Анри Перюшо
Животът на Ван Гог (14)

III.
Арл по японски

Пладне — когато сянката е най-къса, край на най-дългата заблуда, връхна точка на човечеството.^[1]

Ницше, „Залезът на боговете“

На 21 февруари, когато Винсент пристига в Арл, полето е покрито със сняг, дълбок шестдесет сантиметра.

„Как само дебнех дали е вече Япония!“ — пише той. Въпреки студа това наистина е Япония!

„А снежните пейзажи с белите върхове срещу небе, също тъй сияйно като снега, бяха досущ като зимните пейзажи, които са рисували японците.“

Винсент се настанява в първия пансион, който вижда на излизане от гарата — ресторант „Карел“ на улица Кавалри 30, където трябва да плаща по пет франка на ден. С други думи, животът в Арл не изглежда да е толкова изгоден в материално отношение, колкото е очаквал. Може би по-късно ще намери някой скромен пансион, който ще струва по-евтино.

Градът не му се вижда по-голям от Монс или Бреда. Жените са хубави. Затова пък музеят е „ужасен“ — Винсент намира, че той е истинска „подигравка и достоен за Тараскон“. След бурния и шумен живот в Париж сънливото спокойствие на Арл му се отразява благотворно. Той положително не съжалява, че е заминал.

„В Париж напоследък — признава той — бях наистина на края на силите си.“ Той има нужда да „се съвземе“.

Благодарение донякъде и на снега Винсент не се чувствува никак чужд на това място и веднага се залавя за работа, рисува тук-там, малко наслуки няколко етюда, сякаш души посоката на вятъра и търси да се ориентира в новия декор на своя живот — една стара арлезианка, една касапница, заснеженото поле с град Арл в далечината. Книгата „Тартарен Тарасконски“ го очарова, помага му да разбере по-добре и да обикне този край, чийто истински облик той още не вижда поради задържащия се сняг и студа. Но ето, въпреки суровото годишно време, едно цъфнало бадемово клонче! Винсент бърза да скрепи на два пъти върху платното този предвестник на пролетта.

Щом научават за пристигането на художника, един бакалин и един миров съдия, които рисуват като любители, решават да посетят тоя „колега“. Но Винсент не ги приема много сърдечно. Той не общува с никого; очаква само едно: пукването на пролетта… слънцето.

Времето като че ли е на оправяне. Показва се слънцето, снегът се топи: уви! започва да духа силният и леден мистрал. Винсент зъзне, но обикаля околностите, за да поразузнае местността. Открива „немалко хубави неща“, особено „на един хълм, обрасъл с див чемшир, борове и сиви маслини“ — там е абатството Монмажур.

„Надявам се, че скоро ще се заловим с него“ — пише той на Тео. Но засега, при този мистрал е невъзможно да се предприеме нещо! Откакто е пристигнал, нарисувал е осем картини. „Но те не се броят.“ Той просто се подготвя за живописта — попълва си принадлежностите и си купува грубо платно.

Тъй като Гоген е болен и е по-закъсал от всякога, Винсент — в далечния Арл — мисли за художниците в Париж. Тази година брат му ще изложи негови творби в Салона на независимите (по този повод той моли Тео да впише името му в каталога така, както той „се подписва върху платната си, ще рече Винсент, а не Ван Гог, по простата причина, че тук никой не може да произнесе второто ми име“^[2]) Въпреки че бъдещето му се вижда „все още трудно“, той вярва в „крайната победа“ — „но ще се възползуват ли от нея художниците и ще видят ли по-ведри дни?“ А стига да искат, те биха могли да се споразумеят помежду си и с неколцина търговци — между които и Тео, — да основат нещо като търговско сдружение, което би ги предпазило от „просяшката тояга“. Сам той, ако има някой ден материалната възможност, би уредил тук една квартира, „където изпадналите в неволя бедни файтонджийски коне от Париж ще могат да се съвземат…“, сиреч Тео и техните приятели художници. Но „велики Боже, — провиква се той — кога най-после ще видим едно поколение художници, които да са здрави физически!“ Неговото здраве невинаги е много добро. Той е трескав, няма апетит. Но в началото на март си е намерил другар — един млад датски художник, Муриер Петерсен, който е „много свестен“. За жалост Петерсен няма да остане дълго в Арл.

А Арл допада все повече и повече на Винсент. Той е присъствувал при разследването на едно престъпление в квартала на проститутките и се е възползувал от случая да влезе в един от публичните домове на улица Реколе. Мъртви са вече любовта, чувствата! Престъплението е хвърлило във възбуда целия град. Шумна, развълнувана тълпа оживява булевардите. „И беше наистина много красиво.“ Красиво, но непривично. Сега, когато снегът вече се е стопил, всичко в Арл се струва на Винсент като да е от някакъв друг свят — и порталът на „Сен Трофим“, който му се вижда прекрасен, но „тъй жесток, тъй чудовищен като китайски кошмар“, и зуавите, разквартирувани в Арл, с техните бухнати червени гащи, и публичните домове, и малките арлезианки, облечени за първото си причастие, и свещеникът със стихара, „който прилича на опасен носорог“, и пиячите на абсент…

„Мили ми братко, знай, че се чувствувам като в Япония, само това ти казвам — възкликва Винсент, — а не съм видял още нищо в обичайния му блясък.“

Разходите му са „ужасни“, картините му „нямат стойност“, но той не „губи надежда в успеха“. Пролетта, която очаква с пламенно нетърпение, ще бъде като прераждане.

„Вярвам — заявява убедено той — в безусловната необходимост от едно ново изкуство на баграта, на рисунката… и на художническия живот.“

Отърсил се от влиянията на импресионизма, върнал се отново към себе си, Винсент съвсем непринудено се отдава на своите експресионистични тежнения. Палитрата му се опростява. Отвъд привидността на нещата го привлича единствено техният вътрешен строеж. Той прочита с дълбок интерес предговора към „Пиер и Жан“ на Ги дьо Мопасан, в който авторът говори за „свободата на художника да преувеличава“, за да се изрази по-добре. Работейки у дома си над един етюд, Винсент отбелязва, че би желал „да стигне дотам, да нанася цветовете както във витражите и да рисува с отчетливи, резки линии“. Той все по-често излиза да живописва на открито. Нарисувал е една алея с платани близо до гарата, железопътния виадукт и един подвижен мост на арлския канал в Бук (наречен мост „Англоа“ на името на един някогашен гвардеец), мотив, който го запленява с холандския — и с японския си — облик. За жалост времето е непостоянно, духа вятър, небето е облачно, въпреки че овощните дървета почти навред цъфтят.

Винсент вече забива статива си в овощните градини, но лошото време му пречи да работи както трябва. От ден на ден обаче времето се прояснява. Слънцето се издига все по-високо във ведрата синева на небето.

И ето отведнъж природата блясва в празничната си премяна. Сред лилавите угари бадемови и прасковени дървета, круши, сливи и кайсии извисяват към „сияйното“ небе своите розови, жълти и бели корони. Винсент само това е чакал. Той се хваща усърдно на работа, упоен от тази симфония на благоухания и багри, в която се потапя възторжено, слива се тялом и духом с победоносния напор на мъзгата. „Работя като бесен“ — пише не след дълго с въодушевление той. Винсент ликува, рисува платно след платно, повтаря до безкрай един и същи мотив. Какво иска той? Да изпише „една провансалска овощна градина с невероятно ярки цветове“. Сега вече напълно е овладял баграта; и радостта му от тази победа блика така, както цъфтят градините. Винсент навлиза в зрялата възраст на своето изкуство: тази лъчезарна пролет е пролет не само на арлезианската земя. Здравето му е все тъй разклатено — стомахът му е зле, — но сега той наистина няма време да се занимава с подобни неволи. Да живописва, да живописва овощните градини, докато все още цъфтят, да скрепи върху платното това чудно мигновение, нежно и прелестно като зората! Мистралът му пречи, ала той нехае, закрепва статива си на колчета и пак работи. „Твърде красиво е“ — провиква се той. Когато се прибира от рисуване, замаян от вятъра, с уморени очи, нервно изтощен, Винсент почти залита като пиян.

„Да ти пиша с отпочинала глава — признава той на Тео — е кажи-речи невъзможно; вчера писах писма, които после унищожих.“

Той работи сред овощните градини, работи край брега на канала, където отново рисува моста „Англоа“, мотив, който постоянно подхваща отново и отново.^[3] Сега е сигурен в себе си.

„Мисля, че мога да те уверя — пише той на брат си, — че това, което произвеждам тук, е по-добро от полето край Аниер миналата пролет.“

Отдал се всецяло на живописната си страст, той сякаш бълнува от щастие. Но тази страст, уви! се заплаща скъпо. За да я задоволява, трябва непрекъснато да купува платна и бои.

