Анри Перюшо
Животът на Ван Гог (3)

І.
Мрачно детство

Господи, аз бях в небитието, безкрайно нищожен и спокоен. Изтръгнаха ме от това състояние, за да ме запратят в странния карнавал.^[1]

Пол Валери

Нидерландия не е само необятно поле с лалета, както често си въобразява чужденецът. Цветята, щастливият живот, който те символизират, цялата спокойна и весела пъстрота, която в обичайните си представи свързваме с гледката на вятърни мелници и канали, са характерни за крайбрежните провинции, отвоювани отчасти от морето и оживени от кипежа на големите пристанища. Тези провинции съставляват Холандия — северна и южна — в същинския и административния смисъл на това понятие. Но Нидерландия обхваща още девет други провинции. Те също имат своя чар. Този чар е по-различен, в него има нещо по-тръпчиво: покрай лехите с лалета се виждат бедни земи, тъжна пустош.

Сред тях като че най-малко облагодетелствуван е онзи край с редуващи се пасбища и гори, степи и изтравниче, блата и торфища, който се простира по протежение на белгийската граница и който само тясната, криволичеща ивица на Лимбюрг отделя от Германия; там тече сивата Мьоза — това е провинцията Северен Брабант. Неин главен град е Схертогънбос, родното място на Йеронимус Бош (Йерун Бос), живописеца с причудливо въображение от 15. век. Почвата на тази провинция не е плодородна, навсякъде се ширят пустеещи земи. Тук често вали. Влачат се мъгли. Влагата се просмуква в предметите и хората. Повечето от тези хора са земеделци или тъкачи. Благодарение на ливадите, които влагата прави тучни, скотовъдството съставлява значителна част от техния поминък. По пътищата на тази равна земя, едва-едва нагъната от няколко вълнисти възвишения, по която пасат черни и бели крави и на която блатата придават особена печал, се виждат малки каручки, запрегнати с по едно куче, които откарват към градовете — Берген-оп-Зом, Бреда, Зевенберген, Айндховен — бакърени гюмове с мляко.

В мнозинството си населението на Брабант изповядва католическата вяра. Дори една десета част не са протестанти. Ето защо енориите, които протестантската църква може да предложи на своите пастори, са едни от най-скромните в цялата страна.

През 1849 година пастор Теодор ван Гог, тогава двадесет и седем годишен, бил назначен на един от тези постове — в Грот-Зюндерт, малко село, разположено съвсем близо до белгийската граница, на петнадесетина километра от Розендал — холандския митнически пункт на линията Брюксел — Амстердам. Енорията е съвсем бедна. Но младият пастор едва ли може да се надява на нещо повече: той не притежава нито блестящ ум, нито дар слово. Проповедите му са тромави, монотонни, без порив, плоски риторични упражнения, банални вариации върху преповтаряни теми. Истина е, че той изпълнява службата си прилежно и добросъвестно, но му липсва плам. Във вярата му няма нищо извънмерно. Тя е искрена и дълбока, но е лишена от истинска страст. Впрочем пастор Теодор ван Гог принадлежи — в рамките на евангелистката религия — към либералното протестантско крило на Гронинг. Все пак този донякъде посредствен мъж, който изпълнява пасторските си задължения с чиновническа точност, съвсем не е човек без качества. Неговата доброта, улегнал нрав и отзивчивата му любезност са отразени върху малко детинското му лице, оживено от открити очи с благ поглед. И католици, и протестанти в Зюндерт познават и ценят неговата щедрост и грижи, готовността му винаги да помогне. Тъй като на доброто му сърце отговаря и приветлива външност той е наистина във всяко отношение — включително и с отсенката на малозначимост, съдържаща се в това прозвище — „добричкият пастор“ (de mooi domine), както го наричат свойски хората.

