Анри Перюшо
Животът на Ван Гог (8)

I.
Ръката в огъня

И докато не си разбрал това „умри и бъди“, ще бъдеш само неизвестен гост на мрачната земя.^[1]

Гьоте, „Западно-източен диван“

В Кюм, пред винаги разтворения рисувателен блок, Винсент работи усилено. „Почакай — пише той на брат си, — може би ще се увериш, че аз също съм работник!“ Животът му през последните месеци го е разтърсил както физически, така и душевно, но това тяло обладава изумителна жизненост, и, ободрен от надеждата Винсент бързо възстановява здравето и силите си. Заедно с душевния покой — казва той — „му се възвръща от ден на ден“ и енергията. Рисуването наистина е било избавление за него. Пред безмълвната хартия той може без никакви задръжки да бъде това, което е. Сега трябва да се бори само със себе си, със своята несръчност, със слабостите си, а „where is a will, there is a way“ — където има воля, има и път. Без съмнение домашните му скоро няма да има вече защо да се червят заради него. Той ще изкупи хаотичното си минало. Честолюбието му е праволинейно, безлично и говори повече за угризенията, които му причиняват преживните неуспехи, отколкото за пламъка, в който гори. Да овладее добре техниката на изкуството си, да почне по-скоро да прави „сносни и продаваеми“ рисунки — ето неговата цел, целта, за която говори, която си поставя, — защото „това е безусловно необходимо за мен“ — добавя той с нотка на съжаление: та той не може вечно да бъде в тежест на семейството си.

В едно писмо от септември неговият брат му предлага — „бегло“ — да дойде в Париж. Винсент отказва. Обосновава отказа си с различни материални съображения, но между редовете прозира една причина, много по-решаваща от всички други: сега, когато му предстои да изучи из основи своето изкуство, каква полза би могъл да извлече от Париж?

Затова пък той не е далеч от мисълта, че в Кюм вече само губи времето си. Навярно за него няма по-достойни за изучаване човешки типове и пейзажи от хората и пейзажите на Боринаж, но преди да се заеме с тях, той трябва първо да овладее методично своите изразни средства. Трябва да гледа отново картини, да общува с хора от занаята. Той мечтае да се запознае с някой по-напреднал от него художник, който да го напътствува със съветите си. Кюм не може да му предложи тия картини, тия хора от занаята, тоя художник, който би бил за него „като ангел Господен“. Да остане тук, значи да тъпче на едно място. Винсент губи търпение. В „Пълния курс по рисуване“ на Барг, който не изпуска от ръцете си, той вече е стигнал до третата част, където са големите портрети по Холбайн. Дразни се, че не може да разгърне както трябва своите листа в твърде тясната стаичка, задръстена от неговото легло и от леглото на децата на Декрюк. Освен това и осветлението е лошо. Има една друга стая в къщата на Декрюк, която би го задоволила; за жалост жената на миньора има нужда от нея за всекидневното пране и не може да става и въпрос да му я дадат. Досега той е рисувал навън, в градинката до къщата или на полето. Но идва лошото есенно време, времето, което носи със себе си — може ли Винсент да не си спомни за това? — самотата и тъгата, всичките зловещи спомени от миналата зима…

Ненадейно, без да предупреди никого, той заминава от Кюм пеша и на един преход пристига в Брюксел.

Настанява се на булевард Миди 72, близо до гарата, в един гъсто населен квартал.^[2] Веднага пише на домашните си, за да оправдае това внезапно преместване, което биха могли да вземат за безразсъдно хрумване. „Това бе станало крайно наложително“ — съобщава на 15 октомври той на Тео, изброявайки, както обикновено, надълго своите съображения. Тъй като баща му е решил да му дава „временно“ малка издръжка от 60 гулдена на месец, единствената му грижа сега е да използува докрай възможностите, които му предлага белгийската столица. Още с при стигането си той се втурва да обикаля музеите — и както сам пише — „достатъчно бе само да видя някои хубави работи, за да се ободри сърцето ми“. Той отново подхваща „Упражненията“ на Барг оттам, където ги е оставил, и решава да допълни изучаването им със „Сборник от рисунки с въглен“ на Алонже. Но най-много от всичко желае да се запознае с истински художници, та с помощта и съветите, които те биха могли да му дадат, да ускори напредъка си. Срещнал се е с един художник на име Шмит, който го съветва да постъпи в Художествената академия. Винсент, който се отнася с инстинктивно подозрение към всякакъв академизъм, отклонява предложението и отново се връща на своето, като моли брат си да му помогне при търсенето на нови запознанства. Този Шмит — пише той на Тео, — „съвсем естествено гледа може би с известно недоверие на мен, поради това че по-рано съм бил във фирмата «Гупил и сие», после съм сменил работата си, а сега пак съм се заловил с изкуството“.

