Анри Перюшо
Животът на Ван Гог (16)

I.
Човекът с отрязаното ухо

Трябва да вървим от нещата, които се виждат и не съществуват, към нещата, които не се виждат и съществуват.^[1]

Сан Хуан де ла Крус^[2]

Тео, когото Гоген е уведомил с телеграма за станалото, пристига ужасно разтревожен в Арл. В болницата той се среща с младши ординатора Феликс Рей, който е наредил да бъде приет там неговият брат. Лекарят му съобщава, че Винсент, изпаднал в умопомрачение, буйствува в пълно безсъзнание в единичната килия. Тропа с крака, крещи, има зрителни и слухови халюцинации. Понякога пее. Сигурно това е някакъв случай на епилепсия — поставя диагноза младши ординаторът; той се е допитал до своя началник, доктор Юрпар, завеждащ гражданската медицинска служба в Арл, който доста безразлично и неопределено е одобрил диагнозата: „Остра маниакалност с общо умопомрачение“. Колкото до раната, която Винсент си е нанесъл, тя вече зараства и няма опасност от инфекция. Все пак кръвоизливът е бил много обилен, тъй като е срязана артерия. Винсент не е отрязал цялото си ляво ухо, а само лоба и долната половина на раковината. Рей искал да зашие отрязаната част, но за нещастие полицейският комисар му я предал твърде късно, за да може да предприеме тази операция; би се развила неизбежно гангрена. Той показва на Тео частта от ухото, която е поставил в стъкленица със спирт.^[3]

Двадесет и три годишният Феликс Рей^[4] — кръгловато лице, късо подстригани коси, малки мустаци, малка заострена брадичка — е човек с добро сърце. По време на една неотдавнашна епидемия така се отличил с всеотдайната си работа, че министерството на вътрешните работи го е наградило със сребърен медал. Мъката на Тео, видимата му и дълбока привързаност към неговия брат дълбоко са развълнували лекаря. Той прави всичко, което е по силите му, да го успокои — тази криза е само временна — и обещава да положи всички грижи за брат му. Тео, когото той ще държи в течение на всичко, може да си замине спокоен за Париж.

Донякъде успокоен, Тео потърсва пощальона Рулен, който през тези мъчителни дни наистина показва колко топли са дружеските му чувства към Винсент и се е заел, подпомогнат от жената, която чисти, да сложи ред в жълтата къща.

Но Тео не може да остане повече. В Париж го чака работата му, задължения от най-различен характер, тъй като тъкмо през тия дни се е канел да замине за Холандия, за да се сгоди там. Впрочем собственото му здраве никак не е блестящо; той е уморен, има лош вид, кашля. След като предоставя брат си на грижите на младши ординатора и на Рулен, той отпътува заедно с Гоген.

* * *

Голи стени, белосани с вар. Там горе, съвсем горе, едно малко прозорче с решетки.

Винсент се мята в това тясно помещение, ръкомаха, крещи, измъчван от халюцинации.

Помраченият му дух се рее насам-натам, „носи се по разни морета“. Корабът-призрак, кошмари на Мопасан^[5]… От глъбините на паметта му изплуват спомени отпреди тридесет години. Ето пасторския дом в Зюндерт, където се е родил. Ето всяка стая в къщата, ето и градината около къщата, и всяко растение в градината, ето и полето наоколо, и пътеките, и църквата, и гробището — а ето в гробището и високата акация, където една сврака беше свила гнездо. Зюндерт! Зюндерт!…

Винсент вие, гърчи се в лудостта си или пък пее, той, който никога не е пял, една стара жална приспивна песен, „люлчина песен“.

„Нощем в морето рибарите виждат на носа на своята лодка една свръхестествена жена, чиито вид никак не ги плаши, защото тя е «бавачката», жената, която е теглила връвчицата на люлката, в която те са хлипали като деца; и тя идва пак да им пее песните от детските години, песните, които успокояват и ги отморяват от трудния живот.“

Все пак малко по малко силните дози бром-калий, които дават на Винсент — затворен вече три дни, — успяват да уталожат възбудата му. След краткотрайно влошаване високите вълни на лудостта започват да затихват. Тишина. Винсент излиза от мрака на безсъзнанието. Припадъкът е минал, както изглежда.

На шестия ден, 29 декември, Рей настанява Винсент в една от общите болнични стаи. Това е голямо продълговато помещение, където покрай стените са наредени две редици легла с бели завеси. От тавана виси газена лампа с абажур. Неколцина оздравяващи се греят около една печка в средата на стаята. Винсент се храни добре; физическите му сили са незасегнати. Но е все още крайно раздразнителен.

На другия ден вечерта Рей и протестантският пастор господин Сал, придаден към болницата, идват да го видят. Винсент ги посреща неприязнено. Заявява гневно, че държи да поддържа с лекаря само безусловно необходимите отношения. Когато Рей му предлага да пише на Тео, за да му разкаже как е (което самият Рей е направил вече, разбира се), Винсент яростно отказва. Ала успокоителните думи на лекаря все пак скоро надделяват над упорството му и в края на краищата сам художникът замолва Рей да пише няколко реда на брат му. След един сърдечен разговор двамата се разделят като най-добрите приятели на света. Рей преценява, че състоянието на болния явно се е подобрило, и бърза да съобщи това на Тео. Оздравяването по всяка вероятност няма да закъснее. За препоръчване е Винсент да прекара известно време в някой приветлив санаториум в Екс или Марсилия, ако, разбира се, Тео не желае брат му да бъде някъде по-близо до Париж.

Два дни по-късно, на 1 януари, Винсент е на крака и с прояснено съзнание. По настояване на Рулен, който е все така загрижен за съдбата на своя приятел, му разрешават да излезе за пръв път из града. Нова година е, празник — сигурно е настоял Рулен…

Отначало Винсент не си спомня, че е бил болен. Това той осъзнава постепенно — бавно си дава сметка за своя тъй внезапно опустошен живот. Ателието на Юга не съществува вече. Гоген е избягал. Гоген е обезпокоил Тео. Тео е бил тук. Тео знае, че той е имал „треска“.

