Анри Перюшо
Животът на Ван Гог (9)

II.
„Sorrow“

Величието не идва даром, то трябва да бъде желано.^[1]

Винсент до Тео, есента на 1882 г.

Винсент се връща в Етен в състояние на духа, което думата „отчаяние“ е доста слаба да изрази. Както сам казва, душата му прилича на „нажежена до бяло стомана“. Грубият отказ, на който се е натъкнал в Амстердам, го е наранил смъртно. Разтърсен в самото си същество, той има чувството, че е претърпял безусловно, непоправимо поражение. На устните му идват думите на най-дълбока покруса — eli, eli, lamma sabacthani, изречени от издъхващия Христос: „Боже мой, боже мой, защо ме изостави?“ „Няма ли Бог?“ — се провиква Винсент в риданията си.

Над него се затваря ледената плоча на гробница. Той признава безнадеждния си провал. Няма да бъде човек като всички други, трябва завинаги да се откаже от това. Изключили са го от стремленията на другите хора. Никоя страст няма да му замести тази, която са убили, никоя друга няма да запълни „непрогледната бездна“, която тя е оставила у него. Той е загубен. Загубен завинаги. Загубен от самото начало. И той го знае; но твърде много великодушие изпълва сърцето му, за да може да почувствува злоба. И не иска да признае; твърде неутолима е жаждата, която го изгаря, за да може да отстъпи, за да не се бори докрай, за да не възвестява докрай своята „любов въпреки всичко“. С тази любов, която никой не иска, той ще разгори своето изкуство, чрез своето изкуство ще заяви високо за нейното безспорно съществуване; на вечното „не“ на проклятието ще отговори с вечното „да“ на своята вяра, вяра, която не само не се самоотрича, не се изражда в цинизъм и сарказми, а черпи в бунта си още повече ревност и отчаяно се утвърждава с още по-голям жар, вяра, която пред безчувственото лице ще повтаря неуморно, до последния си дъх, неистовия вик на своето обожание. С нечовешка решимост Винсент се окопитва и, забравяйки всичко, се хваща отново, с удесеторена енергия на работа.

Амстердамската авантюра, за която в Етен са стигнали някои отзвуци, раздвижва мълвата в селото. Наричат безделник и развратник този недодялан и грубоват некадърник, който скита по пътищата с рисувателен блок под мишницата, който негоден да се грижи сам за себе си, си е наумил да принуди към брак една бедна женица, която е имала достатъчно разум да му даде пътя! Пререканията с баща му не спират. Колко далеч е вече времето, когато, увлечен по правоверието, Винсент бе въздигнал баща си в образец! Тоя баща, който го обвинява в безнравственост, задето се е влюбил в братовчедка си, задето чете Юго и Мишле, задето не ходи вече в църква, който го нарича заблуден и пропаднал човек, Винсент сега вече го вижда в голата му правда, вижда жалките пориви, наготово взетите идеи, празния формализъм. Разстройван от тези разправии, Винсент не може да работи с нужното внимание, не смогва да се съсредоточи както трябва. Атмосферата в Етен, в семейството му тежи. Той чувствува нужда от съчувствена дума, от симпатия и съвсем естествено се обръща към Мауве, към художника, от когото се възхищава, към тоя „гениален човек“, който миналото лято го бе насърчил с одобрението си.

В началото на декември Винсент се озовава в Хага. Антон Мауве и жена му Ариет отговарят напълно на очакванията му. Те го посрещат сърдечно и се стараят да го утешат; в това си желание Мауве, навярно поласкан от пламенната преданост, която му засвидетелствува Винсент, стига дотам, че осмива пред братовчед си с непочтителни шеги пасторите. Винсент показва на Мауве последните си рисунки. Ученикът е покорен, приема с признателност всички забележки и критики. Мауве, очарован, го въвежда в основните начала на маслената живопис. С палитра в ръка, напътствуван от Мауве, Винсент рисува няколко натюрморта, които упорито поставя отново и отново на статива.

Над тези пет натюрморта продължава да работи и в Етен, където се е решил да се върне, снабден с кутия с бои и с палитра, които му е подарил Мауве.^[2] За жалост климатът в пасторския дом е станал решително непоносим и когато по Коледа между него и баща му пламва нова кавга, по-люта от другите („никога друг път не съм избухвал така!“), той избягва, почервенял от гняв, като затръшва вратата. Впрочем сам бащата му е казал, че ще стори по-добре да се махне.

Винсент се е отърсил от миналото си. Той се ражда за един нов живот, чиято зора изгрява в Хага, в ателието на Мауве, където неусетно и за самия себе си се връща в началото на 1882 година. Бъдещето пред него е безмилостно пусто. Но каквото и да му струва това, въпреки жестокото безразличие, на което е обречен, той ще осъществи докрай собствения си живот, ще разтопи със своя жар ледената му самота. Няма да сведе глава.

„Дори да падна деветдесет и девет пъти — пише той на Тео, — на стотния пак ще се изправя.“

Тъй като не знаят къде е отишъл, родителите му се безпокоят. Тео, когото той е помолил да го подпомага материално („От само себе си се разбира, Тео, че ще се радвам да получавам по малко пари от време на време, ако това не те затруднява“), го упреква заради поведението му към домашните. Винсент, който никак не е сръдлив по природа, им изпраща със съвсем малко закъснение новогодишните си поздравления. Но старите богове са мъртви.

„Тео — възкликва Винсент, — какво чудесно нещо са цветовете!“

Той се мъчи да овладее техниката на акварела и отново е навлязъл в период „на борба и обезсърчение, на търпение и нетърпение, на надежда и отчаяние“. Но е решил да го „преодолее победоносно“. Дори се надява, че с акварелите си ще може да припечели малко пари: вярва, че скоро ще успее да продаде някоя своя работа. Тео ще бъде възнаграден за щедростта си.

Мауве е намерил за Винсент ателие в един от бедните квартали на Хага, зад Рейнската гара, на Схенквег № 138. От ателието се открива изглед към дворове, преградени със стобори. Жени простират пране; един дърводелец държи там склад. А отвъд, зад един път с дървета по края, се простира равно поле.

Винсент живее няколко седмици в повишено настроение. Следва с все същото внимание уроците на Мауве, който наистина е много по-добър като съветник, отколкото като живописец. Да се подчинява на обекта, който рисува, да се вслушва в „езика на природата“, а не в приказките на художниците — ето какво Мауве повтаря непрестанно на Винсент. „Не ми говорете за Дюпре, говорете ми за оня ров там.“ Благодарение на Мауве Винсент се запознава с много художници, с пейзажиста Теофил де Бок^[3], с Ван дер Веле^[4], с Георг Хенри Брайтнер^[5]. Жадуващ да намери отново човешка топлина, той посещава колкото се може повече ателиета, проявява ревност на оглашен в тази нова общност, в която е влязъл и където, според него, може и трябва да царува само взаимопомощ, доверие, здраво и честно съревнование, общност, която трябва — казва той — „да образува едно голямо цяло“.

През тези години Хага преживява твърде напрегнат период в своята духовна и художествена история. Един многоброен и войнствен авангард защищава тук натурализма и символизма. Това е движението от 1880 година. Винсент не може да не изпитва известно задоволство, като се вижда приет в средата на именити художници, които гледат на него с благосклонно око.

