Анри Перюшо
Животът на Ван Гог (6)

IV.
Свети Франциск от миньорските колиби

Искам около себе си хора тлъсти,

хора с лъснали лица, които спят нощем.

Оня Касий там има мършав и изгладнял

вид; той твърде много мисли; такива хора

са опасни.^[1]

Шекспир, „Юлий Цезар“, 1, 2

В началото на май, веднага щом пристига в Амстердам, Винсент се заема с учебните си занимания, които след около две години ще му отворят вратите на богословската семинария. Трябва преди всичко да научи гръцки и латински. Младият равин Мендес да Коста, който живее в еврейския квартал, му дава уроци. Пастор Стрикер, зет на майка му, се е заел да следи и надзирава учението му.

От друга страна, както е било решено, Винсент се настанява на квартира у своя чичо Йоханес, вицеадмирала. Но двамата не общуват помежду си. Няма никаква допирна точка между Винсент ван Гог, това изгарящо от вътрешен огън същество, и тая важна личност, скована в своя златошит мундир, която води живот, строго и точно подреден в най-малките подробности. Несъмнено Винсент е най-странният гост, стъпвал някога в дома до флотската корабостроителница. Пък и вицеадмиралът е приел необикновения племенник само от семейна солидарност; и той недвусмислено подчертава разстоянието, което завинаги ще дели двамата, като дори отказва да се храни заедно с племенника си. Нека Винсент урежда живота си както знае! А него, вицеадмирала, никак не го е грижа за този племенник!

Племенникът обаче е погълнат от други мисли.

В живота на Винсент ван Гог всички брънки се залавят една за друга с неумолима последователност. Накъде отива той? Той сам не може да каже. Винсент не е просто някакво същество, обладано от страст; той е въплъщение на страстта. Страстта, която го изгаря, определя посоките на живота му, направлява го със страшна, непоколебима логика. Винсент никога не е бил подготвен за дисциплината на университетското обучение. Нищо не е по-чуждо, по-противоположно на природата му от това неочаквано изпитание, породено от самата приемственост на живота му. Той е олицетворение на чувствителността, трепет, жадуваща любов, нужда от себеотдаване, болезнен потрес на цялото същество пред нищетата на света и собствената нищета — а ето го, защото иска да проповядва, да бъде човек с хората, принуден да се занимава със сухото изучаване на гръцки и латински език. Той приема изпитанието, сякаш сам хвърля ръкавица в лицето си, впуска се стремглаво в учението. Но твърде скоро си дава сметка, че то му е противно и че само хаби силите си в тази борба. „Тежко е да се учи, момчето ми, но трябва да издържа!“ — стене той. Да издържи, да упорствува — това си повтаря Винсент непрекъснато. Колкото и да се бунтува природата му, той се насилва, задълбочава се упорито в склоненията, спреженията и преводите, настървява се, прекарва половината от нощите си наведен над книгите, нетърпелив да придобие онова знание, което го отделя от неговите братя и без което не може да говори от името на Христа.

„Пиша много, уча много, но учението не е лесно. Иска ми се да бях вече две години по-стар.“

Той се чувствува смазан от някаква тежка отговорност.

„Страхувам се, че тия, които пожелаха да ми помогнат, си мислят, като ме гледат: Защо ли направих това за него? Потруди ли се той истински да постигне нещо? Така ли ни се отплаща? Когато си помисля за това, всичкото отчаяние и всичките угризения ме налягат отново. Виждам как изневерявам на надеждите, които близките ми са заложили на мен, и се срамувам. Иска ми се да ме няма вече на този свят. Но все пак продължавам да уча, за да мога да отговоря нещо, в случай че започнат да ме упрекват.“

Винсент упорствува, самобичува се, съсредоточава се над тези сухи книги, които не могат да го научат на нищо съществено, но не се сдържа и отваря наред с тях и съчиненията на мистиците, например — „Подражание на Христос“. Именно тези душевни пориви, това шеметно себеотдаване, това тържествуващо обожание го покоряват; и сивотата на това учение не му се струва лишена от душа. Да срича rosa, rosae или λúω, λύεις, когато светът тръпне от хиляди невидими въздишки! Той продължава да смесва безразборно и пламенно различните вероизповедания, ходи едновременно в протестантски църкви, католически храмове и синагоги, нахвърля чернови за проповеди. Мисълта му час по час се откъсва от гръцкия и латинския. Толкова много неща клокочат у него и го теглят на всички страни!

„Да вземаш уроци по гръцки в горещ и душен следобед с мисълта, че ти предстоят толкова изпити при учени и хитри професори — тия уроци по гръцки ме карат да тъгувам за брабантските нивя, които трябва да са страшно красиви в ден като днешния“ — въздиша той през юли.

Всичко привлича, всичко разсейва вниманието му. Той чете не само мистиците; Иполит Тен и Мишле отново се озовават на масата му. А от време на време… Той признава на Тео:

"Има друго нещо. Това, което искам аз, ти го знаеш; искам да стана пастор като татко. И все пак, смешно е, но понякога, без да искам, докато готвя уроците си, правя по някоя рисунчица… "

Тя е нещо по-силно от него, тази потребност да пресъздава външната действителност, да изтръгва нейния скрит смисъл, да се изразява чрез езика на линиите, които нахвърля по белите полета на домашните си упражнения. Той се извинява, задето се поддава на това изкушение, извинява се, че го влече към изкуството, търси да си създаде някакво алиби.

„Човек като нашия баща, който толкова пъти нощем е отивал с фенер в ръка при леглото на някой болен или умиращ, за да му говори за Оня, чието Слово е също светлина в мрака на страданието и на страха от смъртта, сигурно би харесал някои офорти на Рембранд, като «Бягството в Египет» или «Полагане в гроба».“

За него изкуството едва на второ място е естетическа дейност. Първо и преди всичко то е средство за общуване, за общение със същите тайнствени истини, до които се домогват големите мистици. Големите мистици обгръщат безкрайното със силата на своята вяра, а големите художници — със силата на своето изкуство. Тяхната цел обаче е една и съща. Изкуството и вярата са само две различни средства да се докосне — отвъд измамната привидност — животрептящото сърце на тоя свят.