„Мили братко — пише той веднага на Тео, — тъй ужасно съжалявам, че е трябвало да идваш тук, бих искал то да ти беше спестено, защото в края на краищата нищо лошо не ми се е случило и нямаше защо да те тревожат.“

Той пише и на Гоген „две думи на искрено и сърдечно приятелство“, чийто тон е доста печален:

„Кажете, толкова ли беше необходимо идването на брат ми, приятелю мой? Поне сега го успокойте напълно, а Вас лично Ви моля да вярвате, че в същност няма нищо лошо в тоя най-добър от всички светове, където всичко става винаги само за добро. И бих желал (…) докато не премислим и двамата по-зряло нещата, да се въздържате да говорите лошо за бедната ни малка жълта къща.“

Винсент вижда отново картините си. Най-голямо удоволствие му доставя етюдът Жълтата стая, който намира за най-добър. Надява се, че ще може скоро да се залови за работа. Скоро ще дойде пролетта, скоро овощните градини ще нацъфтят отново, скоро той ще може да поеме отново своя „скромен път“.

Винсент се прибира в болницата. От следващия ден нататък Рей започва да го приема в кабинета си. Там Винсент пише писмата си, разговаря по малко с ординатора. Кабинетът гледа към вътрешния двор на болницата, подреден като градина около малък басейн и заграден отстрани от сводеста галерия.

С възвръщането на съзнанието си Винсент се връща и към мъката. В неистовия си творчески устрем през миналото лято той е могъл, увлечен от вдъхновението си, да отминава нехайно предупрежденията, които му е отправяло преумореното, претоварено тяло — и да премълчава от Тео част от истината за себе си. Сега вече не може да мами нито себе си, нито Тео. Тео знае — и той също знае. С неизказана тъга си дава сметка за ужасните дни, които е преживял. Да можеше поне Тео да не се тревожи! А Гоген? Защо не му пише той? Винсент трябва да му изпрати картините, които той е оставил тук, да го обезщети за направените разходи. Бедната малка жълта къща!

Рей смята, че след няколко дни Винсент ще се оправи напълно. Той изпитва голяма симпатия към него и най-внимателно следи оздравяването му. Говорейки му за Винсент, Тео е затрогнал чувствителното сърце на ординатора. Воден от приятелско чувство, а навярно и от действителен интерес (младши ординаторът е съвсем невеж в живописта), Рей предлага на Винсент да посети ателието му заедно с двама свои колеги. Благодарният Винсент показва картините си на тия неочаквани посетители и, за да им обясни своя начин на работа, им излага теорията на допълнителните цветове. Просто любопитство. Тео е казал на лекаря, че Винсент е много талантлив, но Рей, без да се издава пред художника, разбира се, остава доста скептичен пред произведенията на „своеволния колорист“; и когато Винсент, за да се отблагодари за грижите и доброжелателното му отношение, му предлага след излекуването си да му нарисува един портрет, Рей се съгласява — просто от вежливост.

На 7 януари Винсент излиза окончателно от болницата и се прибира в жилището си. Той не е твърде спокоен. Дни наред не е бил в състояние да пише на Тео. Най-вече страда нощем от безсъние, от страхотни кошмари (което не е сметнал за нужно да сподели с Рей). Страхува се да спи сам в къщата и се пита дали въобще ще може да заспи. Тъй като „Здравният годишник“ на Распай препоръчва камфора като средство против безсъние, той слага камфор в обилни количества в дюшека си и из цялото ателие.

Винсент прави равносметка на положението си.

Съвзема се бързо, раната му зараства, има апетит, храносмилането му е добро, възвръща се „спокойствието на главата му“. Иска му се да вярва, че болестта му е била „обикновено буйство на художник“. Затова Тео няма защо да се безпокои.

„Моля те — пише му той, — забрави съвсем съзнателно печалното си пътуване и моята болест.“

Той вече достатъчно се упреква, че са обезпокоили Тео „за такава дреболия“. „Прости ми“ — пише той и го моли освен това да успокои напълно майка им и сестра им Вилхелмина, в случай че им е съобщил вече за станалото, и да им представи във възможно най-невинна светлина причините за престоя му в болницата. Колкото до работата, той ще се заеме с нея още утре. Отначало ще рисува натюрморти, за да се раздвижи ръката му.

Освен това след тия трудни дни той е останал задължен на немалко хора. Рулен се е държал прекрасно: Винсент ще го покани на вечеря. Младши ординаторът също се е показал крайно отзивчив: Винсент ще нарисува портрета му, „щом посвикне отново с живописта“ — но достатъчно ли е това? Или пък Винсент е доловил наполовина, че похвалите на лекаря са пресилени, изкуствени?

„Ако някога искаш да доставиш голяма радост на ординатора — подчертава той, — ето какво ще му направи голямо удоволствие. Той е чул да се говори за картината на Рембранд «Урок по анатомия». Казах му, че ще му набавим гравюрата за неговия работен кабинет.“

И, разбира се — тъй като Гоген е заминал, — месечната му издръжка ще се намали отново на сто и петдесет франка.

По въпроса за парите Винсент прави само тази бегла забележка в двете писма, които пише на брат си на 7 януари. Не иска за нищо на света да досажда повече на Тео, като го занимава с материалното си положение. Заради него Тео е отложил пътуването си до Холандия; нека всичко тръгне час по-скоро по реда си и да не се безпокоят повече за него. Все пак материалното му положение не е никак блестящо:

Дадени на Рулен, за да плати на жената, която чисти, за месец декември 20 франка и за първата половина на януари още 10 франка — 30 франка

Платено на болницата — 21 фр.

Платено на болногледачите, които ме превързаха — 10 фр.

Като се прибрах у дома, платено за една маса, газов котлон и т. н., които ми бяха дадени на заем и после взех на изплащане — 20 фр.

Платено за пране и гладене на всички постелки, на окървавеното бельо и др. — 12,50 фр.

Различни покупки, като дузина четки, шапка и пр., да кажем — 10 фр.

= 103,50 фр.

Тази вечер, когато Винсент плати сметката в ресторанта, няма да му остане нищо — или почти нищо. Но как би могъл да не плати това, което дължи на хора, „почти тъй бедни като него“!

Винсент въздъхва с облекчение, когато два дни по-късно, на 9 януари, научава, че Тео най-после е пристигнал в Амстердам и се е сгодил официално за госпожица Йохана Бонгер, чийто брат се занимава с вносна търговия също в Париж. Струва му се, че това ще го излекува окончателно.

