, които се удариха безобидно във вратата, докато Луиза трополеше по задните стълби и си подсвиркваше.

 

 

В понеделник сутринта се събуди от аромата на пържен бекон. Беше си взела още един почивен ден, за да прекара повече време у дома, преди да замине за Корсика. Протягайки ръка над завивката, тя опипа шкафчето за часовника си и видя, че часът бе едва седем и две минути. Можеше ли Луиза да прави закуска? — зачуди се тя. Възможно ли беше изобщо тя да е будна толкова рано?

Като навлече стар спортен панталон и тениска, Бет зашляпа боса по стръмното задно стълбище, към кухнята. Каменният под беше студен под краката й и тя сбърчи нос. Ароматът се усили, придружен от пукане и цвърчене. Баща й стоеше до печката и побутваше един тиган с шпатула. Металната му патерица беше подпряна на ръба на масата.

— Добро утро, обич.

— Татко — ти готвиш?

— Добро зрение, Елизабет.

— Но…

— Мислеше си, че преживявам на студени консерви и благотворителни подаяния от съседите?

— Не. Разбира се, че не. Просто…

Той посегна към оребрения тиган, за да спаси няколко филийки от прегаряне и бързо смени гримасата от болка с усмивка.

— Нека ти помогна.

— Не, няма нужда.

— Татко… — Тя пристъпи напред.

— Не откачай, любима — той бутна ръката й. — Седни си на мястото — усмихна се. — Или някъде другаде.

— Не ме наричай любима — каза тя механично. — Това заплаха ли беше?

— Обещание. Остави ме да се справя. Знаеш, че не беше нужно да заминаваш и да правиш всичко това за Луиза. Тя можеше да си намери работа и да отложи ученето с година. Всички можеше да сме се съвзели дотогава.

Бет се почувства неочаквано наранена.

— Не ме гледай така. Признателен съм за помощта ти. Луиза също — много повече, отколкото дава да се разбере.

— Не търся благодарност. Това искам да правя.

Той въздъхна.

— Просто не си мисли, че трябва да се справяш сама с всеки възникнал в семейството проблем. Не искаме да се превърнеш в майка си, нали?

— И двамата знаем, че това няма да се случи. — Тя поклати решително глава.

Знаеше, че баща и обвинява постоянните притеснения на майка й за това, което се случи с нея, въпреки че това беше пълна глупост. Мозъчните кръвоизливи не се получават от притеснение, те бяха резултат от… Докторите така и не можаха да им дадат отговор, само професионално съчувствие.

Докато баща й добавяше яйцата в тигана, Бет си спомни за това как се почувства, когато една слънчева юнска утрин поставиха диагнозата на майка й. Влоши се бързо и всичко приключи за броени часове. Тя беше единствената, която успя да запази спокойствие. Спомняше си как прегръщаше Луиза, докато леля им Джил успокояваше баща им.

Бет плака, разбира се, че плака, но не пред хората, дори не и на погребението. Консултацията с психолог, предложена от добронамерени роднини, я накара да прикрие чувствата си дори по-дълбоко. Онър се бе опитала да говори с нея, но и тогава Бет не се почувства способна да се разкрие напълно и да излее истинската си болка. Но защо, чудеше се тя все още, трябваше да говори, за да изрази чувствата си? Тя крещеше вътрешно. Разтърси глава в опит да разсее мрачния облак на спомена, който застрашаваше да разруши това, което според съвременните разбирания беше един наистина хубав момент.

Баща й остави чинията с бекон и наденички върху дървената маса. Дебела селска филия вече я очакваше до ножа за хляб. Внезапни сълзи избиха по страните й и тя трябваше да забие нокти в дланите си, за да ги спре. За щастие баща й не беше забелязал, зает с приготвянето на яйцата. Когато той се обърна с тигана, Бет искаше да каже нещо, каквото и да е, само да не види лицето й. Посочи към вазата с разцъфнали жълти рози на бюфета.

— Хубави цветя — каза тя, когато баща й остави тигана на масата и седна на един от столовете.

— Не са лоши, предполагам — отвърна той, като топеше залък в яйцата. — Ако ти харесват такива неща, да.

— Онър ли ги купи за теб?

— Може и да е.

— Ами, красиви са.

— Да — съгласи се той. — Наистина. Но не оставяй закуската ти да изстине.

Нездравословната скорост, с която Бет излапа всичко в чинията си, изглежда развесели баща й.

— Искаш ли още яйца? Лесно мога да изпържа още няколко. — Усмихна се той.

— Не, благодаря. Беше прекрасно, но трябва да се отбия по магазините — отговори тя и остави чинията си в старата мивка.

Десет минути по-късно вече бе успяла да грабне чифт шорти от разпродажбата в магазина, който минаваше за един от най-модерните в селото. По пътя към касата не успя да устои и добави блузка без ръкави, която също беше с 50% намаление. Едва ли щеше да има шанс да я носи в селото, но в Корсика можеше да й свърши добра работа.

Луиза беше права — дължеше на компанията си да изглежда възможно най-добре.