Анри Перюшо
Животът на Ван Гог (5)

III.
Изгнанието

Alone, alone, all, all alone,

Alone on a wide, wide sea!

And never a saint took a pity on

My soul in agony.

Coleridge, „The Rime of the Ancient Mariner“, IV^[1]

В Хелвойрт, след веселите писма през последните месеци, пасторът и жена му са очаквали да видят сина си възторжен и чертаещ планове за бъдещето. Но посрещат някогашния Винсент, затворения в себе си момък с мрачен и суров поглед. Отминали са дните на безгрижно щастие. Небето отново е потъмняло.

Винсент не говори. Той е наранен в живеца на съществото си. Родителите му се мъчат да го утешават, но какво могат да помогнат техните думи, техните жалки, безсмислени думи на това същество, което е било така лудешки въодушевено, пяло е от радост и е викало от щастие, а сега сънят внезапно се е пръснал като сапунен мехур? „Всичко ще мине“, „времето лекува всичко“: лесно се досещаме с какви банални думи се опитват да възвърнат покоя и някаква усмивка на това изтерзано лице. Съкрушен, Винсент не отговаря, затваря се в стаята си, пуши непрекъснато. Думи, книжни думи! Той е обичал, обича с безпределна страст. Отдал се е тялом и духом на своята любов и ето че всичко е пропаднало, смехът на любимата девойка всичко е опустошил и унищожил. Възможно ли е, след като е изпитал такова щастие, да потъне сега в такова отчаяние? Да се примири, да свикне, да потуши мъката си с дребни и нелепи грижи, с незначителни мисли? Измама и подлост. Защо Урсула го отблъсна така? Какво недостойно има у него? Самият той ли? Работата му ли? Или този твърде скромен, твърде посредствен живот, който в своето чистосърдечие бе дръзнал да ѝ предложи? О, този неин смях! Как кънти този смях! Отново се връща нощта, студената нощ, която тегне върху раменете на самотника с цялото бреме на неотвратимостта.

Затворил се в стаята си, Винсент пуши лулата си и рисува.

Пасторът и жена му следят с мъка големия си злощастен син, когато се появи в къщата. Дните минават, директорът на фирмата в Лондон вика Винсент. Той ще се върне. Родителите му са неспокойни. Страхуват се да не би да стори нещо безразсъдно, питат се дали е разумно да го оставят да се върне сам в Лондон. Най-голямата му сестра Ана ще го придружи. Може би нейното присъствие ще го поуспокои.

* * *

В Лондон Винсент и Ана се настаняват далеч от пансиона Лойер, на Кенсингтън Ню Роуд. Винсент отново поема работата си в галерията. Без желание. Няма го вече добрия чиновник от миналото. Шефовете на фирмата не са вече така доволни от него. Той е начумерен, раздразнителен. Продължава все тъй да предъвква безкрайно мислите си както в Хелвойрт. С много мъки Ана го възпира да не се види с Урсула. Той вече почти не пише на домашните си. Угриженият пастор уведомява за всичко брат си Винсент. И чичо Сент се намесва, съобщава на директора на галерията за злополучния роман на неговия служител. Чак тогава всичко става ясно — и промяната в настроението, и неприязненото отношение към клиентите! Няма нищо по-лесно от това, да се оправят нещата. Достатъчно е да изпратят Винсент в Париж. Няколко седмици във веселия Париж, в града на удоволствията, и всичко ще се забрави. Малката му сърдечна мъка бързо ще премине, той отново ще стане образцовият служител от миналото.

През октомври Винсент заминава за Париж в централата на фирмата „Гупил“; сестра му се връща в Хелвойрт. Винсент е сам в Париж, сам в града на удоволствията, който е също така и преди всичко град на изкуствата. У фотографа Надар неколцина осмивани художници — Сезан, Моне, Реноар, Дега… — са устроили тази година първата си колективна изложба. Тя е предизвикала всеобщо негодувание. Тъй като едно от окачените платна (на Моне) е носело наименованието „Импресия: Изгрев-слънце“, твърде известният художествен критик Луи Льороа нарекъл на подбив тези живописци „импресионисти“ — и името им останало.

Винсент ван Гог обаче не го занимават нито изкуството, нито удоволствията. Той е сам със себе си, оставен сам на своята невъзвратимо самотна мъка. Нито една приятелска ръка! И къде да подириш помощ? Той е сам. Отсъствуващ духом от този град, който не би могъл повече от който и да било друг град да му помогне, смутен, объркан, той се измъчва с всевъзможни въпроси. Не е искал нищо друго, освен да обича, да обича ненаситно, но са отблъснали обичта, която струи от него, всичката му жизненост, която кипи и напира навън. Искал е само да дава, да даде любовта си, да даде щастие, да даде радост, сам да се отдаде безумно, но ето че само с един жест, със смях — о, как злокобно бе прокънтял този смях! — се подиграха с всичко, което бе искал да даде. Отблъснаха го, отритнаха го. Любовта на Винсент няма стойност. Защо? Какво е сторил, за да претърпи този провал? Виновен ли е в нещо? Той влиза в храмовете, търси отговор на въпросите, които го терзаят, търси някаква опора срещу тежките съмнения, които го притискат и го разкъсват. Не, невъзможно е да го отблъснат така. Има тук някакво недоразумение.