Но скоро всичко се помрачава и задоволството отстъпва място на раздразнение. Винсент бързо разбира, че в средите на художниците всички се следят завистливо един друг, процеждат полугласно злословия и под маската на лицемерната сърдечност, която за миг го е подвела, си „турят един другиму крак“. Вместо да намери очакваното братство, се натъква само на съперничества, колкото жалки, толкова и добре въоръжени. Защото ако художниците се ядат помежду си, те го правят в същност само заради еснафски амбиции. Искат да блестят, да притежават вили, да общуват с високопоставени люде. Какъв жалък кръгозор! Той пък обича да скита из улиците на Гест и на Слайкейнде — този „Уайтчапъл на Хага“, там се чувствува по-близо до хората, до човека. Когато си художник, казва Винсент, не бива „да искаш да бъдеш друго нещо в обществото, освен художник… Като художник трябва да оставиш настрана всякакви обществени амбиции. Не бива да се стараеш да поразяваш, а да изразяваш.“ Живописта на тези художници, които непрестанно залитат по компромиси, губи обаянието си в неговите очи. Тя го смущава, дразни изострената му чувствителност. Многобройните посещения в кралския музей „Маурицхьойс“, където Рембранд и Франс Халс го хвърлят във възторг, насочват и изтънчват вкуса му. Той сравнява художниците на своето време с Израелс, с Марис и с Миле от предишното поколение; изкуството на тия ветерани му се вижда много по-здраво от изкуството на приятелите на Антон Мауве. Винсент твърде скоро е усвоил и техния, и неговия маниер. Преди месец само тяхното майсторство му се е виждало безпределно, но сега вече го е изчерпал. В опиянението да се учи се е покорявал с радост на техните изисквания; сега те започват да го дразнят. Той не може да се задоволи с прилагането на рецепти, да се скове в живописни условности, които изведнъж му се виждат също тъй повърхностни и предвзети, както на времето религиозният конформизъм. Пъшка в тази тясна рамка, задушава се в нея, копнее за нещо по-силно, по-мъжествено. Кората се пропуква. Винсент става непокорен, недоверчив. Художниците се гневят от забележките му. Пък и този размирен, необуздан човек ги смущава. Презрението му към всичко, което е извън изкуството, немарливото му облекло, пронизителният поглед на суровите му зеници ги карат да се чувствуват неловко. Мауве, който не долавя еволюцията на своя ученик, продължава да играе пред него ролята на „гениален човек“. Недоволен от някоя рисунка или акварел, той задрасква или разкъсва със снизходителна важност. Винсент надига глава. В спорове с Мауве той защищава английското изкуство, от което винаги се е възхищавал и което Мауве нарича „литературно“. Противи се, когато Мауве се опитва да му втълпява някои приятни за окото академични похвати. И един ден, раздразнен, че Мауве му е дал да копира един гипсов Аполон, Винсент, чието съзнание е изпълнено със суровите образи на миньори и селяни, Винсент, който е твърде далеч от тази тъй самоуверена красота, Винсент сграбчва фигурката на Аполон и я запраща яростно в кофата за въглища, където тя се разбива на парчета.

Мауве му се разсърдва. Винсент отново е сам, угнетен. Той никога не се е замислял много за последиците от своите постъпки, а и не би се спрял дори да се замислеше; той трябва да върви напред, винаги да върви, припрян, пришпорван от стихийните пориви, които напразно се мъчи да овладее с размисъл или пресметливост. Въпреки това спречкването с Мауве буквално го поболява. Ето го още веднъж захвърлен в своята самота, в трагичния и безмълвен диалог със самия себе си. Само видът на четката го кара да се разтреперва. Изоставя живописта и акварела, които го свързват чрез твърде много спомени с Мауве, броди със смъртно наранена душа из бедняшките квартали.

Една вечер, попаднал в някаква кръчма, той се заговаря с една жена, белязана от стигмите на всички неволи. Тя се нарича Кристина. Едра е, добре сложена, едва тридесет и две годишна, но отдавна е загубила свежестта си. Измършавяла, бледа, изтощена, полуалкохолизирана, бременна на четири-пет месеца, тя скита по улиците, преживявайки криво-ляво от проституция. Тялото е подядено, духът се люшка. Историята, която тя разказва на Винсент, го покъртва — старата и тъй банална история за съгрешилото момиче. И тутакси, под напора на настроението на момента, на отчаянието, в което го е хвърлила раздялата с Мауве, Винсент се привързва към тази жена. Готов е всичко да слуша от нея. Вижда я през призмата на собствената си несрета, но също и замъглена с много литература, със сантименталната, хуманитарна литература на Дикенс, Мишле, Юго, която процъфтява по това време и е завладяла съзнанието му. „Поддава се тяхната бедност, не тяхната воля“ — гласи надписът под една рисунка на Френк Хол. Кристина е жертва. Може ли да я осъди той, да я прокълне, както постъпват спрямо тия грешници пасторите? Но „как би могла тя да върши добро, когато сама не е видяла добро“? Винсент ще ѝ помогне, ще я изтръгне от падението. „Сама, тя е загубена.“ След завръщането му от Амстердам „тъкмо чувството, че може въпреки всичко да служи за нещо“ му бе помогнало да се окопити и да се съвземе. След Ке той наистина не е способен вече да люби жена. Но поне може да помага, да раздава обич, да озари с малко радост нечия самота — а и сам да намери в тази общност на несретата някакво подобие на щастие, „да направи непоносимото поносимо…“ Кристина била грозна? В очите на Винсент тя излъчва човешката правда. Тя е страдала, животът я е „издрал“. Прилича на образ на Шарден или Ян Стен. Прилича на ония жени, които френските романисти наричат „une ouvrière“^[6]; тя е от народа, „олицетворява нещо възвишено“. А и „важното е да се действува“. Той ще я вземе за модел. „Може да се направи нещо от нея.“

Благодарение на Кристина, която той нарича Сиен, Винсент си връща въодушевлението. Към нея той е самото милосърдие. За да ѝ помогне да се съвземе физически, лишава се от малкото, което има, праща я да прави бани, купува ѝ средства за усилване. Завежда я в Лайден, за да я прегледат в една болница заради бременността ѝ; детето лежи накриво и се налага да я оперират, за да го обърнат с форцепс. Но Винсент е възнаграден за грижите си: Сиен се чувствува вече по-добре. Тя с готовност му позира, подчинява се на всички желания на художника, ходи с него, където поиска той, позира дори на брега край Схевънинген, близо до рибарските лодки. Сиен е точна, търпелива, понася кротко гневните пристъпи на Винсент, внезапните му избухвания пред някои рисунка, която го затруднява. Ателието на Схенквег се оживява от присъствието на тази жена. Сиен е била вече четири пъти майка. Тя довежда в ателието едно от децата си и Винсент веднага се залавя да го скицира с молив. Сиен довежда и майка си, стара жена, похабена от несгодите на живота и осем раждания, но все още работоспособна, която се препитава като чистачка по къщите.

През тия сиви февруарски дни животът на Винсент започни да тече по-леко. Той се опива с наслаждение от тази жалка пародия на щастието, за което е мечтал. Рисува много, с всеки изминат ден напредва. Мауве продължава да го държи далеч от себе си. Ала Винсент се отдалечава безвъзвратно от средата на Мауве и на хагските художници. Захапал лулата си, навлякъл ленена риза, той работи в Гест като работник сред работниците.

Въпреки помощта на Тео материалните затруднения на Винсент чувствително нарастват. Той не всеки ден си дояжда. И затова още повече му се иска да почне да продава свои работи: в началото на март прави един опит при Терстех в галерията на Гупил. Терстех посреща не без любопитство своя някогашен служител. Осведомен за амстердамската история, той навярно поглежда с малко саркастично съчувствие изгорената ръка на Винсент. Може би въпреки всичко той изпитва малко жалост. В изблик на великодушие наброява на Винсент десет гулдена за една рисунка, но в същото време смята за свой дълг да му изтъкне, че би сторил много по-добре, ако промени метода си. Неговите сюжети, неговият маниер не могат да се харесат на публиката. Нека рисува приятни акварели, каквито ги обичат клиентите, и да работи по-малко по модел, за да намали разходите си. Няма защо да си създава толкова главоболия. Докъде ще го доведат тези негови търсения? Глупост е всичко това!

Да работи по-малко по модел ли? Винсент кипи. Как би могъл да работи по-малко по модел, когато това, което търси тъй настървено, е именно прекият, все по-тесният допир, сливането с природата, с човешкото? Той не може да се лиши от модели! Акварелът пък е твърде крехка основа за тия sketches from life^[7], които той се старае да прави. „Грубият дърводелски молив“ върши много по-добра работа, помага му да постигне много по-силно въздействие! Да се харесва, да се харесва, да се обезличи от компромиси, да опорочи изразната си сила — не! провиква се Винсент, разярен.

„Предпочитам да не обядвам шест месеца наред и да икономисам по този начин — пише той на Тео, — отколкото да получавам сегиз-тогиз по десет гулдена от Терстех заедно с неговите упреци… Работата без модел е истинска чума за един художник на фигури.“

Четейки книгата на Сансие за Миле, Винсент намира в нея малко по-късно следното изказване на художника на селския бит: „Изкуството е борба — в изкуството трябва да заложиш кожата си“ — и тези думи му идват като вълнуващо откровение. Той трепти от възторг. Миле, майсторът, от когото той се възхищава, чието едва ли не библейско чувство за земята го хвърля в неизразим захлас, този приятел на простите хора и апостол на братския реализъм, от когото той се е учил още при първите си стъпки, го насърчава да върви неотклонно по пътя си, без да държи сметка за желанията на търговците, нито за приспособенчеството, за което му дават пример приятелите на Мауве. „Трябва да се работи колкото неколцина негри, взети заедно — е казал Миле; — предпочитам да не кажа нищо, отколкото да се изразя вяло.“ Изкуството не е печалбарски занаят. Изкуството е безмилостна борба, трагична схватка с действителността. А искат от него да ласкае една разглезена публика! Само това оставаше!