„Щом получих писмото ти, трябваше да похарча почти всичко за бои и платна и много бих се радвал, ако ти бъде възможно да ми пратиш още нещо тия дни.“

Винсент поставя и себе си, а безспорно и Тео, в твърде затруднени положения.^[4] Но какво да прави? Да забави темпа на работа, да задържа, да потиска творческия си кипеж? За това не може и дума да става. Овощните градини цъфтят, той се чувствува добре, а „желязото трябва да се кове, докато е горещо“; освен това тоя „бяс да рисувам овощни градини няма да трае вечно“. Пък и само като работи много и упорито той ще може да напредне достатъчно, за да създава картини, които ще могат да се продават и да обезщетят Тео.

„Харча страшно много платно и бои — говори той смутен, но и без да спира да работи, — вярвам обаче, че въпреки всичко не хвърлям парите напразно.“

В дългите писма до брат си той не престава да оправдава разходите, които прави, да доказва, че не пилее нито време, нито пари и че наистина извлича максималното от това, което му дава Тео, че работи пряко сили за общото благо. Привежда все нови и нови доводи, преповтаря ги безкрай:

„Ще бъде от полза и за двама ни да направим колкото се може повече цъфнали овощни градини…“ — дори според него би било най-добре, ако можеше да засили още работата си, да я удвои. „Ще видиш — пише той, — че розовите праскови са живописвани с известна страст.“ Той напредва, сигурен е в това.

„Трябва да докараме нещата дотам, че картините ми да струват толкова, колкото харча, ако не и повече, като имаме предвид и многото разходи, направени досега. Така или иначе това ще го постигнем!“

Все пак „този месец ще бъде тежък и за теб, и за мен“ и Винсент предупреждава Тео, че ако продължава да работи „в същия дух“, ще му бъде „много трудно да свърже двата края“.

„Само че наистина работя прекомерно“! — пише той.

Тъкмо когато завършва две цъфнали прасковени дървета, Винсент научава за смъртта на Мауве. И тогава, обяснява той на Тео, „нещо ме сграбчи и сви гърлото ми от вълнение, и аз написах върху моята картина: Винсент и Тео, и ако нямаш нищо против, ще я изпратим такава, каквато е, на госпожа Мауве“. Винсент и Тео — картините, които рисува Винсент, принадлежат колкото на него, толкова и на Тео, който плаща разходите по тях. Винсент често повтаря това. Но ето че в действителност върху платното, посветено на паметта на Мауве, фигурира само неговото име. Дали той само е имал намерение да постави двете имена? А после е променил решението си? Дали в последния момент се е отказал да отстъпи другиму част от своята творба? Да бележи с друго име, освен своето това, което духом принадлежи само нему, завинаги е станало плът от плътта му, кръв от кръвта му?

Колко много неща има за рисуване! Всеки миг хиляди вълнения напират у Винсент и го разтърсват. „Намирам се в непрекъсната трудова треска“ — казва той. Навред сюжети за картини. Всичко го зове да хване четките. Освен това трябва „страшно много“ да рисува в черно. Той просто не знае как да обхване това безкрайно богатство: бърза задъхан за овощните градини, отлага за по-късно арените, където е видял борба с бикове, отлага хубавите провансалски нощи, целите осеяни със звезди, блещукащи между кипарисите. Със същото писмо поръчва на Тео сто и осем туби бои, в това число четиридесет двойни туби от боите, които сега изпълват платната му — веронезка зелена, хромова жълта, цинобър, освен това кармин, зелен цинобър, пруска синя, оранжева, изумрудена зелена, гераниев лак.

„За Бога, прати ми незабавно боите! — и той набързо обяснява на Тео: — Те почти не се намират в холандската палитра на Марис, Мауве и Израелс. Имало ги е обаче в палитрата ни Дьолакроа.“

И в същото време признава, че е останал „без сантим“. Всичко е похарчил за живописта. Какво от това! Художникът тържествува.

„Победата — казва той — е почти извоювана предварително!“

През тези дни Винсент навлиза в девствени земи на изкуството. Но той навлиза в тях напълно сигурен в себе си, съзиращ с чудесно прозрение целта, която трябва да постигне. Първите картини, които е изпратил в Париж, са били критикувани. Упрекват го, че не държал достатъчно сметка за вальорите. „Но по-късно ще заговорят съвсем други неща“ — отговаря насмешливо той. Премахнал е смело всичко, което би могло да накърни експресивността на цвета — и локален тон, и моделировка, и светлосянка, и полутонове, и сенки.

„Не е възможно да се дават и вальорите, и цветът… Човек не може да бъде едновременно на полюса и на екватора“ — разсъждава логично той.

За него цветът замества всички останали пластични елементи. Неговите платна се изграждат като функция от колорита и само от колорита. Не са ли се превърнали тук импресионистичните багри в плът, не са ли те самата плът на тази огнена земя?

„Много съм любопитен да видя какво ще излезе от всичко това след година: надявам се, че тогава лошото здраве по-малко ще ми досажда.“

* * *

На 20 април Винсент фактически завършва своята поредица от овощни градини, която се надява да продължи идната година. Той е преуморен. Въодушевлението от изтеклите седмици затихва; отново се възвръща чувството за физическа слабост. Тялото му си отмъщава за усилията, които му е налагал той; стомахът непрестанно го безпокои, а на всичко отгоре го болят и зъби. Пращайки едно писмо на Тео, на когото все така пише по няколко пъти седмично, Винсент сгрешава адреса. Отново го наляга „тъжното чувство, че съм вън от истинския живот, в смисъл, че е по-добре да работиш със самата плът, отколкото с боя или гипс, в смисъл, че е по-добре да произвеждаш деца, отколкото да произвеждаш картини“. Стреснат от големите разходи, в които е вкарал брат си — за два месеца е похарчил шестстотин франка^[5], — Винсент тутакси изоставя живописта и започва поредица рисунки с перо: те не струват толкова скъпо. „Не бих се страхувал от нищо, ако не беше това проклето здраве“ — роптае той и се провиква от глъбините на умората и душевния си смут:

„Не виждам в черни краски бъдещето, но го виждам изпълнено с твърде много трудности и понякога се питам дали тия трудности няма да се окажат по-силни от мен.“

Всичко се стоварва върху него едновременно. Той не се разбира вече с хазяите си, които се опитват да се възползуват от слабостта, която го е налегнала. Под предлог, че заемал с картините си „малко повече място от другите клиенти“, те се мъчат да измъкнат някой сантим повече от него.

След много колебания — тъй като не е забравил печалния си опит с ателиетата в Хага и Нюнен — Винсент се решава да наеме на площад Ламартин 2, съвсем близо до гарата, една празна къща с жълто боядисана фасада. Къщата гледа към засенчения с платани площад и има четири малки стаи, белосани с вар и настлани с червени плочки. За нея Винсент ще плаща петнадесет франка на месец — договорът за наем влиза в сила от 1 май.

Така вече няма да му натякват, че задръствал хотела, и ще има ателие, където по-късно би могъл и да спи. Отишъл е да види дали някой търговец би му дал под наем креват, но не е намерил нищо. Като размисля обаче, решава, че ще му е достатъчно да си купи рогозка и дюшек. Така лека-полека ще почне да се обзавежда и кой знае дали по-късно Гоген или някой друг художник няма да дойде да живее заедно с него?

„И тогава ще можем да си готвим у дома.“

Все пак „никак не държа да спя в ателието“ — признава Винсент; той е „тъй разсипан и тъй болен“, че няма сили „да остане да живее някъде сам“.

Дали Тео му е напомнил историята със Сиен?

„Ателието е на твърде лично място — бърза да се защити Винсент, — за да може някоя добра женица да изпадне в изкушение, а и една история с женска фуста трудно би се превърнала в трайна връзка.“

Пък и той завинаги се е простил с „истинския живот“.

„За човек с моя темперамент разпуснатият живот и работата са вече съвсем несъвместими неща и при дадените условия ще трябва да се задоволим да правим картини. Вярно е, че не там е щастието, нито истинският живот, но какво пък?“ И той добавя, примирен със съдбата си: „Дори тоя живот на художник, за който знаем, че не е истинският, и той ми се вижда тъй жив, че би било неблагодарност да не се задоволя с него.“

Разправиите му със съдържателя на хотела не са свършили. При уреждането на последната сметка той още веднъж установява, че го „въртят“. Искат му 67,40 вместо 40 франка. Разправии. Винсент, чийто стомах понася зле долнокачественото вино, което сервират обикновено, е поискал да му дадат по-добро. А съдържателят се възползувал от това, за да му повиши чувствително сметката. Винсент предлага да се разберат с добро; хотелиерът не иска и да чуе и не му дава да прибере куфара си. Много добре! Винсент се обръща към мировия съдия, който през следващите дни разрешава спора. Той мъмри хотелиера, който не е бивало да задържа куфара, но поради това, че Винсент е пил от по-доброто вино, повишава сметката на 55 франка.