Тео се обръща за съдействие към различни хора. Благодарение на него Винсент се свързва с някои художници; холандският живописец Рулофс се съгласява да му предаде няколко урока. Нещо още по-важно — една сутрин през втората половина на октомври Винсент отива на улица Траверсиер 6, недалеч от Ботаническата градина, и потропва на вратата на едно ателие, което държи друг холандски художник — благородникът Ван Рапард.

Аристократ от богато семейство, Ван Рапард е едва двадесет и две годишен, тоест пет години по-млад от Винсент.^[3] Искрено увлечен в живописта, с изявена склонност към изобразяване на селския и работническия бит — по това той се доближава до Винсент, — Ван Рапард е получил академично образование и продължава да учи. След като е работил в Утрехт и Амстердам, сега следва курса на брюкселската академия. Той е благ, кротък, честен момък. От пръв поглед Винсент го преценява като „сериозен човек“, но все пак се пита дали би могъл да работи с него:

„Той живее — забелязва Винсент — почти сред разкош!“

Заражда се едно приятелство, отначало плахо, колебливо. Приятелство? Ван Рапард, този порядъчен аристократ със спокоен нрав, остава като зашеметен. Всичко го удивлява у Винсент, у тоя „мрачно фанатичен“ дрипльо, който неочаквано се появява в ателието му — и непреклонният нрав, който го кара да избухва за най-малката дреболия, и жаждата да се учи, която го кара да затрупва, да омаломощава с въпроси събеседника си, и неистовият стремеж да се добира до същността на нещата, който го тласка да спори и да човърка безкрайно онова, което му се преподава, и стихийният жар, с който се втурва в работата, копира „Анатомични скици за нуждите на художниците“ от Джон, след като е завършил „Упражненията“ на Барг, а после отново се връща към Барг, за да копира отново шестдесетте листа, сетне ги прерисува за трети път, като в същото време ходи в музеите да копира картини на майсторите и освен това поглъща всевъзможни книги — без почивка, без да си поема дъх, постоянно кипящ от нетърпение пред съпротивата на материята, постоянно роптаещ, „че трябва да се върви още по-бързо напред“.

Когато Винсент е в ателието му, Ван Рапард се чувствува „потиснат“, потиснат от тази сурова, чиста страст, която се изявява без ревност или задна мисъл в резки думи, потиснат от тези яростни избухвания, потиснат от дивата суровост — „толкова дива, че да потрепериш“ — на тия скици, нахвърляни набързо от нетърпеливи ръце. Че може да има толкова непримиримост у едно същество, лишено от всички блага на обикновения живот, което впрочем не разбира или едва се досеща за потребностите на тоя живот, че подобен скитник, който се храни със сух хляб, вода и кестени, купени от ъгъла на улицата, може да има такава възвишена и безусловна представа за изкуството — всичко това вдъхва на Ван Рапард нещо повече от уважение — възхищение, но възхищение, примесено със състрадание и страх. Ван Рапард щади Винсент. Търпи гневните му пристъпи, внезапните му избухвания, предпочита да мълчи, когато другият кипва. Този човек му се вижда — по собствените му думи — „ужасяващ и красив“. Рапард се привързва към него. И всячески се мъчи да изглажда и облекчава отношенията помежду им.

В неговото ателие Винсент най-после научава законите на перспективата. Ала едва заченати, неговите планове започват да се множат безспир, никнат един след друг. И в тази бясна надпревара той все пак остава господар на себе си.

„Има закони на пропорциите и перспективата, на светлината и сянката, които човек трябва да знае, за да може да нарисува каквото и да било“ — пише Винсент на Тео.

