Анри Перюшо
Животът на Ван Гог (4)

II.
Пламъците на зората

Над покрива небето е

тъй синьо и тъй тихо!^[1]

Верлен

Винсент се е подчинил на общия закон. Писмата, които г. Терстех пише до Зюндерт, успокояват напълно съпрузите Ван Гог по отношение на техния син. Напразно са се безпокоили: още с навлизането си в живота Винсент е показал, че е осъзнал отговорността си. Той е трудолюбив, точен, добросъвестен, образцов чиновник. Трябва да се добави: въпреки малко недодялания си вид той проявява изненадваща сръчност при опаковането и разопаковането на колетите. И така добре помни всички картини и репродукции, всички гравюри и офорти, които се намират в магазина, че това му качество — наред със забележителната ловкост на ръцете — ще му осигури без съмнение добро бъдеще в търговията с художествени произведения.

Освен това той не прилича на толкова много други служители, чието усърдие пред клиентите зле прикрива безразличието им към работата, която вършат. Винсент се интересува най-живо от творбите, разпространявани от фирмата „Гупил“. Понякога дори си позволява да изрази несъгласие с мнението на любителите купувачи и да мърмори, да се показва неуслужлив към клиентите. Но с времето ще стане по-гъвкав. Това е само дребен недостатък, който сигурно ще изчезне скоро, недостатък, дължащ се на неопитността му, на твърде дългата му затвореност в себе си. Фирмата „Гупил“ продава само най-търсените и ценени произведения, носещи подписите на членове на Института, на носители на наградата на Рим, на именити художници като Анрикел Дюпон или Каламата, на живописци и графици, чийто талант и усилия се поощряват от благосклонността на публиката и на официалните институти. Войната, която избухва в 1870 година между Франция и Германия, ѝ дава възможност да разпространява покрай множеството женски актове, сантиментални или нравоучителни сценки, пасторални залези и идилични алеи, и някои изписани с войнствена четка платна на военни теми.

Винсент гледа, изучава, анализира тия гладко изписани картини. Всичко, което се отнася до изкуството, го вълнува дълбоко. Възторзите му са необуздани. Фирмата „Гупил“, ползуваща се с толкова добро име, го респектира с обаянието си. Той се възхищава от всичко или почти от всичко. Готовността му да се възхищава изглежда неизчерпаема. Впрочем, освен у чичо Сент в Принсенхаге, досега не е виждал произведения на изкуството. Не знае нищо за изкуството. И така внезапно е попаднал сред този нов свят! Затова го изследва с жадно настървение. В свободното си време посещава музеи, общува със старите майстори. Когато неделен ден не обикаля някой музей, чете или отива до Схевънинген, който по това време е само едно малко крайбрежно селище в околностите на Хага, и се среща там с риболовците на херинга и с плетачите на мрежи.

Настанил се е на пансион у едно буржоазно семейство в града, води спокоен и лесен живот. Доволен е от работата си. Какво повече може да иска.

Баща му се е преместил от Зюндерт в Хелвойрт, друго брабантско село недалеч от Тилбюрг, където енорията му е също тъй бедна както предишната. През август 1872 г. Винсент отива по време на отпуската си в Ойстервейк, близо до Хелвойрт, където учи брат му Тео. Разсъдливостта на този петнадесетгодишен хлапак, узрял рано благодарение на строгото домашно възпитание, го изненадва. Затова, когато се завръща в Хага, започва редовно да му пише; разказва му за работата си, за фирмата „Гупил“.

„Работата е толкова хубава, че колкото повече работиш, толкова повече ти се иска да работиш добре“ — заявява той.

Тео ще последва по-големия си брат в тази професия. Семейството е бедно и децата трябва сами да изкарват хляба си. Тео няма още шестнадесет години, когато в първите дни на 1873 г. заминава за Брюксел, за да постъпи на работа в белгийския клон на къщата „Гупил“.

Винсент също напуща Холандия. Фирмата „Гупил“ му е предложила повишение в своя лондонски клон, за да го възнагради за добрата му работа. Той работи вече четири години при „Гупил“. Писмото на г. Терстех, което пристига преди него в английската столица, е пълно с похвали. Чиракуването му за търговец на картини е завършило.

* * *

Винсент пристига в Лондон през май.

Той е на двадесет години. Погледът му е все така съсредоточен, устата му е малко свъсена, но гладко обръснатото лице, вече по младежки закръглено, се е разведрило. И все пак по нищо не личи, че той се наслаждава или поне се радва на живота. От широките му плещи, от якия му като на бик врат се излъчва най-вече сила, някаква дремеща сила.