„Въпреки всичко си върнах дванадесет франка“ — заключава художникът, доволен от посещението си при „онзи господин, когото арабският евреин от «Тартарен» нарича «le zouge de paix»!^[6]

Винсент няма да стъпи повече в ресторант «Карел». Сега той се храни в кафенето при гарата и нощува за един франк в едно кафене за колари, близо до неговата къща, което е отворено през цялата нощ — кафене «Алкасар». За ателието си купува два стола, една маса и необходимото, за да може да си приготви малко кафе или бульон.

Всички тези местения и промени той обяснява надълго и нашироко на Тео. Той, който в творческия си живот е самата дързост, независим дух, не търпящ и най-малкия хомот, в обикновения си живот остава олицетворение на покорството. Това е, защото се чувствува все повече и повече трагично зависим от Тео, който го храни и му дава възможност да твори не само със средствата, които харчи за него, но и с цялото си поведение. Той няма мира, докато не докаже на брат си (а същевременно и на себе си) колко разумна и обоснована е всяка негова постъпка. Винсент, който е само страст и бури, отрича тия бури и тази страст и се отвръща с ужас от бохемата и разпуснатостта, от призивите на романтизма. За него би било твърде оправдано да им се поддаде, па макар и малко. Достатъчно е да го чуем какво говори за Монтичели:

«Все повече се съмнявам — казва той — в истинността на легендата за пияча на огромни количества абсент Монтичели. Като гледам творчеството му, не ми се вижда възможно то да е създадено от човек, разсипан от пиене.»

За да заслужи жертвите, които прави за него брат му — а може би и поради някакъв остатък от пуританство, — Винсент държи животът му да бъде колкото се може по-малко ексцентричен (в точния смисъл на думата), колкото се може по-редовен, по-безличен. Вдъхновен творец? «В същност аз съм работник!» — това е успокояващата представа за себе си, която той иска да внуши на другите и сам да си внуши. Той си предначертава строг и хигиеничен режим на живот:

«Студена вода, чист въздух, проста и здрава храна, топло облекло, добър сън и никакви ядове.»

* * *

Винсент отново е започнал да живописва, но е недоволен от работата си. Този път наистина се чувствува на чуждо място. Пролетта отминава, навсякъде, където «пада» слънчевата светлина, става «сярножълто»; природата се променя, става по-сурова. Цъфналите овощни градини от преди няколко седмици не са пренесли Винсент в друг свят: те само са му напомняли розовите градини на Реноар. Новият облик, който сега приемат нещата, го смущава и му убягва. Не това е очаквал той от слънцето! Как да предаде тези наситени пейзажи с почти абстрактни по своята чистота линии, пейзажи, изградени с кажи-речи архитектонична строгост? Как да ги предаде, без да измени на самия себе си? Как да примири това, което е тъй трудно примиримо — своето призвание на бароков, експресивен художник, за когото всичко е ритъм, движение, растеж и повод за прочувствена изповед, и урока, който му внушава тази провансалска земя, тъй класическа в сияйната си неизменчивост? И все пак художникът отказва да признае пред себе си противоречието между своята собствена природа и света, който вижда около себе си днес. Пред лицето на този смущаващ свят той се мъчи да хитрува, да извърта, да се изплъзва. Не само че заобикаля римските паметници, сякаш се бои да застане срещу тях, да чуе премного ясно какво имат да му кажат те, но и — за да омаловажи чувството, че е «изтръгнат от корените си» — той се мъчи да подценява особеностите на провансалската земя, постоянно се опитва да прилага към нейните пейзажи някаква мярка, която му е по-близка и по-понятна; ако не се смятат цветовете — твърди упорито той, — Прованс е Холандия. Той настоява на това сходство, иска го.

Това търсене на оправдания показва достатъчно ясно, че Винсент далеч не си затваря очите за трудностите на задачата, която стои пред него. Той толкова малко си затваря очите, толкова ясно вижда — отвъд измамните сходства — онова, което е чуждо на неговата природа в тази земя, че си мисли за Сезан и за неговите пейзажи (изведнъж почва да съжалява, «че не е видял повече работи от него»). Овладяният лиризъм на майстора от Екс, неговите рационални конструкции го поразяват — не, разбира се, като цел, а като средства на изкуството, което той вижда в съзнанието си. Безспорно не той ще осъществи това изкуство, но може би бъдещите художници ще превърнат в дело неговите обещания.

«Живописецът на бъдещето — казва той, разпалвайки се — ще бъде колорист, какъвто не е имало досега.»

Той вече нахвърля върху платното си няколко подготвителни акорда. Опитва се да проникне в околния свят, рисува натюрморти, които са сякаш упражнения по стил. Един от тях, представящ кафеник и различни предмети, е вариация на темата синьо и жълто, основна тема (небе и слънце) на Юга, която той разработва с класическа сдържаност и строгост.

От едно писмо на брат си по това време Винсент научава неприятна новина. Тео е отишъл да се прегледа на лекар, тъй като не е добре със здравето. При получаването на това писмо Винсент изпада в голямо вълнение. Болести, болести — винаги болести! Обзема го «чувство на безкрайна умора». Колко нелеп е този техен живот! Те са се откъснали от «истинския живот», за да се занимават с изкуство, и младостта им отлита «като дим». Те са като файтонджийски коне, които впрягат все в един и същ файтон.

«Не се бунтуваш вече срещу порядъка на нещата, не си се и примирил с него, просто си болен и то няма да ти мине, а и не може истински да се лекува. Не зная кой беше нарекъл това състояние: да си поразен от смъртта и безсмъртието…»

Но какво друго може да стори човек, освен да продължава все така да се покорява на участта си? Впрочем — добавя Винсент — «ние чувствуваме, че то е нещо по-голямо от нас и по-дълготрайно от живота ни… В бъдещето се откроява едно изкуство и то ще бъде тъй красиво и тъй младенческо, че наистина дори да жертвуваме днес младостта си, ние все пак ще спечелим душевен покой».

Затова брат му и той трябва да правят всичко, за да се лекуват, защото ще имат голяма нужда от здравето си!

Тези грижи засилват още повече угризенията на Винсент, че е в тежест на Тео.

«А и аз се обвинявам, че те съсипвам — и аз също — с вечната си нужда от пари.»

Ако нямаше работата си, ако нямаше природата, които му помагат да забравя, Винсент лесно би изпаднал — той много добре знае това — в ужасна меланхолия. Досега, за да се брани от твърде мъчителното чувство за своя дълг, той си е казвал, че трупа капитал, който по-късно, да, по-късно, ще обезщети Тео; та защо най-добрите му етюди — само най-добрите — да не струват един ден по петстотин франка единият? Той е пресмятал неспокойно стойността на своите картини, надявал се е, че не се залъгва с илюзии, трескаво се е провиквал в мигове на съмнение: «При условие че картините ми струват толкова, колкото харчим за тях.» Днес разбира с ужас, че тези сметки за бъдещето са с доста далечна дата, че в някои моменти той сигурно е непосилно бреме за Тео. Тогава — пише той на брат си — «знай, че ако поради условията се окаже желателно да се занимавам с търговия, стига то да те облекчи, ще го сторя без съжаление». О, да можеше само да продава по една-две картини на месец! За жалост «трябва да сме готови на това, че ще минат може би години, докато картините на импресионистите добият твърда стойност».

Да можеше, освен това да намали разходите си! В края на месец април му идва на гости американецът Макнайт, който е приятел на Ръсел и живее във Фонвией. Винсент му връща посещението на 3 май и се пита дали не би било възможно Макнайт да дойде да живее заедно с него. Мисли си и за Гоген, пише му, че е жалко, дето няколко художника не се съберат заедно, за да си делят разноските — и душевната неволя. Тео вече е отпуснал суми на Гоген в замяна на негови картини. Няма ли да бъде умна финансова комбинация, ако те обединят усилията си? Двама заедно живеят с по-малко разноски, отколкото всеки поотделно. Създаденото по този начин Ателие на Юга, което при дружески отношения би могло да стане живата клетка на бъдещата живопис, ще позволи на Винсент да пооблекчи дълга си и освен това ще му даде нещо като дом, нещо от «истинския живот». По-късно може би и други художници ще дойдат да умножат братската дружина и да я оживят с повече топлина.