Тъкмо по тази причина той иска тази зима да натрупа „известен капитал по анатомия“. По сборника на Джон той е нарисувал на пет листа енгрова хартия един скелет — „нещо, което ми отвори много работа, но съм доволен, че го направих“. Все пак според него Джон не е достатъчен: той ще отиде във ветеринарното училище, за да потърси анатомични изображения на животни. А и няма ли да стори добре да иде да посети в Хага художника Мауве, който е роднина на семейство Ван Гог, пък и Терстех?

Въпреки че не е много добре със здравето, което отдава на изтърпяната мизерия в „черния белгийски край“, но за което също така би могъл да вини настоящите си лишения, извънмерното и продължително нервно напрежение, Винсент не забавя припряния ритъм на живота си. От време на време обаче нещо се пропуква. Недоволен от себе си, от напредването си, което му се струва прекалено бавно, той кипи.

През януари, изпаднал в подобно „неразположение“, и тъй като Тео не му е писал от няколко седмици, Винсент го пита сопнато за причините на това мълчание: да не би случайно Тео да се страхува, че ще се изложи пред шефовете си в галерията „Гупил“? Или пък се бои, че брат му ще му поиска пари? (Винсент скоро ще научи от баща си, че Тео му изпраща пари чрез него.) Колкото до Ван Рапард, доста рядко се е виждал с него — добавя злъчно той.

„Стори ми се, че не обича да го смущават в работата.“

Пък и докато сам той не стане по-сигурен в техниката и в ръката си, трябва „да избягва младите художници, които невинаги мислят какво вършат и какво говорят“.

„Неразположението“ не трае дълго. Почти веднага Винсент се разкайва за невъздържаното си писмо, моли Тео да му прости: нещо работата не му е вървяла, сега всичко е „тръгнало по-добре“. Докато все още продължава да копира по няколко пъти етюдите на Барг, той рисува и по жив модел: едър стар носач, работници, момчета и войници се съгласяват да му позират. Нарисувал е и един пейзаж от степта. Идеите за нови рисунки отново започнат да се множат. Материята е отстъпила. И добрият Винсент пише с обезоръжаващото си простодушие:

„И тъй като вече не съм в лошо настроение, виждам и теб, и целия свят изобщо в съвсем друга и по-добра светлина.“

Той гледа спокойно на бъдещето, заявява — верен на скромната си първоначална амбиция, — че „се надява да стигне дотам, да може да прави сносни илюстрации за вестници или книги“. Мисли си за Домие, Гаварни, Гюстав Доре, Анри Моние — макар „и да не си въобразява по никакъв начин, че някога ще се издигне тъй високо като тях“. Пред пейзажа предпочита десетократно жанровите етюди, от които тези художници са създали образци. Изпълнени „понякога с ужасяваща правда“, тъй изразителни, те го привличат, него, за когото изкуството е по самата си същност израз — това са достойни за възхищение творби, най-вече тези, в които „човек намира извадена на показ тази скъпоценна перла — човешката душа“. Колкото и банално да звучи тази изповядана надежда, Винсент я подхранва с непосилен труд. Да работиш много — заявява той, — това е условието, защото човек не става художник — „а щом съм се захванал с рисуването, то не е за да го зарежа насред път“, — като се учи само да рисува; нужно е още да изучава литературата и различните области на познанието. Изкуството е всичко или нищо. Възвишена представа — както вярно преценява Ван Рапард, — но тя надхвърля къде-къде целта, която Винсент си е поставил; възвишена представа и единствено плодотворната, но и безкрайна тежка! Винсент носи бодро товара си.

През февруари той моли родителите си да му помогнат да събере колекция от местни носии, с които да облича моделите си: синя блуза от брабантския край, миньорска дреха от сиво платно, сетре от червено сукно, непромокаема рибарска пелерина, женски рокли от Бланкенберхе, Схевънинген, Катвейк… Когато овладее изкуството си, той ще се върне в Боринаж или ще отиде в някои крайморски или селски край. Ще изобразява страданието на хората, тяхната скрита красота и величие. А чрез тях ще възпява мъката, която сам е изпитал през мрачните времена в Боринаж, която все още е загнездена у него и от която се освобождава с всеки щрих на молива — но която дълбоко някъде у него постоянно блика изново. Тия местни носии, които иска да събере, не са за него елементи на евтина живописност, на местен колорит, а са средство да проникне в глъбините на човешката душа.