„Страхувах се, че моето неразположение ще попречи на тъй наложителното ти пътуване (…) — след като този страх изчезна, се чувствувам съвсем нормално.“

За жалост Винсент има и други неприятности. Съобщават му, че неговият хазяин се е възползувал от отсъствието му, за да сключи договор с притежателя на една тютюнопродавница, и възнамерява по Великден да го изгони от къщата. Но Винсент не е никак разположен да се остави да го изхвърлят на улицата, още повече че е пребоядисал къщата отвън и отвътре, прокарал е газ и, с една дума, я е направил обитаема. И друга неприятна новина: Рулен, добрият Рулен, ще напусне Арл. Повишили са го и до края на месеца трябва да замине за Марсилия. Скоро самотата ще натежи още повече върху раменете на Винсент. Рулен е толкова „свястен“, както казват тук, на юг. През всички тези дни той е при него, внася малко нежност и живота на Винсент, утешава го, уверява го, че премеждия като това, което го е сполетяло, са нещо обикновено, че не бива да им се обръща внимание, че голям хитрец се пише оня, който твърди, че никога не е бил малко „тра-ла-ла“ по едно или друго време в живота си… Същото повтарят на Винсент и другите му познати в Арл (самата г-жа Жину, „Арлезианката“, страда от някакво нервно заболяване). Винсент се обнадеждава малко, въпреки че се чувствува „слаб и малко неспокоен и уплашен“. Но всичко ще мине — предрича той, — щом възстанови напълно силите си.

Засега това едва ли е възможно. Останал без пари от 8 януари (взел е на заем пет франка на 10-и и се храни съвсем оскъдно на кредит в гостилницата), той е принуден да търпи „най-строг пост“. Въпреки това, въпреки упоритото си безсъние и кошмарите — а те най-много го плашат — и въпреки че окото му е „много, много чувствително“, той започва отново да работи. Рисува един натюрморт, за който събира предмети от скучното си всекидневие: рисувателна дъска, лулата и кесията си за тютюн, кибритена кутия, пликът от едно писмо на Тео, бутилка вино и кана с вода, една книга, свещникът, който вече е изобразил върху креслото на Гоген, една угасена кибритена клечка, „Здравният годишник“ на Распай, няколко глави лук (Распай приписва на лука големи лечебни свойства)… Винсент, не ще и дума, се портретува и сам: през тия мрачни дни той чувствува повече от всякога нужда да направи равносметка на живота си, да се взре с четка в ръка в своето лице. Кой е вече той? Кое е това ново същество, излязло из мрака, с превръзка на ухото? Пред своето огледало^[6] Винсент си задава и повтаря трагичния въпрос. Той ли е този наплашен човек — Човекът с отрязаното ухо — с неспокойния поглед на подгонено животно? Или пък другият — Човекът с лулата, — който пуши спокойно и си придава невъзмутим и самоуверен вид? Но колкото и спокоен да се показва човекът с лулата, зелените му очи издават съмнението, което го разяжда, ужасната загадка, загнездила се в душата му. Той прилича на ония раци (от друг натюрморт), които Винсент е нарисувал обърнати по гръб и които се мъчат да се изправят на крака — и може би никога няма да успеят.

Всяка сутрин Винсент отива да превързват ухото му в болницата. Както е обещал на Рей, веднъж пристига там с бои и платно и рисува портрета на младши ординатора, портрет в японски стил, който лекарят приема с привидно задоволство, тъй като в същност картината никак не му харесва. Тия ярки цветове, тия зелени и червени рефлекси върху челото, брадата и косата силно го озадачават. Работа на луд! Но още по-лошо става, когато занася етюда на Ван Гог у дома си, където живее заедно със своите родители. Домашните му посрещат картината с подигравки, възмущават се, че Винсент така е обезобразил сина им. Да се махне час по-скоро този боклук! Вдигат портрета на тавана.^[7]

Най-после, на 17 януари, Винсент получава петдесет франка от брат си. Потвърждавайки получаването им, той използува случая да „анализира месеца“. Успял е вече да си възвърне до някъде вярата в себе си. Не „изтървава“ работата, която върви „на пресекулки“, надява се, че с малко търпение ще успее да възстанови с картините си направените досега разходи. Неговите картини му „струват, вярно е, извънредно много, понякога може би съм ги заплащал с кръвта и мозъка си… Няма да говоря повече за това, пък и какво повече да ти кажа?“ — възкликва той. Да се премести, да иде другаде? Та защо? Пък и това е свързано с твърде много разноски.

Той много е похарчил през този месец, но само негова ли е вината за това? Гоген — Винсент отново се връща на този въпрос — е изпратил на Тео една нелепа телеграма.

„Да кажем — пише той, — че съм бил толкова побъркан, колкото твърдят; защо тогава бележитият колега не е проявил по-голямо спокойствие?“

В угнетението си Винсент внезапно се изпълва с враждебни чувства към Гоген. Гоген е „странно явление“, един Тартарен, който се е изпарил, без да поговори с него. „Малкият тигър Бонапарт на импресионизма“ доста много прилича на своя първообраз, „който винаги зарязвал армиите си на произвола“. Какво представлява неговото бягство? Дезертьорство.

„Щом като у Гоген има толкова мъжество и такава способност да върши добро, как ще се държи сега той? Вече не мога да следвам действията му и ще чакам мълчаливо, но и с една въпросителна.“

Гоген току-що си е поискал „с голяма врява своите фехтовъчни маски и ръкавици“. Винсент ще побърза да му изпрати „тия детски залъгалки“. Освен това Гоген предлага на Винсент да получи в замяна срещу няколко свои етюда, които е оставил в Арл, една картина със слънчогледи. Никакви слънчогледи! Винсент ще върне на Гоген етюдите му и „категорично задържам въпросните си слънчогледи. Той има вече два от тях, те му стигат“. Все пак Винсент съжалява, че Гоген и той не са могли да завършат големия спор, който двамата са започнали за Рембранд и светлината. А Тео е сторил добре, като е изплатил щедро на Гоген онова, което са му дължали.

Здравето му? Това, което Винсент може да каже със сигурност, е, че не е луд — поне засега още не. Впрочем Рей му е казал, че е достатъчно човек да е „много впечатлителен“, за да получи криза като неговата. Тъй като Рей е добавил, че той е анемичен и трябва да се храни добре, Винсент го е попитал дали вече е виждал много луди, които, подложени на такъв пост, са могли все пак да останат като него „сравнително спокойни и работоспособни.“

Студено е. Рей дава на Винсент хининово вино, за да се засили. Винсент работи. Положил е последните мазки на Столът, картината пандан към Креслото на Гоген. На статива му етюдите се редуват един след друг. За него съветите на Гоген са вече мъртва буква. Както всеки път, когато са се опитвали да го увлекат по чужд на собствената му природа път, той навреме е реагирал и сега си възвръща свободата. Отвръща се от класическото изкуство, изоставя дори собствените си опити в тази насока. Отсега нататък той ще следва само собствената си природа. Все още разтърсен от драмата, чието действуващо лице е бил, върви опипом, но вече налучква вроденото си призвание на бароков творец; връща се пак към допълнителните цветове — които сега обогатява с повече нюанси, и дръзко преобръща с главата надолу традиционния подход към колоритната композиция: в Човекът с лулата топлите тонове — червеният и оранжевият — образуват фона, а бледозеленият и тъмносиният остават за фигурата на предния план.