Един ден през януари 1878 г. чичо му Корнелиус-Маринус запитва Винсент дали харесва „Фрина“ на Жером. Не — отговаря Винсент, — „защото какво означава в същност едно красиво тяло като тялото на Фрина“? То е само празна черупка. Естетските игри не интересуват Винсент. Тяхната суетна пустота, колкото и привлекателна да изглежда понякога, никак не го вълнува. Той е твърде много обсебен от терзанията си, твърде много разкъсван от парещата тревога на смъртни грехове, за да не намира блудкава тази празна виртуозност. Душата? Къде е душата? Душата, само душата има значение. Чичо му го пита дали тогава не би го привлякла красотата на някоя жена или младо момиче. Не — отговаря пак Винсент:

„Бих се чувствувал и бих се разбирал по-добре с жена, която е стара или грозна, или бедна, или по една или друга причина нещастна, но на която жизненият опит и изпитанията или неволите са вдъхнали разум и душа.“

Неговата собствена душа е като отворена рана. Чувствителността му е изострена до крайност. Той се изтощава с учебните занимания, които сам си е наложил, но разбира ясно, че не там е за него истината. Препъва се по този друм, който доброволно е поел, пада и се изправя, върви, олюлявайки се, по трудния път, обзет от душевни терзания, отчаяние и несигурност. Заради себе си, заради близките си той трябва да научи гръцки и латински, но няма да успее — това го знае. Още веднъж ще хвърли в покруса баща си, който е вярвал в него, комуто в своята самонадеяност е искал да подражава. Не ще изкупи никога грешките, които е сторил, не ще вкуси от радостта „да се освободи от огромното угнетение, породено от провала на всичките му начинания“. О, разбира се, той ще продължава да заляга, няма да се щади — о, не! — но всичко ще бъде напусто, винаги ще бъде напусто!

Нощем, денем, по всяко време на деня Винсент броди из Амстердам по малките улици на крайните квартали и покрай каналите, с пламнала душа, обладан от мрачни мисли.

„Обядвах с парче хляб и чаша бира — пише той; — Дикенс препоръчва това на ония, които са пред самоубийство, като особено подходящо средство да ги отклони за известно време от това им намерение.“

Когато баща му идва да го навести през февруари, цялата му любов, всичките му угризения се разгарят с нова сила. Той не може да не гледа с неизказано вълнение тоя баща, тъй порядъчно облечен в черно, чиито коси сивеят, чиято грижливо вчесана малка брада се откроява върху белия нагръдник. Нали заради него това чело е цялото набраздено с бръчки? Та нали той, Винсент, е станал причина да побелеят и оредеят тия коси? Той не може да гледа без мъка бледото лице, сред което дремят влажни зеници, чийто мек блясък излъчва само кротост и доброта.

„След като качих татко във вагона и проследих с поглед влака, докато се изгуби димът, аз се прибрах в стаята си и като видях стола, на който беше седял той, малката маса, на която още лежаха книгите от предишния ден, стана ми мъчно като на малко дете, макар и да знаех, че ще го видя скоро пак.“

Това, че той се самоупреква заради страничните си занимания, заради малкото истинска полза, която извлича от изучаването на неблагодарните и безсмислени за него предмети, само задълбочава още повече чувството му за виновност, засилва отчаянието му. Непрекъснато пише на Тео, на родителите си. Има дни, когато родителите му получават с всяка поща по едно писмо. Те се измъчват от тия писмовни излияния, от страниците с недоизписани думи, надраскани с твърде нервна ръка, които завършват в някаква безреда от неразгадаеми линии; често пъти пасторът и жена му не спят по цяла нощ, за да умуват над трескавите редове, които издават душевния смут на сина им. Мъчат ги лоши предчувствия. Ето вече десет месеца, единадесет месеца, откакто Винсент работи в Амстердам. Какво става там? Нима още веднъж е сбъркал пътя си? Това би било твърде лошо. Той е вече на двадесет и пет години. Ако наистина е така, то това значи, че той никога няма да може да се установи на някаква професия, да си създаде добро положение.

Добро положение! Винсент никога не е гледал на пасторския сан в тази светлина. Ако е тъй обезсърчен днес, то не е защото не е заел подобаващо обществено положение сред хората, а защото се е залутал в едно начинание, което му тежи като надгробен камък. С ужас в душата той се мята сред грамадите от знания; и подобно на Давидовия елен отчаян търси в тази пустиня изворите. Знание ли иска Христос от учениците си или любов? Нали именно този пламък е искал той да запалят в сърцата на хората? Нали важното е да говориш на хората, да си проправиш път към малката светлинка, която мъждука в техните гърди? Любов — огън и сияние на любовта! Знанията, които църквата иска от своите служители, са ненужни, студени и безотрадни. „Блажени са нищите духом, защото тяхно е царството небесно!“ Неспокоен, раздразнителен, люшкан от високите вълни, които бушуват и се разбиват у него, Винсент не престава, изтерзан, да търси себе си. Върви опипом. Дълбаят го въпроси, остри като пронизително скърцане. С безусловна увереност той вижда само едно — че трябва да стане „човек на душата и на духа“. Ако не обръща внимание на различията, които съществуват между култовете, той отминава също така и дребните различия, които делят човешките дейности и прикриват съкровената им и тъждествена същност. Тази същност, мисли си той, се намира навред, и в свещената история, и в историята на Революцията, и у Мишле, и у Рембранд, и в „Одисея“, и у Дикенс. Човек трябва да живее искрено, да не оставя да го смажат трудностите и заблудите, да поддържа в себе си пламъка, „да обича колкото може повече, защото там е истинската сила, а този, който много обича, много върши и много може, и това, що е сторено с любов, е добре сторено“. Божествена „нищета на духа!“ Не бива „никога да оставяш да угасне огънят на душата, а да го поддържаш“, да бъдеш като Робинзон Крузо „човек на природата“, и то — добавя Винсент — „дори в образовани среди и в най-доброто общество, и при най-благоприятни условия“. Струяща любов, светена вода на любовта; с тези струи, с тази вода иска той да утоли жаждата на хората. Нима е нужно да знае да превежда фразите, които му се кривят в лицето от сивите страници, за да даде на хората онова, което го обладава? Нима е нужно да овладее тази наука, тъй кратка и толкова безпомощна?

Винсент загубва търпение и ненадейно през юли, петнадесет месеца след пристигането си в Амстердам, зарязва учението, тая мъртва наука, този прах, и се връща в Етен. Това твърде книжно пасторство, тази спокойна служба, тия търпеливи упражнения не са за него. Той има нужда да се отдава и да гори, да намери себе си, изпепелявайки се в сърцето на пламъка. Той е пламък и трябва да се превърне в пламък. Отказва се да стане пастор. Ще се посвети на истинското апостолство, чийто порив нищо не може да пречупи. Ще стане мисионер, ще иде да проповядва Словото Божие в ония черни земи, за които говори Дикенс, където под минералните пластове, в утробата на земята дреме огънят.

Накъде отиваш, Винсент ван Гог? Кой си ти, Винсент ван Гог? Там, в Зюндерт, една сврака грачи над гробището в листака на високата акация и понякога каца на гроба на твоя брат.