„Види ли ме някой селянин, че рисувам някакъв стар дънер и работя цял час, без да мръдна, той ме смята за луд и ми се надсмива — пише Винсент на брат си. — Изисканата дама, която цупи нос пред грубия работник, облечен в просмукани от пот дрехи, не може, разбира се, да проумее как един художник може да иде сред рибарите в Хейст или сред миньорите в Боринаж и да слезе в галериите на една мина — и тя също стига до заключението, че съм и луд.“

Твърде често вече Винсент е чувал тази дума, която събужда у него стари рани. От собствен опит е научил, че хората бързат да порицаят и осмеят оногова, който не се подчинява на общия закон. Затова отново набляга на материалните възможности, които се откриват пред добрия рисувач.

„Все ще мога да си намеря някоя добре платена работа — уверява той родителите си, като им привежда няколко цифри, — ето защо (добавя той като човек, който гледа загрижено на бъдещето си и при случай не пропуска да изтъкне колко е обигран в тези въпроси) ще бъде добра политика да завържа трайни връзки с хора като г. Терстех, Тео и др.“

Хитрува ли Винсент? Той се защищава не само пред родителите си, но и пред самия себе си. Ако заблуждава тях, той лъже и себе си в желанието си да се убеди, че постъпва като добър син, на когото могат и трябва да разчитат, който е достоен за доверието им, в стремежа си всячески да омаловажава чудовищната сила, която го тласка напред.

В началото на април Ван Рапард се прибира в Холандия, в Утрехт. Лишен от тази опора, Винсент няма намерение да се застоява повече в Брюксел. Сега, когато е придобил известни теоретични познания, той чувствува неудържима потребност да ги приложи на практика. Иска също така отново да се върне към земята, копнежът по която се изостря с идването на пролетта. Той обяснява надълго и нашироко решението си на Тео: стаичката му на булевард Миди, където е принуден вече да работи, понеже няма да може да използува ателието на Ван Рапард (Ван Рапард е предложил да му го преотстъпи, но Винсент няма средства да плаща наема), е прекалено малка, освен това и тук светлината е лоша, а хазяите не му разрешават да окачва рисунките си по стените. Но той не знае още накъде ще тръгне. Колебае се, пита се дали да иде в Хейст, Схевънинген, Грунендал или другаде…

Баща му е дошъл да го навести в Брюксел. Открил му е, че Тео му праща пари. „Посъветвай се с него какво би струвало най-малко и ще бъде най-добре за теб“ — е казал той на Винсент. Най-евтиното, според Винсент, би било безспорно да прекара лятото в Етен; освен това, според него, престоят му там няма да бъде безполезен, защото „там има доста сюжети за рисуване“. Щом Тео иска да му помогне „да се оправи“, като му праща пари — „Надявам се, че няма никога да съжаляваш за това“, — нека той пише на баща им, за да улесни завръщането му в родния дом. От своя страна Винсент обещава да не върши нищо, което би могло да подразни домашните му.

„Готов съм да се съобразявам с желанията им, що се отнася до облеклото и във всичко останало“ — пише примирително той.

Тео изпраща исканото писмо. Тъй като сам той се кани да отиде в Етен за няколко дни към средата на април, Винсент ускорява заминаването си. Радва се, че ще види Тео, тоя брат, който тъй добре го разбира. На 12 април Винсент слиза на гарата в Етен. Младият пощенски раздавач Минюс Острейк е дошъл да го посрещне.

Винсент е облечен целият в черно: черно сако, черен панталон от рипсено кадифе. Купил ги е на вехто в началото на годината в Брюксел. Той, който се лишава от всичко, за да може да подхранва изкуството си, предпочита да взема модели, да си купува рисувателни листа, отколкото да си набавя нови дрехи. Тъй като е нахлупил плъстената шапка, също черна, над замисленото си лице, той не вижда Минюс Острейк. Острейк се приближава, иска да вземе куфара му.