И като че ли съдбата е искала да насърчи още повече Винсент в неговата решимост, изведнъж се зареждат една след друга добри новини. В един задъхан послепис Винсент бърза да ги съобщи на Тео. Чичо му Корнелиус-Маринус от Амстердам, търговецът на картини, му поръчва „дванадесет малки рисунки с перо, изгледи от Хага… по два гулдена и половина парчето, цената определих аз; при това той ми обеща да ми поръча още дванадесет, ако ги направя по негов вкус; но за тях той ще посочи цена по-висока от моята“. От друга страна, Мауве се съгласява да дойде да види работите му. Накрая, избягвайки все пак да произнесе името на Сиен, Винсент не може да се сдържи да не довери на брат си колко го е трогнала постъпката на един „модел“; той ѝ казал да не идва днес, защото не можел да плати малката ѝ надница, дори не се бил хранил, но въпреки това Сиен дошла не за да позира, а като разбрала, че няма пари, му донесла порция зелен фасул и картофи.

„Все пак има в живота неща, заради които си струва да се живее“ — заключава Винсент.

Възбуден от радост, той привежда на Тео думите на Миле и възкликва:

„Внимавай Терстех! Внимавай! Ти много грешиш!“

Уви! Радостта на Винсент се е дължала на едно недоразумение, а Терстеховци нямат брой. Какво в същност е очаквал да получи от Винсент чичо Кор? Традиционни изгледи от Хага, „сувенири“, добросъвестни рисунки на „Гроте Керк“ (Голямата църква), на общината, на старите сгради на Биненхоф, на кръглия остров, гален от кротките води на Хофвейвер, където лудуват щъркели, или на горичките край Схевънинген. А Винсент му изпраща рисунки от бедняшките квартали. Чичо Кор урежда сметката, но уведомява своя племенник, че не е изпълнил точно желанията му. Пък и стилът на тия рисунки не му допада много. Той потвърждава следващата си поръчка, но отново уточнява какво иска, като настоява Винсент да прояви по-голяма гъвкавост. Винсент ръмжи. За негова досада Мауве взема страната на чичо Кор… и на Терстех. „Ако този път скъсате с чичо си, няма да имате вече никого“ — му заявява отвисоко той, като на всичко отгоре с необмислена предизвикателност представя на Винсент поръчката на чичо Кор като особено благоволение, едва ли не като благодеяние. Винсент пада духом.

„Когато ми говорят такива неща, ръката ми се отпуска като парализирана“ — въздиша той, изоставя работата си отегчен, насилва се пак да подхване и отново захвърля с досада новите рисунки, които работи за чичо си, неспособен да се съсредоточи, неспособен да работи другояче, освен с вяра и възторг. Измъчен е, изнервен. Небето е надвиснало буреносно.

Истината е, че Винсент си дава съвсем ясна сметка за играта, която се играе в този момент. Сърдят му се — и търговци, и художници,… че отказва да „работи посредствени нещица“, че си въобразява, той, жалкият неудачник, че се занимава с някакви „тъй наречени търсения“. Надсмиват се над този нещастник, който никога не знае какво ще яде вечерта и отказва благосклонно подхвърления му хляб, който по такъв оскърбителен начин отказва да си поправи път в доброто общество и предпочита да общува с измета — да, надсмиват му се, но със стиснати устни. Възмутителен човек е тоя Винсент ван Гог, жив укор, срамен пример. А сега има и наглостта да се показва навред с една долнопробна проститутка! Възползуват се от случая, за да се отдалечат с подчертано неодобрение от него. С големи приказки на уста се отдръпват от краставото куче. Около него зейва пустота, огласяна от укори, защото сега упреците се сипят отвсякъде — от Терстех, от чичо Кор, дори от родителите на Ке: такъв е бил, значи, тоя, дето се е осмелил да иска ръката на дъщеря им, човек, който не се бои да омърси почтеното име, що носи, мъкнейки се с разни скитници! Винсент — говорят всички в хор — вече е излязъл от „добрия път“.

Винсент навежда глава и върви напред. Той приема участта си. Знае добре, че трябва да стигне до края на своето приключение. Само пред смъртта ще сложи оръжие. Тия дни, на 30 март, той навършва двадесет и девет години и — както сам казва — „да умееш да страдаш, без да се оплакваш, е единственото практично нещо, това е голямата наука, урокът, който трябва да се научи, разрешението на проблема за живота“. Той ще бъде като нещастните коне, които вижда в една картина на Мауве:

„Ето, това е то, примирението, но истинското, не примирението на пасторите. Тия кранти, тия клети, изтощени, черни, бели и кафяви кранти, стоят там търпеливи, покорни, готови, примирени, кротки. След малко те пак ще потеглят тежкия шлеп, тегобата им е към края си. Миг почивка. Те пъхтят, целите облени в пот, но не роптаят, не протестират, не се оплакват от нищо. Отдавна вече са свикнали с това, от години са свикнали. Примирили са се да поживеят още малко и да работят, а утре ще ги откарат в екарисажа; тъй да бъде, те са готови.“

Винсент знае, чеса го отлъчили. Толкова по-зле! Тъй да бъде! Щом като в света, който иначе би бил неговият свят, той може да намери убежище само като измени на себе си, щом като трябва да избира между компромисите и собствените си изисквания — той е направил своя избор.

Направил е избора си, но страда. Само работата го успокоява — и съзерцанието на природата.

„Гледам синьото небе или тревата — пише той — и това успокоява духа ми.“

Умението, сигурността му са пораснали. Като чете книгата на Касай за перспективата, „Азбука на рисуването“, той остава изумен, възхитен, че го обладава изведнъж голяма увереност, сравнявайки своите работи с упражненията в тази книга. Рисува непрекъснато Сиен и под стихийния напор на чувствата се зараждат силни творби, моделирани с майсторска ръка: жена, размишляваща върху живота; жена, обзета от разкаяние: жена, кърмеща детето си; The Great Lady — „образ на слаба и бяла жена, тревожна в мрачната нощ“, на чиито рамене изведнъж се стоварват с цялата си тежест човешките неволи и угризението, че е съпричастна в тях; и накрая Sorrow (Мъка), най-вече Sorrow — седнала гола жена, ридаеща в скръстените си ръце, с плоски гърди и разрошени коси, символ на несретата, символ на страданието. Sorrow is better than joy. Под рисунката Sorrow Винсент написва фразата на Мишле: „Как е възможно на тази земя да има жена, тъй самотна и изоставена?“ На кого задава той този въпрос, ако не на света на лъжехудожниците, на фарисеите, на тия, които се бият в гърдите с милосърдието си, но чието добродетелно възмущение се подклажда само от лицемерие?

Винсент знае, че е отлъчен; знае също, че тъкмо в този час той е пред прага на един чудесен мир.

„Аз съм художник“ — мълви си той. Чувствува как у него се надига сила, чийто неудържим порив вече предусеща.

„И именно съзнанието, че нищо (освен болестта) не може да ми отнеме тази сила, която започва сега да се развива, именно това съзнание — пише той на Тео — ми помага да гледам на бъдещето смело и да понасям в настоящето много неприятности. Прекрасно е да наблюдаваш някой предмет, да го харесваш, да размишляваш върху него и да го задържиш в съзнанието си, след това да кажеш: ще седна да го нарисувам — и тогава да работиш, докато той застане пред теб!“

Край на колебанията и лутанията. Достатъчно е занапред да поддържа на най-висока степен напора на тази сила, да се стреми чрез неуморна работа към все по-голям напредък и да върви, напред, напред и все напред…

Един ден през април, когато рисува сред дюните, Винсент среща Мауве и го замолва да дойде, да види новите му работи. Художникът, който страни от Винсент, отказва без заобикалки; избухва кавга.

— Аз съм художник — извиква Винсент на Мауве, когото навярно нищо друго не би могло повече да уязви.

Мауве оскърбява бившия си ученик, упреква го заради „мръсния му характер“.

— Всичко е свършено между нас! — отсича той.

Огорчен, Винсент му обръща гръб и се прибира яростен в ателието си. Разривът с обществения порядък, чието олицетворение е Мауве, е вече свършен факт. Трябвало е да стане така. Гнойта трябва да изтече. У дома си Винсент грабва веднага перото, за да пише на Тео. Разказва му за спречкването си с Мауве сред дюните. Но какво става там? Тео, който е в Париж, не знае нищо. Защо тъй гонят Винсент? Винсент се провиква:

„Е добре, господа, ще ви го кажа, на вас, които толкова държите на благоприличието и възпитанието, и то с право, ако става дума за истинното и вярното — кое е по-възпитано, по-прилично, по-мъжествено: да изоставиш една жена или да се погрижиш за една изоставена?“

Да, да, той, Винсент — защото това е то, неговото престъпление, — е помогнал на една уличница. С насечени, резки фрази той разказва на Тео историята със Сиен.