Въпреки всичко на 19 януари Винсент пише на Тео по повод на Гоген:

„Най-доброто, което би могъл да направи и което именно няма да направи, е чисто и просто да се върне тук.“

Вярно е, че заминаването на Рулен, вече съвсем предстоящо (Рулен ще напусне Арл след три дни, на 22-и), сигурно изпълва още от сега Винсент с известно безпокойство. За щастие тук е Рей! Винсент благодари на Тео, задето е изпратил на ординатора „Урок по анатомия“.

„За в бъдеще аз винаги ще имам нужда от време на време от лекар и тъкмо защото той ме познава вече добре, това е още една причина да си остана спокойно тук.“^[8]

Заминаването на Гоген безспорно е нещо „ужасно“, защото поставя всичко под въпрос. Но не бива да се отчайват. Може би някой ден, когато хората ще са забравили припадъка му от декември, когато няма повече да се страхуват от него, Винсент ще може да възобнови с някой друг художник опита за съжителство, ще съгради наново Ателието на Юга. Това е, което той желае. Засега трябва да се задоволи да работи самотен, за да „възвърне парите, които е струвало обучението (му) като художник“. Да уравновеси разходите и месечната си продукция — това е целта му. Щом като един букет от Монтичели струва петстотин франка, тогава и една от неговите картини със слънчогледи струва толкова. Защото „да се нажежиш дотам, че да разтопиш това злато и тия тонове на цветята — това не е по силите на първия срещнат човек“ — установява художникът със смирена гордост. Гоген иска една картина със слънчогледи — добре, след като размисля, Винсент решава да нарисува една нарочно за него. Той сигурно е причинил — о, съвсем неволно! — огорчения на Гоген и затова го гризе съвестта.

„Но допреди последните дни — признава тъжно Винсент — аз виждах само едно: че той работеше със сърце, раздвоено между желанието да замине за Париж, за да осъществи там плановете си, и желанието да остане в Арл.“

На 28 януари Винсент напълно си е възвърнал творческите сили. През нощта за пръв път е спал „без тежки кошмари“. Тъй като предишния ден Рей го е посъветвал да се поразвлече, той е отишъл да види „Пасторал“ във „Фоли Арлезиен“; спектакълът му се е отразил благотворно. Но и работата му също е развлечение — уверява той. Затова рисува „упорито от сутрин до вечер“. Завършил е и е повторил Бавачката.

„Знаех, че човек може да си счупи ръка или крак и след това да се оправи, но не знаех, че можеш да осакатиш мозъка в главата си и пак да се оправиш.“

Той направо е изумен, че оздравява. От болестта му е останало само някакво чувство на обезсърчение, едно „каква полза да оздравея“, но „откакто дядо Панглос^[9] ни е уверил, че всичко винаги върви за добро в този най-добър от всички светове — има ли място за съмнение?“ Когато брат му получи етюдите, над които работи сега, той сигурно също ще се успокои и утеши — освен ако, казва Винсент, „освен ако и работата ми не е халюцинация“. Нека Тео се ожени час по-скоро. А колкото до него самия, да го оставят да работи с всички сили, но като вземе и някои предпазни мерки (а те са твърде необходими: по време на работа, признава Винсент, „влагам всичката си жизнена топлина“). Да го оставят да работи. Да го оставят да работи, за да изплати дълга си.

"Ако не е безусловно необходимо да ме затворят в килия за луди, то аз все още съм годен да плащам поне в стока това, което може да се счита за мой дълг… " — и той заключава драматично: „Ти си остана цял живот беден, за да ме храниш, но аз ще ти върна парите или ще си дам душата.“

Работната му треска се разгаря. Обсебен от образа на „бавачката“, той непрекъснато работи над него. Тъкмо това е привичният му начин на работа: той обича или по-скоро чувствува потребност да изчерпва една тема чрез последователни варианти, докато ѝ се насити. Винсент ненапразно смята живописта за „развлечение“, за лекарство; чрез нея той се облекчава от вълненията, които го разтърсват, освобождава се — за миг — от онова, което напира у него и го потиска, но което тутакси се преобразява в глъбините на душата му. На 30 януари — времето е прекрасно и няма никакъв вятър — Винсент започва трета Бавачка.

„Такова желание имам за работа — се провиква той, — че съм направо удивен!“

Въодушевление и после, изведнъж — пълна немощ. Болестното му състояние се проявява отново. Според собствените му думи, Винсент сам установява, че „все още има признаци на предишната свръхвъзбуда“. Но не е ли истина, „че в добрата тарасконска земя всички са малко смахнати“? Това му повтаря още веднъж и Рулен, дошъл за един ден в Арл да види семейството си, което за известно време е оставил тук. Казва му го и Рашел, която Винсент е отишъл да навести през една от тия вечери. Лудостта е болестта на този край. Треска, халюцинации, всички страдат от това. Ха, ха, прав беше Гоген: „Чудновато място е този тъй наречен добър град Арл.“

Една сутрин Винсент влиза при Рей в болницата. Ординаторът тъкмо се бръсне. Винсент съзира бръснача. Зловеща светлина пламва в погледа му.

— Какво правите там, докторе?

— Нали виждаш, бръсна се…

Винсент се приближава.

— Знаете ли, ако искате, мога аз да ви обръсна… — казва той, протягайки ръка към бръснача.

За щастие ординаторът е забелязал погледа на Винсент.

— Да се махаш веднага оттук! — му изкрещява той.

Винсент се измъква смутен.^[10]

В началото на февруари Винсент получава сто франка от брат си. Но той се чувствува „много уморен“ и не е в състояние да му отговори до 3-и. Рей му е предписал да се разхожда и „да не се напряга умствено“. Все пак Винсент продължава да рисува. Що се отнася до работата, януари, общо взето, не е бил лош месец. Ако можеше да продължава така! Тогава сърцето му би било по-малко угнетено от страхове.

„Нашите стремежи — пише той в миг на горчиво обезсърчение — претърпяха такова крушение.“

Ах, този град Арл, този град на безумието!