* * *

Става това, от което са се страхували пасторът и жена му. И все пак като виждат, че Винсент се връща, те изпитват повече болка, отколкото недоволство. Те са несъмнено дълбоко разочаровани. И най-вече безкрайно покрусени, като виждат сина си тъй нещастен. „Той все ходи с наведена глава, нарочно търси онова, което води към трудности“ — казва бащата. За Винсент, вярно е, нищо не е и не може да бъде лесно. „Човек не бива да прави живота си прекалено лек“ — е писал сам той на Тео. А той е твърде далеч от лекия живот. Ако е напуснал Амстердам, може би истинската причина за това не са били трудните науки, които са го отвращавали. Тази трудност е била от делнично, материално естество. Тя е била съвсем обикновено препятствие по един от широките друмища, по които се блъска хорската тълпа. Не е била от онзи вид трудности, които човек може да преодолее само ако сам се пречупи, които изискват безусловното отдаване на цялото същество. Впрочем няма значение дали преодоляваш трудностите или не. Истината е именно в отчаяната борба тяло о тяло. Винсент е познал мрачната и разяждаща сила на изпитанията и неуспехите, които е срещал по пътя си, сила, която може би се излъчва от горчивата наслада да се самонаказваш, знаейки предварително, че всяко изкупление е невъзможно. „Който обича Бога, не бива да полага усилия Бог да го обича в замяна“ — мрачното величие на тези думи на Спиноза се прибавя към суровите слова на Калвин, които никога не са преставали да звучат в сърцето на Винсент. Мъката е по-добра от радостта.

Пастор Джоунс, с когото Винсент бе водил толкова много разгорещени спорове по въпросите на теологията, когато беше в Айлуърт и се опитваше да проповядва сред английските работници, минава един ден през Етен. Той предлага подкрепата си, за да може младият човек да осъществи намеренията си. Към средата на юли Винсент отива заедно с пастор Джоунс и баща си в Брюксел, за да се яви пред членовете на Комитета за евангелизация. Среща се с пастор Де Йонг в Брюксел, с пастор Питърсен в Мехелен, с пастор Ван де Бринк в Рузелар. Желанието на Винсент е да постъпи в практическата школа за проповедници, където от учениците се искат не толкова книжни знания, колкото въодушевление и умение да затрогват простите сърца. Тъкмо това иска и той. Винсент прави на „тия господа“ благоприятно впечатление и се прибира в Холандия, вече доста успокоен, за да чака решението им. В Етен работи над проекти за проповеди или пък рисува, заема се да копира „с перо, мастило и молив“ творби на Жул Бретон, живописец, чиито селски сцени много му харесват.

Най-после го приемат за опит като стажант в малкото училище на пастор Бокма в околностите на Брюксел, в Лакен, и през втората половина на август той заминава за Белгия. Там трябва да прекара три месеца, в края на които, ако останат доволни от него, ще му поверят проповедническа мисия. Поучени от опита, родителите му го изпращат не без страх по пътя на новата му съдба. „Винаги се страхувам — пише майка му, — че каквото и да предприеме, Винсент ще разваля и проваля всичко със своята странност, с необикновените си разбирания за живота.“ Тя добре познава своя син, тази майка, от която той е наследил прекомерно изострената чувствителност, дълбокия, подвижен поглед с менящи се светлини, в който понякога пламва особен блясък.

Винсент пристига сияещ в Брюксел. Заедно с него при пастор Бокма се учат само двама други ученици. Новодошлият, който се облича с каквото му попадне и нехае за всичко външно, погълнат само от задачата, на която се е посветил, предизвиква известен смут в тихото евангелистко училище. Говорът му си остава все тъй неприятен и това го измъчва. Измъчва го тромавото му слово, лошата памет, която му пречи да запомня текстовете на проповедите, той се гневи на себе си, преуморява се от работа, не спи, отслабва. Нервността му се изостря до крайност. Той трудно понася наставления и съвети; избухва при всяка малко по-остра забележка. Разтърсван от скрити сили, които е неспособен да обуздае, той е като заслепен от тия сили, запратили го сред хората, които не вижда и не може да види. Не му идва изобщо на ум, че трябва да търси общ език с хората, които среща, че трябва да мисли за неизбежните отстъпки, които налага животът в човешкото общество. Бясно люшкан от вихрушки, доведен сякаш до полуда от стихийния устрем на своя живот, той е дружелюбен колкото река, която руши язовете си. Ето защо и в това тихо училище, край двамата си невзрачни съученици, готвещи се благоразумно и покорно за мисионерския сан, той твърде скоро почва да се чувствува не на мястото си. Той е твърде различен, коренно друг — понякога сам се сравнява с „котка, попаднала в чужд дюкян“.

Това чувство е може би единственото, което „тия господа“ от Брюксел споделят с него. Немалко слисани, раздразнени, те намират, че той проявява неуместна ревност, че крайностите му са несъвместими с достойнството на сана, към който се стреми. Вече са готови да пишат на пастора от Етен да си прибере сина.

Това подозрение, тази надвиснала заплаха едва ли могат да успокоят духа на Винсент. Гнети го самотата, тоя кръг, в който собствената му природа го затваря неизменно, в каквото и общество да попадне. Той се бунтува, гори от нетърпение да се махне от училището, за да почне най-после да върши живо дело сред хората. Иска да отиде час по-скоро в някой каменовъглен район и да затрогва сърцата на миньорите със Словото Христово, нетърпеливо се прехласва по едно описание на Боринаж — каменовъглен район в Ено, между Киеврен и Монс, недалеч от френската граница, — което е намерил в един малък учебник по география. Той е нервен само защото се чувствува неудовлетворен, недоволен от другите и от себе си, разяждан от упорит и неясен стремеж. През ноември праща на брат си една рисунка, която е нахвърлил „машинално“ — рисунка, изобразяваща кръчма в Лакен.

Кръчмата се нарича „Au Charbonnage“^[2], съдържателят ѝ продава също кокс и въглища. Не е трудно да се долови какво в тази жалка къщурка е привлякло вниманието на Винсент. Несръчно, но добросъвестно той се е постарал да я възпроизведе върху хартията, изписвайки по холандски всеки детайл, помъчил се е да долови особеното във всеки един от петте прозореца. Общото впечатление е мрачно. Никакво човешко присъствие не оживява рисунката. Сякаш това е някакъв напуснат свят — свят, който знае, че са го изоставили; защото под облачното нощно небе от празната къща, тъй ярко белязана от човешкото отсъствие, се излъчва странен, почти смущаващ живот.