Засега най-голямото желание на Винсент е да отиде в Сент Мари дьо ла Мер, за да види Средиземно море, да види «ефекта на едно синьо, по-интензивно от небето», да види до какъв предел може да се засили съчетанието на синьо и жълто. Но поради липса на пари той е принуден да отлага пътуването си от седмица на седмица.

Междувременно той продължава да опознава провансалската природа, която вече започва да прегаря от слънцето.

«Навсякъде сега сякаш има старо злато, бронз, бакър, ако щеш, и то на фона на зелената синева на небето, нажежено до бяло — получават се прекрасни цветове, неизказано хармонични с пречупени тонове а ла Дьолакроа.»

Винсент рисува «зелени и жълти ниви, додето ти стига погледът», житни ниви, един селски двор и купи сено… Той постоянно си мисли за Сезан, който «тъй ярко е предал Прованс откъм суровата ѝ страна». Техниката му еволюира; той увеличава форма̀та на платната си, стреми се «да подсилва същественото, а второстепенното нарочно да загатва само бегло…» Все повече се убеждава, както сам казва, че не бива да съдим за добрия Бог по тоя свят, защото той е само един негов етюд, който е излязъл несполучлив“. Багрите най-вече поглъщат вниманието на художника. Последната картина, която е нарисувал, „бие безусловно — така му се струва — всичко останало“. Само неговият натюрморт с кафеника „издържа сравнение с нея“.

„Трябва непременно да овладея тази плътност на колорита, която постигнах в платното, дето бие всички останали“ — заявява той и заключава доволен: „Може би, може би съм попаднал на вярна диря и окото ми привиква към тукашната природа. Но да изчакаме малко, за да бъдем сигурни.“

А какво чака той, за да бъде сигурен — Сент Мари, Средиземно море, сините глъбини на небето и на морето и яркия блясък на слънцето. Най-после, към средата на юни, той заминава и едва пристигнал, се провиква прехласнат:

„Средиземно море има цвят на скумрии, ще рече, променлив, невинаги можеш да кажеш дали е зелено или виолетово, не можеш да кажеш дали е синьо, защото само след секунда менящият се отблясък се е оцветил розово или сиво… Една нощ се разходих покрай морето, по пустия бряг. Не беше весело, но не беше и тъжно — беше красиво. Дълбоко синьото небе бе осеяно с облаци, още по-наситено сини от основното синьо на интензивен кобалт, и с други по-светлосини, каквато е синята белота на млечния път. В дълбоката синева блещукаха звезди — светли, зеленикави, жълти, бели, розови, още по-светли, по-диамантени и искрящи като скъпоценни камъни, отколкото у нас — дори в Париж, — затова може да се каже: опали, смарагди, лазурити, рубини, сапфири. Морето е в много наситен ултрамарин — плажът във възморав и бледо ръждив тон, както ми се стори, с храсталаци по дюната (дюната пет метра висока), храстите в пруско синьо.“

Всичко тук му се вижда красиво. Момичетата, „тънки, стройни, малко тъжни и мистични“, му напомнят за Чимабуе и Джото. Малките лодки на брега му се струват хубави като цветя. Та дори пържените ястия, които му поднасят в гостилницата, го карат — „страшно вкусно е!“ — да възклицава от удоволствие.

Винсент остава в Сент Мари една седмица, работи там с нов жар, с неимоверно увлечение и с бързина, каквато досега не е познавал. Рисува „за един час“ рибарските лодки преди отплуване, „без да оразмерявам, просто оставих перото си на воля.“ Японецът — казва той — „рисува бързо, много бързо, като светкавица, защото нервите му са по-тънки, а чувството му по-просто“.

Този път Винсент е овладял Юга и се привързва към него.

„Сега, след като видях морето, разбирам съвсем ясно колко е важно да остана на юг и да чувствувам, че трябва още повече да пресилвам цвета — та Африка не е далеч оттук.“

Сега той разбира цвета „другояче“, чувствува, че „окото му е станало по-японско“. Убеден е, че дългото пребиваване тук ще позволи на личността му да се разгърне.

„Бъдещето на новото изкуство е в Юга“ — уверява той по-настойчиво от всеки друг път.

Затова е необходимо да пусне още по-дълбоки корени тук. Гоген, както изглежда, не бърза много да приеме предложението на Винсент. Колебае се дали да се установи в Арл. Въпреки това — пише Винсент на Емил Бернар — „все повече и повече вярвам, че картините, които трябва да се нарисуват, за да бъде съвременната живопис истински съвременна и да се издигне до висотата на светлите върхове, достигнати от гръцките скулптори, немските музиканти и френските романисти, надхвърлят силите на отделния човек; следователно те ще бъдат създадени от групи хора, сплотили се, за да осъществят една обща идея“.

* * *

Щом се прибира в Арл, Винсент се нахвърля с настървение на работата. Житата са узрели. Той трябва да се възползува от тях, както се е възползувал от овощните градини през пролетта. Живописва непрекъснато. „Цяла седмица работих усилено и напрегнато сред житата под жаркото слънце“ — пише той. Иска му се да нарисува един сеяч — тоя сеяч, който никога не е напускал мисълта му и когото счита за символ на безкрая, — какъвто Миле никога не е рисувал, „сеяч с бои и в голям формат“. Трябва „да направя от него една страхотна картина, Боже мой, как ми се иска! Но се питам дали ще ми стигнат силите да я изпълня… Почти ме е страх от нея“. Художникът не се задоволява само с работата на открито. Един негов познат от публичния дом, някакъв зуав — „дребен момък с врат на бик и очи на тигър“, — се съгласява да му позира и той веднага започва портрета му, а скоро след това прави и втори.

Винсент живописва равнината Кро, железопътния мост при Тринктай, изглед от канала, Рубин дьо Роа… Работи с удивителна смелост и свобода.

„Не следвам никаква живописна система — е писал неотдавна той на Емил Бернар. — Покривам платното с неравномерни мазки и ги оставям така, както са. Наслоявания, тук-там непокрити части от платното, кътчета, оставени съвсем незавършени, повторения, грубости — накрая резултатът е, склонен съм да вярвам, доста обезпокояващ и тягостен, за да може да ощастливи хората с предвзети идеи по отношение на техниката…“

Неговите платна разкриват все по-проникновеното му разбиране на провансалската земя. Изчезват кривите, тъй характерни за бароковото изкуство; правите линии, утвърждаващи трайното и неизменното, внасят порядък в картината, придават ѝ успокояваща устойчивост. Странно! Тъкмо когато Винсент, овладявайки провансалския класицизъм, се опълчва срещу собствената си природа, чувството му е тъй пламенно, тъй стихийно, че той почва да живописва с още по-голяма бързина. Той пише на Емил Бернар, че е рисувал етюдите си на житни ниви „бързо, бързо, бързо и припряно като жътваря, който мълчи под палещото слънце, съсредоточил се да поваля класовете“.

Нека брат му само не мисли, че той претупва работата си.

„Да работиш бързо, не значи да работиш по-малко сериозно, всичко зависи от увереността, която имаш, и от опита. Така ловецът на лъвове Жул Герар разказва в книгата си, че на младите лъвове им е много трудно отначало да убият кон или говедо, но че старите лъвове ги убиват с един добре измерен замах на лапата или с едно захапване и проявяват изумителна сигурност в тази работа.“

Винсент се връща постоянно на тази мисъл:

„Трябва да те предупредя, че всички ще кажат, че работя твърде бързо. Не вярвай на това. Та не е ли вълнението, искреността на чувството към природата, което ни води, и ако понякога тия вълнения са тъй силни, че работим, без да усещаме, че работим — ако понякога ударите на четката се редуват стремително и във взаимна връзка помежду си както думите в някоя реч или писмо, не бива да забравяме, че невинаги е било така и че бъдещето ни готви още много тежки дни без вдъхновение.“

Да работим, без да усещаме, че работим: в крайното напрежение Винсент стига дотам, че се откъсва от самия себе си. Той е вече само око и движеща се ръка. Сред позлатената от слънцето равнина, в маранята на въздуха, под суровия напор на мистрала, който кара статива му да трепери, той движи четките си по платното с лекотата на сомнамбул. Вече не усеща тялото си, издига се до състояние, в което телесното буквално изчезва.

„Спомняш ли си у Ги дьо Мопасан — пише той на брат си — за оня господин, ловец на зайци и друг дивеч, който толкова усилено ловувал цели десет години и накрая бил тъй съсипан от гонене на дивеча, че когато решил да се ожени, вече не можел да го д…, нещо, което го хвърлило в най-голям потрес и тревога. Макар и да не съм в положението на този господин, тъй като не желая и не съм длъжен да се женя, все пак започвам да му приличам физически.“

Впрочем, за да не трябва да се връща час по час в града, Винсент се храни до немай-къде зле, носи със себе си само малко хляб и мляко.

