Анри Перюшо
Животът на Ван Гог (18)

III.
Житната нива с гарваните

Нощта също е слънце.

Ницше

От Тараскон Винсент съобщава с телеграма на Тео, че ще пристигне на Лионската гара в Париж на другия ден сутринта, в 10 часа.

Ужасно неспокоен при мисълта, че по пътя би могло да се случи нещо с брат му, Тео не мигва през цялата нощ. Но когато вижда на Лионската гара Винсент да слиза от влака, той се успокоява. Безкрайно щастливи, че са се видели отново, двамата братя бързат да вземат кола, за да отидат при Йо.

Тео е сменил квартирата си. Сега живее в един апартамент на четвъртия етаж на Сите Пигал 8. Там ги очаква, не твърде спокойна, Йо. Струва ѝ се, че двамата мъже се бавят. Тя често се е питала как ли изглежда външно Винсент, който заема толкова голямо място в живота на Тео (що се отнася до душевното му състояние, неговите писма са достатъчно показателни). Тя, разбира се, е видяла автопортретите му. Тео пък ѝ е разправял, че Винсент прилича изумително на скулптурата на Роден „Йоан Кръстител“. Ала Винсент е тежко болен човек. Разяждан от лудостта, той току-що се е надигнал от тежка криза. Какъв човек ще се появи пред нея?

Ето най-после един файтон свива в Сите Пигал. Две ръце ѝ махат. Малко след това Винсент застава пред младата жена. Колко голяма е изненадата ѝ, когато вижда на мястото на отпадналия болник, какъвто си го е представяла, „един як, широкоплещест мъж“ със „здрав цвят“ и „весел израз на лицето, от цялата осанка на когото лъха нещо непоколебимо“. Първата ѝ мисъл, като го вижда, е, че той е „по-здрав от Тео“. И в това тя никак не се лъже. Сам Винсент се е стреснал на Лионската гара, като е видял бледото лице на брат си. Тео е слаб и кашля. Но в бурната радост от срещата неприятното впечатление на Винсент бързо се разсейва и той се успокоява.^[1]

Веднага щом представя жена си на Винсент — който намира, че Йо е „умна, сърдечна и скромна“, — Тео го завежда при люлката, където спи детето, вече на три месеца и половина. Развълнувани, със сълзи на очи, двамата братя го гледат как спи. Неочаквано Винсент се обръща засмян към Йо:

— Ама не бива да го завиваш така в дантели, сестричке! — ѝ казва той, като посочва покривката на люлката.

Винсент е щастлив. Край Тео и Йо се наслаждава на онзи покой на „истинския живот“, който никога няма да му бъде даден. Миг на отмора и успокоение. Той се въздържа да говори за Сен Реми, а брат му, уважаващ неговата дискретност, избягва да му задава въпроси. Лудостта не е тема за разговор на семейна трапеза. Тъй като в Прованс Винсент е свикнал да яде маслини, той слиза долу, за да купи, и кара Йо на всяка цена да ги опита.

Съвсем рано на другия ден художникът е пред своите картини. Те са се натрупали в жилището на брат му, пръснати са навсякъде. Покриват стените, лежат на купища под леглото, под дивана, под долапите. Цъфнали овощни градини блестят с ярките си багри в спалнята, Селяни ядат картофи е окачена над камината в столовата… Винсент, по жилетка, подрежда платната на пода в стаята за гости и ги разглежда дълго, внимателно едно след друго. „Вглъбено“ — казва Йо. Тук едно творчество се разгръща в най-характерните си етапи пред своя създател. Вълнуваща среща. С най-чистото от себе си е изваял Винсент тези безбройни творби, захранил ги е с нищетата си. Все пак — мисли си, винаги недоволен, той — има много измежду тях, които би могъл да пооправи.

Впрочем всичките му картини не са в дома на Сите Пигал. Видял се в чудо, къде да побере в жилището си произведенията на Винсент, Тео е оставил известен брой от тях в една мансарда, наета от стария Танги. Когато Винсент отива там, го обзема чувство на огорчение. Помещението е влажно и гъмжи от дървеници. Художникът кипи, и то не толкова заради собствените си картини, колкото заради творбите на Бернар, Гийомен и Ръсел, които някога е разменил със свои и сега се похабяват тук. Той веднага решава да им намери друго хранилище.

Винсент се среща с много хора. Мнозина от старите му познати идват да го видят в дома на Тео. Цялото това оживление, градският шум му се отразяват зле — той скоро разбира това. Ще напусне Париж колкото може по-скоро. А и няма търпение да види това градче Овер сюр Оаз, където ще отиде, да се запознае с доктор Гаше, който ще го посрещне там — няма търпение и да започне отново да рисува. Още във вторник, на 20 май, той взема влака за Овер.

Брат му и снаха му са му обещали да отидат скоро да го видят, а сам той след известно време ще дойде в Париж, за да нарисува портретите им.^[2]

* * *

Разположен между Понтоаз и Валмондоа, Овер е струпал своите къщи със сламени покриви по склона на един рид, който се издига над поречието на Оаза. На горния край на склона дълбоко врязаните и лъкатушещи улички и пътеки на градеца излизат на обширно плато, чиито вълнисти възвишения се губят плавно към хоризонта. Непосредствено до селището има малко гробище с подредени в редици гробове. Гарвани грачат над полята.