„Мисля — казва той, — че всеки мъж, който струва колкото подметките на обущата си, би постъпил при подобен случай като мен.“

Но другите около него не мислели така? Кой има право — той или те? Пък и с какво право се бъркат в частния му живот? Той е свободен и постъпва както иска.

„Тази жена се е привързала сега към мен като питомен гълъб; аз мога да се оженя само веднъж и кога по-добре бих могъл го сторя, ако не сега, с нея, защото само така ще мога да ѝ помагам и занапред, иначе неволята ще я върне по стария път, който води към пропастта.“

Това е!

„Мауве, Тео, Терстех, моят хляб е във вашите ръце; ще ме оставите ли без него и ще ми обърнете ли гръб? Казах каквото имаше да казвам и чакам какво ще ми се отговори.“

Тео размисля надълго върху поведението на своя брат. Пише му да се пази от Сиен, която интригува — както предполага той — и на която не е било трудно да подведе твърде добрия, твърде доверчивия Винсент. Облекчил се чрез изповедта, която е направил на Тео, освободил се от тайната, която му е тежала, Винсент обсъжда в писмо подир писмо доводите на своя брат. Пък и какво толкова има да се обсъжда? Той не е човек, който се връща назад.

„Намирам се между две бездни. Ако ти отговоря: Да, Тео, ти имаш право, ще оставя Кристина, това значи, първо, че ще кажа една неистина, давайки ти право, и второ, че се задължавам да извърша нещо много долно. Ако пък ти се противопоставя и ти постъпиш като Терстех и Мауве, главата ми, тъй да се каже, отива по дяволите… Но да си мълча само и само за да си запазя вашата помощ, ми се струва недостойно… и предпочитам да рискувам всичко.“

И Винсент продължава да се обяснява и да се обосновава безкрайно. По същество доводите му са от сантиментален и хуманитарен порядък. Сега вече със Сиен го свързва чувството; Сиен ще се отърколи отново в калта, ако я изостави. А и… освен това, освен това… „по-добре да живея с една долна уличница, отколкото да бъда сам“. Друга надежда за жалост не му е позволена. Жените, които е обичал, всички са го отблъснали и са му се надсмели.

„Тя и аз сме двама нещастници, които си правят компания и дружно носят товара си; тъкмо това превръща нещастието в щастие.“

Вярно е, че Сиен е от ония жени, „които пасторите проклинат от висотата на амвона“, но той, Винсент, не ги проклина, не ги съди. Благодарение на Сиен той се изтръгва от самотата си, избягва от онова, от което се страхува най-много на света — да застане лице срещу лице със себе си, да зърне в собствения си поглед ужасната взаимозависимост на нещата, жестоката им неопределеност. Той ще се ожени за Сиен. Ще се настанят — такова е поне желанието на Винсент — в къщата, която се строи до тях и чийто таван лесно може да се превърне в ателие, тъй като е по-обширен, и по-добре осветен от сегашната му квартира. Сиен „знае що е бедност, аз също. Но въпреки бедността ние ще рискуваме. И рибарите знаят, че морето е опасно и бурята е страшна. Извие ли се буря, падне ли нощ, кое е по-лошо — опасността или страхът пред опасността? Аз предпочитам действителността, дори опасността.“

В същност, вземайки страната на Сиен, Винсент се подчинява на собствената си съдба. Той продължава да се отдалечава от всичко онова, което му пречи да се осъществи, и макар да е почти сляп за целта, към която се стреми, се отдава без задръжки на порива, който го влече. Той е скъсал с конформизма на семейството си. Скъсал е с живописния конформизъм на Мауве и на неговите приятели. Вземайки страната на Сиен против търговците и обуржоазените художници в Хага, той скъсва и с обществения конформизъм. Тия, които се придържат към условностите, са според него само „слабаци“ и нищо повече.

„Отказвам се от всичко — пише той на Тео — и напускам съсловието, от което произхождам… Ще уредя дома си като дом на работник. Предпочитам това. Така ще живея по-скромно и ще се чувствувам по-добре.“

И добавя:

„Ще ми се да вярвам, че ти и занапред ще ми подаваш ръка през пропастта.“

Той няма защо да се страхува в това отношение. Напротив, изглежда, че последните събития са заякчили още повече връзките между двамата братя. Винсент все повече и повече се обляга на Тео, единствено на Тео. Уверен в привързаността на брат си, той работи с нов жар.

„Има дни, когато правя по пет рисунки — казва той, — но от двадесет само една е сполучлива и — пояснява той — нея именно ние ще запазим.“

В по-близко или по-далечно бъдеще Тео ще бъде възнаграден за щедростта… за предаността си.

Винсент отново се залавя с поръчката на чичо Кор. Завършва седемте рисунки, които той му е поискал, но тъй като няма пари, не може да ги изпрати в Амстердам. Вече е стигнал дотам; продължава да работи, но избягва да се среща със своя хазяин, на когото също не може да плати; тогава неочаквано му идва на гости Ван Рапард. Това посещение решително повдига духа му. Винсент показва на приятеля си своите рисунки, обсъжда ги с него, изслушва забележките му, от които ще се възползува при последните корекции. Всички тия рисунки са sketches from life, работнически жилища, сушилни за риба, цъфнали градини; Винсент е нарисувал също така навеса на дърводелеца, който се вижда от ателието му. Изработени с рязък, твърд щрих, тези рисунки са наситени с напрегнат, неспокоен реализъм, подчертан от трогателно добросъвестна перспектива. Като вижда, че една от рисунките е скъсана, Ван Рапард казва на Винсент:

— Трябва да дадете да я поправят.

— Нямам пари — признава Винсент.

Ван Рапард щедро му дава два и половина гулдена. Поръчаните от чичо Кор рисунки ще бъдат изпратени. Ала в старанието си винаги да доказва, че оказаната му помощ не е отишла напразно, той ще ги прати след като поработи още веднъж над тях и нанесе някои окончателни поправки.

Застанал от четири часа сутринта в някой работнически квартал на Хага или в Схевънинген, сред дюните, край сушилните за риба, Винсент работи до забрава през целия месец май. Ходи по евтините кръчми и третокласните чакални, за да скицира там heads of the people.^[8] Прехласнал се по гравюрите, по техниката на black and white^[9], той разпалено събира всички творби и Миле, Гаварни, Гюстав Доре и на английските художници от „Graphic“ и „London News“, до които може да се добере. За съжаление здравето му, подядено от лишенията, които си налага, от понесените през последните седмици душевни удари, от упоритата работа, не е много добро. Когато рисува, той се отдава всецяло на рисуването.

„Независимо от напрежението на духа, от умствените терзания, този занаят изисква всеки ден — пише почти изумен той на Тео — доста голямо напрежение на енергията.“

Винсент се простудява сред дюните, тресе го силно. Нервите му са изтощени до крайност. Отговорът на чичо Кор по повод на изпратените рисунки още по-малко може да го ободри. Той получава само двадесет гулдена, а не тридесет, на колкото е разчитал. Чичо Кор, навярно окончателно разочарован в надеждата си, че племенникът му ще стане някой ден един от малките местни майстори, го пита дали си въобразява, че такива рисунки биха могли да имат и най-малка търговска стойност.

„Отговорих му — пише Винсент на Ван Рапард, — че никога не съм смятал, че съм в течение на търговската стойност на нещата, и че щом той, търговецът, казва, че те нямат търговска стойност, то аз нямам никакво желание да му противореча, нито да оспорвам мнението му и че, що се отнася до мен, отдавам повече значение на художествената стойност и предпочитам да се потапям в природата, отколкото да пресмятам цените; и най-после, че ако въобще му говоря за цени, ако не му давам рисунките си без пари, то е защото като всеки човек и аз имам човешки нужди: да се храня, да имам жилище и т.н. и че смятам за свой дълг да се справям някак си с тия сравнително маловажни въпроси.“

Винсент кипи. Той предугажда, че ще го укорят в „неблагодарност“ и „простащина“. И ако пише на Ван Рапард за тия пререкания, то е „за да поотвори предпазния клапан на машината“. Той процежда през зъби:

„Очевидно богатите търговци са хора достойни, почтени, искрени, лоялни и изискани, докато ние, бедните дяволи, които рисуваме на полето, на улицата или в ателието било сутрин, било късно през нощта, ту под жаркото слънце, ту в снега, ние сме типове груби, без практичен здрав разум, без «добри обноски». Но мен малко ме е грижа за това!“

Той знае какво иска, страда, че не среща разбиране. „Изкуството е ревниво — казва Винсент; — то иска от нас всичкото ни време, всичките ни сили; да гледат на теб, когато си му се отдал напълно, като на непрактичен и кой знае още какъв човек, е понякога доста мъчително.“

Така или иначе и последните мостове са изгорени. В началото на юни Винсент, съвсем отпаднал духом и заболял от венерическа болест, резултат от отношенията му със Сиен, постъпва в хагската болница. Самата Сиен скоро ще напусне Хага, за да постъпи — поради предстоящото раждане — в болницата в Лайден.

