Филипа Ашли
Още те обичам (10)

Глава 11

Джак разхлаби вратовръзката си и разкопча най-горното копче на ризата си, когато августовското слънце яростно огря прозорците на кабинета му. Дори и с включен на пълни обороти климатик стаята беше задушна. Температурата навън надвишаваше тридесет градуса.

Денят, в който Бет се бе измъкнала от апартамента му след интервюто, изглеждаше далечен спомен. В следващите месеци той бе направил и невъзможното, за да се отнася с нея само и единствено като със своя колега. И успяваше. През повечето време.

Всъщност през изминалите няколко месеца имаше случаи, в които той не я виждаше с дни. Тя прекара доста време в чужбина — осъществяваше контакти с доставчиците, преценяваше и определяше маршрути. Той също отсъстваше — поредица от браншови конференции.

Проблемите започваха, когато и двамата бяха в офиса. Например миналата седмица, докато слушаше доклада й по време на една от двуседмичните срещи на продуктовите мениджъри. Беше му необходима нечовешка концентрация, за да се съсредоточи върху думите й, а не върху дръзката пола и токчетата, които носеше. Или по-скоро върху това, което те покриваха.

Той вдигна стационарния телефон е намерението да се съсредоточи върху работата.

— Марта, още ли си тук?

— Така изглежда, Джак Какво мога да направя за теб? — Марта звучеше отегчена както винаги.

— Преди да тръгнеш, можеш ли да пуснеш мейл на Фрея Скот? Трябва да отложа разговора ни за нейното повишение.

— Няма проблем. Нали знаеш, че не е нужно да правиш това. Някой от „Човешки ресурси“ може да го свърши вместо теб.

— Бих искал да се срещна лично с колкото се може по-голяма част от служителите, при това възможно най-скоро. Ще ми помогне да ги опозная по-добре. — Джак беше категоричен, но и напълно наясно, че някои срещи могат да са толкова приятни, колкото посещение при зъболекар.

— Няма проблем. Ще уредя среща с Фрея.

— Благодаря, а сега тръгвай.

Да привлече Фрея като помощник на Бет за създаването на портфолио за европейския сектор се оказа страхотна идея и сега тя заслужаваше официално повишение в асистент продуктов мениджър. Фрея беше ентусиазирана и искаше да се учи. Двете с Бет се разбираха много добре и извън офиса. Беше ги видял в един магазин преди две седмици. Не че толкова често пазаруваше дрехи, но му трябваха нови дънки. Надяваше се, че не са го видели да излиза от пробната със суитчър и три тениски, освен дънките.

Телефонът звънна и го стресна. Отново беше Марта.

— О, почти забравих — журналистката от туристическото списание се обади отново.

— Камила Рийд?

— Да, същата. Казах й, че си в среща и ще предам съобщението. Тя настоява да й се обадиш.

Можеше буквално, да чуе хитрата усмивка на асистентката си по телефона. Редовните обаждания на Камила — ето това щеше да развихри въображението на Марта.

— Добре, ще видя дали мога да я намеря сега. Лека вечер, Марта.

Джак отвори указателя на телефона си и намери номера на Камила. Това, което можеше да си спомни за нея от Щатите — беше стройна, руса и много изискана. Подозираше, че интервюто не е единственото нещо, което я интересува, но беше решил, че това може и да не е чак толкова лошо. Малко забавление бе точно това, от което имаше нужда. Бет беше щастливо обвързана, защо и той да не се позабавлява?

Мобилният му дори не успя да звънне, преди тя да отговори на повикването.

— Здравей, Джак. Реших, че си напуснал страната или са те отвлекли извънземни — поздрави тя хладно.

Той поклати глава усмихнат.

— Не, просто бях супер зает в службата. Съжалявам, че не се обадих по-рано.

— Горкичкият. Скъсваш си задника, за да държиш селяците в ред.

— Екипът ми работи много здраво. Те държат мен в ред, всъщност. По средата на голямо разширение сме, както би трябвало да знаеш от браншовите медии.

Чу я да подсвирква.

— Джак, скъпи, отпусни се. Предполагам, че след като най-накрая благоволи да ми се обадиш, ще отстъпиш и ще ми дадеш интервю.

— Май ще трябва да се предам, а?

— Опасявам се, че да. Само нека да видя кога мога да те вместя. Хмм, в Швейцария съм за няколко дни, но след това съм свободна. Можеш да ме вземеш в петък в седем. 223, Уест Корк, Кингс бридж.

— Ще трябва първо да си проверя графика…

— Не мисля — сопна се тя. — Виж, проучила съм те и се съмнявам, че имаш друга ангажименти по това време. Ти си работохолик. Всички, които те познават, са на това мнение. Няма да приема отказ. Бъди там в седем или наистина много ще ти се ядосам — добави тя рязко.