Някои твърдят, че Франсоа Вийон е роден в Овер. Така или иначе тук открай време са се навъртали художници. Преди около тридесет години, през 1861 г., Добини си обзавел в Овер ателие сред обширна градина. Жул Дюпре също е работил тук. Писаро, живял в Понтоаз до 1884 година, често е идвал тук да изпише някое и друго платно. Сезан е прекарал няколко месеца в Овер през 1872–1873 година (тук той е нарисувал „Къщата на обесения“). Тук са се отбивали Гийомен, Реноар, Моне. А съвсем недалеч оттук, във Валмондоа, е издъхнал през 1879 г. Домие.

Много от тези художници са гостували у доктор Пол-Фердинан Гаше, който живее в Овер от 1872 г. Отивайки при него, този път Винсент не рискува да се натъкне на обичайното безразличие. Шестдесет и две годишният лекар от Лил^[3], който уверява, че чрез своята баба по бащина линия е потомък на прочутия фламандски живописец Ян де Мабюзе, е възторжен любител на живописта и особено голям почитател на импресионистичното изкуство. Сам той живописва и най-вече гравира офорти (офортът е голямата му страст), като подписва творбите си П. ван Рейсел^[4]; той участвува в изложбите на Независимите. Но от какво ли не се интересува този необикновен човек? Енциклопедичен по дух, той проявява любопитство към всичко. Член е на Обществото по антропология, на дружеството „Ламарк“, на Обществото на стария Монмартър, на Историческото дружество в Паси и Отьой. Този свободомислещ антиконформист, отърсил се напълно от обществените условности, който не обича нищо повече от новото и оригиналното, се е увлякъл дори по изучаването на френологията и хиромантията. В медицината е един от първите, които са се заинтересували от хомеопатията; освен това е изнамерил една антисептична течност и използува в обичайната си практика електрическия ток за лечение на някои заболявания на пикочните пътища. Но това е само една от специалностите му, тъй като се е занимавал основно с болестите на сърцето и нервите (работил е в Бисетър и в Салпетриер^[5]). Благодарение на тази си неуморни и кипяща дейност той е познавал през живота си много хора. На младини негов съученик е бил Едуар Дрюмон; в Монпелие, където е взел доктората си, е бил близък с Брюйя; в бирарията „Андлер“, където ходел редовно, се е познавал с Мюрже, Шанфльори, Шентрьой, с цялата бохема на тогавашното време; общувал е с Прюдон и с Курбе, който му бил съкварталец в Париж; а още от първите години на импресионизма повечето художници от тази школа са станали негови приятели; Сезан е работил при него в Овер^[6]; Гаше се е грижил за почти ослепелия Домие и е давал съвети на болния от атаксия Мане.

Доктор Гаше не работи в Овер. Той е лекар на Северната железопътна компания и медицински инспектор на училищата на парижката община и живее в столицата, на улица Фобур Сен Дени 78. В Овер идва само три дни през седмицата. Тук той живее на улица Весно, в сградата на някогашен девически пансион, огромна двуетажна къща с голяма градина на тераси, която е купил преди осемнадесет години, когато здравето на жена му започнало да му създава тревоги. Жена му боледувала от туберкулоза и въпреки грижите му умряла три години по-късно. Оттогава доктор Гаше живее заедно със седемнадесетгодишния си син Пол, с дъщеря си Маргьорит, която е на двадесет и една година, и с една гувернантка. Деен член на Дружеството за закрила на животните, той храни във вилата си десетина котки, няколко кучета, една коза, наречена Анриет, един стар женски паун на име Леони и една костенурка, кръстена Софи. Все пак изпитанията и разочарованията са изпълнили с меланхолия този възторжен и пламенен хуманист, който днес, твърде често огорчаван от неблагодарността на хората, клони към тъжна мизантропия.

Винсент, носещ едно препоръчително писмо от Тео, отива във вилата на доктор Гаше. Хубав майски ден, топъл и слънчев. Белите акации изпълват въздуха с тънкия си, упоителен аромат. В градините цвърчат косове. Покрай Оаза шумят тополите. Винсент отново се наслаждава на вкуса на свободата…

Доктор Гаше не е бил предизвестен за заминаването му от Сен Реми. Но въпреки че Винсент идва при лекаря непредвидено, двамата мъже бързо намират общ език помежду си. Не ще и дума, че доктор Гаше обладава голям чар. Той говори на Винсент за болестта му простичко и с най-успокоителни думи. Дава му съвет — съвет, изслушан с най-голяма готовност, това лесно можем да си представим — да работи много и упорито, и никак да не мисли за кризите, които е преживял. Винсент навярно е имал някаква интоксикация, причинена от терпентина и от южното слънце, което е прекомерно силно за северняк като него. Такова е мнението на доктор Гаше.^[7]

Доктор Гаше — когото неговият приятел, художникът Жоньот, е нарекъл заради рижавите му коси „доктор Шафран“ — си позволява кокетството да крие годините си, а освен това проявява не по-малка независимост в облеклото и държането, отколкото в идеите си. Нахлупил на главата си бял каскет с плоско дъно и кожена козирка, той носи едно старо синьо палто на санитар, което му е служило преди двадесет години, по време на войната от 1870 година. Често се пази от слънцето под бял слънчобран със зелена подплата. Винсент, който не е пропуснал да забележи поривистата му нервност, веднага го преценява като „доста ексцентричен“ и „засегнат“, що се отнася до „разстроените нерви“, „поне толкова сериозно“, колкото и самият той. Но впечатлението му „не е неблагоприятно“. Къщата на лекаря е истински музей, претъпкан със старинни мебели, статуетки, вази от Делфт и италиански фаянс, с куриози от всякакъв вид и най-вече с картини.