Винсент се ужасява от болестите.

„Хора като мен — мърмори той — не бива да боледуват… Изкуството е ревниво, то не търпи да го измества болестта. Тъй че нека бъде неговата воля.“

Той се бунтува срещу болестта, иска да се върне час по-скоро към работата си.

„Аз живея, за да рисувам — си казва той, — а не, на първо място, за да поддържам тялото си в добро здраве. Истината на загадъчните думи «който загуби живота си, ще го намери» понякога тъй много се хвърля в очи.“

И все пак той е толкова уморен, толкова изтощен, че се подчинява най-напред на волята на лекарите, които го заставят да лежи съвсем неподвижен. В болницата, където е настанен в шеста зала — стая с десет легла, му харесва. Намира, че добре се грижат за него. Но в нетърпението си да оздравее върши някои неблагоразумия. Състоянието му отново се влошава. Едва на третата седмица силите му се възвръщат. Започва отново да рисува и да чете, открива Зола, който го хвърля във възторг, сближава се още повече с художника Брайтнер, постъпил по същото време на лечение в болницата; думите, съветите на Брайтнер, който е почитател на Домие и притежава по-мъжествен талант от останалите хагски художници, спомагат за съзряването на изкуството на Винсент. Винсент насочва усилията си най-вече върху перспективата, която през тия дни окончателно овладява.

Той лежи вече четвърта седмица в болницата, когато получа писмо от Сиен — отчаян вик за помощ. Силно разтревожен, той отблъсва лекарите, които се противопоставят на преждевременното му излизане, напуска болницата и заминава за Лайден. Това става на 1 юли. В лайденската болница, пред леглото, където лежи изнемощялата Сиен, пред люлката, в която спи — „с малко чипо носле, щръкнало над завивките“ — момченцето, което Сиен е родила през нощта, Винсент се вглежда в себе си. „Какво да сторя?“ Твърде много са го корили заради връзката му със Сиен; какво ще кажат сега, ако я прибере заедно с детето ѝ окончателно при себе си? И все пак! Раждането е било мъчително. Нервите на Сиен са изопнати до крайност, общото ѝ състояние е лошо. Един професор в болницата е на мнение, че единствената надежда за спасение е в „редовния семеен живот“. Как би могъл Винсент да се колебае повече?

— Щом се вдигнеш от легло — казва той на Сиен, — ела при мен; каквото мога да направя, ще го направя.

„Ако не се осмелявахме да не отстъпваме пред някои неща, не бихме били достойни да живеем“ — разсъждава Винсент.

Както е възнамерявал, той наема тавана на съседната къща^[10], като сключва един сравнително малък заем, и се настанява там заедно със Сиен, новороденото и едно от другите ѝ деца. За бебето купува люлка от един препродавач. Сега вече може да се отдаде на илюзията, че и той също си има свой дом. „Тиха и чиста“ музика звучи у него.

„Когато дойдеш да ме видиш — пише той на Тео, — няма да ме намериш нито обезсърчен, нито потънал в меланхолия, а ще влезеш в един дом, в който, струва ми се, би могъл да се почувствуваш добре или поне няма да ти е неприятно. Едно ателие на начинаещ и едно още младо домакинство под пълна па̀ра. В това ателие няма нищо мистично и тайнствено, защото то е пуснало корени в самия живот. Ателие — подчертава Винсент — с люлка и детско столче.“

Винсент напълно си е възвърнал душевния покой и работи, като преценява с непоколебима прозорливост и положението, и плановете си, и трудностите, които трябва да преодолее, за да ги осъществи.

„Какво съм аз в очите на повечето хора? Нищожество или чудак, или неприятен човек — човек, който няма и няма да има обществено положение, с една дума, по-нищожен и от най-нищожните. Добре, да кажем, че всичко е точно така: тогава аз бих искал да покажа с работата си какво има в сърцето на такъв един чудак, на такова едно нищожество.“

Волята на художника е ясно изразена.

„Искам да правя рисунки — пояснява той, — които да поразяват някои хора… (в които) да е вложено нещо направо от сърцето ми.“

Да твориш, означава за Винсент ван Гог да извадиш на показ, да предадеш в една избрана форма най-доброто от себе си. Всяка рисунка, всеки акварел помагат на художника да проникне малко повече, отдавайки се с цялото си същество, в съкровеното познание на света и на самия себе си. Всяка творба е откровение в багри на отминаващия миг и е белязана с трагичния динамизъм на битието.

„Било във фигурата, или в пейзажа — пише той — аз бих искал да изразя не нещо сантиментално и меланхолично, а една дълбока мъка.“

Един от първите мотиви, които Винсент избира като обект за рисуване след настаняването си в новото ателие, е естествено люлката на детето, този лъчезарен светлик, който отсега нататък ще озарява живота му. В същото време той се залавя с една „тромава окастрена стара върба“, с едно от тия възловати, криви и яки дървета, които сякаш отнапред са готови да се опрат на всяка буря, да противопоставят суровата си, упорита воля на напора на стихиите, колкото и да беснеят и да вилнеят те.

„Тео, аз решително не съм пейзажист — е писал той в първите месеци на годината; — ако рисувам пейзажи, в тях винаги ще има следа от фигури.“

За Винсент ван Гог окастрената върба е просто лирично транспониран автопортрет, избран и символичен израз на едно прочувствено излияние.

„С една дума, искам един ден да кажат за работата ми: този човек преживява дълбоко, този човек има тънък усет за нещата. Въпреки моята тъй наречена грубост, разбираш ли, или тъкми заради нея.“

Винсент съзнателно е обърнал гръб на обществото. Той знае какво иска, но знае също, че това, което иска, не може да узрее в общество като днешното и че не бива да допуска никакво отстъпление, никаква слабост, никаква умора.

„Дълг на художника е да се потопи изцяло в природата — възвестява той… — Да работиш с мисълта за продажба не е, според мен, верният път.“

Вече никой не дружел с него! Тъй да бъде! Много неща си отиват от него, но „колкото повече си отиват — установява той, толкова по-бързо улавя погледът ми живописната страна на нещата“. Разговорите с художниците не му липсват почти никак. Той не иска да следва ничия школа. Иска да „почувствува“ живота, самата действителност и да ги чувствува посвоему. Природата е великата учителка.

„И в най-бедната къщурка, и в най-окаяния ъгъл — заявява Винсент, преизпълнен с вяра и упование — виждам картини и рисунки. И някакъв неудържим порив тласка духа ми натам.“ Един ден брат му — той обещава това — ще бъде възнаграден за жертвите, които е правил за него.

Повече от всякога сега Тео е негов довереник. За Париж заминават редовно дълги писма, често илюстрирани със скици, които са истински отчети. Винсент се чувствува задължен към своя брат, който го подпомага материално и морално. Той смята, че дължи за всичко сметка на Тео, постоянно се старае да му доказва, че е заслужил добрината му. Описва му подробно работите си и напредъка, който е постигнал, обяснява надълго и нашироко всяка своя постъпка, от писмо на писмо се връща все на същите теми — като например връзката със Сиен, — когато поведението му предизвиква у околните възмутено учудване.

„Това, което ни свързва със Сиен, е нещо реално, не е сън, а действителност“ — повтаря той, привеждайки като пример за своя практичен усет неотдавнашното си настаняване в новата квартира; под перото на Винсент ван Гог този довод не е лишен от прелест. Можем да си представим колко припряно и усърдно Винсент дооправя последните подробности в новото ателие през тия дни в края на юли: много скоро Тео, който излиза в летен отпуск, ще дойде да го навести.

Срещата е решаваща. Тео се старае да убеди Винсент, че връзката му със Сиен е грешка. Но Винсент не иска да изтърве крехкото си щастие. Безполезно е да спорят за това. Да говорят по-добре за изкуство! Винсент показва на Тео рисунките, акварелите си. Той не е похванал палитрата, откакто е скъсал с Мауве. С парите, които му дава Тео, си купува художнически принадлежности и бои. Сега, след като е рисувал толкова дълго и упорито в черно, след като е изучил перспективата, той се чувствува достатъчно подготвен да се захване мъжки с техниката на маслената живопис.