Ненадейно Винсент заминава за Лондон. Той трябва да види Урсула. Уви! Вратата на Урсула не се отваря. Урсула отказва да види Винсент.

Коледа. Английската Коледа. Празнични улици. Весели светлинки блещукат в мъглата. Винсент е сам сред тия хора, които се веселят, вън от тия хора, вън от всичко, низвергнат от този свят.

Какво да прави? В галерията на Саутъмптън Стрийт той не е станал добрият служител от миналото, съвсем не. Да продава гравюри и картини със съмнителна стойност — не е ли това най-жалкото съществуване? Нали заради неговата посредственост го е отпратила Урсула? Та каква може да бъде любовта на един дребен продавач? Ето какво си е казала Урсула. За нея той е бил някакъв невзрачен човечец. И това е истина, та какъв е този живот, в който крее той? Но какво да направи, боже мой, какво да направи? Винсент чете без отдих — Библията, Дикенс, Карлайл, Рьонан… Обикаля църквите. Как да се изтръгне от това съществуване, да се изкупи, да се пречисти? Той жадува за някаква истина, която да го просветли и да го спаси.

Чичо Сент, който издалече следи неизменно своя племенник, се заема да издействува окончателното му преместване в Париж, смятайки навярно, че тази промяна наистина е необходима за душевното му здраве. Винсент получава нареждане да напусне Лондон през май. Той роптае. Преди да замине, в едно писмо до Тео преписва изцяло няколко мисли на Рьонан, които са го поразили:

„Ако искаме да направим нещо на този свят, трябва да умрем за самите себе си. Народ, който става носител на една религиозна идея, няма вече друго отечество, освен тази идея. Човек не живее тук долу, на земята, само за да бъде щастлив, нито пък е тук само за да бъде просто порядъчен. Той е тук, за да осъществи големи дела за обществото, за да постигне душевно благородство и да надмогне пошлостта, в която тъне съществуванието на почти всички хора.“

Винсент не забравя Урсула. Как би могъл да я забрави? Ала стихийната страст, която бушува у него и която отказът на Урсула е задушил, изведнъж го повлича неудържимо към вярата му в Бога от детските години. Той наема в Монмартър стая, „гледаща към градинка, обрасла с бръшлян и дива лоза“. Щом свърши работа в галерията, бърза да се прибере в стаята си. Там прекарва часове наред заедно с един друг служител от галерията, осемнадесетгодишния англичанин Хари Гледуел, с когото се е сприятелил, за да му чете на глас и да коментира пасажи от Библията. Голямата черна книга от Зюндерт се е озовала сякаш от само себе си на масата му. Неговите писма до брат му, писма на по-големия до по-малкия, звучат като истински проповеди:

„Знам добре, че си достигнал вече разумната възраст — му пише например той. — Все пак пази се да не вярваш, че всичко е добро, научи се сам да преценяваш разликата между това, което е относително добро и което е лошо, и нека това чувство ти сочи правия път, защото ние имаме нужда Бог да ни води.“

Неделен ден Винсент отива в католическия храм или в англиканската църква, или и в двете, и пее химни. Слуша с пламенно внимание проповеди. „Всички неща служат за благото на тия, които обичат Бога“ на тази тема говори един ден пастор Берние. „Беше хубаво и внушително“ — пише затрогнат Винсент на Тео. Религиозната екзалтация уталожва любовната му мъка. Той няма да бъде прокълнат. Изтръгнал се е от самотата. В храма, в църквата, в молитвения дом присъствува Бог, присъствуват хората. Там има топлина. Там не е принуден да разговаря сам със себе си, да се среща с нощта в себе си, окаян и изоставен на глухия ромон в глъбините на душата. Животът отново става ясен, подреден, спокоен. Всички неща служат за благото на тия, които обичат Бога. Достатъчно е да вдигнеш горестни ръце към християнския Бог, да запалиш огъня на любовта и да изгориш в него, за да се пречистиш и спасиш.

Винсент се отдава всецяло на това обожание. По това време Монмартър със своите градини, зеленина и мелници е още Монмартър селски, сравнително слабо заселен^[2] и доста тих. Винсент въобще не го вижда. Без да гледа наоколо си, той слиза или се изкачва по наклонените улички на хълма, тъй живописни и гъмжащи сред живота на простолюдието. Не вижда нищо или почти нищо от Монмартър, нито пък от Париж. Вярно е, изкуството продължава да го привлича. Посещава ретроспективната изложба на Коро — художникът е починал тази година, — посещава Лувър, Люксембург, Салона и покрива стените на стаята си с гравюри, репродукции от творби на Коро, Миле, Филип дьо Шампен, Бонингтън, Рьойсдал, Рембранд. Ала новата му страст направлява и вкуса му. Най-важната творба в тази декорация е „Четене на Библията“ от Рембранд. „Това е нещо, което те кара да се замислиш“ — уверява с трогателна убеденост Винсент и цитира словата от Евангелието: „Истина ви казвам, там, където се съберат двамина или трима в мое име, аз съм сред тях.“ Винсент гори. Той е същество на вярата, същество на огъня. Обожавал е Урсула. Обожавал е природата. Обожавал е изкуството. Сега обожава Бог.