„Там е пълно, пълно като у антиквар с невинаги интересни неща.“

Но до всевъзможните „черни, черни, черни вехтории“ блестят свежите багри на платната на Сезан, Гийомен, Моне, Реноар, Сисле, Писаро, които привличат особено силно вниманието на Винсент.^[8] Чувство на взаимна симпатия сближава почти веднага доктор Гаше и художника. Когато разговарят за Белгия, за живота на старите живописци, „посърналото от мъка“ лице на лекаря се озарява от усмивка и Винсент решава в скоро време да нарисува портрета на този, който, вярва той, ще бъде негов приятел.

След този пръв разговор лекарят слиза заедно с Винсент до странноприемницата „Сент Обен“, близо до неговата къща, където, смята той, Винсент ще бъде добре настанен.

За жалост цената на пансиона в странноприемницата „Сент Обен“ е шест франка на ден. Винсент намира, че тази сума е прекалено висока за него. Затова се настанява в скромното кафене, което Гюстав Раву държи на големия площад на градеца, срещу общината, и където ще трябва да плаща само по три франка и половина.

За тези пари, разбира се, Винсент не разполага с големи удобства. Дават му една мансарда под покрива — стаичка, белосана с вар, тясна (едно походно легло и един стол тъкмо я запълват), осветена от таванско прозорче. Винсент е донесъл със себе си своя последен автопортрет; строгостта на тази гола стая хармонира с опустошения образ на портрета му.

Овер и околностите му допадат на Винсент. Всичко е „много цветно“, „внушително красиво“, „съвсем като на село и много живописно“. Особено го затрогват старите колиби със сламени покриви, които му напомнят родния Брабант. Той не съжалява, че е напуснал Сен Реми (всичките симптоми на болестта му — установява доволен той — са напълно изчезнали), но и не съжалява, че е ходил в Прованс; пребиваването му на юг, той вече усеща това, му позволява да вижда по-добре Севера.

Едва настанил се, Винсент започва да рисува. Сега цъфтят кестените и той веднага нахвърля две платна: един етюд на розови и един етюд на бели кестенови дървета. След дългото отшелничество сега дните му се виждат като седмици и той работи неспирно.

В началото на юни художникът вече се чувствува в Овер като у дома си. Ходи редовно у доктор Гаше, който всяка седмица го кани на трапезата си. Тази трапеза, на която поднасят прекалено много ястия според него (четири-пет), е истинска „тегоба“ за Винсент; но той ги приема, без да възразява, защото вижда, че тези обеди и вечери правят удоволствие на лекаря, комуто напомнят големите семейни трапези в миналото. Всеки път когато отива у Гаше, Винсент рисува по една картина в градината.

Още от първите им срещи лекарят е изказал желание да види картините на Винсент. Той отива в странноприемницата на Раву и се изкачва по тясната стълба, която води до мансардата. Дълго гледа платната, чийто пищен блясък контрастира с монашеската бедност на тясната стаичка. От таванското прозорче пада светлина върху автопортрета на Винсент, върху копието на Пиета̀ по Дьолакроа, върху Арлезианката, върху съвсем пресните платна, които сега от ден на ден — по едно всеки ден — се прибавят към по-старите творби в неспирен поток, сякаш бликат от непресъхващ извор. Доктор Гаше поклаща глава, после промълвя;

— Колко е трудно да бъдеш прост!

За него, който е бил довереник на толкова много художници, който е един от първите, съумели да оценят изкуството на Сезан, няма никакво съмнение: човекът, който стои пред него в работническа престилка, тоя човек, излязъл от лудницата, с лице, белязано от клеймото на лудостта и от мъките на живота, е гений от величината на най-големите майстори.

Разбирателството между лекаря и художника е пълно. Те имат едни и същи възгледи за живописта, а и по темперамент — и двамата меланхолични, разяждани от същото обезсърчение — доста си приличат. Гаше — пише Винсент на Тео — „действително ми се вижда не по-малко болен и разстроен от теб или от мен“. Разбира се, Винсент бърза да нарисува портрета на доктор Гаше. Той го изобразява с белия каскет^[9], със синьото палто и със стръкче дядов зъб, символ на сърдечните заболявания, от които доктор Гаше много се интересува. Този портрет много се харесва на лекаря, който, казва Винсент, е „във фанатичен възторг“ от него. За да му достави удоволствие, Винсент ще направи за него едно повторение^[10] и ще му нарисува (по молба на Гаше) и едно повторение на своето копие по Пиета̀. По-късно се надява, че доктор Гаше ще му намери модели.