Въпреки това Винсент е щастлив. Тук има много повече свободно време, отколкото в Хага, започва работа едва в девет часа сутринта, а освен това не работи събота следобед, защото така е прието според „английската работна седмица“. Всичко привлича вниманието му в новото зрелище, което му разкрива тази чужда столица, чийто особен чар го пленява. Той обикаля музеите, галериите, антикварните магазинчета, ненаситно открива все нови и нови творби, не се уморява да се възхищава. Всяка седмица отива да гледа рисунките, които излагат в своите витрини „The Graphic“ и „The London News“; чувствата, които го вълнуват пред тези рисунки, са тъй силни, че оставят дълбоки следи у него. Отначало английското изкуство малко го е изненадало. После лека-полека той се оставя то да го покори. Намира Констабъл „великолепен“, харесва Рейнълдс, Гейнзбъро, Търнър. Започва да събира гравюри.

Англия решително му допада. Една от първите вещи, които си купува, е цилиндър. Човек не може без цилиндър, твърди той, ако „иска да върти търговия в Лондон“. Той живее в един семеен пансион, който би бил приятен, ако не беше твърде скъп за кесията му и ако двете стари дами, които го държат, не притежаваха един нетърпимо бъбрив папагал. На път за галерията на Саутъмптън Стрийт 17 на Стренд, в центъра на Лондон, или на връщане от там, смесил се с лондонската тълпа, Винсент си припомня творбите и героите на английските романисти, които усърдно чете. Гъмжилото от образи в техните книги, култът им към домашното огнище, към простите неща и простите хора, ведрата им меланхолия, озарената с хумор сантименталност, малко снизходителният им морал го вълнуват до дън душа. Най-вече го очарова Дикенс.

Дикенс е умрял преди три години, в 1870 г., на върха на слава, каквато може би никой писател не е постигнал досега. Тленните му останки са положени в Уестминстър между Шекспир и Филдинг. Ала неговите герои — Оливър Туист и малката Нел, Никлас Никълби и Дейвид Колърфилд, продължават да живеят в сърцата на англичаните. Те завладяват и съзнанието на Винсент. Любителят на картини и рисунки Винсент се възхищава у Дикенс може би от крайната проницателност на погледа на писателя, който винаги улавя характерната черта, без да се бои да пресилва, за да я направи по-очевидна, който умее тутакси да открие същественото в някоя сцена, у някой мъж или жена. И все пак това изкуство сигурно не би го поразило така дълбоко, ако Дикенс не му говореше с най-пригодния да го затрогне език. В Дикенсовите персонажи Винсент открива тъкмо онези добродетели, които баща му е проповядвал в Зюндерт. Всички тия герои са изпълнени с добра воля, човечност, милосърдие и евангелска кротост. Дикенс величае живота, който протича без блясък и драми, далеч от всякакъв лиризъм, скромен, посредствен, но в същност тъй щастлив, тъй ведър и спокоен, излъчващ едно тъй просто обаяние, че всеки би могъл да се стреми към него. Какво искат в същност героите на Дикенс?

„Сто лири стерлинги годишен доход, мила съпруга, десетина деца, гостоприемно сложена трапеза за добри приятели, къщичка близо до Лондон със зеленина пред прозореца, малка градинка и само шепа щастие.“^[2]

Може ли наистина животът да бъде тъй богат, тъй чудесен, може ли да предлага толкова достъпни радости? Каква мечта! О, колко поезия има в това земно всекидневие! Възможно ли е, щото един ден и той, Винсент, да изпита тази блажена радост, да живее или по-скоро да спи сред подобно блаженство — да се нареди между избраниците? Заслужава ли го той?

Винсент се лута из уличките, из предградията, където живеят Дикенсовите герои или техните братя. Merry old England!^[3] Броди по кейовете на Темза, гледа водите на реката, натоварените с въглища шаланди, Уестминстърския мост… От време на време изважда от джоба си лист и молив и рисува. Мърмори недоволен: това не прилича на нищо!

През септември решава, че цената на пансиона му е действително прекалено висока, и се премества. Настанява се у вдовицата на един пастор, жена от южняшки произход — г-жа Лойер.

„Сега разполагам със стая, за каквато отдавна мечтаех — пише доволен той на Тео, — без наклонени греди и без сини тапети на зелени ивици.“ Преди няколко дни ходил да гребе по реката с англичани; било много приятно. Животът наистина е прелестен.

Животът се вижда на Винсент все по-прелестен и по-прелестен. Английската есен го посреща с хиляди обещания. Възторженият читател на Дикенс е на път да осъществи мечтата си: той е влюбен. Госпожа Лойер има една дъщеря, Урсула, заедно с която държи детска градина. Винсент тутакси се увлича по момичето, което прехласнат нарича „ангела с дечицата“. Започва да я ухажва и сега бърза вечер да се прибере по-рано у дома, за да я види. Но е плах, непохватен и не знае как да изрази любовта си. Девойката като че ли отвръща на сдържаното му ухажване. Тази кокетка си играе с грубо одялания брабантски момък, който не умее да говори добре английски и се е хвърлил в любовта с всичката всеотдайна страст на сърцето си, със същата всеотдайна страст, която го кара да се захласва пред картините и рисунките, хубави или слаби. Той е искрен и в неговите очи светът е изпълнен само с искреност и плам. Още нищо не е казал на момичето, но не може да се сдържи да не пише щастлив на домашните си.