„Чувството, дори много тънкото чувство за красотите на природата не е едно и също с религиозното чувство“ — възвестява той в едно писмо до Тео, но веднага добавя, разколебан от неувереност, разтърсван, тласкан във всички посоки от вълните на любовта, които прииждат и се отдръпват у него, кипят и изригват с вулканична сила: „Макар да смятам, че има връзка между двете.“ Той ненаситно гледа картини, но и ненаситно чете. Чете Хайне, чете Кийтс, Лонгфелоу, Юго. Чете Джордж Елиът. „Сцени от свещеническия живот“ от Джордж Елиът е за него в литературата това, което в живописта е „Четене на Библията“ Рембранд. Той би могъл да повтори думите на г-жа Карлайл, която казала, след като прочела „Адам Бийд“ от Джордж Елиът: „Пробудих се за милосърдие към целия човешки род.“ Винсент страда и се разтапя в смътно съчувствие към всичко страдащо. Милосърдието е любов, caritas^[3] е върховната форма на любовта. Родено от измамена любов, неговото страдание не може да стори друго, освен да се превърне в още по-голяма любов. Винсент превежда молитвени химни, отдава се на благочестие. През септември съобщава на брат си, че ще се раздели с всичките си книги от Мишле, Рьонан — тия агностици. „Направи и ти същото“ — съветва го той. В началото на октомври отново настоява, пита Тео дали наистина е изхвърлил тия книги, които би трябвало да бъдат забранени в името на любовта към Бога.

„Онази страница от Мишле за «Женският портрет» на Филип дьо Щампен все пак не бива да се забравя — добавя той, — а не забравяй и Рьонан. Но въпреки това махни ги…“

Той е писал на Тео:

„Търси светлината и свободата и не затъвай твърде дълбоко в калта на този свят!“

Калта на този свят, що се отнася до него, е галерията, където е принуден да отива всяка сутрин.

Господата Бусо и Валадон, зетьове на Адолф Гупил, който е основал галерията преди петдесетина години, са го наследили като шефове на предприятието. Те държат три магазина — на площада на Операта №2, на булевард Монмартър 19 и на улица Шаптал 9. Винсент работи в третия магазин, огромно и разкошно обзаведено помещение. Блестящ кристален полилей виси от тавана над мек диван, на който клиентите, посещаващи изисканата галерия, могат да си почиват, любувайки се на творбите, които покриват стените, поставени в претрупани с позлата рамки. Тук са окачени произведения на повечето от тачените в момента майстори — Жан-Жак Енер, Жул Льофебър, Александър Кабанел, Жозеф Бона̀, — важни господа в рединготи, благопристойни голи тела, героически сцени, изписани в ателиетата, подсладени изящества, зализани и облизани с изтънчена четка. Те са образ на един свят, който с престорена усмивка и лицемерно благонравие се мъчи да прикрива пороците и мерзостите си. Винсент инстинктивно се отвращава от този свят. В цялата условна показност той долавя липсата на правда. С изострените си нерви болезнено усеща отсъствието на всякаква душа в тях. Той, измъчваният от неутолима жажда, изгарящият от необуздан стремеж към абсолютното, е принуден да продава тия пошли произведенийца, за да може да живее. Той надига глава, бунтува се.

— Какво искате? Това е модата! — му е казал един от неговите колеги.

Модата! Суетното самодоволство, глупостта на дамичките и господата, които посещават галерията, го дразнят до немай-къде. Винсент ги обслужва с неприкривана неприязън, ако не се нахвърля направо върху тях. Една докачена дама го нарича „холандски селяндур“. Изгубил търпение, неспособен да се сдържа повече, той заявява на шефовете си, че „търговията с художествени произведения е само форма на организирана кражба“.

Не ще и дума, че господа Бусо и Валадон са крайно недоволни от този противен служител. Пишат в Холандия, за да се оплачат от него; той наистина си позволява неуместни волности спрямо клиентите. Винсент от своя страна също се оплаква. Когато идва декември, не изтърпява повече и без да предупреди когото и да било, напуска Париж и пристига в Холандия за коледните празници.

Баща му току-що е сменил още веднъж енорията си. Назначен е пастор в едно малко село край Бреда — Етен. И това преместване не означава никакво повишение. Пасторът, чиято годишна заплата не надминава осемстотин гулдена (Винсент получава над хиляда), си е все тъй беден и горещо желае да осигури бъдещето на децата си. Това е най-голямата му грижа. Но не по-малко се тревожи той, като вижда сина си тъй объркан. Екзалтираният мистицизъм на Винсент го озадачава; в едно писмо той му припомня историята на Икар, който загубил крилете си в желанието си да се издигне до слънцето. Той пише на Тео: „Винсент трябва да бъде щастлив! Може би е нужно да му се намери друга работа.“

Бягството на Винсент не трае дълго. В първите дни на януари 1876 г. той се връща в Париж. Господа Бусо и Валадон посрещат хладно тоя чиновник, който въпреки недостатъците си им е липсвал особено много по време на коледните продажби.