„Имам впечатлението — пише Винсент, разчувствуван от тази дружба, — че той ни разбира напълно и ще работи с теб и с мен без задни мисли, от любов към изкуството, с всичкия си разум.“

Доктор Гаше смята, че е много малко вероятно припадъците на Винсент да се появят наново. Дори веднъж, когато посещава Тео, той му казва, че според него брат му е напълно оздравял. Винсент действително се радва на отлично здраве. Ляга си в девет часа, става в пет, води крайно редовен живот и работи с увлечение.

„Чувствувам, че боравя много по-уверено с четката, отколкото преди да отида в Арл“ — пише той.

Все пак, колкото и да е овладял тази лекота, той още чувствува потребност — потребност, която винаги възниква у него — да се учи; затова моли брат си да му прати час по-скоро „Упражненията с въглен“ на Барг, които иска — за кой ли път? — да прекопира отново.

На 8 юни — един неделен ден — Тео и семейството му идват на гости на Винсент. Отивайки да ги посрещне на гарата, Винсент занася едно птиче гнездо на детето. Гнездото е образ на „истинския живот“. С този „истински живот“ той се е простил завинаги; някога бе писал, че няма да види друго, както се е уверил в Арл, освен „жени по за два франка, по начало предназначени за зуавите“; сега поне е близо до брат си и снаха си и това стига за скромното му щастие. Той често си мисли за своя малък племенник, който не е много здрав; това дете трябва да расте на село. Защо тази година „Йо и малкият“ не дойдат на почивка в Овер, вместо да правят традиционното си пътуване до Холандия? Винсент им показва новото си царство, „почти тучното поле“, където има „в изобилие хубава зеленина“ (колко мотиви за рисуване!), странноприемницата на Раву — бащата, майката и двете им дъщери, — където живее сега като у дома си. Там много го тачат и им е трудно да повярват, че е имал припадъци на умопомрачение. По-голямата сестра — шестнадесетгодишната Адлин, макар да не го смята за красавец, намира, че той има много чар; пък и е толкова скромен, толкова добър! Вървейки с леко им клонена глава към страната, на която липсва ухото, той почти не говори, но на устните му винаги играе нещо като усмивка. По-малката сестра пък — Жермен, която е още дете, вече не може да заспи — тя, която не могат да накарат да си легне — без помощта на „господин Винсент“. Всяка вечер художникът ѝ рисува с креда „един пясъчен чичко“ и всеки път, чуди се възхитена тя, чичкото е различен.^[11]

След неделния ден, прекаран заедно с Тео, Винсент започва да работи с още по-голям жар. „Много и бързо“ — казва той. Платната се трупат. Неговата живопис, чрез която той „се стреми да изрази отчайващо бързата преходност на нещата“, е само спирали, волути, лиричен водовъртеж или единение с необятните простори. Нищо вече не може да приглуши или да засили многогласието на песента му. Сега той може да ѝ се отдаде всецяло. В мистично общение на цялото същество той се слива с тази вселена, чийто непоносим ужас е изпитал в най-съкровените си дълбини, и се мъчи чрез насилие да я изрази в цялата ѝ страшна и нечовешка голота. Върху платната му природата се гърчи във фантастични конвулсии, сякаш разтърсвана от незнаен катаклизъм. Рисувайки платно подир платно, живописвайки ниви, лозя, ливади, Винсент трескаво разбулва тайните, които открива в неспокойното си търсене. Дървета, пътища, къщи, цветя и хълмове се вият под четката му в призрачни спазми; цялата природа трепери под напора на вулканични трусове, върнала се към първичния хаос, чародейно красива в магнетичната си пустота. В това изкуство — както казва сам Винсент, гледайки повторението, което е направил на портрета на доктор Гаше — сякаш има „очакване и вик“.

В странноприемницата заедно с Винсент живее и един друг художник на име Мартинес, испанец по произход. Към средата на юни там отсяда и трети художник — холандецът Хиршиг. „Вижда ми се твърде мил човек, за да работи живопис“ — забелязва Винсент. Старият Раву е предоставил на тримата художници задното помещение на кафенето. Винсент, който излиза много рано сутринта, доработва там понякога следобед картините си. Освен доктор Гаше, освен семейство Раву, освен един друг художник — австралиеца Уолпол Брук, установил се също в малкия град, с когото излизат понякога заедно, Винсент има в Овер още неколцина приятели. Запознал се е с бившия индустриален гравьор Пьонел, който сега държи странноприемница при спирката Шапонвал. На времето старият Пьонел е познавал много художници — Коро, Жул Дюпре, Домие. Винсент би искал да нарисува портрета му, но Пьонел не харесва никак неговата живопис и се измъква под всевъзможни предлози. При стария Пьонел Винсент се е сближил и с един пенсиониран жандарм на име Паскалини, непоправим пияница, който често го кани да пият заедно.^[12]

Ще остане ли Винсент в Овер? Той не знае. Живее с мисълта да наеме в градчето една къща, където биха могли да идват брат му и снаха му, поръчал е да му пратят мебелите от Арл. Мисли също така да отиде при Гоген в Бретан.

