Анри Перюшо
Животът на Ван Гог (10)

III.
Призрачните поля

Равнина, просторна равнина това е —

сякаш е омраза, твърде дълго трае,

равнина, поле простряло се без край,

гдето слънце с гладна белота сияй,

а под тиня до реката мълчалива

земното сърце от векове изгнива.

Верхарн, „Призрачните поля“^[1]

Винсент заминава от Хага. Заминава? Това не е заминаване, а бягство. След себе си той винаги оставя развалини. С покрусено сърце се е решил да изостави Сиен. Още веднъж един период от живота му завършва с провал и още веднъж самотата, сестра на неговата болка, го обгръща с трагичните си сенки.

Винсент се отправя към Северна Холандия, навлиза в пустите земи на Дренте, угнетяващ със своята суровост край, чиято монотонна вълниста степ от изтравниче се губи в безкрая. Навред наоколо е степ. Тук-там стърчат хижи със стръмни покриви, обрасли с мъх. Малки борови, брезови, тополови и дъбови горчики. „Донкихотовски вятърни мелници или странни туловища на подвижни мостове открояват причудливите си силуети срещу блещукащото вечерно небе.“ Това е Ван, област, осеяна с блата, набраздена с черни торфища, където гният стари дървени пластове. По каналите минават тежки плоскодънни лодки, натоварени с торф или острица. Този странен и мрачен декор, озарен през тия дни от златото на есента, е в пълно съзвучие с мислите на Винсент.

Винсент отсяда в Хогевен, в странноприемницата на Хартсьойкер. И почва да скита. Живописва и скита. Безплодната красота на тоя край на отчаянието го вълнува дълбоко.

„Много красиво е — пише той — да видиш истинско изтравниче върху гробовете; в мириса на смола има нещо мистично; мрачните очертания на боровете, обграждащи гробището, отделят блестящото небе от суровата земя, която общо взето е розова, жълто-червеникава, кафеникава, жълтеникава, но навред напръскана с лилави тонове.“

По това време Дренте все още е крайно изостанала провинция. Жителите ѝ са първобитни, саможиви по нрав хора с „лица, които напомнят свине или гарвани“; само от време на време, рядко, се среща „хубава фигура, която е като лилия между тръни“. Тия хора не оставят на мира Винсент с подигравките си и упорито отказват да му позират. Той успява да склони само една стара селянка, но и тя се съгласява да позира не навън, на полето, а у дома си. Винсент е сам, с лице срещу природата, която го отпраща към самия себе си.

Никога досега той не е живял в такова близко общение с природата. Описва на Тео пейзажите на Дренте, като си служи с чисто художнически изрази:

„Зеленозлатисти тонове в мъха, тъмни сиво-лилави тонове в земята, биещи на червено, синьо и жълто, неизказано чисти тонове в зеленината на малките житни ниви, черни тонове във влажните стебла, а върху тях се откроява рязко златистият дъжд на играещи, блещукащи есенни листа, едва закачени като рехави перуки, сякаш разрошени от вятъра, по тополи, брези, липи и ябълки, през които дори светлее небето. Небето е без нито едно петънце, сияйно, не бяло, а някакво лилаво, което не можеш да определиш — бяло, в което пробягват ивици червено, синьо и жълто, — всичко това се отразява и сякаш те обгръща отвред, някакви изпарения, които се сливат с тънката мъгла долу.“

Винсент прониква в най-съкровената тайна на земята. Пръстите му се движат с непозната досега лекота.

„Струва ми се доста странно — отбелязва той, — че тъкмо в тия дни у мен става някаква промяна. Че тъкмо сега попадам в среда, която ме покорява тъй властно, внася ред в мислите ми и ги избистря, укрепва, обновява и разширява, че съм напълно погълнат от нея — и че мога да ти пиша, изпълнен с чувствата, които тъжната и самотна степ поражда у мен. Тъкмо сега усещам в себе си зародиша на нещо по-добро. Още няма нищо налице — но в работата си съзирам неща, които доскоро нямаше в нея.“

Тъй като в Париж Тео има неприятности с шефовете си и мимоходом, съвсем бегло, е споделил с Винсент, че обмисля възможността сам да стане художник, Винсент се разпалва, праща писмо подир писмо на брат си, увещава го да осъществи това си намерение. Те ще работят заедно, ще бъдат новите братя Ван Ейк, ще създадат в Дренте един нов Барбизон.

„Ако иска да расте — пише той, — човек трябва да навлезе в земята. Затова ти казвам: пусни корен в земята на Дренте, тук ще поникнеш, не се изсушавай на каменния тротоар. Има растения, които виреят в градовете, ще ми кажеш ти, така е, но ти си жито и твоето място е в житната нива… Хайде, момчето ми, ела да рисуваш заедно с мен в степта, сред картофените ниви, ела да тръгнем заедно подир ралото и подир овчаря, ела да погледаме заедно огньовете, ела да те побрули бурята, която се носи над степта.“

Но въпреки всички планове за задружен живот, които Винсент тутакси е разработил в най-малки подробности, Тео твърде благоразумно решава да не напуска фирмата „Гупил“. Винсент ще си остане сам.