„Момчето ми — отговаря Винсент, — всеки човек е длъжен сам да носи товара си.“

Докато стигнат до пасторския дом, Острейк продължава да настоява, но Винсент не отстъпва.^[4]

В пасторския дом го посрещат сърдечно. Още веднъж неговите родители се залавят за надеждата, че Винсент най-после е намерил пътя си. Той работи и сигурно ще успее да си създаде „положение“. Радват се, че го виждат доволен и пълен с проекти. За тях, жители на една страна, където художниците винаги са били на почит, произхождащи от семейства, които винаги са поддържали връзки с художници и днес се гордеят с успехите на Антон Мауве, техен родственик, изтъкнатия живописец от Хага, изкуството е професия почтена, не по-малко значима от всяка друга, необременена с каквито и да било отрицателни предубеждения.

Все пак пасторът и жена му не харесват много това, което рисува синът им. Вкусовете им са съвсем различни от неговите. Повод за дрязги ли е това? Собствено казано, не. Но явно е, че чувствителният Винсент страда от тяхното неразбиране, което не само наранява честолюбието му, но и му разкрива ужасяващата за мнозина истина, че кръвните връзки не са тъй силни, тъй действителни, както обикновено се говори и мисли. Сега с домашните му го свързва само една привичка на сърцето, едно наследено чувство. Той се е освободил от религиозната си вяра; все още не съзнава, че в същото време и със същия порив се е освободил и от вярата си в семейството, от всичко онова, което тя представлява в сферата на обществения порядък, на идеите, на тежненията, с една дума, на живота, и то толкова по-рязко, защото баща му е бил за него едновременно и баща, и пастор. Този разрив с вярванията — и стремленията — на семейството му е окончателен. Той дори не ходи вече в храма, където служи баща му. Бавно се отърсва от всичко, което е останало напластено у него от ония мрачни години, прави изненадващи признания:

„Пасторите — пише той — говорят, че ние сме грешници, заченати и родени в грях. Ба, каква свещена глупост!… Ако трябва да се кая за нещо, то е, че в живота ми имаше време, когато се бях оставил да ме покварят тия мистични и теологични умозрения и твърде много се бях затворил в себе си.“

Винсент рисува с носталгична ръка портрета на тоя петдесет и девет годишен баща, когото несъзнателно отрича с всичката сила на новата си вяра, изписва изтънченото, приветливо лице на „добричкия пастор“ с любов, която разкаянието за толкова причинени огорчения и може би съжалението за това, което не е станало, и желанието за онова, което при други условия би могло да стане, осеняват с тъга, рисува белите коси под черното кепе, очите със спокойния поглед, малкия бял пластрон, който се откроява върху черната дреха, черната вратовръзка върху бялата яка.

Но вярата му го влече навън, сред селяните, сред живата и сурова правда на земята.

„Когато не вали — пише той на Тео, — излизам всеки ден.“

Той е решил да опише в най-малки подробности тази селска среда, която го вълнува, рисува пейзажи — колиби сред степта, мелници край каналите; човешки типове — дървари и сеячи; земеделски сечива… Същевременно не изоставя „Етюдите с въглен“ на Барг и непрестанно ги преповтаря като гами. С присъщата си воля, системно, упорито, той овладява своя „занаят“. Когато Тео, а след него и Ван Рапард, отбил се в Етен през лятото, виждат етюдите му, те го насърчават с най-топли похвали. Самият Винсент обаче не е толкова доволен. Той кипи от гняв пред упоритата съпротива на материята, пред тази природа, която отстъпва само крачка по крачка. През август, в миг на умора, обзет от съмнения, че упоритите му усилия ще останат напразни, той заминава за Хага, за да се срещне с братовчед си Антон Мауве.

Сладникав последовател на барбизонската школа, Антон Мауве неотдавна е навършил четиридесет години.^[5] Този прехвален художник с високо изправена глава, с брада и мустаци, чиито произведения — овце сред дюни, крави в обор, блудкави залези — се приемат ласкаво от холандската буржоазия, има самоуверения вид на хората, които никакво безпокойство не смущава в успеха им. Още от пръв поглед той преценява като неудачник малкия братовчед, дошъл му на гости от Етен, тоя двадесет и осем годишен хлапак, който всичко е опитал в живота си, но в нищо не е успял, тоя Винсент ван Гог, по чийто адрес често са злословили пред него, без обаче той да е обръщал особено внимание на това. Но щом Винсент отваря рисувателния си блок, Мауве променя мнението си. Неудачник — о, не, в никакъв случай! Мауве коригира скиците на Винсент, дава му някои съвети, увещава го да започне, доколкото има възможност, да рисува по модел. „Трябва да се опитате да работите с въглен и креда, с четка и разтушовка“ — му казва той. Винсент се прибира в Етен, възхитен от това посещение, от Антон Мауве, който му е „вдъхнал нови сили“ и когото обявява за „гениален човек“.