* * *

Бет панически претърсваше шкафа с канцеларски материали в кабинета, който делеше с Фрея. Беше петък и знаеше, че има точно пет минути, за да намери хартията, да принтира последния си доклад за развитието на сектора, да го подреди и подготви за срещата на продуктовите мениджъри.

— Фрея! Знаеш ли къде е хартията за принтера? Отново е свършила!

Повдигна купчина коледна украса в дъното на шкафа с надеждата, че изпод гирляндите ще се появи забравен пакет хартия. Беше писала до последно, изпилвайки доклада до съвършенство. Трябваше да го направи. Джак наистина много притискаше всички през последните няколко месеца! Очакваше от тях да предложат атрактивни печеливши маршрути постоянно им поставяше нови цели. Освен това очакваше служителите на мениджърски позиции да се срещат с него на всеки две седмици и да му докладват за нови вълнуващи идеи. Днес тя щеше да има презентация заедно с Том Джефрис продуктовия мениджър за Южна Америка — и Шрея Пател, която отговаряше за африканския сектор.

— Фрея, мила! — викна Бет, когато шкафът се оказа празен. — Знаеш ли къде е хартията? Не искам да закъснявам за срещата, не и след всичките нерви и енергия, които вложих.

— Ето я. Спокойно.

— Ти си съкровище — похвали я Бет, като се изправи и я видя с пакет хартия в ръце. — Откъде я намери?

— Онзи кльощавият сърфист в счетоводния отдел ми я даде.

— Ооо. И какво трябва да направиш в замяна?

— Да продам тялото си — отвърна Фрея, докато прибираше останалата хартия в шкафа.

— Това не влиза в служебните ти задължения — изкоментира Бет, а принтерът за разнообразие реши да не я саботира.

— Амии… Трябваше да обещая, че ще се кача на водни ски.

— Фрея, ти си съкровище и просто не знам…

— Какво щеше да правиш без мен?

— Нямаше да харча толкова много за дрехи? Щях да пия в рамките на допустимото? Нямаше да опитвам хималайски боровинки и сок от нар или някаква друга щуротия, която обещава да е ключът към вечен живот и състояние на всемирен покой?

Фрея се оплези.

— Не се подигравай. Хималайските боровинки са добри. Дейв ги донесе, когато се върна оттам. Те съдържат петстотин пъти повече витамин С от портокалите и местните казват, че хората, които ги ядат, живеят до сто и петдесет години.

— Животът ми ще продължи още само пет минути, ако не принтирам това веднага за срещата. И между другото, нямаше да се справя през последните няколко месеца без теб.

— Да подредя ли доклада?

— Да, моля. А у теб ли са статистиките и диаграмите за лапландския пакет?

Фрея потупа папката на бюрото си.

— Точно тук.

— Ти си злато. Знаеш ли?

Фрея направи гримаса.

— Никой досега не ме е наричал злато, но предполагам, че мога да свикна. А сега изчезвай, защото ще закъснееш за Този, Комуто Трябва Да Служим.

Бет се усмихна, стисна папката и изчезна от стаята.

Когато влезе в кабинета на Джак, Том и Шрея вече се бяха настанили около малката масичка. Шефът им обаче не се забелязваше никъде.

— Къде е Джак?

— В банята? — предположи Том Джефрис.

— В тайната си квартира? — опита Шрея Пател.

— В конферентната зала — прекъсна ги Джак. — Току-що говорих по телефона с шефа и му казах, че всички ще направите деня ми по-хубав със зашеметяващите отчети за продажбите и вдъхновяващите идеи за нови продукти.

Неубедителен смях изпълни стаята. Бет усети леко вълнение в стомаха си. Беше лежерният петък^[1]. Костюмът на Джак висеше на закачалката в ъгъла. За всеки случай, ако се наложи да се вижда с важна клечка — помисли си тя, но засега носеше спортна тениска с щампа.

На широките му гърди се мъдреше надписът: „По-добре лош ден на сърфа, отколкото хубав ден в офиса“. Бет потисна смеха си, докато той поръчваше кафета и сладки на Марта. Беше сигурна, че точно това бяха дрехите, които двете с Фрея го бяха забелязали да си купува преди няколко седмици.

— Добре, шегата настрана — започна Джак и дръпна стола си. — Знам, че всички работите до припадък, но смятам, че тези срещи са наистина ценни. Имаме значителен напредък — някои от вашите маршрути вече са в сайта и се продават добре, но не можем да се отпуснем дори за момент. Том, искаш ли да започнеш?

Бет се опита да се концентрира върху докладите на колегите си, докато Джак кимаше одобрително и задаваше поредица от уточнителни въпроси. Шрея тъкмо приключваше презентацията си, когато вратата се отвори и Марта донесе кафето и сладките.