„Казах вече на Рей, че при най-малкия сериозен признак ще се върна и ще се поверя на психиатрите в Екс или на самия него… Знай добре, че и аз като тебе правя каквото ми каже лекарят, доколкото мога, и че считам това за част от работата и от дълга, който трябва да изпълня.“

Треска, обезсърчение, въодушевление, немощ и вцепенение. Внезапно Винсент си внушава, че се опитват да го отровят. Изпада в помрачение. Разсъдъкът му се замъглява. За втори път лудостта го сграбчва със свирепите си нокти. Рей, който наблюдава от близо състоянието му, го връща отново в болницата.

* * *

На 13 февруари, обезпокоен от продължителното мълчание на брат си, Тео телеграфира на Рей, който му отговаря също с телеграма:

„ВИНСЕНТ МНОГО ПО-ДОБРЕ. С НАДЕЖДАТА ДА ГО ИЗЛЕКУВАМЕ ГО ЗАДЪРЖАМЕ ТУК. ЗАСЕГА НЕ СЕ БЕЗПОКОЙТЕ.“

Когато след няколко дни идва отново на себе си, Винсент се вглежда с горестно угнетение в своя вече завинаги разбит живот. Припадъкът през декември не е бил случаен, както му се е искало да вярва, не е бил „обикновено буйство на художник“, лудостта се е загнездила у него. И все пак — казва си той — „има толкова много часове, когато се чувствувам напълно нормален“. Разтърсен до дъното на душата си, той вече не знае какво да мисли.

Може би трябва да отиде в някой приют за душевноболни. Той предварително дава съгласието си за това. Но обладан от съзнание за достойнство, поставя едно условие: в „качеството му на художник и работник“ и тъй като досега винаги е запазвал бистротата на разсъдъка в работата си, настоява, преди да предприемат каквото и да било, да го предупредят и да се допитат до него. И сам признава, че твърде неохотно би се решил да напусне Арл. Благодарение на приятелствата, които си е създал тук, Арл е станал за него нещо като дом. Въпреки че Арл не е кой знае колко благосклонен към художниците град, въпреки че там злословят за художниците — той е чул в Арл, както сам казва, „да се говорят почти всички възможни лоши неща“ за него, за Гоген и за живописта изобщо, — в този град той не е съвсем сам. А и — възкликва Винсент — „какво по-лошо може да ми се случи от това, да ме пратят там, където вече бях на два пъти — в килията за луди?“

Когато се съвзема от припадъка, Винсент намира едно писмо, в което художникът Конинг му съобщава, че възнамерява да дойде заедно с някакъв приятел да живеят при него. Не, не! Никакво ателие на Юга вече! Как би посмял да накара други художници да дойдат в Арл? Не, не!…

Бедното ателие! Винсент може отново да излиза от болницата, където се връща само за храна и сън. Той пак е видял своята жълта къща. Но в какво състояние! В негово отсъствие е станало наводнение. По стените на неотопленото ателие са избили вода и селитра. Етюдите му лежат там овлажнени.

„И си помислих: не само ателието пропадна, но и етюдите, които можеха да ми бъдат спомен от него, са съсипани — всичко си отиде безвъзвратно, а тъй силно бе желанието ми да създам нещо просто, но трайно!“

Все едно! Да можеше само да продължи да припечелва това, което харчи! След кризата от декември се бе надявал, че ще преживее през тази година по-спокойни дни. Но всичко се е провалило. Няма що!… На 21 февруари — изминала е точно една година, откакто бе пристигнал в Арл, изпълнен с упование — Винсент отново взема четките. На другия ден захваща една четвърта Бавачка. Тео, който би желал брат му да бъде някъде по-близо до него, му предлага да дойде в Париж, но — отговаря Винсент — „мисля, че оживлението на големия град никога вече няма да ми действува добре“.

Вслушвайки се в съветите на Рей, Винсент се разхожда. Дните са слънчеви и ветровити. Понякога, докато обикаля така, край него изскачат деца и почват да викат подире му: „Луд! Луд!“ и да го замерват с камъни. Винсент побягва, бърза да се измъкне. Тоя град Арл е наистина град на лудостта и сега безспорно има нещо „смахнато в привичките на този край“. Ето например тия възбудени хлапета!

По такива места, изглежда, не е рядкост — съобщава Винсент на брат си — да видиш цялото население обзето от паника, както е било в Ница по време на едно земетресение. Понастоящем целият град е неспокоен и никой не знае защо, а прочетох във вестниците, че тъкмо някъде недалеч от тук е имало отново леки земни трусове.

Децата викат: „Луд! Луд!“ Това си говорят тихо и арлезианците, когато Винсент минава покрай тях с оръфаната си кожена шапка, с превързаното ухо, с изпоцапаните с бои дрехи. Всеки знае историята му — скандална история, в която е замесени и жена от публичен дом и за която е писал вестникът. До идването на Винсент явлението „художник“ е било почти непознато в Арл. Само по тази причина вече той е бил подозрителен в очите на арлезианците. Художник! Та кой беше този нещастник, дето работеше като бесен в мистрала, на най-силно слънце, и при това носеше в най-голямата жега дебело палто и шал? Луд, наистина луд — и продължението на историята го е потвърдило. Опасен луд, когото са оставили на свобода, когото някои си позволяват да оставят на свобода!

Децата замерват с камъни Винсент, тичат подир него чак до къщата му, опитват се да се катерят по прозорците му. На площад Ламартин се тълпят хора, привлечени от болно любопитство. Винсент, вън от кожата си, крещи ругатни по адрес на тъпоумните зяпачи. Иска да се брани. Толкова много неща има, срещу които трябва да се брани — и тия идиоти, не по-малко луди от него, които го тормозят, и тази фаталност, която прогони Гоген, унищожи Ателието на Юга и срина плановете му, и всички „люти угризения, неподдаващи се на определение“. Винсент фучи зад прозорците. Да се брани, да се брани, но как? Той не може, разбира ясно това, не може вече. Не може вече!… Започва да буйствува, крещи на тълпата налудничави думи. Всичките му надежди безвъзвратно погубени и толкова вълнения, и толкова тъга в сърцето, и тази враждебност, тази необяснима злоба: как би могъл да се защити от тях?

За трети път Винсент се превръща в разбеснял се луд.

* * *

Ала този път едва настъпва прояснението и върху него се стоварва ново изпитание.