Щом брат му заминава, Винсент започва да рисува с бои. Рисува с неистово увлечение, с някаква паническа радост и възторг, каквито никога досега не е изпитвал, в удивен захлас.

„Никой няма да повярва, в това съм твърдо убеден — пише той на Тео, — че това са първите ми живописни етюди. Да ти призная истината, и аз самият съм малко изненадан, мислех си, че първите ми работи няма да приличат на нищо и едва по-късно ще станат по-добри. Длъжен съм в името на истината обаче да ти кажа, че те наистина приличат на нещо.“

Този път той действително открива живописта.

„Тя е могъщо изразно средство — възкликва той. — И в същото време позволява да се казват нежни неща… А това открива много по-широки хоризонти.“

Винсент обикаля неуморно околностите на Хага, забива статива си сред дюните на Схевънинген, сред ливадите на Рейсвейк, край пътищата, край зеленчуковите градини, в буковите горички и сред картофените ниви, отдал се тялом и духом на това вълнуващо приключение — живописта.

„Откакто си купих бои и художнически пособия — пише той на 15 август на Тео, — тъй много работих и се трепах, че съм капнал от умора — седем маслени етюда наведнъж… Буквално не можех да се сдържам, нито да спра да работя…“

И добавя, изпаднал едва ли не в екстаз:

„Когато живописвам, чувствувам, че в багрите ми се появяват неща, които по-рано не притежавах, някаква широта и сила.“

За него не може и дума да става да се щади.

„Дори да остана за известно време без сили, после пак се съвземам, но пък прибирам готовите етюди също както селянин прибира житото или сеното.“

Писмата му се редуват едно подир друго, повтарят едно след друго трескавата страст, която го влече.

„Живописвам с такова желание, че ми е трудно да правя нещо друго“ — пише той на Ван Рапард.

„В живописта има нещо необятно — заявява на Тео и добавя: — не мога току-тъй да ти го обясня…“ — сякаш полуонемял от възторг.

Един ден отива да рисува в гората кътче разкопана земя. Извива се буря с проливен дъжд, но Винсент остава на мястото си. Когато бурята отминава, той коленичи в калта, за да скрепи „великолепния наситен тон, който горската почва (е) придобила след дъжда“.

Макар и на върха на въодушевлението, той не си затваря очите за своите слабости. Всеки удар на четката повдига у него хиляди въпроси, които той търпеливо, но упорито се мъчи да разреши. Като говори за една букова горичка, където работи, казва, че трябва „така да се предаде всичко, че да можеш да дишаш и да се движиш там, и да ти мирише на гора“. Но за да постигне това, техниката му все още е твърде елементарна. Изпълнението му си остава банално, лишено от истинско своеобразие, ако не беше пламъкът, който го направлява. Да, Винсент с пълно право се учудва, че Герард Билдерс, чиито „Писма“ и „Дневник“ чете, се оплаква от „ужасна скука“, когато рисувал. На него пък „ръкопашният бой с природата“ не му дава нито миг отдих. Той живописва бързо, с отривисти удари на четката и на един дъх, принуден да бърза поради мимолетността на светлинните ефекти.

„В известен смисъл съм доволен, че не съм учил живопис. Тогава може би щях да се науча да отминавам такива ефекти, а сега си казвам: не, точно това ми трябва, ако не може, значи, не може, но все пак ще се опитам, макар и да не зная как да го направя. Как го живописвам, сам не зная, сядам с бялата дъска пред някое кътче, което ме грабва, гледам това, което е пред очите ми, казвам си: от тази бяла дъска трябва да излезе нещо; връщам се недоволен в къщи — оставям дъската настрана и като си отпочина малко, пак я измъквам и я съзерцавам с известен страх — и пак съм недоволен, защото чудната природа е още твърде жива в съзнанието ми, за да мога да бъда доволен, — но все пак виждам в работата си някакво отражение на това, което ме е грабнало, виждам, че природата ми е проговорила, казала ми е нещо и аз съм го стенографирал. Може би в стенограмата ми има неразгадаеми думи — грешки или празноти — но все пак е останало нещо от това, което са ми казали гората или брегът, или фигурата, и това не е мъртъв или условен език, произлязъл от заучен похват или някаква система, а той иде от самата природа.“

Тази безпределна страст, стихийна като пламък, се разгаря във все по-пълно и по-пълно усамотение. Винсент не се вижда вече с никого, с нито един художник. Понякога възроптава срещу тази самота, но от друга страна, казва си той — „това ми дава възможност да съсредоточа вниманието си върху неща, които не са преходни, искам да кажа, върху вечната красота на природата“. По-малко от всякога склонен към компромиси, той утвърждава собствените си стремления.

„Предпочитам да бъда момче за поръчки в хотел, отколкото нещо като фабрикант на акварели“ — казва той на Рапард.

Винсент поздравява същия Ван Рапард, който би желал да получи някакво светско признание, когато организаторите на една изложба отхвърлят негова картина.

„Не мога да ви кажа, че сам съм преживял същото нещо, по простата причина, че никога не ми е идвало на ума да излагам… Никога не съм имал, пък и смятам, че никога няма да имам желание да каня публиката да види работата ми. Не ми е безразлично дали работата ми ще се хареса или не, но то трябва да стане без много шум; и това, което ми се струва най-малко достойно за пожелаване на този свят, е популярността от известен вид.“

Да се меси в „интригите между художниците“? Не, в никакъв случай — както казва старата поговорка, „смокини не се берат от тръни“. В най-висшия смисъл на думата Винсент ван Гог е решил да бъде това, което е: самотник, посветил се на култа на неведом и безмилостен Бог. Непринудено на устните му идват словата на мистиците; с убеденост, с горчиво прозрение той повтаря страшните думи на Томас а Кемпис: „Винаги, когато съм бил сред хората, съм се чувствувал по-малко човек.“ Но неговото изкуство изисква силата на „чувството“, онова „голямо нещо, без което нищо не може да съществува“. Необходимо е — пише той на Ван Рапард — „да храним гореща симпатия, истинска любов към хората, и то към всички хора, иначе рисунките ни ще бъдат винаги студени и вяли“. Затова — заключава той — „е нужно да се самонаблюдаваме, да се мъчим да предвардим разочарованието“. Само в самотата може да грее любовта.

Винсент не си затваря очите за истинността на тези изводи, но все пак не ги приема с радостно сърце. Той съжалява, че хората са създадени такива, и пред необятната задача, която стои пред него, копнее с тъга за онова чудесно сдружение, което би могло да сплоти художниците. Уви! „Повечето пъти всичко в тази насока си остава насред път.“ Добре, тъй да бъде! Да не говорим повече, да работим! Да вървим напред! Да се примирим със самотата — ужасна, но неизбежна. Той си дава сметка, че „никой не отдава ни най-малко значение на (неговото) творчество“, но бива ли презрението, с което се отнасят към него, да му пречи да твори? Няма ли той своя вътрешна увереност, свои истини?

„Усещам в себе си сили да творя — заявява той на Тео, — имам чувството, че ще дойде време, когато ще мога, така да се каже, всекидневно да правя по някоя и друга хубава работа, и то редовно.“

Само делата имат значение. „Да развиваш енергията и мисълта си“, да се убедиш, че „големите неща не се постигат само по вътрешен подтик, че те са верига и сбор от много малки неща“ — това трябва да бъде целта на един съзнателно направляван живот, защото — обобщава Винсент в една проникновена формула — „величието не идва даром, то трябва да бъде желано.“ А къде е неговото величие? В изкуството му. Какво значи да рисуваш, как се постига това? Да рисуваш — отговаря Винсент, — „значи да си проправяш път през една невидима желязна стена, която сякаш се издига между това, което чувствуваш, и това, което можеш.“ Но за да преминеш през тази стена, „няма полза да я удряш с голи ръце, а трябва да я подкопаеш и прорежеш с пила, малко по малко и с търпение“. Ето какво занимава Винсент повече от всичко друго. Като изоставя за малко живописта, той продължава да рисува непрекъснато в черно, желаейки първо да овладее напълно ръката си. Пък и тъкмо сега има твърде малко пари, за да може да се занимава редовно с живопис.

Той обмисля възможността да се върне в Боринаж. Мечтае за Дренте, където Ван Рапард е прекарал няколко седмици.