Няколко дни по-късно — семейството явно е решило да насърчава Винсент в работата му — чичо Сент от Принсенхаге, осведомен може би от Мауве за заложбите на своя племенник, му изпраща кутия с водни бои. Като разбира, че близките гледат с добро око на намеренията му, Винсент заработва с още по-голямо усърдие. Иска веднага да приложи на дело съветите на Мауве, да употреби за пръв път кутията с бои.

„Да бъдеш човек — заявява един ден той на бащата на Минюс Острейк, — значи да бъдеш борец.“

И той наистина се бори. Този роден рисувач притежава усет за пространството, бърз поглед, инстинктивна подвижност на ръката. Но пренебрегва тия дарби, те са вече завоювана земя. Влече го това, което още не притежава и за чието овладяване се изразходва с необуздан жар. Бори се да надмогне неувереността си при боравене с перспективата. Бори се да уравновеси все още нескопосните пропорции. Бори се да вдъхне на линиите топлина и живот, на жестовете и позите — движението, което им липсва. Бори се да приучи ръката си към всички технически похвати, да я накара да се покорява както на молива, така и на въглена, на перото и на четката, на туша и на сепията, на разтушовката и на акварела. Бори се най-вече да открие — отвъд формите, които възпроизвежда — същността на нещата, да овладее с погледа си на хищна птица скритата в тях правда.

„Когато искаш да нарисуваш една окастрена върба като че ли е живо същество, а тя в същност е такова — заявява той със суровата прозорливост на човек, който знае какво иска и на каква цена може да го постигне, — то и околната среда ще изпъкне от само себе си, стига да съсредоточиш цялото си внимание върху въпросното дърво и да не спираш, докато не го накараш да заживее.“

Той се бори, бори се без отдих, в непрестанно напрежение. Трябва да се бори дори за да накара хората от Етен да му позират, и, когато успее да превъзмогне нежеланието им, да ги убеди да не обличат празничните си дрехи: той иска да ги изобрази във всекидневната им правда и достоверност. Винсент се бори. Нетърпението го разяжда. От време на време, в пристъп на ярост, стъпква гневно току-що нарисуваното, после изпада в униние, пак се окопитва и започва отново с още по-настървено усърдие.

„Борбата с природата — пише той на Тео — напомня понякога това, което Шекспир нарича «Taming the Shrew».“^[6]

И той се мъчи да сграбчи с наистина страстна сила, с цялата си все още неуверена мощ тази опърничава. Признава, че съпротивата на природата е за него като „възбудително средство“.

„А в крайна сметка природата и искреният рисувач са единни“ — забелязва той, убеден, че „при рисуването… е по-добре да сграбчиш здраво, отколкото да изтървеш“, и вече явно по-доволен от себе си, отколкото би искал да признае. Минала е само една година, откакто Винсент е започнал да рисува, и едва седмица или две, откакто се е видял с Мауве и е започнал да прилага съветите му, и той вече може да се провикне (а известно е, колко малко е склонен да се самозалъгва или ласкае):

„Това, което някога ми се виждаше абсолютно невъзможно, малко по малко ще стане възможно, слава на Бога… Пред лицето на природата вече не се чувствувам тъй безпомощен, както преди.“

Наред с непрестанните упражнения по Барг се раждат бързо една подир друга творби, работени детайлно по холандски.

„Пет пъти едно след друго рисувах в различни пози един селянин с лопата, два пъти — един сеяч, два пъти — едно момиче с метла. Сетне жена с бяло боне, която бели картофи, овчар, облегнал се на тоягата си, и най-после стар болен селянин, седнал на стол край огнището, подпрял глава на ръцете и лакти на коленете си.“

Този селянин, този немощен старец — worn out^[7], — убит духом, неспособен да повдигне бремето на угасналия си живот — какъв образ на отчаянието! Sorrow is better than joy. Борбата, която води Винсент, е борба за любов, но тя е и борба на смърт — отчаяна, прометеевска борба. „Та тоя човек въобще не се радва на живота!“ — възкликва майката на Минюс Острейк. С рисувателен блок под мишница, със смръщено чело Винсент крачи по улиците на Етен; в погледа му свети пламъкът на крадците на огън.