До кмета е отправено заявление с повече от осемдесет подписа, в което гражданите настояват художникът да бъде затворен. Рей, който в момента е болен, отсъствува от болницата. Кметът се съгласява. Хвърлят Винсент в килията и запечатват къщата му. Колко тъмни сенки се струпват едновременно в живота на Винсент! Лудостта, която витае, злобата на хората, съвсем естественият им страх, но и тяхната тъпота: като намерили в ателието на Винсент една картина, изобразяваща две сушени херинги върху лист жълта хартия, жандармите я взели за оскърбление по техен адрес…^[11]

Винсент се въздържа да пише на Тео от страх да не би да забави женитбата му, насрочена за 17 април — след един месец. На 19 март обаче той получава от брат си едно толкова настойчиво писмо, че се решава да го уведоми за станалото:

„Пиша ти — му казва той — в пълно обладание на разсъдъка си и не като луд, а като брата, когото познаваш. Ето каква е истината…“

От „дълги дни насам“ той е затворен като злодей „под ключ и пазен от надзиратели“. Само за да напише едно писмо, трябва да мине през толкова много формалности, като че ли се намира в затвор. Забраняват му да пуши и това го дразни. Но макар да има всички основания да се бунтува, трябва да се показва спокоен.

„Ако не сдържам възмущението си — преценява трезво той, веднага ще ме обявят за опасен луд“.

Какво е сторил той? Каква е вината му?

„Разбираш какъв удар право в гърдите бе това за мен, като видях, че тук има толкова много хора, готови от малодушие да се съюзят срещу сам човек, и то болен.“

Ако е отрязал ухото си, това засяга само него. И дори да се умопобъркаше истински, би трябвало да се отнасят другояче с него: да му върнат чистия въздух, работата… Винсент настоява за свободата си. Иска я, но и се плаши от нея. След като пристъпите са се повторили и потретили, той разбира, че по̀ му подхожда да бъде смирен. Никак не е сигурен, че ако беше на свобода и го предизвикаха или обидеха, би запазил самообладание. Така или иначе нека брат му не предприема абсолютно нищо, за да го освободи; по всяка вероятност такъв опит няма да помогне „да се оправи работата“. Само собственото му търпение и усилията, които сам ще положи, за да се владее, ще го измъкнат от тази „каша“. Брат му трябва да запази спокойствие и да върви към целта си, без да се тревожи за това, какво става в Арл. След сватбата му ще видят какво може да се направи… О — въздиша ядно Винсент, — „не крия от теб, че бих предпочел да пукна, отколкото да причинявам и да понасям толкова неприятности“. Отлетели са щастливите дни в Арл. Отново се е върнало отчаянието, а зад неговата сянка вече се прокрадва някогашното примирение:

„Какво пък, да страдаме, без да се оплакваме, е едничкият урок, който трябва да научим в този живот“ — завършва унило Винсент.

Винсент се съвзема мъчително от тези нови вълнения, които — предвижда той — несъмнено биха влошили състоянието му, ако се повтореха. Така или иначе той ще иде да живее в друг квартал веднага щом това стане възможно. Ще избяга от натрапчивото любопитство на хората, които го познават твърде добре. Пастор Сал много великодушно предлага да му потърси друго жилище. Но ще остане ли въобще той в Арл? Винсент вече е изгубил всякакво желание за това.

„Най-доброто за мен — разсъждава той — би било, разбира се, да не оставам сам, но бих предпочел да лежа вечно в лудницата, отколкото да пожертвувам нечий друг живот заради моя.“

Тео му е съобщил, че на път за Касѝ сюр Мер, Синяк ще се отбие много скоро да го види в Арл. Дано му позволят да излезе! Винсент така би искал да покаже на Синяк картините си — чийто брой за съжаление вече не расте. Колко много загубени дни! Миналата година се бе зарекъл да завърши тази пролет поредицата си от овощни градини. Сега овощните дървета цъфтят. Ала той, Винсент, е откъснат от тяхната красота.

Синяк е очаквал, че ще се срещне в болницата на Арл с един луд, а намира там човек „със съвсем бистър ум“.^[12] По негово настояване ординаторът разрешава на Винсент да излезе с него и Винсент, разбира се, е във възторг, че се е срещнал с един от своите приятели художници от Париж и може свободно да поговори с него.

Винсент завежда Синяк в жълтата къща. От началото отказват да ги пуснат вътре, но накрая се съгласяват. Влизайки в ателието на Винсент, Синяк остава като зашеметен. Това е, значи, работата на този умопобъркан! Върху варосаните голи стени блестят с лъчезарна свежест етюдите, които са истински шедьоври. Какви багри! Какъв чудесен цъфтеж! Нощно кафене, Сент Мари, там пък Аликан, Бавачка и по-нататък Звездна нощ… За да се отблагодари на Синяк за посещението му, Винсент му подарява за спомен натюрморта с херингите, същия, който така е раздразнил жандармите на Арл. Посещението на Синяк, което го разведрява, е за него нещо като обезщетение; то му позволява да забрави преживяното.

През целия ден Винсент и Синяк говорят за изкуство, литература, социални въпроси.

„Рядко или може би никога не съм водил такъв разговор с импресионист без разногласия и досадни спречквания“ — забелязва Винсент.

Възбуден ли е малко той? Вероятно. Той е толкова доволен, че може да размени мисли със Синяк; Синяк поне не „се стряска“ от неговата живопис! И все пак вечерта Винсент изглежда уморен. Изморил го е продължителният разговор, а навярно и мистралът, който непрекъснато вилнее. Внезапно той сграбчва от масата в стаята си едно шише с литър терпентин и го поднася към устата си, за да го изпие; Синяк разбира, че е време да се върнат болницата.

Въпреки всичко тази среща се отразява до немай-къде благотворно на Винсент. Възвръщат му се „желанието и вкусът към работата“.

„Не ще и дума обаче — роптае гневно той, — че ако ден след ден ме тормозят в работата и живота ми разни жандарми и тия отровни безделници, общинските избиратели, които подават оплаквания срещу мен до избрания от тях кмет и който следователно държи на гласовете им, би било просто човешко от моя страна да рухна отново.“

При все това той твърдо е решил в най-близко време да започне работа и за всеки случай, за да не бъде заварен неподготвен, когато му дойде времето, поръчва на брат си да му изпрати бои. Но нека не се лъжем, у него няма и следа от ликуващия устрем през миналата година. Някак трагично равнодушен, Винсент приема участта си.

„Смятам да се примиря спокойно със занаята си на умопобъркан“ — заявява той.

Приключили са вече за него големите начинания. Той ще си остане само един второразреден художник. Никога няма да достигне върховете, за които е мечтал.