„Когато се видях с г. Бусо, запитах го дали е съгласен да остана и тази година в тяхната фирма, като предполагах, че той няма в какво по-сериозно да ме упрекне — пише смутен Винсент на Тео на 10 януари. — Изглежда обаче, че случаят не е такъв, и той се хвана за думите ми, като ми заяви, че мога да напусна от 1 април и да благодаря на Бога за всичко, което съм научил в тяхното предприятие.“

Винсент е объркан. Той е ненавиждал работата си; начинът, по който е изпълнявал служебните си задължения, е трябвало неизбежно да доведе до скъсване с работодателите му. Но както преди две години не бе прозрял кокетниченето и лекомислието на Урсула, така и през тези месеци той не си е давал сметка за естествените последици от своето поведение; уволнението му го изненадва и покрусява. Нов провал. Той е обладан от неудържима любов, но тъкмо тази любов го отделя от другите хора, прави го саможивец. Още веднъж са го отхвърлили. На 1 април ще напусне галерията, отново ще тръгне сам по суровия път на своето бъдеще. Накъде води той? Към какви хоризонти? Винсент не знае как да се държи в този свят, в който броди опипом като слепец. Знае само, че е отритнат от този свят, чувствува смътно, че там няма място за него. Знае също, знае най-вече, че семейството му е отчаяно от него. Чичо Сент е заявил разярен, че няма повече да се занимава със своя племенник. Как да изкупи вината си? Той мисли за баща си, чийто толкова порядъчен, толкова достоен живот би трябвало да му служи за пример. Мисли си с болка за тоя баща, чиито надежди е измамил, когото е разочаровал, на когото причинява постоянни главоболия, докато другите братя и сестри му носят само радост. Измъчва се от непоносими угризения, че е такъв, какъвто е. Огъва се под кръста си и се обвинява в слабост, защото този кръст му се вижда твърде тежък. Урсула не го иска, не го иска и светът. Кой е той? Какво е това у него, което се изпречва и пред най-малката сполука, към която си позволява да се стреми, какъв таен порок, какъв грях има да изкупва? Да бъдеш вече почти на двадесет и три години и да си все още хлапак, люшкан насам-натам, неспособен да намери равновесие, обречен винаги да се проваля! Какво да стори, Господи!

Баща му го съветва да си намери работа в някой музей. Тео пък твърди, че би сторил добре да се посвети на живописта, след като показва такава жива наклонност към нея и такива очевидни заложби. Не! Не! — повтаря упорито Винсент. Той няма да стане художник. Няма право да се плъзне по лекия път. Напротив, трябва да се изкупи, да докаже, че всичките добрини, които са му сторили, не са прахосани по някакъв непрокопсаник. Светът го обвинява, като го отхвърля. Той трябва да надмогне себе си, да поправи грешките си и да заслужи най-после уважение. Всичките му неуспехи се дължат на собствените му слабости и на посредствеността му. Той ще се поправи, ще се постарае да стане по-добър. Ще плати за грешките си. И започва да търси работа, чете обявленията в английските вестници, отговаря на някои от тях.

В началото на април Винсент пристига в Етен. Той няма да се застои дълго там. Няма да тежи на родителите си, които вече са направили толкова много за него. Грижите и вниманието на баща му и майка му, разчувствувани от настойчивите писма на Тео, засилват още повече угризенията му, вместо да го успокоят. В отговор на едно негово писмо директорът на един пансион в Ремсгейт, английският пастор Стоукс, му предлага служба като учител срещу храна и квартира, Винсент ще се върне Англия.

Отново ще види Урсула и може би…

Той заминава.

На 16 април пристига в Ремсгейт, градец на морския бряг при устието на Темза, в графство Кент. Тутакси пише на домашните си за своето пътуване и го описва като човек, когото природните гледки дълбоко вълнуват и който е особено отзивчив към цветовите впечатления.

„На другия ден сутринта взех от Харуич влака за Лондон. Дълго гледах черните ниви, зелените ливади, овцете и агнетата в утринната светлосянка. Тук-там някой къпинов храст или няколко стройни дъба с тъмен клонак, с покрити от мъх стебла. А над всичко това — здрачно синьо небе, където все още блещукаха няколко звезди; на хоризонта — ивица сиви облаци. Преди да се подаде слънцето, чух чучулига. И после, съвсем близо до последната гара пред Лондон, слънцето изгря. Ивицата сиви облаци се беше разнесла и там беше слънцето, тъй просто, тъй голямо, истинско великденско слънце. Тревата искреше от росата и нощния скреж… Когато пристигнах в Лондон, трябваше да загубя два часа да чакам влака за Ремсгейт. Пътят трае четири часа и половина и не е неприятен. Прекосява се например един хълмист край. Подножието на хълмовете е обрасло с хилава трева, а върховете — с дъбови гори. Панорамата напомня нашите дюни. Между хълмовете се гушеше селце, чиято църква беше покрита с бръшлян, както и повечето къщи. Градините преливаха от цветя, небето беше светлосиньо, с няколко сиви и бели облака.“

Винсент много е чел Дикенс. Като влиза в старата къща от сиви тухли, обрасла с рози и повет, където пастор Стоукс е настанил училището си, той се чувствува там не по-чужд, отколкото би се почувствувал един Дейвид Копърфилд: новият декор на живота му сякаш е взет от романа на Дикенс. Пастор Стоукс е кръглолик. Облечен винаги в черно, висок, мършав, с набраздени от дълбоки бръчки лице, с цвят на стара дървена статуя — така го описва Винсент, — вечер той се превръща в истински призрак. Числи се към нисшето англиканско духовенство и средствата му са крайно оскъдни. Затова му е и доста трудно да прехранва многобройното си семейство, за чието домакинство се грижи жена му — безлична и кротка. Училището му едва крета. Учениците си той набира от най-бедните лондонски квартали. Има двадесет и четирима пансионери от десет до четиринадесет години, бледи, хилави, чиито къси сетрета, панталони и високи шапки им придават още по-жалък вид. На Винсент му става тъжно, като ги гледа неделя следобед да играят в тези си одеяния на прескочи магаре.