„Представям си го като северния Брабант от времето на моето детство, преди двадесетина години. Спомням си, че съм виждал, когато бях хлапак, степта и малките селски дворове, и тъкачните станове, и чекръците… У мен завинаги ще остане нещо от суровата поезия на степта. А тази степ все още я има в Дренте, такава, каквато беше на времето за мен брабантската степ.“

Септември. Октомври. Месеците текат. Според времето и настроението си Винсент минава от пейзажи към фигури, които „все повече и повече го увличат“. Няколко старци от старопиталището — „старчета сираци“, се съгласяват да му позират. Той обикаля постоянно бедняшките квартали и дюните на Схевънинген, оставя се на нещата да му въздействуват без предварителен замисъл, в състояние на някаква чудесна невинност. Творчеството на майсторите го хвърля в захлас.

„О, да можех да видя всичко от Франс Халс и от Рембранд!“ — провиква се той.

Той продължава да трупа гравюри в папките си, обогатява сбирката си за сметка на по-належащите материални нужди въпреки че е „много притеснен“.

Тъкмо през тази седмица, когато пише на Тео за безпаричието си, Винсент получава от родителите си колет, съдържащ едно зимно палто, груб панталон и — нещо, което говори, че неговото поведение не е охладило всякакви чувства у домашните му — едно топло женско палто.

„Останах дълбоко трогнат“ — пише той. И как да не бъде трогнат? Не всичко върви както трябва в неговия дом. Човекът с пламтящото от милосърдие сърце не е извършил никакво чудо; хората не се променят. Сиен остава вярна на природата си. Тя пилее за алкохол и пури оскъдните средства на Винсент, които вече се попълват единствено от — вече редовните — записи на Тео. Тя пие, пуши, плюе, кълне, не се грижи дори за детето си; когато Винсент се прибира вечер, трябва сам да даде кашата на малкото. Той не се оплаква, мъчи се въпреки всичко да извини Сиен, но страда. Няма по-онеправдан човек на света от него. Нищо не озарява живота му освен тъкмо това дете в люлката — светлинка в тия мрачни дни, „лъчът отгоре“. Навярно той би искал да увеличи материалните си доходи и за тази цел обмисля възможностите, които предлага литографията, казва си, че хората от народа биха могли да украсят жилищата си с литографии, продавани евтино, по десетина цента; с тази мисъл в главата той дълбае в камъка фигури на копачи, на пиячи в кръчмата, подхваща наново някои от старите си работи, които постоянно прерисува — особено Sorrow, женски образ на мъката, за който е позирала Сиен, и Worn out — „седнал стар работник, който размишлява с облегнати на коленете лакти и с подпряна на ръцете глава (този път плешива)“. Като вижда тези рисунки, художникът Ван дер Веле го увещава да работи големи композиции. Но Винсент му отговаря, че е още твърде рано за това. Въпреки пречките, въпреки ужасната немотия, в която протича животът му, той следва своя път, убеден, че няма какво да очаква от никого. Търговците се интересуват само от онова, което се продава лесно — pleasing saleable, — „те гъделичкат най-долните наклонности, най-варварските влечения и лошия вкус на публиката“. Художниците, които жънат успехи в неговата страна, са ужасни „декаденти“. Безполезно е да търсиш надежда вън от себе си.

„Не бива да си правим илюзии — пише Винсент на Ван Рапард, — а да се подготвим за това, че няма да ни разбират, че ще ни презират и хулят, и въпреки всичко трябва да съхраним смелостта и въодушевлението си.“ Правдивостта, искреността, доведена до краен предел, трябва да бъдат едничките ни водачи.

Въодушевлението! То би било нещо парадоксално у всеки друг, но не и у Винсент. След едно посещение на баща му той си дава сметка в каква бездна го е завлякла Сиен. Пасторът не му отправя никакъв упрек, но изуменото му и тъжно мълчание, нямото му неодобрение засягат Винсент по-болезнено от всякакъв укор. Той вече знае, че няма да спаси Сиен. Но има ли нужда светостта от сигурност?

„Продължавам да мисля — казва Винсент, — че не може да се зареже една жена, която е майка, и то изоставена.“

Той се храни зле. Малкото пари, които му остават от прахосничеството на Сиен, той влага в работата си, плаща на модели, предпочита да гладува, отколкото да работи по-малко. Принесъл се отнапред в жертва на своето творчество, разбрал ясно рисковете на това безусловно себеотдаване, но търсещ само да се подчинява на изискванията му, той отправя към брат си следните думи, носещи цялата тежест на съдбата:

„Усещам в себе си огън, който не мога да оставя да угасне, който, напротив, трябва да разпалвам, въпреки че не знам на какъв край ще ме отведе това! Не бих се учудил, ако този край се окаже мрачен. Но има положения, когато е по-добре да бъдеш победеният, отколкото победителят, например да бъдеш Прометей, а не Юпитер.“

По отношение на изкуството неговата непримиримост е безусловна. Ван Рапард, който му помага в един труден момент, все пак е принуден да изтърпи упреците му, задето е приел някаква „поръчка“.

„Колкото повече декоративни работи правите за «тържествени случаи», па били те прелестни и сполучливи, толкова по-малко ще можете да останете в съгласие с вашата художническа съвест.“

Годината свършва. Винсент е на края на силите си. Това не му пречи да пише на брат си на 3 януари от новата 1883 година:

„Надявам се, момчето ми, че с упорит труд ще успея някой ден да създам нещо хубаво. Още не съм го постигнал, но не го изтървавам из очи и се боря да го постигна… Напред, напред!“

Той работи с „тих бяс“ и смята, че историята със Сиен му дава възможност — докато се стреми да задълбочава изкуството си — да се задълбочава и в живота, защото „двете неща вървят заедно“ — проникновени думи, над които много художници биха сторили добре да се позамислят. Все пак въпреки вярата, която иска да поддържа в себе си, той постоянно е принуден да говори за мъчителната несигурност на своя живот:

„Понякога, когато грижите станат твърде тежки, имам чувството, че се намирам на борда на кораб в бурно море. Все едно, макар и да знам, че в морето ме дебнат опасности и че мога да се удавя в него, аз много обичам морето и запазвам известен душевен покой пред заплахите на бъдещето.“

Здравето на Винсент е разклатено. Очите му създават грижи: дори само да гледа, му причинява болка. Усеща, че постепенно го обхваща „някаква почти непреодолима слабост или умора“. Но в това костеливо тяло се крие невероятна съпротивителна сила, която се подклажда или, по-скоро, наелектризирва още повече от неизтощимата възторженост. Тъй като крайно оскъдните средства не му позволяват да работи непрекъснато с маслени бои и акварел, той се задоволява с молива и кредата.

„Бих казал — провиква се удивен той, — че в тази креда (планинската креда) се крие душа и живот, че тя разбира какво искаш от нея и сама влага нещо от себе си. Бих я нарекъл «циганска креда»… Тя има цвят на разорана нива в лятна вечер. Бих си купил от нея четвърт килограм, ако се продаваше на килограм.“

И един февруарски ден този клетник известява тържествуващ, че е купил на публичен търг двадесет и една годишнини на списанието „The Graphic“! Тази придобивка, която го изпълва с радост, все пак му навява и тъжни мисли:

„Не е ли странно в края на краищата, че тъкмо човек като мен дава най-високата цена на една публична разпродажба на книги в град на изкуствата като Хага?… Дори наум не ми минаваше, че тези томове могат да станат мои… Колкото и да съм доволен, че ги притежавам, все пак ми е тъжно, като си помисля, че толкова малко се интересуват от тях… Не намирате ли, че нашето време е твърде вяло? Или пък моето въображение работи прекалено много? Каква липса на страст, на жар и сърдечност!… В края на краищата не ми е неприятно да прелиствам тия «Graphic» и като ги прелиствам, без да искам, си мисля егоистично: какво ме засягат другите? Аз не искам да скучая, та дори времето, в което живея, да е вяло. Но човек не може да бъде постоянно егоист и когато не е такъв, го налягат горчиви угризения.“

Глави на рибари с моряшки шапки, стоварища на смет, стари ведра, пробити кошове, продънени котли — „По-дяволите, колко е красиво!“ — евтини гостилнички, работници с ръчни колички — това са сега сюжетите, които Винсент изучава и рисува. „Рисувам непрекъснато“ — пише той на Ван Рапард. След като прочита „Сартор Ресартус“ на Карлайл, който не взема „ризата за кожа“, той отново почерпва смелост, като вижда как авторът бичува конформизма и приспособенчеството — тия „вехти дрипи“. Условностите, които царят навсякъде, изтръгват от него викове на ужас.

„Да се насърчаваме взаимно — казва той на Ван Рапард, — да работим по модел и нека си внушаваме един на друг, доколкото това е възможно, да работим не за да се харесваме на някакви си търговци и любители на изкуството, а да се стремим към мъжествена сила, правда, точност и честност.“

Като се сеща за Терстех, той противопоставя на омразния търговец, който за него ще си остане „the everlasting no“^[11], „хората с характер“ — тия „everlasting yes“^[12], в чието лице може да се види „какво значи простодушната вяра“. О, да можеха само художниците да се обединят!