Безцветното съществуване на пастор Теодор ван Гог, невзрачното всекидневие, в което той вегетира и на което сякаш са го обрекли завинаги неговите недостатъци, все пак учудват донякъде, тъй като пасторът на Зюндерт произхожда от един ако не прочут, то поне изтъкнат род в Нидерландия. Той може да се похвали с благородна кръв, със семеен герб, на който е изобразена пръчка с три рози. Още от 16. век членове на фамилията Ван Гог са заемали важни длъжности. През 17. век един Ван Гог е бил главен ковчежник на Нидерландския съюз; друг е би първоначално генерален консул в Бразилия, а после като ковчежник на Зеландия заминал през 1660 г. с холандската делегация в Англия, за да приветствува крал Чарлз II при възкачването му на престола. Оттогава насам мъжете от рода Ван Гог са се насочвали било към църковното поприще, било към художествени дейности и търговия с художествени произведения, било към армията. Повечето от тях са се проявявали в професията си. Сам бащата на Теодор ван Гог е виден пастор в Бреда, когото споменават като „човек за пример“ във всички длъжности, които е заемал. Той е потомък на три поколения златари изтеглячи на златни нишки. И неговият баща е бил отначало златар изтегляч, после станал четец и пастор в църквата на Хагския манастир; той наследил състоянието на някакъв чичо, умрял в началото на века, който на млади години служил в Париж в кралския корпус на „Сан Сюис“^[2] и се занимавал със скулптура. От настоящото поколение на рода Ван Гог — пасторът от Бреда има единадесет деца, от които едно е умряло още невръстно — „добричкият свещеник“ е останал заедно с трите си неомъжени сестри най-необлагодетелствуваният. Двете му други сестри са омъжени за генерали. По-големият му брат Йоханес се изкачва бързо по стъпалата на флотската йерархия и вече се домогва към вицеадмиралски пагон. Другите му трима братя — Хендрик, Корнелиус-Маринус и Винсент — въртят голяма търговия с художествени произведения. Корнелиус-Маринус живее в Амстердам, Винсент държи в Хага картинна галерия, най-посещаваната в града; от нея се интересува световноизвестната парижка фирма „Гупил“, която има клонове по целия свят.

Охолните буржоа Ван Гог умират обикновено в напреднала възраст; те се радват на добро здраве. Шестдесетте години сякаш не тежат много на пастора от Бреда. А пастор Теодор е като че онеправдан и в това отношение. Също така изглежда доста невероятно той да може някога да задоволи любовта си към пътешествията — ако изобщо я има, — тъй като тя е друга потомствена черта на рода му: Ван Гог не се боят да се изселват в чужди земи, а неколцина от тях са женени за чужденки — бабата на пастор Теодор е фламандка от Мехелен.

Впрочем, когато през май 1851 г., две години след назначаването му в Грот-Зюндерт, близо тридесетгодишният пастор Теодор ван Гог решава да се ожени, той не отива да си търси жена отвъд границата. Взема за съпруга една холандка от Хага — Ана-Корнелия Карбентус. Дъщеря на придворен майстор книговезец, тя също произхожда от достопочтен род — сред пойните предци има дори един епископ на Утрехт. Нейна сестра е омъжена за един от братята на пастора — Винсент, търговеца на картини в Хага.

Ана-Корнелия, която е три години по-възрастна от мъжа си, е доста различна от него. Нейният род няма тъй здрава кръв, като фамилията на пастора. Една нейна сестра е имала епилептични припадъци; тия припадъци издават унаследена нервност, която се проявява и у самата нея. Макар и нежна по природа, Ана-Корнелия лесно избухва. Тя е жива и чувствителна, но често пъти рязка; дейна, неуморима, винаги в движение, но и много упорита. Любознателна по дух, възбудима и малко неспокойна по нрав, тя проявява — това е доста забележителна нейна черта — голяма склонност към писането. Обича да споделя, пише дълги писма. „Ik maak vast een wordje klaar“ — говори често тя: „Ще драсна няколко думи.“ Винаги е готова да посегне към перото и мастилото.