„Никога — казва с покъртителна простота той — не ще мога да издигна над едно толкова прогнило и разнебитено минало величествена сграда.“

Към края на март Винсент се е съвзел напълно: на 27-и и на 28-и той отива в жилището си, да вземе материали, за да може да работи в болницата. Донася оттам и някои от любимите си книги — „Чичо Томовата колиба“ и Дикенсовите „Коледни разкази“. По време на тези излизания с удовлетворение научава, че съседите му не са подписали петицията до кмета. Малко успокоен, той захваща една пета по ред Бавачка, с надеждата, че ще може да се залови с всички сили за работа — „работата, която е изостанала“.

„Колко странни ми се виждат тия три последни месеца — размишлява той. — Ту неизказани душевни мъки, после пък минути, когато булото на времето и на съдбовните обстоятелства сякаш за миг се понадигаше.“

* * *

Април. Времето е хубаво, слънцето — „сияйно“. Винсент излиза всеки ден и работи сред овощните градини. Но не прекалява. А и не би могъл. Често пъти дори се колебае дали да напише писмо на брат си:

„Всичките ми дни — пише уморен той — не са тъй ясни, че да мога да пиша що-годе свързано.“

Гнети го тежка тъга. Той вече няма сърце да се бори, приема безропотно да го изхвърлят от ателието му. Впрочем Рей и пастор Сал са го посъветвали да не упорствува, а и Рулен, който през тия дни отново е дошъл в Арл, е на същото мнение.

„Рулен — казва трогнат Винсент — се отнася към мен с мълчаливата загриженост и нежност на стар войник към по-младия. У него винаги има нещо — и то без да продума нито дума, — което сякаш иска да каже: не знаем какво ще ни се случи утре, но каквото и да стане, спомняй си за мен.“

Винсент се опитва да свикне с мисълта, че трябва да започне отново самотното си съществуване: наема дори две стаи в къщата, която принадлежи на майката на младшия ординатор Рей, за да пренесе там ателието си. Но го прави от немай-къде. По-рано е страдал от самотата си; сега се страхува от нея. Свива се уплашен. Решително не намира сили в себе си да наеме ново ателие тук или другаде. „Главата ми не е съвсем в ред.“ Ако вложи в друго нещо, освен в живописта, умствените сили, които са му останали, рискува отново да заболее. Не се чувствува способен да организира живота си.

„Да действувам практически сега мога много, много по-малко от преди. Разсеян съм и нямам сили да уредя живота си… Чувствувам се и съм като парализиран, за да мога да действувам и да се оправям сам.“

Колкото до възможността да отиде да живее с някой друг художник (Синяк го е поканил в Касѝ), това по други причини е също така неосъществимо.

„Човек поема твърде голяма отговорност върху себе си. Не смея и да мисля дори за подобно нещо.“

Тогава? Винсент започва да свиква с живота под надзор. Обществото на другите болни не само не му е неприятно, но и го развлича. Той би се съгласил, да, би се съгласил да остане за постоянно в някой приют.

Докато към края на април в Холандия празнуват сватбата на Тео, Винсент се изнася от ателието си. Оставя на съхранение мебелите си в една стая на нощното кафене, опакова два сандъка с картини за брат си.

Всичко е свършено. Край! Преди една година той бе искал да нарисува една провансалска овощна градина „с невероятно ярки цветове“, домогвал се бе уверено към „яркожълтия тон“. Днес затваря завинаги Ателието на Юга. Всичко е свършено. Край. Провал. Преди една година, опиянен от възторга, който движеше ръката му, той можеше, въпреки предупрежденията, да споделя ликуващ с брат си, с оня, който го храни, чудната надежда, която изпълваше душата му. Можеше да крие от него страховете си. Нехаеше за тези страхове, забравяше ги щом само хванеше четка. Днес се изнася от Ателието на Юга, ателието на бъдещето. Всичко е свършено. Провал. „Печален провал!“ Преди една година бе намерил у себе си, бе намерил в своята творческа мощ достатъчно основания, за да увери Тео, че подпомагайки го с парите си, Тео сам твори „косвено“ живопис, че и Тео наред с него участвува в създаването на тия творби, поели в себе си малко от зноя на слънцето, че двамата ги произвеждат заедно. Днес — край! Струпани мебели в една малка стая, два сандъка с картини, един свършен живот. Преди една година можеше да пришпорва с възбудителни средства енергията си. Днес е само един човек с люшкащ се разсъдък, човек, когото лудостта е ограбила дори от обикновеното уважение, което и най-простите хора хранят към себе си, разголен човек, осъден на най-страшната голота. Луд! Брат му бе вложил доверието си в него, а той, Винсент ван Гог, измами това доверие. Никога няма да бъде първоразреден художник. Никога! Никога няма да изплати тъй тежкия дълг, който е натрупал. Никога! Той трябва да се откаже от всичко, да се примири, да приеме да бъде онзи, който получава, но не връща.

„Беше ми тъжно, но най-тъжно ми се виждаше, че всичко това си ми дал ти с толкова братска любов и че толкова години ти си единственият, който ме крепеше, а сега трябва да ти разправям цялата тази тъжна история — но ми е трудно да го изразя както го почувствувах. Твоята добрина към мен не е отишла напусто, защото добрината си е добрина и тя ти остава, па макар и материалните резултати да са нищожни, толкова повече тя ти остава — но не мога да го кажа тъй, както го почувствувах.“

Сега когато знае, че Тео е женен, а това го е поутешило и поуспокоило, той, Винсент, клетият луд, победеният Прометей, пропадналият художник, е длъжен да се отдръпне.

„Всичките добрини, които си ми сторил, почувствувах днес по-силно от всеки друг път, не мога да ти го кажа как го чувствувам, но добрината ти бе добрина от добра проба и ако не виждаш резултати от нея, мили ми братко, нека не ти е мъчно — добрината ти остава. Само че прехвърли колкото можеш тази обич върху жена си. И ако си пишем по-нарядко, ще видиш, че тя ще те утеши, ако е такава, каквато вярвам, че е.“

Съвестта му го гризе твърде много и дългът му е прекалено тежък, за да може да продължи да хвърля толкова пари за живопис, „защото работата може да стигне дотам, че да нямаш пари за дома си, което е страшно, а ти добре знаеш, че изгледите за успех са окаяни“. Тъй като не е способен да урежда сам живота си, тъй като го е страх да се озове сам пред платното, сам лице срещу лице със себе си, добре тогава, той ще потърси убежище в някой приют, ще иде сред себеподобните си. Кризите му са били доста много на брой и достатъчно тежки, за да не трябва повече да се колебае.