Учениците на пастор Стоукс си лягат вечер в осем часа, а сутрин стават в шест. Винсент не живее в пансиона. Заедно с един репетитор от училището, седемнадесетгодишен момък, той се е настанил в една съседна къща, където обитава малка стаичка. „Няколко гравюри на стената ще ми свършат добра работа“ — пише той.

Винсент наблюдава света около себе си, кедрите в градината, каменните вълноломи, които обграждат пристанището. В писмата си пъха стръкчета водорасли. Понякога извежда учените си на разходка покрай брега. А тези ученици, на които постоянното недояждане не е спомогнало много за развитието на умствените способности и които поради болнавостта си не са кой знае колко палави, не му причиняват никакви главоболия, макар че му дават и твърде малко от удовлетворението, което е в правото си да очаква един учител. Истина е, че Винсент не се проявява като блестящ учител. Той преподава „по малко от всичко“, френски, немски, смятане, правопис… Ала много повече предпочита да занимава учениците си, като им разказва — пред гледката на морето, което вижда през прозореца — за Брабант и неговата природа, или като им разправя приказки от Андерсен или някой роман от Еркман-Шатриан. Един ден отива пеш от Ремсгейт до Лондон и се отбива в Кентърбъри, където катедралата го изпълва с възхита; през нощта преспива на брега на едно блато.

Дали по време на този излет Винсент е научил, че Урсула се е омъжила? Той не отронва повече дума за нея и мълчи. Провалът му в любовта е окончателен. Той няма да види повече „ангела с дечицата“.

Колко много липсват на живота му устрем и порив! Впрочем не му ли е твърде тясно в този мъничък свят, където е попаднал? Училищната дисциплина, редовното и еднообразно повторение на все същите задължения в едни и същи часове противоречат на природата му и му тежат. Той се измъчва, не смогва да се приспособи към това твърде точно и веднъж завинаги установено разпределение на времето. Но не се бунтува. С болезнено примирение предъвква в английската мъгла тъжните си мисли. Това мъгляво сияние, в което се смекчават очертанията на хора и вещи, го връща към себе си и към горестта на сърцето. На масата му наред с Библията сега лежи книгата „Надгробни слова“ от Босюе. С течение на времето тонът на писмата му до Тео се е променил. Винсент е претърпял твърде много разочарования за да може още да се изстъпва като по-големия. Навън вали. Светлините на уличните фенери се отразяват в мокрите улици. Понякога, когато учениците вдигат много шум, за наказание ги оставят без хляб и чай и ги пращат да си легнат.

„Ако можехте да ги видите тогава как стоят облегнати на прозореца — казва Винсент, — щяхте да наблюдавате картина на дълбока меланхолия.“

Меланхолията на тази страна пронизва цялото му същество. Тя е съзвучна с тона на собствените му мисли, подхранва неясните му стремления. Дикенс и Джордж Елиът със своите хуманитарни страници подклаждат това мрачно смирение, в което се преплитат набожност и състрадание.

„В големите градове — пише Винсент на Тео — хората чувствуват естествена потребност от религия. Много работници и чиновници са имали хубаво набожно детство. Вярно е, че животът в града понякога пресушава the early dew of morning^[4], но все пак копнежът по the old, old story^[5] си остава, защото това, което се е напластило дълбоко в сърцето, не се променя никога. В една от книгите си Елиът описва живота на фабричните работници, които са образували малка религиозна община и се събират на богослужение в една църквица на «Лантерн Ярд». И тя казва, че това е царството небесно на земята, ни повече, ни по-малко… Трогателно е да гледаш как тия хиляди хора се тълпят да слушат проповедниците.“

През юни пастор Стоукс премества училището си в едно от предградията на Лондон, в Айлуърт на брега на Темза. Той е решил да преустрои и разшири учебното си заведение. Навярно за вземането на това решение са повлияли належащи материални съображения. Месечните такси едва-едва постъпват. Родителите на учениците са повечето дребни занаятчии и продавачи, които държат дюкянчета из бедняшките улички на Уайтчапъл и са винаги малко или много притиснати от падежи и дългове. Изпращат децата си при пастор Стоукс, защото няма къде другаде да ги пратят. Когато парите не идват, пастор Стоукс тръгва сам да обикаля хората; не успее ли да измъкне от тях нито едно пени, решава да им върне децата, уморен от напразните си усилия. Този път пастор Стоукс натоварва Винсент с неблагодарната задача да обикаля родителите.