А самотата му тежи. През октомври той е нарисувал шест-седем платна. Рисувал е и в началото на ноември. Сега вече е изчерпал запасите си от бои. Рисува в черно, прави скици, но идват лошите дни. Вали дъжд. Угасват картините на Ван Гойен, на Рьойсдал, на Коро, които е виждал навсякъде около себе си. Небето става оловносиво. Настъпват мрачните месеци на годината. Призраци бродят над степта. В своята стая, където дъждовете твърде често го принуждават да се затваря, Винсент бездействува, изпада отново в плен на своите терзания. Образите на Сиен, на неговото „мило и клето мъжленце и на другото дете“ му се явяват като мъчителни видения.

„Тео, срещна ли в степта някоя бедна жена с дете на ръце или притиснато до гърдите ѝ, очите ми се навлажняват. В тази жена виждам нея: дори нейната слабост и разпуснатост усилват още повече приликата. Зная, че тя не е добра, че имах пълно право да постъпя така, както постъпих, че бе невъзможно да остана повече при нея, че в същност и не бе възможно да я доведа тук, че дори беше мъдро и разумно това, което направих, всичко, каквото искаш — ала все пак сърцето ми се къса и душата ми се разтапя, като срещна някое бедно същество, трескаво и окаяно. Колко тъга има в живота! Но не бива да се поддавам на меланхолията, трябва да намеря някакъв изход, мой дълг е да работя. Има мигове, когато намирам душевен покой само в увереността, че нещастието няма да пощади и мен.“

Винсент страда и се лута из тази земя, станала черна, враждебна и заплашителна, бори се напразно със собствените си призраци. Откакто е пристигнал през септември, той непрекъснато броди около гробищата.

„Вчера — пише той — открих едно от най-характерните гробища, които някога съм виждал; представи си кът от степта, ограден от редица малки ели, притиснати една от друга, така че човек просто би ги взел за малка елова горичка. Но все пак има вход, една къса алея, по която се стига до гробовете, обрасли със стръкчета трева и с изтравниче. Някои са отбелязани с каменни стълбове, на които се четат имена.“

В гробището на Зюндерт един гроб носи името на Винсент ван Гог. Sorrow is better than joy.

„Да, за мен драмата на бурята в природата, драмата на страданието в живота е най-съвършеното нещо — е писал Винсент на Тео малко преди пристигането си в Дренте. — Раят е хубав, но Гетсиманската градина все пак е по-хубава.“

Брат му го е поканил да дойде при него в Париж, но Винсент е отказал. Говорейки за себе си, той цитира думите на Гюстав Доре: „Търпелив съм като вол.“ На това търпение трябва да се научи от общуването с природата, като гледа „как безмълвно расте житото“. Трябва да черпи това търпение от примера на природата. Даровити или бездарни художници: за него тези думи нямат никакъв смисъл. Трябва да растеш, да развиваш характера си в борба, която понякога е „страшна“.

Винсент се вкопчва в тези пусти земи. Понякога излиза в ранни зори и се прибира през нощта. С будна чувствителност, която физическото изтощение изостря още повече, той върви, гази черната кал на пътищата сред „локви застояла жълтеникава вода, в която гният стари дънери“. Пейзаж в черно срещу бяло, пропит с дълбока меланхолия.

„Този ден премина като сън — пише той, като разказва за едно от своите скитания, — през целия ден бях така погълнат от тази затрогваща музика, че буквално забравих да ям и да пия… Денят беше преминал и от ранни зори до вечерен здрач или по-точно от едната нощ до другата се бях забравил в тази симфония.“

Симфония, в която звучат злокобни тонове. Музика, чиято тъга тъй лесно се превръща в страх. Вятърът пищи над степта. Дъждовете давят мрачната шир. Тревогата, срамът и угризенията не дават мира на Винсент.

„Пък и какво искам аз; понякога мислите ми са тъй ясни — пише той на Тео. — Работих и се ограничавах във всичко и пак не можах да се отърва от дългове; бях верен на жената и все пак накрая ѝ изневерих; винаги съм мразел интригите и въпреки това нямам нито кредит, нито каквото и да е имущество. Не подценявам твоята преданост, напротив, питам се дори дали не трябва да ти кажа: зарежи ме, от тази работа няма да излезе нищо; тя не е по силите на един човек, а и няма изгледи да получим помощ от другаде; не показва ли това достатъчно ясно, че трябва да се призная за победен? Ах, момчето ми, толкова ми е тъжно!“

О, колко страшен е образът на Бога! С какви мъки, с какви изпитания трябва човек за заплати дързостта да се изправи срещу Него и да Го познае! Но докъде трябва да върви? Каква жестока самота трябва да прекоси още?

„Мили братко, човешките мозъци не могат да понесат всичко“ — е писал Винсент на Тео, преди да замине за Дренте. Той се страхува. Нещата край него се движат. В степта под ниското небе витаят мрачни призраци. Винсент се страхува от света. Страхува се от себе си. „Върви си, върви си!“ — му крещи тази безмилостна земя. С вледенено от страх сърце, обезумял, Винсент блуждае нагоре-надолу, броди по следите си, върти се из степта, обикаля край мочурищата като подгонен звяр, изнурен от умора и страхове. И изведнъж, не издържащ повече, той отново побягва, жадуващ да се спотаи някъде, да намери отново сигурност, топлина на къща, обитавана от хора. Баща му още веднъж е сменил енорията си и е назначен за пастор на друг брабантски градец — Нюнен.

Един ден в началото на декември Винсент пристига там бледен, измършавял, изтощен, задъхан от срам и ужас.^[2]