„Нито съм виждал, нито съм сънувал нещо по-хубаво от нежното чувство, което я свързва с майка ѝ. Обичайте я заради мен… Тук ме обсипват с толкова добрини в една добра къща, където всичко е направено, за да се харесва; животът е богат и хубав и той е твое дело, о, господи!“

Радостта на Винсент е толкова голяма, че Тео дружески му изпраща венец от дъбови листа, та в своето щастие да си спомни все пак и за горите на родния Брабант!

Винсент сигурно не забравя брабантските степи и гори, но по Коледа не се решава да напусне Англия и да замине за Хелвойрт. Иска да остане край Урсула, да отпразнува в нейната сянка, в нейната светлина новото повишение, което му е дала фирмата „Гупил“ по случай коледните празници. За да изкупи отсъствието си, той изпраща на домашните си няколко скици, изобразяващи стаята му, къщата на г-жа Лойер, улицата, към която гледа къщата.

„Тъй ясно е нарисувано всичко — му пише майка му, — че можем напълно да си го представим.“

Винсент продължава да излива радостта си. Всичко го изпълва с щастие и доволство.

„За мен е голямо удоволствие да изучавам Лондон, жителите му, техните нрави и начин на живот. Освен това имам природата, изкуството, поезията. Ако и това не ми е достатъчно, тогава какво?“ — възкликва той в едно писмо до Тео през януари. Говори на брат си надълго за своите възторзи в живописта.

„Харесвай нещата колкото можеш повече — съветва го той. — Ние никога не харесваме достатъчно.“

Възторгът му обхваща всичко, което вижда — и най-хубавото, и най-лошото. Той изпраща на Тео списък на любимите си художници — „но бих могъл да го удължа кой знае колко още“, — в който майсторите се редуват безразборно с най-посредствени художници: Коро, Конт-Кали, Бонингтън, г-ца Колар, Буден, Файан-Перен, Зием, Ото Вебер, Теодор Русо, Юндт, Фромантен… Миле го удивлява:

„Да — пише той — «Вечерна молитва» е наистина «нещо», великолепна е, истинска поезия.“

Дните текат в този екстаз. Все пак цилиндърът и идилията с Урсула Лойер не са променили напълно Винсент. У него все още остава нещичко от саможивеца, който е бил в миналото. Един ден му се представя случай да се запознае с един доста добър холандски живописец, който живее в Англия, един от тримата братя Марис — Тейс Марис. Но разговорът им се изчерпва само с няколко най-обикновени фрази.

Време е също така и флиртът с Урсула Лойер да прекрачи прага на първите банални фрази. Но Винсент все още не се решава да произнесе решителните думи. Стига му да съзерцава девойката, да разменя погледи и думи с нея, да живее край нея, за да бъде щастлив. Той лелее в себе си мечтата, голямата мечта, която е отгледал в душата си. Малко пари, съблазнителната Урсула за жена, деца, цветя, собствена къща, спокоен живот, за два петака щастие — само за два петака щастие, най-обикновеното щастие, сред безименната тълпа на хората, сред тяхната блага топлина, дадена на милиони и милиони човешки същества.

През юли Винсент ще получи няколко дни отпуск. Прекарал е Коледа в Англия; през юли трябва да замине за Хелвойрт, няма как! Урсула! Всичкото му щастие е тук, тъй близо до него! Урсула! Той не може повече да отлага. И се решава. Застава пред Урсула. Най-после се изповядва, произнася думите, които е обмислял от толкова седмици, от толкова месеци насам. Урсула го гледа, после прихва да се смее. Не, това е невъзможно! Та тя е вече сгодена. Един младеж, който е живял преди Винсент в пансиона е поискал ръката ѝ и тя се е сгодила. Невъзможно е! Урсула се смее. Смее се, докато обяснява грешката, в която е изпаднал този тромав фламандец, чиито малко селяшки обноски само са я забавлявали. Смее се.

За два петака щастие! Той няма да получи това щастие за два петака! Винсент упорствува, настоява. Няма да отстъпи. Грубо приканва Урсула да развали годежа и да се омъжи за него, него, който я обича с такава страст. Не може тя да го отритне така, не може той да е прокълнат.

Но му отговаря само смехът на Урсула. Ироничният смях съдбата.