Пасторският дом в Грот-Зюндерт, където на тридесет и две години влиза Ана-Корнелия, е малка едноетажна тухлена къща. Сградата гледа към една от съвсем правите селски улички; отзад има зеленчукова градина с няколко овощни дървета, ели и акации; покрай алеите растат резеда и шибой. Около цялото село, чак до хоризонта, замъглен от сивотата на небето, се шири равна и плоска степ. Тук-там се виждат малки борови горички, тъжни площи с изтравниче, някоя хижа с обрасъл с мъх покрив, някоя рекичка, която мудно се провира под малък мост, дъбови дървета, окастрени върби, многоцветните отражения на блато. Пълен покой цари в този край на торфища. Понякога животът като че ли напълно замира. После мине някоя жена с бяло боне или селянин с каскет на главата, или сврака заграчи от високата акация на гробището. Впрочем животът тук не е труден, не поставя никакви въпроси за разрешение. Всекидневието си тече все едно и също. Божиите заповеди, навиците и обичаите, предписанията на законите са го уредили завинаги, би казал човек, от незапомнени времена. Може би този живот е еднообразие и скука, но така или иначе той е сигурен. Нищо не смущава малко застоялия му покой.

* * *

Времето минава. Ана-Корнелия вече отдавна е свикнала с живота си в Зюндерт.

Доходите на пастора, подобно на енорията му, са доста скромни, но жена му и той се справят. Те дори намират възможност да проявяват известна щедрост. Живеят в сговор, често посещават заедно болни или бедни. Сега Ана-Корнелия очаква дете. Ако е момче, ще го нарекат Винсент.

Винсент — на името на дядо му от Бреда, на чичо му от Хага, на името на оня далечен родственик, който през 18. век служил в Париж в „отреда на стоте швейцарци“. Винсент — „победител“! Нека бъде честта и радостта на своето семейство тоя Винсент ван Гог!

И наистина на 30 март 1852 г. Ана-Корнелия ражда момче. Но уви! — то се ражда мъртво.

Мъчителни дни. В този мрачен край болката, която нищо не разсейва, отзвучава дълго. Пролетта се влачи, раната трудно зараства. Поне лятото донася утеха в опечаления пасторски дом: Ана-Корнелия отново е бременна. Ще се роди ли друго дете, което да успокои, да залъже парещата майчина скръб? Ще дойде ли в дома на пастора друго дете да замести оня Винсент ван Гог, на когото родителите са възлагали толкова надежди? Тайна на зачатието.

Сива есен. Студена зима. Слънцето бавно се изкачва над хоризонта. Януари. Февруари. Слънцето продължава да се издига по еклиптиката. Най-после идва март. Очакват детето през този месец, същият месец, който миналата година бе видял раждането на неговия брат… 15 март, 20 март. Ето и пролетното равноденствие. Слънцето навлиза в знака на Овена, който според астролозите е съзвездието на неговия „апогей“.^[3] 25 март, 26-и, 27-и…, 28 март…, 29 март… На 30 март 1853 година, точно една година от деня на раждането на малкия Винсент ван Гог, Ана-Корнелия има щастието да роди втори син. Молбите ѝ са чути.

В памет на своето по-голямо братче и това дете ще бъде наречено Винсент — Винсент Вилем.

И то — въпреки всичко — ще бъде Винсент ван Гог.

* * *

Лека-полека къщата на пастора се изпълва с деца. През 1855 г. се ражда момиче — Ана. На 1 май 1857 г. идва на бял свят друго момче. То получава името на своя баща — Теодор. Това е малкият Тео, последван от двете момичета — Елизабет-Хуберта и Вилхелмина, и от едно момче, Корнелиус, най-малкият от тази многобройна челяд.

Смеховете, сълзите, бърборенето на децата оживяват пасторския дом. Понякога свещеникът е принуден да въдворява тишина; той има нужда от нея, за да работи над поредната си проповед, да обмисли тълкованието, което ще даде на един или друг стих от Стария или Новия завет. Тишина тегне над домочадието, прекъсвана от време на време от сподавен шепот. Този скромен, беден дом остава все тъй строг, проникнат от присъствието на Бога. Въпреки ограничените доходи това е все пак буржоазен дом. Той внушава непоклатимо чувство за устойчивост, за ненарушимост на йерархията, за неосезаемата сила на съществуващия порядък — порядък при това холандски, — благоразумен, улегнал, здраво свързан със земята, белязан колкото от донейде сковано достойнство, толкова и от реализъм.