— Нека направим почивка — предложи Джак.

Бет се отдаде на едно от шоколадовите изкушения, но стомахът й бе свит на топка. Не знаеше защо тези срещи имаха такъв ефект върху нея. Беше се подготвила повече от добре и можеше да представи няколко страхотни идеи. Само да не се разсейваше от ръцете на Джак.

В синхрон с дънките, той носеше спортен часовник и каишката беше малко по-стегната от необходимото.

— Бет, готова ли си?

— А?

— Докладът за Европа?

Тя отчаяно се надяваше да не се е изчервила.

— О, извинявай. Да, готова съм.

Бързо събра мислите си и се впусна в презентацията, представяйки една след друга идеите за нови маршрути, които тя и Фрея бяха измислили и изчислили.

— Интересно — коментира Джак, когато тя приключи. — Има някои обещаващи идеи.

„Обещаващи — помисли си тя. — Обещаващи звучи добре. Вероятно.“

— Наистина ме спечели с пакета за планинското колоездене, а идеята за рафтинг в Турция е вдъхновяваща.

Тя опита да потисне широката си усмивка.

— Лично изпробвах рафтинга преди години. Беше невероятно. А какво мислиш за предложението с кучешките впрягове?

Джак замълча и прелисти доклада.

— Интересна идея — нощуване в автентични шатри, грижа за личния впряг кучета, посещение на ледения хотел…

— Печеливша е… — допълни тя.

— Изчисленията имат потенциал…

— Но?

— Няма но. Не, наистина. От друга страна, знаеш ли, мисля, че можем да спечелим още. И не съм сигурен, че имаш достатъчно голяма целева трупа. Може ли да го преработиш и да докладваш по-късно днес?

— Днес?

— Да, моля. Имам среща с борда в понеделник. Бих искал да представя това като вече налично на сайта ни и да знам, че всички изчисления са направени.

— Добре, ще се постарая, но не съм сигурна, че има много място, за маневриране от страна на доставчика, а не искаме да правим компромиси с качеството на услугата.

Джак се усмихна.

— Убеди ги колко е привлекателна възможността да спечелят сигурно място в нашия бизнес. Не се притеснявай да рискуваш. Уведоми ме какво се е получило. Ще бъда тук до около осем.

— Значи — започна Том, когато Джак излезе от стаята, — няма да има петъчно суши за обяд?

— Предполагам, че няма да успееш и за киното след работа? — каза Шрея и се намръщи.

Бет въздъхна.

— Изглежда ще трябва да пропусна сушито, но ще направя всичко възможно за филма, ако успея да преработя изчисленията навреме. Ще се видим направо там или ще ви чакам в заведението след това.

 

 

Беше почти седем, когато Бет почука на вратата на Джак. Той все още пишеше нещо на бюрото си.

— Ами… здрасти — започна тя, внезапно смутена, че е сама с него толкова късно. — Нося ти преработения доклад за хъскитата. Изпратих ти копие и по мейла, но исках да ти донеса тези брошури на конкуренти, за да видя какво мислиш.

— Нека погледнем — усмихна се той и посочи към масата.

Тя се надяваше просто да остави брошурите и да изчезне колкото може по-бързо, за да успее да се вмъкне в салона точно след края на рекламите. Но в крайна сметка той наистина искаше да обсъди пакета в детайли. Бет отхвърли идеята да хване нещо от началото на филма и подреди брошурите на масата.

— Искаш ли кафе, докато ги преглеждаме?

Бет не беше пила нищо, откакто в два часа Фрея остави малинов шейк и един шоколад на бюрото й. Гърлото й беше пресъхнало.

— Да, благодаря.

Той наля две чаши кафе и й подаде едната.

— Намерих начин да увелича печалбата, без да променям качеството на пакета — съобщи тя, докато той разглеждаше една от конкурентните брошури. — Звъннах на доставчиците и смятам, че те ще са склонни да променят малко разходите си.

— Знаех, че ще се справиш — похвали я той и се усмихна насърчително.

— Двете с Фрея изчистихме и новата маркетингова стратегия — продължи тя, докато се ядосваше колко много очите му й напомнят за нощното небе. Блестят в тъмното, както би казала Фрея.

Бет се засмя, а Джак се смути.

— Извинявай, сетих се за нещо, което Фрея ми каза.

„Очите му наистина имат великолепен цвят“ — помисли си тя.

— Да, в крайна сметка се получи чисто нова стратегия за продажби — опита се да продължи Бет.

— Това е страхотно — възкликна Джак и дръпна една от брошурите към себе си. Беше изобразен ескимоски лагер и северното сияние, което озаряваше небето над шатрите. — Бет, знам, че те товаря прекалено много.

Тя почувства как стомахът й се свива.

— За това ме назначи.