* * *

Винсент скоро установява, че противно на опасенията му именно пейзажите, които е рисувал най-бързо, са най-добрите.

„Но пък когато се прибера след такъв един сеанс, уверявам те, че мозъкът ми е толкова уморен, особено ако това се повтаря често, както беше по време на жътвата, че ставам съвсем разсеян и негоден за сума обикновени неща… И много често се сещам за превъзходния художник Монтичели, за когото казват, че бил пияница и умопобъркан, когато се завръщам у дома след това умствено напрежение да привеждам в равновесие шестте основни цвята… Работа, сухо пресмятане и крайно напрежение на духа — също като актьор, който играе трудна роля на сцената и трябва в някакъв си половин час да мисли за хиляди неща едновременно…“

Той никак не преувеличава. Това, което работи сега, изисква да се използуват най-противоречивите възможности, заложени в едно човешко същество. Той направлява или по-скоро поддържа страстното си увлечение, което разгаря до крайност, с един не по-малко напрегнат размисъл. Той е едновременно и изцяло кипеж, и изцяло разсъдък, мълниеносно чувство и сурова воля. С извънмерно усилие обединява тези противоположности, успява с цената на невъобразимо нервно напрежение да ги поддържа в единство.

„Не мисли, че се поддържам изкуствено в някакво трескаво състояние, но знай, че се намирам в разгара на сложни пресмятания, от които се раждат бързо едно подир друго платна, работени бързо, но обмислени дълго време отнапред. И затова, когато хората кажат, че картините ми са правени много набързо, ти можеш да им отговориш, че те са гледали много набързо.“

Увлечен, замаян от това опиянение на духа, Винсент усеща, че най-после става истински живописец. Той така лесно стига до това съсредоточаване, ръката му е станала тъй сигурна, че живописта е за него вече само развлечение, каквото е ловуването за „побърканите“ по лова на зайци.

„По време на жътвата — пише той — моята работа не бе по-лека от работата на селяните, които жънат със собствените си ръце. Съвсем не се оплаквам, защото тъкмо тогава се чувствувам почти тъй щастлив в живота си на художник, макар той да не е истинският, както бих се чувствувал в идеалния истински живот.“

Но въпреки всичко той съжалява за тоя „истински живот“. Копнежът по него подмолно го разяжда. Щом остави четките, горчивина се надига в сърцето му.

„Щом съм сам, Бога ми, то е по-силно от мен, тогава обществото на други хора ме влече по-малко от необузданата работа и затова поръчвам едно през друго платно и бои. Аз усещам, че живея само когато се разсипвам от работа.“

Това неистово увлечение е желание за забрава, живописта е алкохол, с който той отчаяно се опива. Чрез живописта той се лекува от раните на проиграната си съдба, в нея търси облекчение от мъката на живота. И ако той зове Гоген, ако той горещо желае идването му — през тия юлски дни Гоген най-после е приел неговото предложение, — това е навярно не толкова от материални подбуди, както той твърди, колкото защото мрази самотата си. Самотата си като човек, но несъмнено до голяма степен и самотата си като художник. Сред тази земя, тъй противоположна на истинската му природа, Винсент се плаши от своята задача. Ще може ли той, да, ще може ли да я носи дълго време, да поддържа сам, без помощ отвън, в сцепление този сноп от антагонистични сили, да намери достатъчно енергия в себе си, за да продължи борбата до край? Защото — какво са за него чисто материалните подбуди?

„Казвам си, че ако успея да направя тази година петдесет етюда по сто франка единия, то в известен смисъл не ще да е било съвсем неоправдано, дето съм ял и пил, като че ли съм имам право на това“ — пише малко язвително той на Тео, но бърза да добави: „Въпреки че имам в момента тридесетина живописни етюда, не смятам всичките по тази цена. Все пак измежду тях трябва да има няколко, които струват.“

Вечер, когато излиза най-после от „пещта на творчеството“, когато слиза от върховете, където е усетил блажената мощ на демиурга, Винсент има чувството, че земята потъва под нозете му. Той иска да бъде — и особено в очите на брат си — оптимист, да вдъхва упование. Но не може да скрие от себе си, че понякога, доста често, го пронизва парлива тревога. Няма ли някоя сутрин да рухне като дрипа от физическо и умствено изтощение?

„Напоследък — пише той на 29 юли — бях станал смахнат като Хуго ван дер Гус в картината на Емил Вотерс…“

И набързо, между другото, подхвърля едно предупреждение, което е изтръгнала от него най-мъчителната и най-неохотно споделената тревога:

„Няма какво да го усукваме, че някой или друг ден може да дойде криза.“

С пламнала глава, замаян от крайно умствено напрежение, загубил вкус към всичко, пък и неспособен да прави каквото и да било, освен да пише на Тео и да чете (защото той чете непрекъснато: напоследък е погълнал „Мадам Хризантема“, „Ужасната година“, „Сезра Бирото̀“, роман, който му е вдъхнал желание да препрочете „целия Балзак“), той отива да се поразсее в кафенето при гарата, „да се зашемети, като изпие няколко чашки и пуши много силен тютюн“. Почти не се храни, но пие много кафе, пие и алкохол. „За да постигне яркожълтия тон“, за да пришпорва, енергията си, за да подклажда творческата си сила, той има нужда „от известна възбуда“ (и това също споделя неохотно: ами ако брат му се разтревожи от тези дребни, подробности на борбата, дребни подробности, които му придават облик съвсем различен от онзи на добрия работник, за какъвто той се представя!).

Кафенето при гарата, чиито съдържатели са съпрузите Жину, е мястото, където той се вижда със своите приятели. Там се е запознал с един друг татко Танги, един четиридесет и седем годишен пощальон на име Рулен — „едро брадато лице, много сократовско“, — с когото често разговаря и който се съгласява да му позира. Кога най-после ще има възможност да рисува толкова портрети, колкото би искал? „Хората са коренът на всичко“ — уверява постоянно Винсент. Ала винаги и навсякъде той се сблъсква с тяхната мнителност. Едно друго случайно запознанство — запознанството е станало при „добрите женички“ в квартала на публичните домове, — зуавският подпоручик Милие, когото той често взема със себе си на полето и комуто предава за отмора по някой и друг урок по рисуване, също е готов да му позира. Освен Макнайт и един друг художник — тридесет и три годишният белгиец Йожен Бош, който също живее във Фонвией, — това са единствените му познати в Арл. Макнайт решително не е много симпатичен на Винсент; вижда му се твърде простоват. Повече му допада Бош — „лице като острие на бръснач, очи зелени и във всичко — нещо изискано“. Но нито единият, нито другият не благоволяват да кажат нещо за картините му. Винсент вдига рамене; това, което рисуват те, наистина не е кой знае какво, а за него, тъй погълнат от съкровените човешки истини, тяхното поведение във Фонвией е направо нелепо.

„Селото, където живеят, е по дух истински Миле, дребни селяни и нищо повече, съвсем първобитно и сдушено. Те никак не долавят тази особеност. Това, което трябва да правят там, не е да брътвят с по-образованите хора, защото те познават началника на гарата и двадесетина пройдохи, и на това се дължи до голяма степен, че не правят нищо свястно. Разбира се, простичките и наивни обитатели на нивите им се смеят и ги презират. Напротив, ако вършиш работата си както трябва и не обръщаш внимание на безделниците с колосани яки, тогава можеш да проникнеш сред селяните… И тогава този проклет Фонвией би могъл да бъде истинско съкровище за тях… Няма да мине много време и Макнайт навярно ще почне да прави малки пейзажи с агънца за бонбониери“ — завършва саркастично Винсент.

* * *

Август пламти. Платната се трупат. Винсент ликува. Отдаден всецяло на страстта си, едва се храни, живее само от моряшки сухар, малко мляко, някое и друго яйце. Той вече не се владее, излива в платната си, удавени в жълто, своя възторг, който сред прегорялото поле го хвърля в някакъв свещен бяс. Той наистина е обсебен от възторг, и то в най-дълбокия, най-силния, най-точния смисъл на думата — изпълнен, издигнат над земята от някаква вдъхновяваща сила, надхвърляща човешкото. Чувството му се извисява, избухва в пронизителни тонове. Той се радва на слънцето „като щурец“. Лошото му здраве? Той вече не чувствува никакво неразположение.

„Хубавата топлина ми връща силите… Щом си здрав — казва той, забравил тялото си и вярващ във възторжената си радост, че наистина е здрав, — щом си здрав, трябва да можеш да живееш с парче хляб, макар и да работиш по цял ден, а и да имаш сили да пушиш и да си пийнеш, защото това е нужно при тези условия.“

А дългът му?