„Той желаеше нещата не така, както беше угодно на Бога“ — казва Минюс Острейк.

Но ето че Винсент ненадейно възвестява:

„Нека изпада в меланхолия който ще, на мен това ми дотегна и аз искам само да бъда весел като чучулига през пролетта!“

Както някога в Лондон, по времето, когато бе въздишал по Урсула Лойер, небето отново засиява над него. Той се е влюбил в своята братовчедка Ке, дъщеря на пастор Стрикер, която неотдавна е загубила мъжа си и е съвсем млада майка с четиригодишно дете. Отново се възражда у него надеждата, че и той ще може, както е мечтал, да влезе в човешкото множество и да си намери място в него.

„Който обича — живее, който живее — работи, който работи — има хляб — се провиква той в едно наивно, но хубаво като поема писмо… — Аз ще успея! Не че ще стана нещо необикновено, а именно нещо «обикновено».“

Нещо „обикновено“! Винсент се опива от тази дума. О, да можеше да си създаде дом, да има жена, деца, на които всеки ден носи храна, да познае простите радости, спокойното щастие, да не бъде вече този самотен, отхвърлен, прокълнат звяр!

Винсент не се откъсва нито за миг от младата жена, която прекарва ваканцията си в пасторския дом. Играе с детето ѝ и станал още по-отзивчив към всичко, рисува със смайваща лекота. Чувствата му са пламенни. Когато изповядва на Ке любовта си, а тя, погълната от личната си болка, го отблъсва, както някога го бе отблъснала Урсула, и му отговаря, че миналото и бъдещето ще останат за нея винаги неделими, когато тя произнася думите „никога, не, никога“ — „смазващи като вечното проклятие“, Винсент остава жестоко поразен, ала този път не приема запрещението, което отново му повтаря съдбата. Той няма да се откаже, да се примири. За него това „никога, не, никога“ е — както образно се изразява — като леден къс, който той трябва да притисне до сърцето си, за да го разтопи.

„Не знам в кой учебник по физика са научили, че ледът не се топи“ — подмята иронично той.

Изработва си цяла любовна стратегия, за да привлече към себе си младата жена и, без да я кара да забрави миналото, да пробуди „нещо ново“ у нея.

„Животът започна да ми харесва и аз съм много щастлив, че обичам“ — заявява той.

Винсент, който иска да бъде „твърд и решителен като стоманено острие“, преследва с такова натрапчиво усърдие Ке, че младата жена се вижда принудена да се върне при родителите си в Амстердам. Винсент веднага започва да обсипва братовчедка си с писма, които тя не отваря и му връща. Баща му го кори, нарича любовта му греховна. В селото се носят клюки и подигравки. Винсент не иска да знае. Остава си на своето, мърмори, упреква домашните си, че му отказват подкрепата си, упорито повтаря и преповтаря на Ке любовта си, отнася се към нея, както и към своето изкуство, със същата натрапчива упоритост, със същия ужасен, необуздан порив и вярва, че в края на краищата и тя ще се поддаде както рисуването. Затова решава да прекара зимата „спокойно“ в Етен, „тъй като — пише не без задоволство той на Ван Рапард през октомври, — откакто се върнах в Холандия, ми провървя донякъде не само в рисуването, но и в други неща.“ Той рисува много — копачи, сеячи, направил е седем големи етюда на стари окастрени върби, един млад селянин със сърп^[8], упражнява се по „Етюди с въглен“ на Карл Роберт, опитва се да работи с темпера и спокойно, все тъй методичен в напредъка си, се пита дали не е вече време да се захване с маслената живопис. С нетърпение очаква да се срещне с Мауве било тук, в Етен, било в Хага, за да потърси от него последен съвет по този въпрос.

„Когато Мауве дойде тук, ще вървя навсякъде, където ходи Мауве“ — заявява въодушевено той при мисълта за предстоящата среща.