И ето Винсент тръгва за Лондон, кръстосва мизерните улици на Ийст Енд на лов за неплатени месечни такси, лута се из струпаните една връз друга ниски, сиви къщи, из лабиринта от мръсни улички, който се простира покрай доковете и гъмжи от бедняци. От книгите Винсент знае за съществуването на тези обезправени квартали; Дикенс ги е описал. Ала живото зрелище на нищетата го поразява много по-силно от викторианските романи, в които хуморът, поезията на всекидневието озаряват от време на време всичко това с някоя усмивка, с блясък на позлата. Тук, сред голата, неподправена действителност, лишена от обаянието на изкуството, никога няма усмивки. Винсент върви. Тропа по вратите на вехтошари, на кърпачи и месари, продаващи месо, което никой в Лондон не е искал да купи. Стъписани от посещението му, някои родители плащат закъснелите такси на децата си. Пастор Стоукс го поздравява.

Но няма да го поздравява дълго.

При втората обиколка Винсент не успява да събере нито шилинг. Той мисли не толкова за възложената му задача, колкото за мизерията, която се шири навред пред очите му. Разчувствува се от лъжливите или достоверни истории, с които длъжниците на пастор Стоукс се опитват да омилостивят сърцето му, за да отложат плащането. А това им се удава лесно. Винсент слуша с готовност всички приказки, обзет от безкрайна жалост при вида ни окаяните slums^[6], на тия зловонни дупки, където няма ни въздух, ни вода, където не прониква светлина, където креят дрипави обитатели, натъпкани по седем-осем в една стая. Препъва се в купищата мръсотия, които задръстват хлъзгавите улички без канализация. Застоява се дълго в тази клоака. „Е, повярвахте ли сега в ада?“ — запитал Карлайл веднъж Емерсън, след като го завел в Уайтчапъл. Болести, треска, пиянство, разврат царят по тия места на разруха, където викторианското общество е захвърлило своите парии.^[7] Във вонещите бордеи, така наречените lodging-houses^[8], спят върху слама или дрипи нещастници, които нямат и три шилинга дори, за да наемат някоя дупка за една седмица. Най-нуждаещите се биват въдворявани в work-houses^[9], мрачни зандани, които човек трудно може да си представи: „Изобретение, просто като всички велики изобретения — забелязва Карлайл с горчив смях. — Колкото повече мизерствуват бедняците, толкова повече намалява броят им. Тази тайна е известна на всички изтребвачи на плъхове. Един по-бърз метод е да се употребява арсеник.“ Боже мой, боже мой, какво са направили от човека! Винсент върви, върви. Страданието на тези същества откликва в собственото му страдание, той го чувствува като свое. Това, което го вълнува, е нещо много повече от съчувствие; то е могъщо чувство на симпатия в истинския и най-силен смисъл на думата, чувство, което го залива с вълните си и го разтърсва до дън душа. Унижен, нещастен, той се чувствува равен с най-нещастните, най-унижените от всички хора. Спомня си за своя баща, за словата, които баща му е призван да възвестява: „Истина ви казвам, митарите и блудниците ще влязат преди вас в царството небесно.“ Стиховете на Евангелието отекват като зов в тази разбунена душа, която гладува и жадува за изкупление. Тя знае само да обича, тази покрусена душа, за която всичко е живот, всичко е повод за дълбоко вчепкване в същността на нещата и хората. Никой не иска любовта на Винсент. Винсент ще я даде на тия обезправени, към които го тласкат и нищетата, която е общ техен дял, и техен, и негов — и пречупените любовни пориви, и религиозната му вяра. Ще им говори с думите на надеждата. Ще прави като баща си.

Когато се връща в Айлуърт при нетърпеливо очакващия го пастор Стоукс, Винсент, потресен от неволите, които е срещнал, му разказва за покъртителните си скитания из Уайтчапъл. Но пастор Стоукс има само една мисъл: а парите? Колко пари е успял да събере Винсент? Винсент му разправя за затрудненията на тоя или оня. О, те са за оплакване! Пастор Стоукс постоянно го прекъсва: а парите? Колко пари носи Винсент? Какъв окаян живот, каква ужасна злочестина! Боже мой, боже мой, какво са направили от човека? Пастор Стоукс настоява: а парите? Винсент не носи пари. Нима може да се искат пари от тия несретници? Какво, не носи пари ли? Пастор Стоукс избухва. Добре, много добре, щом е така, младият некадърен учител ще бъде изгонен още начаса.

Какво значение има за Винсент, че ще го уволнят? Отсега нататък той ще се отдаде всецяло на новата мисия, която бушуващата у него страст е открила, за да намери отдушник. Да стане художник, както му желае Тео? Винсент е твърде обременен от угризения, за да следва само влеченията и удоволствието си. „Не позволявай да бъда син, от когото се срамуват“ — мълви той. Той трябва да се самонакаже, да изкупи мъките, които е причинил на баща си. А може ли, за да стори това, да намери по-добър път от пътя, който му е предначертал именно баща му? От известно време вече той прави постъпки да бъде назначен за „евангелист, лондонски проповедник и пр.“ В Айлуърт има и друго училище, което се ръководи от методисткия пастор г. Джоунс. Винсент се обръща към него и го приемат на работа. Ще продължава да се занимава с неколцина ученика, но най-вече ще помага на пастора при изпълнението на религиозните му задачи, ще стане нещо като помощник-проповедник. Винсент е щастлив. Желанията му се осъществяват.