„И засега желая да бъда въдворен в някой приют за душевноболни колкото за мое собствено успокоение, толкова и заради спокойствието на другите.“

Освен че разходите на Тео ще намалеят, приютът предлага на Винсент и това предимство, че ще го избави от всички материални грижи, ще му наложи благотворната и успокоителна строгост на определен режим, като той все пак ще може да рисува и живописва по малко — „без да се нахвърлям с такъв бяс, както миналата година“.

Пастор Сал му е говорил за едно такова заведение на двадесет и пет километра от Арл — в Сен Реми дьо Прованс. Винсент желае да постъпи колкото се може по-скоро там за опит, да кажем, на първо време за три месеца, и то още от края на този месец. Иска само да му разрешат да излиза, за да работи на полето, а и, разбира се, държи на всяка цена Тео да го запише на пансион от най-евтината категория.

* * *

На 29 април пастор Сал, който носи със себе си и писмо от Тео, отива в Сен Реми, за да говори с директора на приюта за душевноболни. За съжаление желанията на Винсент не могат да бъдат удовлетворени. Директорът на приюта иска сто франка на месец, за да го приеме на пансион — или двадесет и пет франка повече, отколкото е смятал Винсент, — и освен това отказва да му разреши да рисува вън от приюта. Какво да стори? Обезсърчен, Винсент се пита дали въпреки болестта му не биха го приели в Чуждестранния легион; ако това е възможно, той на драго сърце би се обвързал там с договор за пет години. Там или другаде, какво значение има! И Легионът е възможност като всяка друга. Способността му да се вълнува се е притъпила. „През повечето време“ той не изпитва „нито силни желания, нито силни съжаления“. Само от време на време, „както вълните се разбиват отчаяни в глухите скали, го обзема буря от желание да прегърне нещо, някоя жена от типа домашна кокошка — но подобни желания трябва да се вземат за това, което всъщност са, т.е. плод на истерична свръхвъзбуда, а не за истински образ от действителността“.

Винсент продължава да рисува. Това е едничката „утеха“, която му остава. Изписал е четири платна с овощни градини.

Но Прованс, тъй лудо обичаната Прованс започва да гасне в очите му; ярката светлина избледнява. Маслиновите дървета „с техните листа от старо сребро или зеленеещо сребро срещу синьото“ му напомнят окастрените върби в родния Брабант от миналото, в оня Брабант от неговите мъчителни видения.

„В шумоленето на една маслинова градина — казва той — има нещо много интимно, безкрайно древно.“

Слънчевият жар, в който се е изпепелил той, затихва. Понякога Винсент съжалява, „че не си е запазил просто холандската палитра с нейните сиви тонове“. Той отново се връща към големите принципи на барока, които са властвували над черния му период, връща се към прости сюжети от рода на тези, които някога е работил в Хага и Нюнен. Изписал е вътрешния двор на болницата и общата болнична зала. Втората картина е пожелал да подари — той, който винаги чувствува нужда да дава — на младши ординатора в знак на прощална благодарност.

— Но не, Винсент, благодаря, няма защо — му отговорил Рей, който никак не държал да занесе у дома си още една картина от своя пациент. И тъй като тъкмо в това време при него се отбил аптекарят на болницата, ординаторът намерил за добре да му предложи платното:

— Желаете ли тази картина, която Винсент иска да ми подари?

Аптекарят хвърлил поглед върху картината и отсякъл:

— Че какво ще правя с тази свинщина?

В края на краищата платното попаднало у домакина на болницата. Картината му се видяла интересна и той я приел.^[13]

Винсент вижда всичко, разбира, страда. Винсент не е луд. Само понякога го обземат „ужасни страхове без видима причина или пък усещане за пустота и умора в главата“. Той е искал да развълнува със своята живопис най-малко просветените в изкуството хора, да ги разтърси със собственото си вълнение, да им предаде своя огън, своята вяра. Дори в това не е успял.

„Картините вехнат като цветя… Като художник — повтаря си той — аз никога няма да представлявам нещо значително, чувствувам го съвсем определено.“

Чаша вино, парче хляб и сирене, после лула тютюн; ето един лек срещу самоубийството, лек подобен на онзи, препоръчван от Дикенс, лек подобен на онзи, който той сам вече е вземал преди двадесет и две години в Амстердам, когато отчаяно бе залягал да учи латински и гръцки, за да стане пастор.

„Ако нямах твоето приятелство — се изтръгва ненадейно вик от него към Тео, — щяха, без много да му мислят, да ме тикнат към самоубийство и колкото и да съм страхлив, в края на краищата щях да го сторя.“

Самоубийството е „предела“, чрез който „ни е позволено да протестираме“. Но нека не си правят илюзии за него — той не е герой. Думата „жертва“, уверява той, му е съвсем чужда.

„Съвсем неотдавна писах на сестрата (сестра им Вилхелмина), че през целия си живот или най-малкото почти през целия съм търсил всичко друго, но не и попрището на мъченик, за което не съм създаден.“

В края на краищата доктор Панглос може би е прав и всичко винаги е за добро в този най-добър от всички светове. Че какво пък! Тъй да бъде! Той „няма късмет“ в живота, това е всичко.

„Невинаги ми е весело, но се старая да не забравям съвсем да се шегувам, старая се да избягвам всичко, свързано с героизма и мъченичеството, старая се най-после да не вземам откъм печалната им страна печалните неща.“

Тео пише на Винсент, че цената на пансиона не е пречка. Винсент се съгласява. „Добре тогава — тръгвам за Сен Реми!“ По дяволите дето нямало да има там пълна свобода да рисува. Пък и без това не може да остане в болницата на Арл за неопределено време.

Винсент стяга куфара си, очаквайки пастор Сал да намери време, за да го придружи до Сен Реми. Рисува в градския парк последните си картини от Арл.^[14] Хората не му говорят вече нищо, само го заглеждат с известно любопитство. През тия първи майски дни е горещо, много горещо и той се чувствува добре. Работи с увлечение, с каквото не е работил от дълго време насам. Машината все пак не е строшена.

„Имам известна надежда — започва да си мисли той, — че ще дойде време, когато ще мога пак да прилагам това, което зная за изкуството, па макар и в лудницата.“

Възможно е дори да върши някаква полезна работа там, да стане болногледач… Ах, тази хубава топлина!

На 8 май пастор Сал е вече готов да го заведе в приюта в Сен Реми и Винсент напуска Арл — японския Арл, града на слънцето, града на божеството, което го е поразило.

„Сега, когато си женен — току-що е писал той на Тео, — вече няма защо да живеем за големи идеи, повярвай ми, а само за малки.“