„Много ми се иска да почна да правя груби скици на това и онова, на безбройните неща, които човек среща по пътя си — признава тъжно Винсент на Тео, като му изпраща рисунката си, — но то ще ме отвлича от същинската ми работа, та по-добре да не се захващам.“ И бърза да добави: „Щом се прибрах в къщи, започнах една проповед за безплодната смоковница.“

И все пак, ако проповедта е сякаш извинение заради рисунката, тя също би могла да бъде своеобразен коментар към нея. Една и съща съкровена изповед е породила и едната, и другата; и несъмнено не е трудно да се разбере какво е събудило пламенния интерес на Винсент към стиховете на Евангелието по апостол Лука:

„Някой си имаше в лозето си посадена смоковница и дойде да търси на нея плод, но не намери. И рече на лозаря: «Ето, три години дохождам да търся плод на тая смоковница и не намирам; отсечи я: защо само да изтощава земята?» Но лозарят му отговори и рече: Господарю, остави я и тази година, докато я обкопая и насипя с тор, и ако даде плод, добре; ако ли пък не, на следната година ще я отсечеш.“ (XIII, 6–9).

Не прилича ли Винсент на безплодната смоковница? И той самият не е дал плод досега. Но трябва ли все пак да се откажат окончателно от него? Не трябва ли да му дадат още една мъничка възможност? Стажът му в Брюксел е към края си. Той се надява, желае да замине час по-скоро за Боринаж като проповедник.

„Преди да започне да проповядва и да предприеме големите си апостолски пътешествия, да разгърне същинската си работа сред езичниците, апостол Павел е прекарал три години в Арабия — пише той в същото това писмо от ноември. — Ако можех и аз да работя мирно и тихо две-три години в такъв край, да се уча и да наблюдавам постоянно, ще мога, като се върна оттам, да кажа неща, които наистина си струва да бъдат чути.“

Post tenebras lux. Бъдещият мисионер пише тези редове „изпълнен със смирение, но чистосърдечно“. Той е убеден, че в тези черни земи, общувайки с хората от рудничарските хижи, ще съзрее най-хубавото у него и ще стане достоен да говори на тия хора, да изразява истината, която носи в сърцето си, да се впусне в голямото пътешествие на своя живот. Като разкопава и тори земята около безплодната смоковница, един ден тя най-после ще даде очаквания плод.

В това дълго писмо до Тео от ноември, където се преплитат най-различни мисли, където бликат толкова несъзнателни признания, където се изявяват толкова неясни стремления, Винсент изпъстря религиозните си размишления със свои мнения за някои художествени творби. Имената на художници като Дюрер и Карло Долчи, Рембранд, Коро и Брьогел се появяват час по час изпод перото му по повод на онова, което вижда, което чувствува, което мисли, което обича, от което се страхува. И изведнъж от него се изтръгва вик:

„Колко красоти има в изкуството, при условие че можеш да задържиш това, което си видял. Тогава не си никога без работа, нито истински самотен, не си никога сам.“

* * *

Стажът при пастор Бокма е завършил. Той завършва за жалост с нов неуспех, тъй като Комитетът за евангелизация отказва да назначи Винсент за проповедник. Още веднъж надеждите на Винсент са разбити. Той рухва. Баща му пристига веднага в белгийската столица. Ала Винсент вече се е окопитил. Обезсърчението му е било само за миг. Нещо повече, неуспехът е укрепил волята му. Той упорито отказва да последва баща си в Холандия. Щом го отхвърлят, той няма да се съобрази с решението на Комитета за евангелизация, ще замине за своя сметка за Боринаж, ще изпълни, каквото и да му струва това, апостолската мисия, за която така трескаво копнее.

Винсент напуска Брюксел, пристига в района на Монс, установява се в Патюраж, в сърцето на Боринаж, и веднага се заема с работата, която не са благоволили да му поверят. Готов на всякакви жертви, той говори от името Христово, посещава болни, преподава вероучение на децата, учи ги да четат и пишат, изразходва силите си по хиляди начини.

Около него е обширната каменовъглена равнина, където стърчат скелетата на рудничните подемници и се издигат табаните, тия хълмове от черна сгурия. Всичко е черно в този край, който общува с недрата на земята, или по-точно, тук всичко е сиво и мръсно. Небето е сиво, стените са сиви, водите са кални. Покривите с червени плочи са едничката по-ярка нотка сред тази шир, потънала в сажди и нищета. Между табаните се мяркат все още обработваеми земи, някое и друго петно зеленина, но въглищата лека-полека поглъщат, заливат като каменно димящо море всичко, чак до тесните градинки, където напролет няколко хилави, прашни цветя — далии или слънчогледи, се опитват да разцъфтят. Около Винсент са хората, на които той иска да помага със словото си, миньори с кокалести, набити с прах лица, с изпъкнали скули, които прекарват живота си, въртейки свредела и кирката в подземните галерии, и за които слънцето озарява света само веднъж на седем дни — в неделя; там са жените, погълнати също от мината, работнички с яки бедра, които тикат натоварените с въглища вагонетки, и момичетата сортировачки, които още от малки пресяват въглища. Боже мой, Боже мой, какво са направили от човека? Както преди две години в Уайтчапъл, Винсент се вълнува и чувствува като своя, повече от своя, неволята на хората. Той страда, като гледа стотиците момчета, стотиците момичета, стотиците жени, впрегнати в убийствен труд.^[3] Страда, като гледа тия мъже, които всяка сутрин в три часа слизат със своите лампи в шахтите, за да излязат оттам едва след дванадесет-тринадесет часа. Страда, като слуша какво му разправят за живота си, за лошо проветрените галерии, където често работят във вода, а по челата и телата им се стича пот, за експлозиите на гризу, които постоянно ги грозят, за жалките си надници. От години насам тия надници не са били никога толкова ниски: миньорите, които в 1875 г. са изкарвали 3,44 франка на работен ден, сега, през 1878-а, не получават по вече от 2,52 франка. Винсент страда също от участта на слепите коне, които теглят вагонетките в дълбоките галерии и ще умрат без никога да се изкачат на земната повърхност. Винсент страда от всичко, което вижда. Обзет от безкрайна жалост, той търси всякакъв повод да помага, да помага и пак да помага и да се раздава, забравил напълно себе си. Че човек може да лелее дребни амбиции, да се грижи за кариерата си — пред лицето на тази нищета подобна мисъл дори през ум не му минава. Той живее на улица „Църковна“ у амбулантния търговец Ван дер Хаген, на чиито деца предава вечер уроци. За да се препитава, прави нощем преписи и копира. Чрез баща си получава поръчка за четири големи карти на Палестина, за които му плащат четиридесет гулдена. Криво-ляво преживява. Но заслужават ли внимание начинът на живот по-голямата или по-малката оскъдица, в която си изпаднал, когато едно-единствено нещо има значение: да проповядваш без отдих Словото Божие и да помагаш на хората?