„Тогава — пише той на приятеля си — ще се опитам да направим нещо особено и внушително, което може би щяхме да направим, ако бяхме продължили да работим заедно…“

Може би дори ще последва Гоген на остров Мадагаскар, където сега Гоген смятал да отиде.

Доктор Гаше, който е запознал с техниката на офорта всички художници, с които е общувал — и Сезан, и Гийомен, и Писаро, — предоставя на Винсент познанията си по гравьорския занаят, както и необходимите материали. Сам той се наема да отпечатва в малкото си ателие гравираните плочи. Заинтригуван, Винсент гравира — между две картини — един вариант на портрета на доктор Гаше, Човекът с лулата^[13], зарича се да направи и няколко други офорта, „да кажем шест“, по някои от провансалските си платна. Но работата не стига по-далеч. Живописта го поглъща твърде много.

„Ето една идея, която може би ще ви допадне — пише той на Гоген, — опитвам се да правя етюди на житни класове така… чисто и просто синьо-зелени класове, листата дълги като ленти, обагрени зелено и розово от отражението, и леко пожълтели класове, поръбени с бледорозово от цветния прашец, а долу розов цвят на поветица, увила се около стрък. На такъв един твърде жив и все пак спокоен фон бих искал да рисувам портрети. Това са различни зелени, но с еднаква тонална стойност, така че образуват едно зелено цяло, което с трептението си напомня нежното шумолене на полюлявани от вятъра класове; никак не с лесно да се постигне като колорит.“

Житни ниви, горички, замъкът на Овер, градината на Добини… Никога Винсент не е рисувал с такъв стремителен ритъм. Платната се трупат в мансардата на кафенето на Раву. У самите Раву по-голямата сестра Адлин се съгласява да позира на художника. Тя застава пред статива в синя рокля — първата ѝ рокля на девойка. Сеансите се провеждат в задното помещение на кафенето. Докато рисува, погълнат изцяло от работата си, Винсент непрекъснато пуши. Едва продумва на девойката. Тя е малко уплашена от неговата живопис, а и намира, че не си прилича много на портрета.^[14] Винсент рисува и портрета на г-ца Гаше, седнала пред пианото си — голямо платно, високо един метър и петдесет сантима широко.

За художника не само платното само̀ по себе си е симфония. Той би искал картините да се съчетават по няколко, да се събират в композиции, в които би се изявило ярко взаимодействието на допълнителните цветове.

„Но — въздиша той — още далеч не сме стигнали дотам, хората да разбират чудноватите съотношения, които съществуват между два къса природа и които все пак се изясняват и се изтъкват взаимно.“

* * *

У Тео не всичко върви както трябва. Йо не е добре със здравето. Детето боледува. Самият Тео е останал почти без сили. Освен това и парични грижи притискат семейството; отношенията на Тео с шефовете му са доста обтегнати.

„Тия плъхове Бусо и Валадон се отнасят към мен, като че ли съм постъпил от вчера при тях и ме държат натясно. Трябва ли да карам така, без да правя никакви сметки, без да изкарвам нещо допълнително и когато закъсам, да им кажа истината, и ако посмеят да ми откажат, да им заявя: Господа, ще рискувам и ще стана търговец за своя сметка!“

Тези лоши новини хвърлят в тревога Винсент. Но какво може да стори той? В практичния живот — това добре го знае — не би могъл да бъде много полезен. Но малкият и майка му биха могли — нима не е добра идея? — да дойдат в Овер, да подишат няколко седмици чист въздух на полето. Колкото до Бусо и Валадон, боже мой, какво да каже?

„Аз се мъча да работя колкото мога, но не крия от теб, че едва ли смея да се уповавам задълго на добро здраве. А ако се върне болестта ми, извинявай… Страхувам се (…), че като стигна, да кажем, четиридесетте — но да не казваме нищо. — Заявявам, че нямам ни най-малка, ни най-малка представа какво още може да стане с мен.“

Поканен от брат си, Винсент отива в неделя, на 6 юли, в Париж. Там се среща с Орие и с Тулуз-Лотрек. Но по всичко личи, че разговорите върху изкуството са обречени този ден да останат на заден план. Тео е говорил с господата Бусо и Валадон и им е поставил ребром въпроса за своето оставане във фирмата. Атмосферата в жилището на Сите Пигал е натегната; още по-малко могат да я разведрят тревогите за здравето. Напоследък Йо е била няколко дни на легло, а за болното си дете тя се е страхувала от най-лошото. Противно на желанието на Винсент тя ще прекара лятната ваканция заедно със сина си в Холандия. Дали от устата на Тео или Йо не се е изтървала някоя злополучна дума? Твърде възможно е. Дали във възбудата на този ден те са дали на Винсент твърде ясно да разбере, че им тежи много? Може би! И без това и най-беглият намек е достатъчен, за да разбуни трагични вълни у този човек, изтъкан само от нерви. Ако до този ден той сам се е обвинявал, задето се оставя да го издържа брат му, ако това състояние на нещата му е причинявало постоянни и мъчителни угризения на съвестта, все пак никой друг не го е упреквал за това. Дали в този ден не са били изречени непоправими думи? Така или иначе човекът, който тази вечер се завръща в Овер, е човек смъртно поразен. Той пише на брат си и на снаха си няколко реда, които звучат като предсмъртно ридание:

„Моето впечатление е, че тъй като всички бяхме малко възбудени, а и всички малко преуморени, не е много важно да се мъчим непременно да определим ясно положението, в което се намираме. Малко съм изненадан, дето вие като че ли искате да насилвате нещата. Мога ли аз да сторя нещо, искам да кажа, мога ли да направя едно или друго, което бихте желали? Както и да е, мислено ви стискам още веднъж от сърце ръка; все пак беше голяма радост за мен, че можах да ви видя всички пак, вярвайте ми.“^[15]

През следващите дни Винсент пак започва да рисува. Но, както сам казва, четката почти пада от ръката му. Той вече няма сили да се бори. Тео не е отговорил на писъмцето му. Винсент отива на улица Весно, за да се види с доктор Гаше, но лекарят отсъствува. Впрочем — казва си ненадейно Винсент — не бива „в никакъв случай“ да се разчита на доктор Гаше; доктор Гаше е по-болен от самия него. Той вече няма никого! Никого! Неспокойната душа на Винсент е доведена до полуда. Той се нахвърля отново с отчаяна енергия на четките, рисува „ширнали се, необятни житни нивя под мрачни небеса“, в които — казва той — „не се побоях да се опитам да изразя тъга и безпределна самота“. Надигат се стари огорчения. Той се сеща за „гъмжащата от дървеници дупка“ на стария Танги, където брат му е струпал неговите платна заедно с картините на Гийомен, Ръсел, Бернар.

„А картини като тези — още веднъж повтарям, че не говоря за моите — са стока, която има известна стойност и ще я запази; това, че я занемаряваме, е една от причините за общото ни безпаричие.“

Почивка — ето какво е нужно на всички, за да могат да обмислят нещата спокойно. Но може ли той да прекъсне работата си, да престане да изразходва бои, платно, четки?

„Едно нещо обаче е безусловно вярно: трудно е да се постигне известна лекота в работата и ако престана да работя, ще я загубя много по-бързо и по-лесно, отколкото ми е струвало да я придобия. А изгледите за утрешния ден се помрачават, съвсем не виждам бъдещето си щастливо.“

Най-после Винсент получава писмо от Йо — което е за него „избавление от мъчителната тревога“. Тео ще придружи жена си и сина си до Холандия.

„Често си мисля за малкия — отговаря Винсент; — вярвам, че е наистина по-добре да се отглеждат деца, отколкото да залагаме всичката сила на нервите си, за да правим картини; но какво да се прави, вече съм твърде стар — поне така се чувствувам, — за да се върна назад или да имам желание за нещо друго. Желанието ми за това мина, но болката в душата си остана.“

14 юли! Ето вече петдесет и пет дни, откакто Винсент е в Овер. Цялата страна празнува, кметството е украсено със знамена. Винсент го рисува със знамената и лампионите му, но върху неговото платно, в този ден на народно веселие, зданието изглежда някак странно напуснато от всякакво човешко присъствие.

Над равнината прелитат гарвани и грачат. Оловносиво, буреносно небе тегне над житните нивя.

Винсент рисува, потиснат от самота, смазан от провалите на своя живот. Гнети го неизказана умора. Но той рисува, продължава да рисува, не може да спре да рисува. Понякога желанието да изпише някое платно го обладава така неудържимо, че всичко друго трябва да отстъпи на часа пред тази потребност. У Гаше той прави яростни сцени и разблъсква всичко пред себе си, за да може да нарисува някой мотив, който внезапно го е завладял. Раздразнителността му се е изострила до крайност. Един ден забелязва в дома на лекаря, че картината на Гийомен „Голо тяло пред японски параван“ е без рамка, и гневно избухва. Гаше примирително обещава да поръча в най-скоро време рамка за творбата на Гийомен. За нещастие, когато идва следващия път, Винсент установява, че още нищо не е направено: той кипва, зловеща светлина проблясва в очите му; изведнъж посяга към джоба си, където от няколко дни носи един пистолет, взет от Раву под предлог че ще ходи да бие гарвани. Доктор Гаше се изправя и приковава поглед в него: Винсент навежда глава и си отива.

Все още ли е уверен доктор Гаше, че кризите на Винсент няма повече да се повторят? А и самият Винсент не се ли страхува вече от нищо?

Той броди мрачен, неспокоен, затворен в себе си. Угнетен и объркан, една вечер споделя с Раву, че не може да издържа вече, че животът си отива от него. Добрякът Раву му отговаря с най-обикновени думи на насърчение, каквито се казват при такъв случай. Винсент отново потъва в мълчание.

Той рисува още веднъж градината на Добини, нарисувал е — остра, неспокойна хармония на злато и кобалт — и църквата на Овер, сякаш разкривена върху платното от панически ужас. И пак рисува житни нивя, необятната равнина, подобна на холандската низина, над която се носят буреносни облаци.

„Бих искал да ти пиша може би за много неща — се обръща той на 3 юли към брат си, — но първо, желанието за това ми мина, пък и чувствувам колко е безполезно.“

Той вече чувствува колко всичко е безполезно. За какво? За какво? Пропаднал художник, един сразен от живота, един болен, който тежи на другите — ето какво е той.