„Няма ли да бъде хубаво да сплотим усилията си и да наемем някое помещение, където моделите да си дават среща всеки ден?“

Модели, модели — той би искал да има все повече и повече модели, за да може да се приобщава все по-тясно към действителността. Уви! Няма надежда за сътрудничество. Затова е важно човек да не хаби барута си.

„Пестете силите си — повтаря Винсент на Ван Рапард. — Искам да кажа, не бива да ги прахосвате за каквото и да било, което не води към вашата цел.“

Болният Ван Рапард храчи кръв, но въпреки увещанията на Винсент продължава да мечтае за успехи по изложбите, губи времето и енергията си по такива работи, като украса на църкви, от които, според Винсент, направо няма никаква полза.

„Вие сте стрелец — му пише Винсент, — един от редките стрелци, които имат патрони в патрондаша си. Стреляйте ги само ако изстрелът е необходим!“

И като повдига тон, продължава:

„Не мислете, че имам зъб на всички декоративни работи и на всякаква украса; аз съм техен противник просто по причина на условията, при които живеем понастоящем в Холандия. Не виждам нищо лошо в това, известен излишък от енергия да се губи за такава работа през епоха на голяма енергия, когато владее могъщ дух и воля за възраждане. Но виждам доста неудобства за това по време, когато непринуденият възторг и енергия не владеят вече общото състояние на духа, най-вече сред младите. Така че тоя, който се чувствува надарен с енергия, нека я съсредоточава: има време, когато можеш да бъдеш весел и игрив, но има и време, когато трябва да бъдеш строг… В епоха на упадък… е по-добре да търсим близкото общение с ветераните и да не обръщаме внимание на настоящето.“

След много колебания, след като надлежно е осведомил Ван Рапард за връзката си със Сиен — „стеснително ми е да посещавам хората“, — в началото на пролетта Винсент отива у своя приятел в Утрехт. Иска да му покаже многобройните етюди, които е завършил, да чуе мнението и съветите му. А навярно в този момент чувствува нужда и от топлината на братска ръка. „Не мога да скрия от вас, че никак не виждам бъдещето в розово“ — му е писал той преди тръгването си. Краткотрайни пристъпи на слабост, на нервност и меланхолия го спохождат често; той ги лекува по съвсем своеобразен метод — „като напряга ума си в работата“.

Краткото пътуване до Утрехт му донася нещо повече от облекчение; той се прибира в Хага „въодушевен“ от своето посещение, с глава, гъмжаща от планове; освен това Ван Рапард му е дал малко пари. Винсент си възвръща енергията. И ето го в тия майски утрини отново на работа от четири часа сутринта, заловил се с големи композиции — рисува Торфокопачи сред дюните с размери метър на половин метър, Пясъчна кариера, Стоварище на смет, Купчина въглища, която вижда от своето ателие в района на Рейнската гара… И не само рисува непрекъснато, но и чете непрекъснато: Дикенс („Повест за два града“), Юго („Клетниците“ и „Дватдесет и трета“), Зола („Моите омрази“)… Тези книги го навеждат на безкрайни размишления, които той бърза да сподели в писмата си със своите довереници.

С цялото си същество Винсент се стреми към предаване на движението — което е самият живот и което досега е поглъщало най-много вниманието му. Опитите, скиците, рисунките се редуват с ускорен ритъм. Той кръстосва надлъж и нашир околностите, скицира селяни, работещи на полето, изгарящи бурени, носещи чували и тикащи колички. За седми или осми път рисува един сеяч. И „този път вече — съобщава победоносно на Ван Рапард — успях да го поставя в пространството“.

Победа, безспорно! Но победа скъпо платена! Винсент е съвсем изтощен. Недояждането, което му струва безпътното поведение на Сиен, изпадаща от ден на ден все по-ниско и по-ниско, както и непосилният труд са подяли съпротивителната му мощ. Силите му го напущат окончателно. Само едно отиване от ателието до пощата го уморява. Отчаян, той си дава сметка за своята безпомощност. Тялото вече не се покорява на духа.

„Виждам тъй ясно, тъй отчетливо как това състояние на нещата се отразява на творчеството ми, че с тревога се питам как ще продължавам занапред.“

Кръстът, който е поел, го смазва. И той се предава, отправя към Тео отчаян вик за помощ:

„Направи всичко възможно да дойдеш веднага, братко, защото не зная до кога ще мога да издържа. Съсипан съм, чувствувам, че ще рухна под тежестта.“

* * *

Авантюрата със Сиен се приближава към своя край. Този път Тео постига това, което не е успял да постигне миналата година. Той успява да откъсне брат си от Сиен, която очаква в лайденската болница раждането на шесто дете.^[13]

Колко жесток е този миг за страдащата и разкъсвана душа на Винсент! Но може ли да слезе още по-ниско? Със Сиен той се е спуснал в пъкъла на милосърдието, на тази caritas, която пронизва с мрачни тонове творбите му. Стигнал е до предела на физическите си възможности. Месеци наред, от ден на ден духовната му енергия се е рушала. С покрусена душа той си дава сметка, че трябва да избира между милосърдието към отделния човек, измамните надежди за едно уж нормално съществуване и оная всеобхватна любов, онази страст в чисто състояние, от която се разгаря творчеството му. И той избира творчеството — това творчество, което брат му одобрява, в което брат му вижда „един ярко самобитен начин да се възприемат и виждат нещата“. Именно него той трябва да избере.

И все пак след заминаването на Тео той прави още един опит да спаси жалкото си домашно огнище. Сиен, поправи се! Сиен, стани разумна жена! Сиен, надвий слабостите си! Ала на увещанията на Винсент Сиен знае само един отговор: „Добре де немарлива съм и мързелива, винаги съм била такава и такава ще си остана“ или още по-жестокото: „Какво пък, курва съм и извън тоя занаят не ми остава нищо друго, освен да се хвърля във водата.“ Потресеният Винсент дори е научил, че Сиен, подбуждана от майка си, е направила постъпки „да я вземат в един публичен дом“.

„Наистина не може да ѝ се вярва“ — заключава угнетен той.

Той ще напусне Хага. Може ли да постъпи другояче?

„Трябва да вървя напред, иначе сам ще пропадна, без да постигна нищо… Ами децата, които толкова обичам! Не можах много да сторя за тях; но само жената да беше поискала! Не бива обаче много да се вайкам, защото трябва въпреки всичко да вървя напред!“

Напред — въпреки всичко! Напред!

Винсент е на тридесет години. Ето вече три години, откакто е започнал да рисува, две години, откакто бе дошъл за съвет при Мауве, една година, откакто се е захванал сериозно с живописта. От двадесет месеца насам той е живял — и като човек, и като художник — най-наситен и най-напрегнат живот. Овладял е майсторството на рисунъка, овладял е вече перспективата и движението — основните елементи на своето изкуство, тъй своеобразните белези на своето творчество. Въпросите, които си е задавал преди една година, живописвайки, сега намират от само себе си отговор. Сега той знае, че картината се изгражда от обеми, че формите и цветовете са неделимо свързани.

„Що се отнася до мен — пише той на брат си, — мисля, че в живота на всеки художник има един период на лутане, и мисля, че съм го изживял вече преди доста време. И освен това, че при мен всичко напредва постепенно, но сигурно.“

Винсент ще напусне Хага, където земята гори под нозете му, ще замине за дивите поля на Дренте, за които преди няколко месеца му бе говорил Ван Рапард. През този месец август той рисува Дърво, брулено от вятъра, проникновен образ на една съдба, която познава себе си, която съди с прозрение за света и за себе си.

„Като преценявам времето, което ми остава за работа — пише Винсент ван Гог в едно писмо до своя брат, в което всяка сричка звучи пророчески за нас, — то мога да кажа, струва ми се, че моето ще издържи още известен брой години, да кажем, от шест до десет. Нямам намерение да се щадя, да избягвам вълненията и трудностите; твърде безразлично ми е дали ще живея повече или по-малко. Но това, което зная добре, е, че за няколко години трябва да изпълня определена задача. Светът се интересува от мен само дотолкова, доколкото имам известен дълг и задължение — защото ето вече тридесет години как бродя на тая земя — да оставя в знак на признателност някакъв спомен във форма на рисунки и картини след себе си, предназначени не да се понравят на определени групи или школи, а да изразят едно искрено и човешко чувство. Ето защо — заключава Винсент — това творчество е моя цел.“^[14]