Този мисионер без официална мисия, този червенокос млад човек с вироглаво чело, с малко смахнати движения, който нехае за себе си, обсебен от една необикновена страст, който спира хората, за да им чете откъси от Писанието, но на когото една безусловна убеденост придава на постъпките нещо повелително и сякаш неистово — този мисионер отначало изненадва хората. Изненадва ги като някакво необикновено явление. Но лека-полека ги покорява. Те го слушат. Дори католиците го слушат. От този смущаващ хлапак се излъчва странна, магнетична сила, която действува неотразимо на тия прости същества, чиито първични човешки добродетели не са накърнени от школска ученост и изтънчени условности. В негово присъствие децата се умиряват, следят онова, което той им преподава, полупрехласнати, полууплашени от внезапните му избухвания. Понякога, за да ги възнагради, за вниманието им, Винсент използува случая да задоволи влечението си към рисуването: за тия деца, които нямат играчки, той рисува малки скици и после им ги раздава.

Отзвукът от дейността на младия проповедник в Патюраж достига до членовете на Комитета за евангелизация. В края на краищата тоя холандец би могъл да бъде полезен с нещо. Комитетът променя решението си от ноември и възлага на Винсент официално за опит шестмесечна мисия. Назначават го във Вам, друго селище на Боринаж, на няколко километра от Патюраж. Винсент ще получава петдесет франка месечна заплата и ще бъде нещо като помощник на местния пастор, г. Бонт, чието седалище е във Варкини.

Винсент е на върха на щастието. Най-после ще може да се отдаде без задръжки на апостолското си призвание. Най-после ще може да се изкупи. Жителите на Вам го виждат като пристига спретнат и чист, чист по холандски, облечен в порядъчни дрехи, но още на другия ден всичко се променя. Винсент е обиколил къщите на Вам и е раздал на най-нуждаещите се дрехите и парите си. Както изисква Христос от своите ученици, той ще живее живота на бедните, за бедните, сред бедните: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди продай всичко, що имаш, и раздай го на сиромасите, и ще имаш съкровище на небето; после дойди и върви след мене“ — е казал Исус. Винсент навлича една стара войнишка куртка, ушива си навуща от чувал за въглища, нахлупва кожен миньорски каскет и обува дървени обувки. Нещо повече, отдаден на обайващата наслада да се принизява и унижава, той начерня ръцете и лицето си със сажди и прах, та по нищо да не се отличава от миньорите. Той ще бъде един от тях, какъвто би бил и Христос, ако беше на негово място. Пред лицето на Сина Человечески не може да има никакво лицемерие. Човек трябва да избере — или да живее с Него така, както Той иска, или да иде при фарисеите. Не може едновременно да проповядваш Словото Христово и да му изменяш.

Винсент е на квартира у хлебаря Жан-Батист Дени на улица Пти Вам 81, в една къща, малко по-приветлива от останалите в селото. За да може той да проповядва, Дени се договаря с Жулиен Содоайе, съдържател на една кръчма, където може и да се нощува, да му преотстъпи „салона“, както наричат в Боринаж подобни помещения за събиране — „Бебешкия салон“. (В случая бебето, на което е наречено това помещение, е именно закръгленичката г-жа Содоайе.) „Бебешкия салон“ се намира на края на селото и гледа към гората Клерфонтен, в дъното на долината на Вам, по посока към Варкини. Полето е съвсем наблизо. Едно замърсено поточе тече тук и напоява градинките. Тук-там стърчат няколко криви върби, а малко по-нататък — стена от тополи. Към угарите водят издълбани пътища, обрасли с къпинови храсти. Къщурките на миньорите са на височината, близо до каменовъглените шахти. Зима е. Вали сняг. Без да чака повече, Винсент започва да проповядва в продълговатата зала с варосани стени под дебелите, почернели от времето греди.

Той говори за македонеца, който се явил насън на апостол Павел. За да го обрисува пред миньорите, сравнява македонеца с „работник със следи от горест и страдание, и умора по лицето, неугледен и съвсем не внушителен, но с безсмъртна душа, жадуващ за нетленната храна, сиреч за Словото Божие“. Винсент говори, хората го слушат. „Слушаха ме с внимание“ — пише той. И все пак твърде малко хора посещават „Бебешкия салон“. Хлебарят Дени, жена му и тримата им сина са ядрото на малката аудитория. Но дори и никой да не дойдеше да го слуша, Винсент пак би говорил; би говорил, ако трябва, и на каменната маса, която стои в един ъгъл на „салона“. Възложили са му да разнася Словото Божие и той ще разнася Словото Божие.

Вам го очарова.

„През последните дни, в мрачните предколедни дни — пише той на брат си — падна сняг. Всичко напомняше средновековните картини на Брьогел Селяка и на толкова други, които са съумели да предадат поразително своеобразния ефект на червеното и зеленото, на черното и бялото.“

Допълнителните цветове в пейзажа тутакси въздействуват върху чувствителната ретина на този проповедник. А и пейзажите постоянно му напомнят живописни творби.

„Всичко, което виждам тук, ме кара постоянно да се сещам за творбите например на Тейс Марис или на Албрехт Дюрер.“

Вярно е, че природата никога не е била по-богата, отколкото в очите на този човек, у когото най-различни впечатления се наслагват безкрайно едно върху друго. Къпиновите храсти, старите дървета „с техните чудновато преплетени корени“ му напомнят за декора на „Рицарят и смъртта“ от Дюрер, но му напомнят също така и за оня Брабант, където той е прекарал детството си, напомнят дори — по силата на странна асоциация — и сегашната му апостолска дейност:

„С падналия напоследък сняг имам впечатлението — пише той, — че това е някакво писмо върху бяла хартия, като страниците на Евангелието.“

От време на време той се спира край пътя или до някой рудник и нахвърля една скица. Не може да се лиши от подобно „развлечение“.

Това, разбира се, никак не пречи на мисионерската му работа. Той проповядва, грижи се за болните, учи децата, присъствува в протестантските къщи на семейното четене на Библията. Вечер очаква при изхода на шахтите излизащите миньори. Изнурени от дневния труд, те го хокат или обиждат.

— Обиждай ме, братко мой, защото аз го заслужавам, но чуй Словото Божие — отговаря кротко той.

Децата също му се присмиват; той търпеливо ги мъмри, опитва се да ги поучава или пък ги глези.

И ето че малко по малко враждебността и недоверието затихват, подигравките престават. „Бебешкия салон“ се изпълва с хора. Парите, които получава, Винсент раздава. Раздава времето си, енергията си на всички, които ги искат. Ходи по къщите, предлага услугите си на жените, помага им в кухненската работа или при прането. „Оставете ме да ви помогна, защото аз съм слуга“ — говори им той. Той е самото смирение, себеотрицание, подлага се на всякакви лишения. Малко хляб, ориз и меласа му стигат за храна. Повечето време ходи бос. Уверява г-жа Дени, която го упреква за това, че „обувките са твърде голям разкош за един Христов служител“. Та не е ли казал Бог: „Не носете нито кесия, нито торба, нито обувки?“ Винсент е станал ревностен служител на Оня, чийто апостол е, и следва буквално всичките Му наставления. Отначало много миньори са идвали да чуят проповедите му само за да изразят признателността си — било задето платил лекарствата на един, било задето е бавил децата на друг — и само затова са си дали труда да слязат чак до „Бебешкия салон“. Сега вече те идват по свое желание. Красноречието на Винсент си е все така тромаво. Той жестикулира като говори. Но умее да затрогне, да развълнува. И миньорите се поддават на обаянието на този човек, който, по думите на г-жа Дени, „не е човек като другите“.