Сред шестте деца има едно, което никак не е трудно да накарат да мълчи. Това е Винсент. Мълчалив, саможив по нрав, той живее настрана от братята и сестрите си, не участвува в нито една от техните игри. Скита самотен по полето, разглежда растенията и цветята, изляга се край брега на реката, за да наблюдава живота на водните насекоми, броди из горите да търси извори или гнезда. Има си хербарий и тенекиени кутии; в тези кутии набожда насекомите, които събира и чиито имена знае — често пъти дори на латински. Ходи при селяните, при тъкачите, които кара да му обясняват как работят становете им. Дълго наблюдава перачките. Ако се заиграва, игрите му са също тъй самотни. Понякога сплита цветни вълнени конци, чиито контрастни или съзвучни багри го хвърлят в захлас.^[4] Случва му се и да рисува. На осем години подарява на майка си скица на една котка, катереща се по ябълковото дърво в градината. Почти по същото време го заварват, като моделира слон от глинестата пръст: но щом усеща, че го гледат, веднага смачква фигурката. Безмълвни игри са забавленията на това странно момче, което понякога обикаля край стените на гробището, където е погребан Винсент ван Гог — по-големият му брат, онзи, чието име е взел и за когото са му разказвали родителите.

Братята и сестрите му на драго сърце биха го придружавали по време на неговите разходки. Но не смеят да го помолят за това благоволение. Те се боят от този необщителен брат, много по-як от тях самите, от чието набито, кокалесто, малко отпуснато тяло лъха някаква почти животинска сила. Има нещо смущаващо у него, което дори и външността му издава. Лицето му е леко асиметрично. Черепът под рижаворусите коси е слабо заострен, челото е полегато, веждите са силно подчертани. А малките ту сини, ту зелени очи със суров или тъжен поглед се оживяват от време на време от мрачен пламък.

Винсент безспорно прилича много повече на майка си, отколкото на баща си. Като нея и повече от нея той е упорит, своенравен до твърдоглавство. Не умее да се огъва, покорява се неохотно и, мъчен, изтъкан от противоречия, следва само собствените си приумици. Какво иска той? Никой не знае, а без съмнение и той самият. Неустойчив е като вулканична почва, под която тътне глух ромон. Няма съмнение, че обича домашните си, но е достатъчен нищожен повод, някаква дреболия, за да го хвърли в конвулсивни пристъпи на ярост. Всички го обичат. Глезят го. Прощават му. Пък и пръв той се разкайва за избухванията си. Но няма никаква власт над себе си, над трепетната страст, която ненадейно го увлича. Майка му, прекалено нежна може би и виждайки навярно себе си в него, извинява раздразнителността му. Бабата от Бреда идва понякога в Зюндерт. Един ден, дошла на гости, тя става свидетел на една от сцените на Винсент. Без да каже нито дума, хваща внука си за ръката, зашлевява му плесница и го изгонва от стаята. Но снахата решава, че бабата от Бреда се бърка в неща, които не са нейна работа. Не отваря уста през целия ден и става нужда „добричкият пастор“, в желанието си да потуши кавгата, да запретне малката каручка и да предложи на двете жени една разходка сред цъфналата степ при залез-слънце, та да се сдобрят. Красотата на вечерният здрач надделява над сръднята на младата жена.

Винсент проявява вироглавия си нрав не само в пасторския дом. В общинското училище, където научава от малките селянчета и от на синовете на тъкачите само лоши думи, за да подхранва тутакси с тях гневните си избухвания, той се показва тъй непокорен в учението, тъй отмъстителен и заядлив спрямо другарите си, че пасторът се вижда принуден да си го прибере в къщи. И все пак под грапавата кора се крият едва доловими пориви на нежност. С какво старание, с каква любов рисува този саможивец цветя и след това подарява рисунките на другарите си. Защото той продължава да рисува. Дори рисува много. Животни. Малки пейзажи. Ето две негови скици от 1862 година (той е деветгодишен): едната представя куче, другата — мост. Той също така чете, чете непрекъснато, поглъща безразборно всички книги, които му попадат.