„Какво пък — провиква се той, — платното, което покривам с бои, струва повече от едно бяло платно! Това е то — моите изисквания не отиват по-далеч, повярвай ми, — но правото да рисувам, основанието да рисувам, бога ми, него го имам!“

Винсент е като прорицателка на своя триножник, обладана от бога, сред серни изпарения.

„Ах, и въпреки всичко какво наслаждение има в погледа и какъв смях е зъбатият смях на стария лъв Рембранд, превързал главата си с кърпа, стиснал палитрата в ръка!“

Той върви, върви, отдалечава се все повече и повече от импресионизма, връща се — отвъд Париж — към своите умонастроения от времето на Нюнен, обладан от същия патетичен порив, който баграта изпълва сега с всичката си проникновена жизнерадост.

„Всичко, което научих в Париж, се изпарява и… аз се връщам наново към идеите, които ми бяха дошли тогава на село, преди да познавам импресионистите.“

Винсент живописва слънцето, жарката земя, омайващата светлина; но не външните ефекти, не отблясъците се мъчи да скрепява той.

„Вместо да се мъча да предавам точно онова, което е пред очите ми, аз си служа по-своеволно с баграта, за да се изразя ярко.“

Във всяко свое платно той излива страстта, която го възпламенява, неутолимия стремеж, който го тегли към нещо друго, нагоре, към „звездите и безкрая“ — той служи на един култ, култа на слънчевия Бог, култа на безкрая, който най-после е достигнал, най-после е прозрял, и му се отдава задъхан.

„Въпреки всичко животът е почти вълшебен. Ах, безбожници са тия, които не вярват в тукашното слънце“ — възкликва той.

„Сега тук е величествена, палеща жега без вятър — пише друг ден той. — Едно слънце и светлина, които по липса на по-добра дума мога само да нарека жълти, бледо сярножълти, бледо лимонено златисти. Колко е красиво жълтото!“

Жълтото блести и тържествува в неговите платна, символ на мистичното му опиянение, на неговото общение с великите земни сили.^[7]

Винсент броди из полето, рисува нетърпеливо всичко, което среща по пътя си, градини „с красиви, големи червени провансалски рози, лозя и смокинови дървета“, цигани и техните „червени и зелени“ каруци, железопътни вагони, трънаци, рисува и самия себе си, натоварен с рамки и колчета, крачещ с големи, припрени крачки по пътя за Тараскон в жегата на този прекрасен август.

„Знаеш ли, за да се обхване всичко, е нужна цяла школа от хора, работещи задружно в същия край, допълвайки се един друг подобно на старите холандци — портретисти, битови живописци, пейзажисти, анималисти, живописци на натюрморти…“

Винсент рисува всичко, от стръкчето трева до необятните хоризонти, от безкрайно голямото до безкрайно малкото, обгръща, стреми се да обгърне света в неговото космично единство, разкривайки в природата шеметни перспективи. Платната му са като страници, трескаво изтръгнати от интимен дневник.

Благодарение на Рулен и на Милие той може да започне работа и над портрета, предмет на постоянните му въжделения, венец на неговото тъй ярко самобитно изкуство. Човешката фигура — забелязва той — „е в същност единственото нещо, което ме вълнува до дън душа в живописта и ме кара повече от всичко друго да чувствувам безкрайното“. Винсент рисува Рулен „в синя униформа със златни нашивки“. Използува търпението на модела, за да го портретува веднъж, два пъти, три пъти, четири пъти… Той също така е щял да има и „една хубава жена за модел… Беше необикновена, с поглед като у Дьолакроа, а в осанката ѝ имаше нещо странно първично“. За нещастие местните хора намират, че картините му са „лошо направени“, че са само „цапаници с бои“. Ето защо — казва Винсент разочарован — „добрите леки женички се боят, че ще станат за смях и ще се подиграват с портрета им“; въпросната жена повече не се е появила. Това много огорчава Винсент, толкова повече че още с пристигането си в Арл е забелязал, че „макар хората да са страшно невежи, що се отнася до живописта изобщо, по своя вид и в живота си те са много повече артисти, отколкото северняците. Тук видях фигури, хубави направо като в картините на Гоя и Веласкес. Те така умеят да оживят една черна рокля с някаква розова нотка или да измайсторят дреха в бяло, жълто и розово, или в зелено с розово, или дори в синьо и жълто, че няма какво да се промени от гледна точка на художника“. Все пак художникът успява да убеди един провансалски селянин да му позира — това е Пасианс Ескалие, „нещо като «човек с мотиката»^[8], стар говедар от Камарг, сега градинар в едно стопанство в Кро“. Той му прави един портрет с „искрящи оранжеви — оттук и тоновете на старо злато, блещукащо в мрака“. После отново моли Рулен да му позира. Завършва портрета му „само за един“ сеанс — подчертава Винсент.

„Е да, там ми е силата, да нахвърля такъв един мъжага за един сеанс. Ако работех в по-силна възбуда, мили ми братко, щях винаги да правя така, да сядам на чашка с първия срещнат и да го рисувам, и то не с акварел, а с масло, за един сеанс — като Домие.“ И да изтъква характерното, неповторимото в тези индивиди, които от пръв поглед, със светкавично прозрение, той улавя в най-скритата им правда (често пъти скрита най-вече за самите тях).

„Добрите хорица ще видят в това преувеличение само карикатура, но какво от това?“

Винсент рисува и портрета на своя приятел Бош, заричайки се да се върне отново към него, за да може да се отдаде изцяло на своята техника на „своеволен колорист“.

„Пресилвам русия цвят на косите, стигам до оранжеви тонове, до хромови, до бледо лимоненожълто. Зад главата, вместо да предам безличната стена на невзрачното жилище, живописвам безкрая, един прост фон в най-пищното, най-наситеното синьо, което мога да получа, и чрез това просто съчетание осветената руса глава, откроена на тоя пищно син тон, добива едно тайнствено сияние, подобно на звезда в дълбоката небесна синева.“^[9]

Сега Винсент живописва безкрая — той сам го казва. Провансалската земя е покорена. Той е оплодил нейния класицизъм със собствения си неспокоен дух, който пък е подчинил на строгостта на тая земя. Примирил е несъвместимостите. Бои, платна, за бога, още повече бои и платна!

„Уверявам те — подхвърля той на брат си, — че ако някога ми пратиш случайно малко повече пари, то ще бъде от полза за картините, а не за мен. Аз нямам друг избор освен да бъда добър художник или лош. Избирам първото. Но нуждите на живописта са като нуждите на любовница, която те затрива; не можеш нищо да направиш без пари и парите никога не ти стигат.“

В същност, казва си Винсент, би му излязло много по-евтино да купува картини от други художници, отколкото да ги прави сам, „без да се смятат мъките, които те му струват“. Когато подпоручик Милие заминава в отпуск на север, Винсент го натоварва да вземе със себе си и да предаде на Тео, минавайки през Париж, тридесет и пет етюда.

Към средата на август Винсент заявява, че „живописва със същото увлечение, с което марсилецът яде своята bouillabaisse“.^[10] Какво рисува той? Големи слънчогледи, тия истински слънчеви цветя, които, обожавайки посвоему бога светило, го следват по небесния му път, като се въртят на стеблата си, гигантски цветя, чиито жълти и огромни петали греят около едно голямо сърце от сбити зърна — самите те слънца! Винсент е започнал едновременно три платна. Но той възнамерява да изпише цяла дузина от тях, за да украси ателието, където ще посрещне Гоген.

„Така то цялото ще бъде симфония в синьо и жълто.“

Пламтящо светилище, посветено на бога слънце и на жълтия цвят, който е негов израз — това ще бъде Ателието на Юга. Жълтата къща, „къща на приятели“, ще бъде и „къщата на светлината“. Винсент работи над тези слънчогледи — които сравнява с „готически розети“ — всяка сутрин „от изгрев-слънце, защото цветовете вехнат бърже и цялото трябва да се направи на един дъх…“

Той рисува отново трънаци, още веднъж Пасианс Ескалие, цветя, старите си обувки — сюжет, който постоянно го преследва…

„Колко е жалко, че живописта струва тъй скъпо! — пише той към края на месец август. — Тази седмица не бях така притеснен, както друг път, затова му отпуснах края, стофранковата банкнота^[11] ще се стопи само за една седмица…“

Подобно чувство на удовлетворение е нещо твърде рядко за него и постоянно го спохожда мъчителната мисъл, че парите, които брат му изразходва, може да се окажат в края на краищата чиста загуба:

„Бъдещето ми се вижда доста печално, когато си помисля, че картините, които правя, може би никога няма да имат някаква стойност.“

Макнайт си е заминал, за което Винсент „никак не съжалява“, но заминал е и Бош, с когото той проектира по-късно да основе ателие в Боринаж. Дните му минават, без да размени дума с жива душа. Затова понякога си мисли за зимата, чието настъпване, както обикновено, го плаши, и по същия повод си мисли за Гоген, който въпреки че се е съгласил, протака твърде много идването си. Гоген нямал пари за път, Югът не му говорел нищо, или пък бил болен. В действителност Гоген е прикован в Понт Авен от дълговете си. Освен това той изживява в Бретан един решаващ период в своя живот.^[12] А и той нехае за самотата на Винсент. Зад Винсент впрочем той вижда Тео, търговеца, а в поканата на двамата братя — повече сметка, отколкото приятелски чувства.