„Засега съм спокоен, почти прекалено спокоен“ — пише той през същите тези дни на майка си.

Спокоен? Още веднъж той се изкачва към житните ниви, на платото, над което прелитат гарвани, понесъл еднометрово платно под мишница. Това ще бъде седемдесетата картина, която ще е изписал, откакто е пристигнал в Овер преди девет седмици.^[16] Горестта направлява ръката му, чертае върху платното през жълто-червеникавата шир на житата объркани пътища, които не водят наникъде. Небето, някак необичайно синьо, запраща към художника сред ръждивото злато на зрелите жита ято зловещи птици. Спокоен? Какво може да има отвъд тази Житна нива с гарвани, където заплетените пътища, където небето и земята, слели се наполовина, сякаш вещаят суетността на всяка надежда?

Няма нищо вече освен бездната.

* * *

Ден или два по-късно, в неделя, на 27 юли, след обед — горещ следобед, когато малкият градец тъне в неделна дрямка, — Винсент броди из полето. Един случайно минаващ селянин го чува, като си говори сам на себе си сред платото: „Невъзможно е! Невъзможно!“

Винсент върви, блуждае насам-натам. Малко по малко денят преваля. „Невъзможно е! Невъзможно!“ Винсент се е спрял близо до замъка на Овер. Изважда от джоба си пистолета на Раву, насочва го към гърдите си, натиска спусъка. И ето! Всичко е свършено. Сухият пукот на изстрела слага край на всичко, което е правило живота му тъй безнадеждно непоносим — на угризенията, на жестокото чувство, че е не друг, а винаги само той, този луд, които рисува, този болен, който сковава и обременява живота на близките си, този неудачник, този виновник, този прокълнат. В джоба си той смачква последното писмо, което е написал на брат си, но не го е изпратил, дори не го е завършил:

„Бих искал да ти пиша за много неща — повтаря в него той, — но чувствувам колко е безполезно… И все пак, мили братко, остава това, което винаги съм ти казвал и ти казвам още веднъж с цялата тежест, която може да му придаде съсредоточеният размисъл, напрегнал всички сили, за да го изрази колкото се може по-добре — казвам ти го още веднъж, че за мен ти никога няма да бъдеш обикновен търговец на картини на Коро, че чрез мен ти имаш дял в самото създаване на някои платна, които дори в разрухата запазват покоя си… А колкото за моята работа, заради нея залагам живота си и разумът ми рухна наполовина — добре, — но ти не си, доколкото знам, от търговците на хора и можеш, смятам, да вземеш страна и да постъпваш наистина по човешки — но какво да се прави?“

Но какво да се прави? Какво да се прави?

Гарваните грачат над равнината, удавена в сянка. Димът от изстрела се е разнесъл в листака. От раната тече кръв, нищо повече. Нима Винсент не се е улучил?

У Раву, където са очаквали художника за вечеря, започват да се тревожат от отсъствието му. Най-после семейството сяда да се храни. После всички излизат на прохлада пред прага на къщата. И ненадейно — ето силуета на Винсент. Той върви бързо. Без да каже нито дума, минава покрай хазяите си, влиза в кафенето, изкачва се по стълбите, които водят към стаите.

Госпожа Раву е забелязала, че Винсент притиска с ръка едната си страна.

— Трябва да идеш да го видиш — казва тя на мъжа си, — струва ми се, че господин Винсент не е добре.

Старият Раву се качва до мансардата. Чува, че художникът стене, потропва на вратата. Тъй като Винсент не му отговаря, той се решава да натисне дръжката. Винсент лежи на леглото, изпоцапан с кръв, с лице, обърнато към стената. Раву се приближава, казва му нещо. Никакъв отговор, Раву упорствува. И тогава Винсент рязко се извръща. Да, да, той се е опитал да се убие, но уви! както изглежда, не е успял.^[17]

Старият Раву отива бързо да потърси лекаря на градчето, доктор Мазери, който идва веднага и превързва ранения. Винсент настоява да повикат доктор Гаше.^[18]

Доктор Гаше, който този следобед е ловил риба край брега на Оаза, се втурва потресен към странноприемницата на Раву, придружен от сина си. Часът е девет вечерта. Винсент повтаря на лекаря същото, което вече е казал на хазяина си — че е искал да се самоубие, че го е искал с пълно съзнание. След като го преслушва, Гаше разбира, че състоянието на ранения е тежко, но се опитва да успокои художника.

— О, добре, добре!… — отронва Винсент.

И спокойно замолва лекаря да му подаде лулата и тютюна. За през нощта доктор Гаше оставя сина си при него. Ако се случи нещо, ще има кой веднага да го извести. Той би искал също така да уведоми Тео. Но Винсент отказва да му даде домашния адрес на брат си.

Доктор Гаше си отива.

В леглото си Винсент започва да пуши мълчаливо.

Цялата нощ, докато край него бди Пол Гаше, Винсент, неподвижен, с непроницаемо лице, смучи лулата си, без да продума нито дума.^[19]

* * *

На другия ден сутринта идват жандарми, за да проведат следствие. Винсент ги посреща неприязнено. На въпросите, които му задават, отговаря само:

— Това не засяга никого!