— Вярно, но оценявам факта, че си готова да положиш и допълнителни усилия. Идеята за Лапландия е вдъхновяваща. Искаш ли шоколад? — попита той неочаквано.

— Ами… защо не?

Джак извади шоколад от чекмеджето на бюрото и й го подаде. Ароматът на черен шоколад и портокали погали сетивата й. Тя си отчупи парченце и го постави в устата си. Изпитваше и удовлетворение от това, че Джак не я отличава от другите по никакъв начин и би предложил подобно поощрение на всеки от тях, когато е необходимо.

Той посочи снимката на брошурата.

— Представи си да си там точно сега, сгушена в снега, да гледаш северното сияние.

Бет кимна.

— Да. Би било прекрасно. Видях го веднъж в Канада. Приличаше на флуоресцентна дъга, която заемаше цялото небе.

— И аз съм го виждал. Преди години, точно след като завърших, в Норвегия. Никога преди или след това не съм виждал нещо подобно. Мисля, че стоях и наблюдавах небето поне час и всяка част от мен беше като вцепенена, когато най-сетне успях да се откъсна.

— Когато видях сиянието за първи път, не можех да повярвам, че е реалност. Разбира се, знам, че причината за него са слънчеви частици, но изглеждаше — звучи глупаво — магически. Сякаш не принадлежеше на този свят.

— Помислих си, че е като призрачен водопад, проблясващ в небето — каза Джак тихо.

— Или огромен воал.

— Знаеш ли — продължи Джак, — наистина ти завиждам за позицията. Знам, че е много работа, но да имаш възможността да видиш всички тези места на живо е нещо, което наистина ми липсва. Аз вече не пътувам толкова много, колкото преди. Липсва ми усещането за непоносим студ, неудобствата, предизвикателствата, неприятните изненади…

— … жегата, отегчението, умората, въодушевлението, болките в краката и това, че трябва да се усмихваш и да пиеш по още едно от местната бира, дори когато предпочиташ да си удобно сгушен в леглото си — допълни Бет замечтано.

— Да си забравиш паспорта.

— Много синини…

Той направи гримаса.

— Това не ми липсва, но не бих отказал малко спане по влаковете или на земята…

Тя се засмя.

— Сгушен в палатка или около лагерния огън. Затоплен и спокоен, докато вятърът вие отвън и северното сияние озарява небето.

Той посегна за брошурата и ръката му докосна нейната. За секунди пръстите му погъделичкаха кожата на китката й, провокирайки тръпнещо очакване. После той припряно взе брошурата и стана.

— Добре. Това изчерпва въпроса. Благодаря, че остана до късно. Ще се видим в понеделник. Мога ли да задържа доклада за известно време?

— Да… разбира се.

Сърцето й препускаше и тя вече се чудеше дали си е въобразила докосването му.

— Хубави почивни дни! Ще се виждаш ли с Маркъс? — попита Джак. Застанал обратно до бюрото си, той прибираше документи в чантата с лаптопа.

Тя се изненада.

— Не, прибрах се вкъщи по-миналия уикенд, но той ще идва за концерта на Том.

— Може би най-сетне ще мога да се запозная с него.

— Да, най-вероятно ще можеш.

Бет събра останалите брошури, смутена и нетърпелива да излезе от кабинета му. Ако между тях бе имало момент на интимност, каза си тя, той със сигурност бе само във въображението й.

— Ако няма друго, ще изчезвам. Ако тръгна веднага, може да успея за филма, който исках да гледам с колегите.

Джак дори не я погледна.

— Разбира се. Тръгвай. Хубава вечер!

Пет минути по-късно тя беше на тротоара пред сградата и припряно пишеше съобщение на Фрея, молейки се да не си е изключила телефона.

— Хей, Бет!

Тя се обърна и видя Фрея и Шрея да излизат от кафенето до сградата. Фрея тъкмо допиваше последните глътки от кафето си.

— И защо вие двете не хрупате чипс в киносалона? — попита тя усмихната, когато приближиха.

— Взехме билети за следващата прожекция. Знаем колко много би искала да видиш как Юън Макгрегър съблича униформата си на голям екран и затова решихме да те изчакаме в кафето — обясни Шрея.

— И в този филми ли играе гол? — попита Бет, щастлива, че вече е в нормалния живот.

Фрея изхвърли празната си чаша в близкото кошче.

— През по-голямата част от филма, доколкото знам.

— Мили боже! — възкликна Бет през смях, като се насочиха към спирката на метрото. — Това е направо ужасно.

 

 

Четири етажа над тях Джак най-после успя да откъсне поглед от прозореца, през който наблюдаваше небето, след като Бет си тръгна. Грабна куфарчето си и се насочи към вратата. Беше резервирал маса в изискан ресторант и знаеше, че Камила ще побеснее, ако закъснее.