„Бъдете спокоен, колкото и влюбен да е Ван Гог (Тео) в мен, той не би се заел да ме храни в Юга заради черните ми очи. Той е проучил положението хладно, по холандски, и смята да развие работата колкото е възможно повече, и то сам.“^[13]

Подобни мисли са безкрайно чужди на Винсент. Самотата му го плаши. Той търси съвсем обикновената, но тъй скъпоценна топлина на приятелството.

„Когато човек се заседи твърде дълго на село, затъпява; не съм стигнал още дотам — но тая зима… това би могло да ме направи негоден за работа.“

Ако Гоген не се реши скоро да дойде в Арл, той възнамерява сам да отиде при него в Понт Авен. Но като размисля по-добре, не! Той няма току-така да напусне Юга.

„И тъй, решено е, няма да ходя в Понт Авен, щом ще трябва да спя в странноприемницата с ония англичани и с хората от Художествената академия, които водят спорове всяка вечер. Бури в чаша вода!“

* * *

Ярката августовска светлина започва да бледнее, още по-силно се разгаря възторженият жар на Винсент:

„Ах, мили ми братко — възкликва той един ден в началото на септември, — понякога зная тъй добре какво искам. В живота и в живописта мога отлично да мина без добрия Бог, но аз, страдащият, не мога да се лиша от нещо, което е по-голямо от мен, което е животът ми — силата да творя… И в една картина бих искал да кажа нещо утешително като музика. Бих искал да рисувам мъже и жени, осенени от нещо вечно, чийто символ някога е бил ореолът, а ние търсим да предадем чрез самото сияние, чрез трептенето на нашите багри… Ах, портретът, портретът с мисълта, с душата на модела — струва ми се, че той непременно ще дойде някой ден… Да изразиш любовта на двама влюбени чрез съчетанието на два допълнителни цвята, чрез тяхното смесване и противопоставяне, чрез тайнствените трептения на близки тонове. Да изразиш размисъла в едно чело чрез сиянието на един светъл тон върху тъмен фон. Да изразиш надеждата чрез някаква звезда. Пламенната страст на едно човешко същество чрез сиянието на залязващото слънце.“

За Винсент цветът не е само пластично средство, той е също и може би преди всичко метафизическо средство, с чиято помощ той може да изрази божественото, досущ както по времето, когато е проповядвал в Боринаж. Променил се е само планът, в който той се изразява. Милосърдието, caritas, остава. Не казва ли Винсент за жълтия цвят, че той е „върховното сияние на любовта“?

Така багрите придобиват под четката на Винсент онзи символичен смисъл, който са имали за стъклописците, работили някога над витражите на катедралите.^[14] Три нощи поред Винсент рисува кафене „Алкасар“, нощното кафене, където е на квартира.

„Помъчих се да изразя чрез червения и зеления цвят ужасните човешки страсти… Помъчих се да изразя, че кафенето е място, където човек може да се погуби, да полудее, да извърши престъпление. С една дума, в контрастите на нежнорозово с кърваво и виненочервено, на веронезе и нежно зелено а ла Луи XV с жълто-зелени и твърди синьо-зелени тонове — всичко това в атмосфера на адска пещ, на бледожълта сяра — исках да изразя мрачната мощ на вертепа. И то под маската на японска веселост и с простодушието на Тартарен…“

И Винсент цитира в подкрепа на думите си забележката на критика Пол Манц по повод на картината на Дьолакроа „Ладията на Христос“: „Не знаех, че може да се правят такива страхотни неща със синьо и зелено…“ Но за да може баграта да достигне до такава изразна сила, тя трябва да бъде придружена от един не по-малко мощен щрих; рисунъкът не може да бъде пожертвуван. „Ако предавахме съвсем точния цвят или съвсем точния рисунък, нямаше да извикваме такива чувства.“ Но нека не се лъжем — ако Винсент е постигнал това майсторство, тази смайваща лекота, то е защото рисува със самата боя, като я полага направо върху платното, без да скицира предварително с въглен. Импресионизъм ли е това? Не, разбира се, Винсент е сигурен в това — не той е човекът, „който ще формулира доктрината“.

„Вървя — пише Винсент — като някакъв локомотив за живопис.“ Той още повече е ускорил темпа на работа, ако въобще това е възможно. Според собствените му думи идеите за картини му идват „една през друга“. Без да отдъхва, на слънце, на вятър, той работи. Всичко, което вижда, се превръща тутакси в платна — една стара мелница, един „пейзаж с фабрика и огромно слънце в червено небе над червени покриви, а природата е сякаш разгневена в тоя ден, когато вилнее мистралът“, после един „градински кът с плачущо дърво, трева, подрязани като топки храсти и един олеандров храст“.

„Тази седмица — пише той на 17 септември — не правих абсолютно нищо друго, само рисувах, спях и се хранех. Ще рече, работа по дванадесет часа наред или по шест, според случая, сетне дванадесет часа сън, също на един дъх.“

„И днес от седем часа сутринта до шест часа вечерта — пише друг път той — работих, без да мръдна, освен за да хапна нещо на две крачки оттам. Затова работата върви тъй бързо… За умора не става и дума, ще направя още една картина тази нощ и ще я прибера у дома… Сегашните ми етюди са правени наистина с едно изстискване на боята.“

Така всеки ден към Тео заминава по едно писмо, понякога по две, които звучат радостно като вести за победа. Винсент ликува.

„Вече ти писах рано тази сутрин, след това отидох да продължа една картина със слънчева градина. После се прибрах — и пак излязох с бяло платно, и то също е готово. И сега ми се иска да ти пиша още веднъж. Защото никога не съм имал такива възможности, тукашната природа е необикновено красива. Навсякъде небесният свод е в едно удивително синьо, сиянието на слънцето е бледо сярножълто и всичко е приятно и чаровно като съчетанието на небесносини и жълти у Вермер ван Делфт. Не мога да рисувам тъй хубаво като него, но работата ме поглъща така, че се увличам, без да мисля за каквито и да е правила. Имам вече три картини от градините срещу моята къща. Сетне и двете кафенета, сетне слънчогледите. След това портрета на Бош и моя автопортрет. После червеното слънце над фабриката, разтоварачите на пясък и старата мелница. Дори да оставим другите етюди настрана, виждаш, че съм свършил немалко работа. Но боите ми, платното ми, кесията ми днес се изчерпаха докрай… Почвам да се чувствувам съвсем друг човек в сравнение с онова, което бях, когато пристигнах тук; не се съмнявам вече, не се колебая да се заловя с нещо и увереността ми навярно ще расте още повече. Но каква природа само!…“

Каква природа, да! Тя го хвърля в захлас и както в писмата, така и в платната си Винсент, тръпнещ от радост, излива бурно своя възторг:

„Не мога да престана да ти го повтарям, възхитен съм, възхитен съм от всичко, което виждам! И то ми навява копнеж по есента, такъв възторг, че времето минава, без да го усещам… Какви ярки цветове, какъв чист въздух, какво ведро трептение!“

Винсент — излишно е да се подчертава това — се е превърнал в истинска ламя за своя брат. Всичките пари, които му праща Тео, той хвърля в пламтящата пещ на своето изумително творчество и непрестанно иска още.

„Докато можеш да издържаш бремето на всичките бои, платно и пари, които съм принуден да изразходвам, продължавай да ми пращаш!“

„Страхувам се, че те претоварвам, и все пак ми се ще да поръчам за около двеста франка^[15] бои, платна и четки. Не са за друго, а за това… Чувствувам все още набрани сили у себе си, които само търсят да се изразходват в работа.“

Той се извинява набързо за непрестанните си искания за пари, уверява, че въпреки всичко прави строги икономии и дори с гордост подчертава колко точно пресмята нуждите си от материали:

„Ето и днес открих, че съм изчислил за десетте метра платно съвсем вярно всички бои освен една — основната жълта. Щом всичките ми бои се свършват едновременно, не доказва ли това, че предугаждам съотношенията им със сигурността на сомнамбул? Така е и с рисуването в черно: не меря почти никак и по този въпрос — забелязва доста странно той — съм точно на противното мнение на Кормон, който твърди, че ако не мерел, би рисувал като прасе.“

* * *

Винсент е продължил наемния договор за жълтата къща и най-после, на 18 септември, се решава, да отиде да спи там (една жена ще идва от време на време да чисти); той рисува къщата „под сярножълто слънце и небе от чист кобалт“ — нов химн, нова прослава на слънцето, впрочем много показателна за неговия маниер: без да държи сметка дали влизат в зрителното му поле или не, той е вместил в платното си някои характерни и опростени, но абсолютно необходими елементи на този градски пейзаж и го е изградил, изхождайки именно от тях. Ала през същите дни той отправя към нощното небе едно не по-малко жарко приношение. Ако слънцето го хвърля в захлас, то нощта го обайва и омагьосва.