Доктор Гаше е натоварил художника Хиршиг да занесе една бележка на Тео в галерията „Бусо и Валадон“. Тео, който току-що се е върнал от Холандия, пристига бързо в Овер. Той целува брат си, притиска го горестно в прегръдките си.

— Не плачи — отговаря му Винсент, — направих го за доброто на всички.

Денят на 28-и минава спокойно. Винсент не усеща никаква болка. Пуши, разговаря надълго с брат си на холандски. По едно време той запитва Тео: какви са предвижданията на лекарите? Наистина ли не се е улучил смъртоносно? Тео уверява Винсент, че ще го спасят.

— Безполезно е — отговаря Винсент, — тъгата ще продължи цял живот!

Денят е към края си. Отново пада нощта. Нощта, която също е слънце.

„А аз, аз ще ти върна парите или ще си дам душата“ — бе писал Винсент на своя брат след първата криза преди година и половина. Той не е върнал парите. Безполезна е била неистовата жътва на шедьоври, на тези осемстотин или деветстотин платна, създадени за десет години с огнена страст. Безполезно е търсенето на големите тайни. Безполезен е пламъкът. Защото всичко е безполезно. Познанието е змия, която се самоизяжда. Какво би могло да има отвъд Житната нива с гарваните? Нищо освен това ужасно небитие, на което откликва тъжното мълчание на един човек — това мълчание! Този вик! Тъгата ще продължи цял живот.

На 29 юли, в един часа и половина сутринта, Винсент се отпуска в леглото си. Той е издъхнал. Спокойно. Без нито дума. Без нито една жалба. С покоя на онези, които знаят. Той е на тридесет и седем години.

* * *

Кюрето на енорията, свещеник Тесие, отказва да даде църковната катафалка за погребението на самоубилия се. Налага се да отидат да искат погребална кола от съседната община.

Доктор Гаше скицира с въглен образа на Винсент на смъртното ложе. От Париж вече пристигат приятели на Винсент — Емил Бернар, Танги… Ковчегът е поставен в задното помещение на кафенето. Емил Бернар предлага да украсят стаята с картини на Винсент. Тео и Раву запалват свещи и подреждат навсякъде много цветя. Палитрата и четките на Винсент са сложени върху клонки в долния край на ковчега.

Погребението се извършва на 30-и в три часа следобед. Навън цари тежка августовска задуха. Към малкото гробище на Овер се изкачва погребално шествие, начело на което вървят Тео и братът на Йо, следвани от Гаше, неговия син, Емил Бернар, стария Танги, семейство Раву и двама-трима художници, живеещи в Овер.

Край отворения гроб доктор Гаше произнася кратко слово. Тео му отговаря с няколко думи.

Над равнината, над житните нивя кръжат гарвани и грачат.

* * *

Смъртта на Винсент е ужасен удар за Тео. Самият той е обречен човек. Действително развитието на болестта, която той носи от години в себе си, се приближава към фаталния си край. Няколко седмици по-късно, през октомври, той престава да уринира; нефритът дегенерира в уремия с умопомрачение. Тео, който винаги е бил тъй спокоен, тъй кротък, а също и така благоразумен, влиза в последен спор със своите шефове, подава им оставката си и си отива, като затръшва вратата. Решил е — казва той — да наеме „Тамбурен“ и да основе едно сдружение на художници. Изпаднал в пълно умопомрачение, той прави опит да убие жена си и сина си. Налага се да го настанят в психиатричната клиника на доктор Бланш в Паси.

Кризата не трае дълго. Йо използува затишието, за да отведе Тео в Холандия, където за жалост скоро е принудена да го настани в приюта за душевноболни в Утрехт. Поразен от хемиплегия, Тео умира там на 25 януари 1891 г. — по-малко от шест месеца след смъртта на брат си.

* * *

Двадесет и три години по-късно, през 1914, Йо^[20] пренесла останките на Тео в Овер сюр Оаз. Костите на Винсент били изровени от първоначалния гроб и на друго място в гробището погребали двамата братя, които оттогава почиват един до друг, под еднаквите си камъни, свързани в смъртта, както са били свързани и в живота.

Обикновени гробове без никаква украса, обрасли днес с бръшлян. Оттатък ниския зид на гробището се простират житните ниви, необятната равнина, спокойна и позлатена от слънцето. Всичко тук е покой. Въздухът е ведър. Никакъв шум. Само няколко гарвана кръжат и грачат. Пътища се губят в далечината. Други се спускат надолу към градчето, към църквата, която по средата на склона възправя строгия си и отчетлив силует, към градината на Добини, към площада, където се издига сградата на кметството. Срещу общината играчи на белот хвърлят карти в същото онова кафене, което някога е държал Раву и което сега се нарича просто „При Ван Гог“. Тишина. Покой. Полудрямка. Нещата отново са заели местата си, върнали са се към устойчивото всекидневие. Трагическият чародей, който ги бе изтръгнал от измамната им видимост, спи там горе, на хълма, под бръшляна, който покрива гроба му, върнал се към съвършения покой, към чистата голота на небитието.

Explicit mysterium