Ала пастор Бонт, изглежда, не е толкова доволен. Той прави някои забележки на Винсент за начина, по който разбира апостолската си мисия; поведението на младия проповедник му се вижда доста непристойно. А освен това не бива да се смесват символите с действителността. „Малко по-спокойно, ако обичате!“ Винсент навежда глава, обещава, но не променя поведението си.

И как би могъл да го промени? Нима Исус не е заповядал всичко, което той върши? Пък и не биха ли накарали бедността, нищетата, които се ширят край него, всяко отзивчиво сърце да постъпва точно така, както постъпва той? Вярно е, че тези хора си имат мигове на веселие, свои местни празници, свои състезания по стрелба с лък, състезания за пушачи, свои танци и песни. Но тия мигове са кратки. Те не могат да накарат хората да забравят неволята си, еднообразното си и отрудено всекидневие. Не трябва ли именно той, мисионерът на Бога, да дава най-високия, най-убедителния пример? Как ще повярват на думите, които изричат устните му, ако той не е тяхно живо свидетелство? Той трябва да разтвори всички души за благата вест на Евангелието, да превърне в доброта натрупалата се в него горест.

Винсент обикаля. „Има само един грях — говори той, — да вършиш зло“, и както животните, така и хората имат право на милост. Винсент забранява на децата да измъчват майските бръмбари, прибира изоставени животни и се грижи за тях, купува птици, за да ги пуска на свобода. Един ден в градината на Дени намира една гъсеница, която пълзи по земята, и внимателно я оставя на безопасно място. О, Fioretti на Винсент ван Гог! Когато един миньор се намята с чувал, на който е напечатано „чупливо“, и тази дума се появява на гърба му, всички започнат да му се подиграват, а Винсент се опечалява и засяга. Какъв наивник! Хората се смеят на жалостивите му забележки. Ала ако Винсент е изпълнен със смирение и търпение, ако понякога го наляга безкрайна тъга, има и мигове, когато вътрешният огън го хвърля в екстатична възбуда; по време на една разразила се с ужасна сила буря хората го виждат да тича по полето и да се удивлява, целият вир-вода, на „това голямо чудо на Твореца“. Естествено някои жители на Вам го смятат за луд.

„Господи, Бог Исус също е бил луд“ — отговаря той.

Ненадейно в областта пламва тифусна епидемия. Тя поразява всички, млади и стари, жени и мъже. Остават само неколцина незасегнати. Но Винсент е на крака. Той се залавя с жар за този неочакван случай да утоли стремежа си към пълно себераздаване. Неуязвим, неуморим, изразходва силите си ден и нощ за болните, без да обръща внимание на опасността от зараза. Раздава и малкото дрехи, които са му останали, запазва за себе си само няколко дрипи. Не се храни вече, не спи. Бледен е и съвсем измършавял, но сияе, жадува за още по-големи жертви. Сега, когато бедствието поразява толкова много хора, когато толкова много хора, останали без надница, гинат в пълна нищета, има ли право той да продължава да пилее пари, да държи стая в приветлива къщичка? Опиянен от себеотрицание, той си сковава сам една барака в дъното на градината на Дени, спи там върху наръч слама. Мъката е по-добра от радостта. Мъката е очищение.

А милосърдието е Любов; човек трябва да прави всичко, за да помага на хората. Чувствуват ли най-после братята на Винсент оная могъща любов, която го тласка към тях? Влиянието му безспорно расте. Сега от него очакват едва ли не чудеса. Когато идва денят за повикване на военна служба чрез жребий, майките на новобранците питат суеверно тоя, когото сега почтително наричат „пастор Винсент“, да им посочи някой стих от Евангелието: може би този талисман ще избави сина им от тегобата на военната служба.

Ала когато вижда Винсент в колибата му, пастор Бонт, когото тези необуздани крайности, това налудничаво милосърдие хвърлят в смут, кипва от гняв. Винсент упорствува. За беда тъкмо по това време във Вам пристига на обиколка един инспектор на Комитета за евангелизация.

„Недопустими крайности на служебно усърдие“ — установява той. „Този млад човек — донася той на Комитета — не обладава качествата здрав разум и уравновесеност, необходими за добрия евангелист.“

Все по-зачестяващите упреци правят силно впечатление на г-жа Дени. Тя вече отдавна наблюдава с тревога лишенията, които си налага нейният наемател, и в недоволството си му натяква, че той вече „не живее като нормален човек“; тъй като нищо не помага, тя решава най-после да пише на родителите му в Етен. И тя също е майка и смята за свой дълг да извести пастора и жена му за живота, който води техният син. Докато те сигурно смятат, че той е удобно настанен при нея, този син се е лишил от всичко, не притежава вече нищо; когато му трябва риза, си стъкмява грубо някаква дреха от амбалажна хартия.

В Етен пасторът и жена му прочитат и препрочитат безмълвни писмото на г-жа Дени. Поклащат тъжно глава. Винсент отново е започнал с чудатостите си. Винаги все същото? Какво да сторят? Не остава друго, освен пасторът още веднъж да замине да смъмри големия хлапак, който явно е неспособен да живее като всички други хора.

Госпожа Дени не е излъгала: пристигнал ненадейно във Вам, пасторът заварва Винсент легнал в колибата си сред миньори, на които чете Евангелието. Вечер е. Една жалка лампа осветява сцената, откроява причудливи сенки, подчертава изпъкналостите на лицата, на тия съсредоточени фигури, а също и ужасната измършавялост на Винсент, мрачния пламък в очите му.

Угнетен, пасторът изчаква, докато четенето завърши. Когато миньорите се разотиват, той заявява на Винсент с каква болка го е заварил в тази мизерия. Нима иска да се погуби? Нима мисли, че постъпва с разум? Той ще привлече твърде малко хора към Христа, ако постъпва така безразсъдно. И мисионерът като пастора трябва да държи на своя сан, да съблюдава сдържаност, да пази достойнството си.