Също така съвсем ненадейно той се привързва към брат си Тео, четири години по-малък от него, допуска го до себе си и започва да го води при своите скитания из околностите на Зюндерт през свободните часове, които им оставя гувернантката, наета сега от пастора за възпитанието на децата. И все пак двамата братя почти никак не си приличат, освен по цвета на косите, на рижаворусите си коси. Няма съмнение, че по-късно Тео, наследил приветливата външност на баща си, ще бъде и също така общителен с хората. Със спокойния си нрав, с изящната мекота на чертите си, а също и с по-крехката си физика той поразително се различава от своя грубоват брат. А този брат му разкрива хиляди тайни в сивия сумрак на степите и торфищата. Учи го да гледа. Да гледа насекомите, рибите, тревите, дърветата. В Зюндерт никога не се случва нищо. Никога нищо не се случва в тази неподвижна равнина. Ала изведнъж, щом Винсент заговори, всичко оживява, нещата се одушевяват. Безплодната земя закипява със скрит и могъщ живот. Всичко се движи, живее, ражда се безспирно под застиналата наглед повърхност. Окастрените върби с криви, възловати стебла изведнъж стават някак затрогващи. Именно те бранят през зимата заснежената равнина от вълците, чийто вой спохожда уплашените сънища на селяните. Тео слуша. Ходи с Винсент за риба и се учудва, че вместо да се радва, когато рибата захапе стръвта, брат му, напротив, се натъжава от нейната участ.

В същност всичко натъжава Винсент, всичко го потапя в съзерцателно униние, от което той се изтръгва от време на време било за да избухне в гняв, лудешки несъразмерен с породилия го повод, било за да прояви ненадейна, необяснима любезност, която изненаданите му братя и сестри приемат плахо, малко стъписани. Там навън е суровата земя, необятната шир на равнината под ниското небе, мрачните дървеса, черните торфища — тази пронизваща тъга, едва-едва озарена от усмивката на изтравничето, когато то започне да цъфти. А в пасторския дом — едно огнище без топлина, надзиравани и достолепни обноски, строгост, строги книги, говорещи за предопределението на създанията и за безполезността на всяко дело за избавление; там има една дебела книга, която е Книгата, думи, препредавани от глъбините на вековете, които са Словото; там е тегнещият поглед на Бога, който вижда всяка постъпка, задължението да беседваш с този Бог — Бог, на когото трябва да се подчиняваш, срещу когото ти се иска да въстанеш. А вътре в душата — всички въпроси, които клокочат и не могат да се избистрят, неясни тревоги, високи вълни, които се разбиват, неизразен, неизразим смут пред лицето на живота, съмнение в себе си, колебания, остра, разкъсваща болка и смътното чувство, че трябва да се изкупиш заради нещо…

Във високата акация на гробището една сврака е свила гнездо.

Понякога тя може би каца на гроба на малкия Винсент ван Гог.

* * *

Когато Винсент навършва единадесет и половина години, баща му решава да го даде на пансион; изборът му пада на учебното заведение, което държи господин Провили в Зевенберген.

Зевенберген е малък градец, който лежи между Розендал и Дордрехт сред обширни ливади. Тук Винсент не се чувствува чужд. При господин Провили той като че ли ще стане по-гъвкав, по-общителен. Но при все че се показва покорен и изпълнителен, не става отличен ученик. Вярно е, чете повече от всякога, чете със страстно, неутолимо любопитство всичко — и романи, и книги по философия и теология, — но, както изглежда, не проявява същия интерес към предметите, които се преподават в училището на господин Провили.

В това училище Винсент прекарва две години, после продължава учението си година и половина в Тилбюрг.

В Зюндерт се прибира само за ваканциите. Там продължава да чете. Все повече се привързва към Тео и го води постоянно със себе си при дългите си скитания. Любовта на Винсент към природата не е намаляла. Той броди с часове, спира се, наблюдава, размишлява, унася се в безкрайно съзерцание. В същност толкова много ли се е променил? Гневните му избухвания са си все същите. Той е все така мрачен, навъсен, затворен в себе си. Тъй като погледите на хората го дразнят, не излиза по улиците на селото. Гловоболие и болки в стомаха помрачават юношеските му години. Между него и родителите му често избухват кавги. Неведнъж, когато пасторът и жена му излязат да навестят някой болен, те се спират на безлюдния път, за да поговорят за този най-голям син, чийто променчиви настроения и опърничав нрав ги измъчват. Те се тревожат за бъдещето му.