Той се залавя трескаво за работа. Съчинява неуморно проповеди, които понякога прозвучават доста странно като дълги евангелски коментари върху картини. Увлича се в безкрайни разговори на религиозни теми с пастор Джоунс; изучава богослужебните песнопения. Накрая започва сам да проповядва. Обикаля лондонските предградия, Питърсхем, Търнхем Грийн.

Но той няма дар слово. Никога не е говорил пред хора, никак не е подготвен за такава работа. На всичко отгоре английският му език не е твърде гладък. Но той отминава недостатъците си, които са само още едно изпитание за неговото смирение, и говори. Не си дава никакъв отдих. В свободните часове посещава храмове, църкви и синагоги, без да държи сметка за разликата във вероизповеданията, жадуващ единствено за присъствието на Бога, в какъвто и образ да му се представя Той. Неговата вяра не се спира пред тези различия, в които се проявява безсилието на човека да обгърне всевечното. „За да ме последвате, трябва всичко да оставите — е казал Исус. — Ако някой дойде при мен и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори самия си живот, той не може да бъде мой ученик.“ Един ден в църквата Винсент хвърля в подноса за пожертвования златния часовник и ръкавиците си. Гравюрите, забодени на стената в неговата стая, му напомнят за делото, на което се е посветил всецяло: „Разпети петък“ виси до „Завръщане ни блудния син“, а „Христос Утешител“ — до „Светите жени отиват на гроба“.

Винсент проповядва това, на което е учил Исус: „Блажени са наскърбените, защото те ще бъдат утешени.“ Уверява лондонските работници, че мъката е по-добра от радостта. Sorrow is better than joy. След като е прочел у Дикенс едно покъртително описание на живота в каменовъглените райони, мечтае да иде да разнася Словото Божие сред миньорите, да им припомня — post tenebras lux, — че пътят към светлината минава през мрака. Ала му отговарят, че не може да стане проповедник в каменовъглените рудници, преди да е навършил двадесет и пет години.

Винсент, който изразходва силите си без мярка, храни се зле и набързо, моли се и работи безспир, накрая ляга болен. Но посреща болестта с възторг, приемайки като Паскал, че тя е „естественото състояние на християнина“. Sorrow is better than joy.

„Да бъдеш болен, подкрепян от ръката Божия — пише той — и през тия дни на болест да ти идват други мисли и нови стремления, които не можеш да имаш в нормално състояние и в тези дни да усещаш в себе си една по-гореща вяра и по-крепко упование — това не е лошо.“

Които не можеш, да имаш в нормално състояние: инстинктивно Винсент ван Гог долавя, че за да се извиси до най-пронизителните тонове, човек не бива да се бои от изключителните състояния, че трябва без остатък да се отдаде на това, с което се захванал.

Ала той е останал без сили. Отново идва Коледа. Винсент се прибира в Холандия.

Етенският пастор, смирен служител на възвестената чрез откровение истина, посреща ужасѐн сина си, който се връща от Англия облечен в квакерски дрехи, блед, измършавял, с трескави очи, мрачен и раздразнителен — всеки негов жест, всяка негова дума издават някакъв необуздан мистицизъм. В този несъмнено беден, но все пак буржоазен дом разгорещените разкази на Винсент за низвергнатите от Уайтчапъл и за техните подобни отекват странно. Тази любов към Бога, изразена твърде бурно, това милосърдие, което настървено се стреми да следва буквата на евангелските предписания, за което всяка тяхна дума има стойност, силно обезпокояват пастора.

Макар и чичо Сент да е заявил, че няма повече да се занимава с племенника си, пасторът за сетен път се обръща към него и го моли за помощ. Той няма да пусне Винсент да замине отново за Англия. Чичо Сент ругае, заявява, че от Винсент няма излезе нищо свястно, но въпреки това се съгласява да изпълни молбата на своя брат. Ако желае, Винсент може да постъпи като търговски работник в книжарницата на Брам и Блюсе в Дордрехт. Той доста много се е ровил в книги през живота си, та ще може да се справи с работата, колкото и малко от себе си да влага в нея.

Винсент отстъпва. Не че упреците на домашните му са го накарали да бъде умерен. Съвсем не. Просто и логично той си казва, че като постъпи на работа в книжарницата, ще има възможност да попълни празнините в знанията си, да чете много книги, философски и религиозни, които иначе не би могъл да си купува.

Дордрехт, оживено малко речно пристанище в Южна Холандия, е един от най-старинните градове на Нидерландия; хрониките разказват, че норманите са го опустошили през 9. век. Около огромната квадратна кула в готически, ъглесто сводест стил на неговата „Гроте-Керк“^[10], обитавана от черни врани, и по протежение на кейовете и басейните се нижат нагъсто ярко боядисани къщички с червени островърхи покриви. Много художници са се родили под мъглявите небеса на Дордрехт, в това число и Кьойп, един от най-добрите колористи на холандската школа.