Мърморейки, Винсент тръгва подир баща си и се връща в стаята у г-жа Дени. Той обича баща си; нека баща му си замине спокоен. Но какво, какво да мисли той за всички тия укори, които непрестанно му отправят, които му отправя дори баща му, на когото така ревностно се е мъчил да подражава? Нима отново се е излъгал? След тифусната епидемия много по-рядко се чуват гласове, които го обвиняват, че е луд. Въпреки това, когато минава по улицата, все още някои се смеят подире му. Но това не е най-лошото. И пастор Бонт, и инспекторът на Комитета за евангелизация, всички са съгласни с баща му, че вярата му е извънмерна, че той трябва да обуздае стихийните пориви, които го увличат. И все пак луд ли е той, наистина луд ли е, задето иска вярата му да бъде безусловна? Ако Евангелието е истина, тогава никой не бива да го ограничава в нищо. Или Евангелието е истина и трябва да се следва безусловно, или… Или пък… Среден път няма. Да бъдеш християнин, не значи да се задоволиш с няколко дребни жеста, лишени от истинско значение. Трябва да се обвържеш всецяло, тялом и духом; тялом и духом да се обречеш и да се отдадеш, тялом и духом да се хвърлиш в разпалената жарава и да изгориш като факел. Само с цената на абсолютното себеотречение се постига абсолютното. Луд ли? Не е ли той последователен във вярата, която гори у него? Или тъкмо тази вяра го заблуждава? Лудост ли е да вярваш в силата на делата, сторени в името на спасението? Бог спасявал когото си поиска и проклинал когото си поиска — о, каква подигравка с вярата! Хората били прокълнати или избрани по рождение. „Който обича Бог, не бива да полага усилия Бог да го обича в замяна.“ Нима чрез устата на хората, които го осъждат, сам Бог изрича жестоките слова на проклятието? Нима всичко е безполезно, окаяно безполезно? Колкото и сурово да се самонаказва, за да получи изкупление, колкото и високо да възвестява любовта и вярата си, той, Винсент ван Гог, никога няма да заличи клеймото, с което е белязан още от рождение: нищетата няма да има край.

Накъде отиваш, Винсент ван Гог? Упорит, болен, изтерзан, той продължава своя път. През мрака към светлината. Трябва да слиза, още да слиза, за да стигне до дъното на човешката неволя, да се потопи в нощта на земята. Да не смесва символите с действителността — що за глупост? Символи, действителност, всичко се отъждествява и се слива с абсолютната същност. Най-нищите измежду хората са тия, които живеят в най-черните недра на земята. Винсент ще иде при тях. През април той слиза в шахтата „Маркас“ и цели шест часа обикаля от галерия на галерия на седемстотин метра дълбочина.

„Тази мина — пише той на брат си — има много лоша слава, защото много нещастия са ставали в нея било при слизане в галериите или при изкачване, било от задушаване или от експлозии на гризу, от подпочвени води или от срутване на стари галерии и пр. Мрачно място е и от пръв поглед всичко наоколо изглежда печално и зловещо. Повечето работници там са бледи и изпити от треска; изглеждат уморени и изтощени, посърнали и преждевременно състарени, а жените им са обикновено също тъй бледи и повехнали. Около рудника — жалки миньорски колиби и няколко изсъхнали дървета, съвсем почернели от дима, къпинови трънаци, купища смет и плява, планини от въглища и т.н. Марис — заключава Винсент — би направил чудесна картина тук.“

Посещението в рудника навежда Винсент и на други заключения. Той никога не си е представял, че мъките на черните миньори са толкова ужасни. На дъното на рудника той избухва в негодувание срещу онези, които заставят някои свои братя да работят при такива окаяни условия, които не се грижат за по-доброто проветряване на галериите, нито пък да направят достъпа до тях по-безопасен и сякаш нехаят за всичко, което би могло да облекчи и без това непосилната участ на миньорите. С твърда стъпка, треперещ от възмущение, „пастор Винсент“ отива в управлението на мината и настоява в името на братството, в името на елементарната справедливост да се направят неотложните подобрения, които повелява грижата за човека. От тях зависят здравето, а твърде често и животът на подземните работници. В канцелариите на дирекцията посрещат тези искания със смях и оскърбления. Винсент не отстъпва, горещи се. „Господин Винсент — сопват му се тогава, — ще ви затворим при лудите, ако не ни оставите на мира!“ При лудите: все същата дума се изпречва пред него и му се хили зловещо. При лудите, разбира се! Трябва да си луд, за да дръзнеш да искаш намаление на печалбите заради някакви съвсем нерентабилни нововъведения — само един луд може да се осмели да предлага промени в едно толкова доходоносно предприятие, защото от всеки 100 франка добити въглища, след като се приспаднат всички разходи, в джобовете на акционерите отиват 39,10 франка. В тези цифри се заключава цялата лудост на Винсент ван Гог.

Идвайки тук, в Боринаж, Винсент е попаднал в едно от местата, където се ражда съвременното общество, където се изграждат организациите, които със своето могъщество смазват човека. Хълмистата равнина, цялата потънала в сивота, мрачна и тъжна, с колибите от мръсни тухли, с купищата сгурия, е образ на съдбата на тия мъже и жени, които креят в умора и омерзение. Как да не се чувствува Винсент едно с тия мъже и жени? Тяхната злочестина е съзвучна с неговата злочестина. Те и той се срещат в страданието, еднакво прокълнати, еднакво изоставени. Никой, нищо не откликва на техните жалби. Те са сами, залутани в един безпощаден свят. Ниското нямо небе тегне над безмилостната равнина. Под оловносивото небе Винсент върви. Той се рови в себе си, разяждан от съмнения, тревожен, отчаян. По-остро от всякога съзнава ужасната си самота. Би ли могло да бъде другояче? Неговата жадуваща за абсолютното душа е чужда, удивително чужда на този свят, който, механизирайки се, се изпразва от съдържанието си, ожесточава се, става безпощаден и чудовищен. От този безчовечен свят го разделя бездна от горест, него, който само знае да мълви думи на любов, който е самото милосърдие, който може да поддържа с хората и нещата само дълбоки, братски, религиозни връзки, който е живо обвинение над този свят.

На 16 април става страшна експлозия на гризу в рудника „Аграп“ в съседното селце Фрамри. Няколко седмици само след тифусната епидемия настъпват отново мъка и траур. При експлозията са загинали няколко миньора. От рудника изваждат голям брой по-леко или по-тежко пострадали. За нещастие при мината няма лазарет, тъй като управата счита разходите по поддържането на подобна служба твърде високи. Претрупани от работа, лекарите бързат да дадат първа помощ на ония от ранените, които според тях могат да оцелеят. И Винсент е там, не би могъл да не бъде там. Той се появява винаги там, където се стовари нещастието, магнетически привлечен от бедата. И както обикновено се раздава, без да мисли за себе си: за да прави превръзки, раздира яростно малкото останало му бельо, купува олио и восък. За разлика от лекарите той се заема с най-тежко ранените миньори. Не разбира нищо от медицина. Той, Винсент, знае само да обича. С любов, обзет от дълбоко вълнение, се навежда над телата на обречените, изоставени мъже. Чува хриповете на умиращите. Какво може да стори неговата любов срещу злото на тоя свят? Какво може да стори той, Винсент, клетият луд. Как да спасява, как да лекува? С непохватно движение повдига главата на един ранен. Кръвта шурти от раните; цялото му чело е една рана. Човекът простенва, когато Винсент се докосва до него. Би ли могъл някой да погали с по-нежна ръка от Винсент това подуто, почерняло, окървавено лице? Лекарите са обявили ранения за загубен. Защо да се занимават повече с него? Но защо пък да не се занимаят още повече с него? Защо да не се посветят още повече, всецяло на хората? Винсент накарва да пренесат миньора в неговата колиба. Остава край него, бди над него ден след ден, нощ след нощ. Науката е обрекла този човек на смърт, но любовта, отчаяната любов на Винсент ван Гог не го е обрекла! Този човек трябва да живее! И бавно, ден след ден, нощ след нощ, седмица след седмица, раните се затварят, миньорът се съвзема.