„Струва ми се, че нощта — казва той — е много по-жива и по-пищно обагрена от деня.“

Към загадката на нощта Винсент пристъпва, като рисува първо „едно кафене отвън, чиято тераса е осветена от голям газов фенер в синята нощ, с късче звездно синьо небе“, после, добил по-голяма сигурност, той рисува безкрая, отдал му се и потопил се в него — един ореол от запалени свещи върху периферията на шапката си, рисува нощта, само нощта, осеяна със звезди, и мълви над заспалия град — застанал с лице пред онова, което няма име — своята развълнувана молитва.

„Бих искал — казва Винсент — да можеха да ни покажат нещо, което да ни донесе утеха и покой, та да не се чувствуваме вече виновни и нещастни.“

Той желае неговата живопис да бъде „като музика, свирена с вълнение“ — като молитва. За него багрите са ноти — червени ноти, зелени ноти, жълти ноти — на оратория.

„Чувствувам ужасна нужда от — да кажа ли думата — религия; тогава излизам нощем навън и живописвам звездите“ — казва просто Винсент.

Понякога го осенява, както сам казва, „ужасно прозрение“ и тогава — споделя той — „вече не сещам сам себе си и картината ми идва като на сън“. Той се радва на тази невиждана лекота, но понякога тя го и плаши. Той сякаш съзира в себе си нещо, което глухо ромони и скритом го грози. „Страх ме е от следпразничното изтрезняване“ — повтаря той на Тео. Решил да изпрати на Гоген един свой автопортрет, той се рисува, като гледа в огледалото изтерзаните си черти, обръснатия череп, голата пустота на цялото лице. Трагичен образ на човек, който е заплатил, който заплаща с пълно себеотричане шеметното си възкачване към опустошени висини. Винсент гледа този портрет^[16] и лъже сам себе си, жестоко се самозалъгва:

„Тук — осмелява се да мисли, да пише той — аз ще водя все повече и повече съществуване на японски художник, живеещ като дребен буржоа сред природата… Ако доживея до старини, ще стана нещо като татко Танги.“

Но колкото и да хитрува, той не може да заглуши страха си. О, да дойде най-после Гоген! Да дойде! Нека те двамата изпитат „това чувство за дом“, което ще ги утеши — ще го утеши — с „успокояващия и познат облик на нещата“.

Винсент още не знае дали Гоген ще се реши окончателно да замине за Арл. Но той трескаво подготвя ателието си, това убежище срещу зимата, с която неизбежно ще се срещне. Тъй като е умрял един техен чичо, който е оставил наследство, Тео е можал да изпрати наведнъж на брат си триста франка, за да мебелира жълтата къща. Винсент купува два кревата, столове и „някои дребни необходими вещи“. Купува също така един скрин и прокарва газова инсталация в ателието и кухнята. Украсява стените на ателието и спалните с японски гравюри, с репродукции от Дьолакроа и Домие, Жерико и Миле, и най-вече се заема да окачи там цяла поредица от собствените си картини — вече готови или в проект.

С последното си писмо Гоген му е съобщил, че чака само да продаде нещо, за да замине за Арл; Тео ще се погрижи за това.^[17] Значи, Гоген ще дойде, и то много скоро, още сега. Винсент прави последните си приготовления за посрещането му „с доста голямо вълнение“ и се хвърля с още по-голям жар от всякога в работата си. Идването на Гоген удовлетворява всичките му желания и разведрява настроението му. Още веднъж той е останал без пари.

„Но, ще кажеш ти, какво стана с тези бои? Е да, за това се упреквам и аз, но пък най-после имам амбицията да направя с работата си известно впечатление на Гоген, не мога другояче, искам да поработя колкото мога повече сам, преди да дойде той.“

Пред Гоген, пред този тъй уверен в себе си художник, Винсент изпитва чувство за малоценност. Той веднага определя Гоген за „водач“ на Ателието на Юга, където се надява, че впоследствие ще дойдат да работят и други художници — Емил Бернар, Сьора или Гогеновият приятел Шарл Лавал.

„Намирам, че моите художествени концепции са неимоверно обикновени в сравнение с вашите — пише Винсент на Гоген. — Винаги съм имал грубите апетити на животно. Забравям всичко заради външната красота на нещата, която не умея да предам, защото я правя грозна в картината си и груба, докато природата ми се вижда съвършена.“

Ще хареса ли Гоген картините му? Винсент се мъчи да надмине себе си, живее вече само с мисълта да направи добро впечатление на Гоген и се впуска в истинско разточителство на бои и платно. Рисува есенните градини, на няколко пъти градския парк на Арл (Градината на поета), тарасконския дилижанс, своята спалня (Жълтата стая), червени лозя, други „зелени, пурпурни, жълти с виолетови гроздове, с черни и оранжеви стебла“… Едва получени, парите на Тео се стопяват в тази живописна оргия.

„Ето, бях се зарекъл да не работя днес. Но така става всеки път — пътьом се натъквам на толкова красиви неща понякога, че накрая все пак трябва да се опитам да ги изпиша.“

За храна през целия ден той често се задоволява с парче хляб. Четири дни в началото на октомври прекарва само с двадесет и три кафета.

„Е добре, парите, които ми даваш и за които впрочем те моля повече от всякога, ще ти ги върна с работа, и то не само сегашните, а и тези от миналото. Но — умолява той — остави ме да работя, докато това не стане съвсем невъзможно!“

Да работи заради работата, да живописва заради живописта! Задлъжнял за цял живот, той трябва да мисли някак да продава картините си. Но — казва той — „бих предпочел никога да не продавам, ако можеше“. Качеството на живописта, добро или лошо, дори не е цел само по себе си. Важното е да се живописва, само да се живописва, да се прекланяш, живописвайки, пред „тържественото сияние на слънчевата светлина“. Винсент не може да се съгласи със Сезан, който изтърбушва с ритници платната, които е нарисувал, когато не е доволен от тях.

„Защо да ги тъпчем с крака — да оставим етюдите на мира, дори да не намираме нищо хубаво в тях; пък ако има нещо, което може да се нарече хубаво, бога ми, толкова по-добре.“

Въпреки страстното увлечение, с което работи, тежестта на дълга му гнети Винсент. Когато току-що е изпитал бясната наслада от рисуването и се сеща за брат си — който не познава тази наслада, — угризенията още повече засилват мъката му.

„Бих искал някак да те накарам да почувствуваш тази истина, че като даваш пари на художниците, ти сам твориш като художник, и че едничкото ми желание е да правя такива картини, че ти да не бъдеш твърде недоволен от твоята работа.“

Гоген може да пристигне вече всеки ден. Винсент рисува, продължава да рисува, но очите го болят, тялото му го изоставя. След една последна седмица на усилен труд той признава, че е „почти разсипан от работа“. В едно писмо до брат си установява, че е „наистина тъй уморен“, щото и „писането му не върви както трябва“. Една нощ спи цели шестнадесет часа с тежкия сън на изнурено животно. Няма сили повече, чувствува „главата си празна“. Преумореното тяло отказва да му служи. Почти от пристигането си в Арл, от осем месеца насам, художникът е живял в непосилно напрежение, за да обуздава в картините си противоречивите елементи на собствената си природа и на арлезианската земя, и сега си дава сметка, че всичко ще рухне, ако не спре за малко. Принуден е да остави четките.

„Не съм болен — уверява той, — но без ни най-малко съмнение бих се разболял, ако нямам силна храна и ако не престана няколко дни да рисувам. С една дума, пак съм близо до онова състояние на лудост на Хуго ван дер Гус от картината на Емил Вотерс… Все пак трябва да внимавам с нервите си…“

Неизбежна ли е кризата, от която Винсент скритом се страхува? Ще рухне ли наистина животът му?

Но за голямо щастие пристига приятелят, пристига Гоген, спасителят, с когото двамата ще започнат нов, организиран, деен и задушевен живот, ще започнат дружна борба.

Една сутрин към края на октомври Готен потропва на вратата на жълтата къща.