В тази страна, чиито обитатели — дори католиците — са просмукани от духа на калвинизма, на всяко нещо се гледа сериозно. Развлеченията са рядкост, суетата и лекомислието са забранени, всяко забавление е подозрително. Само някой и друг семеен празник нарушава еднообразния ход на дните. Веселостта си остава студена. Радостта от живота не намира израз. Тази принуда кове енергични характери, но също така потиска в глъбините на душата сили, които някой ден могат стихийно да се отприщят. Нима Винсент не гледа сериозно на живота? Или пък, напротив, е премного сериозен? Като го гледа, бащата може би се пита дали този необикновен син не взема твърде присърце нещата, дори маловажните — всеки жест, всяка приказка, всяка дума във всяка книга. У този вироглавец тлее някакъв стремеж, влечение, някаква жажда по абсолютното, които смущават пастора. В гневните му пристъпи се таи ужасяваща искреност. Как ще се справи със задълженията си в живота този обичан син, чиято чудатост едновременно привлича и отблъсква? Как ще стане улегнал, уважаван човек, заел подобаващо място в този свят, способен да се справя със задълженията си, достоен за семейството си?

Ето го че се връща от разходка. Върви с наведена глава и превит гръб. Нахлупената над късо подстриганите коси сламена шапка засенчва лицето му, което не е — о, съвсем не е лице на младеж. Над свитите вежди бръчки вече са набраздили челото. На вид е недодялан, неугледен, едва ли не грозен. И все пак… Да, усеща се, че от този необуздан момък се излъчва нещо голямо, че у него се проявяват „очевидните признаци на дълбок вътрешен живот.“^[5] Какво ще постигне той в живота? Но преди всичко какъв желае сам да стане?

И той не знае. Не проявява наклонност към каквато и да било определена професия. Да работи? Понеже трябва — ще работи, това е всичко. Трудът е неотвратимото условие за съществуването на хората. Средата, в която живее, му дава пример за устойчивост. Той ще постъпи като баща си, като чичовците си. Ще се подчини на общия закон.

Баща му е пастор. Трима от чичовците му са си извоювали завидно положение в търговията с художествени произведения. Винсент познава добре своя чичо със същото име — Винсент, чичо Сент, както го наричат децата, — търговеца на картини от Хага, който вече се е оттеглил от работа и живее в Принсенхаге, недалеч от Бреда. Той най-после се е решил да продаде на къщата „Гупил“ от Париж своята галерия, която по този начин е станала хагски клон на голямата парижка фирма, притежаваща представителства в двете полукълба, в Брюксел и Берлин в Лондон и Ню Йорк. В Принсенхаге чичо Сент обитава богато обзаведена вила, където е запазил някои от най-хубавите си картини. На един или два пъти пасторът — който сигурно храни възхищение към своя брат — е водил децата си в Принсенхаге. Винсент е стоял замечтан пред окачените табла, пред този нов и чудесен свят, който му се е открил, пред този образ на природата, който не е самата природа, тази вселена, извлечена от вселената, но съществуваща вън от нея, съществуваща сама по себе си и сама за себе си, със свой порядък, със свои багри, в която се изявява — благодарение на едно проницателно око и на една майсторска ръка — скритата същност на нещата. Никой не знае какво си е мислел Винсент пред тези картини, дали се е питал съществува ли някакво противоречие между строгия калвинизъм, в чието лоно е израснал, и този обаятелен свят, тъй различен от суровите пейзажи на Зюндерт, дали у него са се сблъскали прониквайки се взаимно, неясният душевен смут и чувственото обаяние на изкуството.

Нито дума. Нито една изказана мисъл. Никаква изповед.

Но Винсент е вече на шестнадесет години. Трябва да вземат решение за неговото бъдеще. Пастор Теодор свиква семеен съвет. И когато чичо Сент взема думата и предлага неговият племенник да встъпи в попрището, в което сам той така блестящо е преуспял — за него няма нищо по-лесно от това, да улесни първите стъпки на младия човек, като го препоръча на г. Терстех, който ръководи клона на „Гупил“ в Хага, — Винсент се съгласява.

Винсент ще стане търговец на картини.