„Пред този човек с белези от рани на челото — казва Винсент — ми се привидя сякаш възкръсналият Христос!“

Винсент ликува. Той е създал една първа творба, своята първа творба, една от ония творби, каквито ги иска Христос, този „художник по-велик от всички художници,“ който, „пренебрегвайки мрамора, глината и баграта, е работил с живата плът“. Винсент е победил. Любовта винаги побеждава.

Да, любовта винаги побеждава. „Изкуфяло дрънкало“ — изръмжава някакъв алкохолик, ранен при злополука в мината „Маркас“, когато вижда, че „пастор Винсент“ влиза в къщата му, за да му предложи помощта и любовта си. Тоя човек знае цял куп попръжни и не си поплюва да обсипе Винсент с тях. Ала любовта винаги побеждава. Винсент е спечелил за вярата невярващия.

Какво не би сторил Винсент, ако не беше така трагично предоставен на самотата и слабостта си? Той чувствува, че около него се надига враждебна вълна. Комитетът за евангелизация не го оставя на мира, пращат му пастор Рошдийо, за да го приучи, както казва г-жа Бонт, на „по-правилно отношение към нещата“. Заплашват го, че няма да подновят назначението му, ако продължава да се държи така, ако позори религията, ако превръща поверената му мисия в постоянен скандал. Винсент знае, че е осъден. Но следва своя път. Ще върви по пътя си докрай, какъвто и да е изходът от тази безнадеждна борба. Той не е от хората, които имат нужда от надежда, за да действуват, от успехи, за да постоянствуват. Той е от тия, които знаят отнапред, че ще бъдат победени, но не се предават и вървят напред. Той е от племето на бунтовниците.

Може би той си е позволил да говори такива думи пред миньорите. Тифът, експлозиите на гризу са причинили толкова страдания, безгрижието и егоизмът на господарите на мината са толкова нагли, че миньорите наистина обявяват стачка. Може би думите на Винсент, който окончателно е спечелил сърцата на миньорите, не са съвсем непричастни в това решение. Така или иначе изглежда, че той е най-малкото тайният вдъхновител на стачката. Той организира подписки за подпомагане на стачниците, противопоставя се на минната управа. Но в същото време проповядва пред стачниците, които крещят и размахват юмруци, за благостта и силата на любовта. Възпира ги да не подпалят рудника.

„Да няма насилие — говори той. — Запазете човешкото си достойнство, защото жестокостта убива всичко добро у човека.“ Нищо не би могло да пресуши извора на сърцето му. Трябва да се бори, да се бори докрай. И все пак утре миньорите ще започнат отново работа. А той, какво ще прави утре той… Винсент знае, че е победен, изоставен като миньорите в дъното на мината, както бе изоставен от лекарите раненият, когото той спаси. Той е сам, сам със своята неугасима любов, която го изгаря, с тази всепоглъщаща горест, която никога няма да затихне. Къде да отиде? Какво да прави? Как да надвие съпротивата на Нещата? Нима му е отредено да се блъска о тях до последния си дъх? Понякога взема вечер на коленете си един от синовете на Дени. Полугласно, със сълзи на очи, се изповядва на детето.

„Моето момче — говори той, — откакто съм на тоя свят, се чувствувам като в затвор. Всички ме смятат за излишен човек. И все пак — добавя през сълзи — аз мога да направя нещо. Знам, че съм роден да направя нещо, което никой, освен мене, не може да направи. Но какво, какво е то? Все не мога да го открия.“

Между проповедите Винсент рисува, за да изрази мъката на хората, която никой не иска да види, към която никой няма милост.

* * *

Новината тутакси са разнася във Вам: „господата“ от Брюксел са отнели мисията на Винсент, като са се обосновали с това, че му липсва дар слово. Той ще напусне този край. Хората плачат.

„Никога вече хората няма да имат такъв приятел“ — жалят се те.^[4]

„Пастор Винсент“ стяга багажа си. А багажът му се събира в една носна кърпа, завързана на възел. В един рисувателен блок е напъхал скиците си. Тази нощ ще замине за Брюксел, пеша, защото няма пари, бос, защото всичко е раздал. Той е бледен, мършав, потиснат от неизказана тъга. Шестмесечният пост, безпределната всеотдайност са набраздили и огрубили лицето му.

Ето и вечерта. Винсент отива да се сбогува с пастор Бонт. Потропва на вратата, прекрачва прага. Навежда глава… На думите на пастора отговаря уморен.

— Никой не ме разбра. Вземат ме за луд, понеже искам да бъда истински християнин. Гонят ме като куче и казват, че правя скандал, защото се опитвам да облекча мъката на нещастниците. Не зная какво ще правя сега — въздиша той. — Може би вие сте прави и аз съм излишен и безделник на тая земя.

Пастор Бонт мълчи. Той гледа този човек там, пред него, окаян, смазан, гледа тия рижави коси, които светят като петно в сянката, тия очи, които блестят напрегнато. Може би за пръв път пастор Бонт вижда Винсент ван Гог.

Винсент не се застоява дълго. Предстои му толкова много път. Още толкова много път! Хванал рисувателния блок под мишница, нарамил малкия си вързоп, той напуска пастора, потъва в нощта по пътя за Брюксел. Подир него децата викат: „Луд! Луд!“ Такива викове отекват винаги по стъпките на победените.

Пастор Бонт сухо смъмря децата да мълчат. Прибира се в къщи, сяда замислен. За какво мисли той? Дали си спомня за някои слова на Евангелието? За думите на Исус: „Вървете, пращам ви като агнета сред вълци“? Какъв е този човек, който неговата църква прогони? Кой е той? Ала има върхове, които бедният пастор на едно бедно селце не може да измери…

Внезапно пастор Бонт се изтръгва от мълчанието си.

— Ние го смятахме за луд — промълвя той на жена си с леко треперещ глас… — Смятахме го за луд, а той може би беше светец.