Все тъй облечен като квакер, Винсент предизвиква истинска сензация в Дордрехт. Любовта му към хората е абсолютна, каквато е любовта му към Бога и каквато е била любовта му към Урсула. Но колкото по-стихийна е любовта му, колкото по-бурна е неговата страст, толкова по-рязко се очертава разривът с хората, които и не мислят да искат такова себеотричане, които просто желаят, щото в техния живот без пориви да се установи никакъв лек modus vivendi, изтъкан от отстъпки и компромиси. Винсент не забелязва този разрив, не долавя, че могъщата страст, властните потребности, които го обладават, неизбежно го превръщат сред ближните му в неразбран самотник, в изгнаник. Всички го вземат на подбив.

Другите служащи в книжарницата се надсмиват над този намусен, надут чиновник, който не се интересува от продажбата на книгите, а само поглъща жадно тяхното съдържание. Младите хора, живеещи в пансиона на Толбрухстратие, на брега на Мьоза, където се е настанил и той, се подиграват с двадесет и три годишния аскет, който „започва да оглупява от набожност“ — така дори пише една от сестрите му.

Винсент не иска да знае за присмеха. Той упорито следва пътя си. Не е от хората, които се вричат с половин уста, които щадят другите или себе си. С каквото и да се залови, той не може да спре насред път и да се задоволи с приблизителното. Благодарение на разбирането, което проявява собственикът, изпитващ към Винсент любопитство, примесено с уважение, в книжарницата той има достъп до лавицата с редките книги. Винсент се увлича в безкрайно четене, мъчи се да проумее по-добре смисъла на някои библейски пасажи, като ги превежда на всички езици, които е учил, слуша проповед след проповед, намесва се в теологическите дискусии, които разделят някои кръгове в Дордрехт.^[11] Налага си пост и въздържание, налага си лишения, но не успява все пак да се откаже от тютюна, да захвърли лулата, която от доста дълго време вече му е неразделен другар. Един ден, когато прииждат водите и наводняват известен брой къщи в Дордрехт, а също и книжарницата, този чудноват момък, когото са вземали за човекомразец, изумява всички със своето усърдие, с безразличието си към умората, с енергията и издръжливостта си: той спасява от наводнението голямо количество книги.

Вярно е, че Винсент не общува почти с никого. Единственият му познат е един учител на име Горлиц, който живее в същия пансион като него и, поразен от будния му ум, му внушава да се заеме с редовно учение и да завърши факултета по теология. Тъкмо за това си мисли и Винсент.

„Видял съм вече доста много неща в Париж, Лондон, Ремсгейт, Айлуърт — пише той на Тео. — Чувствувам влечение към религията. Искам да утешавам простите и бедните. Мисля, че професията на живописеца или художника е хубава, но вярвам, че професията на моя баща е по-свята. Искам да стана като него.“

Това желание, този стремеж се повтарят като постоянен рефрен в писмата му.

"Аз не съм сам, защото Бог е с мен. Искам да стана пастор. Пастор като баща си, като дядо си… "

Сред гравюрите по стените на стаята си той окачва и свои собствени рисунки. В писмата си до Тео описва с перо на художник някои гледки от Дордрехт и играта на светлините. Обикаля музеите. Но повече от всякога сега сюжетът, анекдотичният скелет на картините има най-голямо значение за него. Едно слабо платно на романтика Ари Схефер, родом от Дордрехт — „Христос в Гетсиманската градина“, изписано в най-блудкав стил и с нетърпима многословност, го хвърля във възторг. Винсент ще стане пастор.

Една вечер той споделя плановете си с г. Брам, който се показва доста скептичен и му заявява, че в края на краищата това са доста дребни амбиции: Винсент не ще стане никога нещо повече от пастор, забутан като баща си в някое брабантско селце. Винсент избухва разгневен:

— Че какво от това — извиква той, — баща ми е съвсем на мястото си. Той е пастирът, на когото душите се доверяват.

Пред тази тъй ясно и тъй упорито изявена решимост пасторът от Етен изпада в раздвоение. Ако наистина синът му желае да се посвети в служба на религията, не трябва ли да улеснят встъпването му в това поприще? Пък и не е ли разумно да му проправят по този начин пътя в живота? В тази професия Винсент трябва ще не ще да обуздае стихийния си идеализъм, да се опре на по-устойчиви принципи. Тази професия, наистина пълна с благородство и себеотрицание, може — нали така? — да го върне към праволинейността на една улегнала религия, да уталожи треската му с холандска умереност и буржоазна сдържаност. За втори път пастор Теодор ван Гог свиква семеен съвет.

Така да бъде! — постановява семейният съвет. — Нека Винсент се учи, за да влезе в редиците на протестантското духовенство. Решават да го изпратят в Амстердам, за да следва един подготвителен курс, да мине приемните изпити, които ще му позволят впоследствие да вземе богословско образование. За квартира и храна ще се погрижи чичо му, вицеадмиралът Йоханес, който същата тази година — 1877 — е назначен директор на флотската корабостроителница в Амстердам.

Винсент напуска книжарницата на Брам и Блюсе на 30 април. Той е пристигнал в Дордрехт преди малко повече от два месеца — на 21 януари. В едно от първите си писма оттам се бе провикнал:

„О, Ерусалим, Ерусалим! или по-скоро, о, Зюндерт!“

Каква смътна носталгия пронизва тази изтерзана душа, опустошавана от огън? Ще може ли най-после тя да намери удовлетворите и да се изяви? Открила ли е най-после пътя на своето спасение и своето величие — целта, съразмерна с необятната любов, която я изгаря?