Той пише непрекъснато на Ке. „Тя и никоя друга!“ Пише на Тео и му говори за Ке. Пише на Рапард, на когото не говори за Ке, защото има много други неща да обсъжда с него. Ван Рапард му е забелязал, че един от неговите „сеячи“ не е „човек, който сее, а човек, който позира като сеяч“. Винсент винаги е готов да се вслуша и да се замисли над чуждото мнение. Забележката на Ван Рапард е „много уместна“ — казва одобрително той.

„В същност аз гледам на етюдите, които правя понастоящем, като на етюди по модел… Едва след година или две ще мога да създам истински сеяч, който сее.“

Ала Ван Рапард от своя страна, изглежда, не приема критиките със същата разсъдливост. Когато той съобщава на приятеля си за намерението си да се върне в брюкселската академия, за да изучава голо тяло, Винсент му отговаря рязко:

„Рапард, останете тук!“

Рапард упорствува, Винсент фучи срещу академиците, тия „фарисеи в изкуството“, и ядосаният Рапард престава да му пише. Винсент отново взема перото и заявява високо на своя приятел, че трябва да се обичат „госпожите природа и действителност“, и само те.

„Те искат — ни повече, ни по-малко — пълно отдаване на сърцето, на душата и на ума… и всичката любов, на която сме способни, и тогава… тогава те сами ни се отдават. И все пак, въпреки че тия «госпожи природи» са чистосърдечни като гълъби, те са същевременно предпазливи като змии и твърде добре умеят да различават искрените от неискрените.“

Най-после Ван Рапард се решава да отговори и пише на Винсент, че е фанатик.

„Добре де — възразява Винсент, — щом го разбирате така, така да бъде… Аз не се срамувам от чувствата си; не се червя, че съм мъж, че имам свои принципи и своя вяра. Но тогава накъде искам да отведа хората и най-вече себе си? В открито море. И какво учение проповядвам? Хора, да посветим душите си на нашето дело, да работим със сърце и да обичаме, това, което обичаме… Когато се хвърлите веднъж завинаги, презглава, в действителността, без да мислите за връщане назад (защото ако се хвърлите в нея, вече няма излизане), вие сам ще почнете да говорите точно така… както аз говоря на тия, дето все още се вкопчват в академията… Тук няма милост; който иска да стигне до дълбините, трябва да мине през период на мъки, да види и да пати. Отначало ние хващаме малко риба или никак, но се научаваме къде са плитчините и как да управляваме своята лодка; без това знание не можем. И скоро започваме да ловим много риба, и дори твърде големи риби, разбирате ли!“

Не е леко да бъдеш приятел на Винсент ван Гог. Компромисите, отстъпките от вежливост никога не са му били присъщи.

След тия категорични редове, написани от един художник, вече сигурен в себе си, от какво отчаяние бликват изведнъж следните забулени признания, чийто смисъл Ван Рапард, неосведомен за любовта на Винсент към Ке, сигурно не проумява? Да тласкаш хората към откритото море! — така въздиша Винсент.

„Ако правех само това, бих бил страхотен варварин… Човек не би могъл да живее задълго в открито море; той има нужда от колиба на брега, от огън в огнището, от жена и деца край това огнище.“

Мълчанието на Ке хвърля Винсент в крайна възбуда. Както изглежда, любовта му не върви към добър край. Атмосферата в пасторския дом става все по-буреносна. Укоряват Винсент, че пише писма на Ке. („Тя е казала не, следователно трябва да си мълчиш!“), смятат упорството му за възмутително и донякъде за неморално. Сърдят се заради книгите, които чете — Мишле и Виктор Юго, тия „подпалвачи“, „убийци“; привеждат като пример за назидание случая с някакъв негов чичо, заразен от френските идеи, който накрая се пропил.

„Каква гадост!“ — въздиша Винсент. Избухват кавги. Пасторът заплашва сина си, че ще го изгони от къщи.

Тъй да бъде! Винсент става още по-упорит. Той ще убеди Ке, Ке ще бъде неговото спасение, тя е малката нежна женичка, тъй скъпа на Дикенс, тя ще бъде царицата на неговото прозаично щастие! Ке не отговаряла на писмата му, дори не ги разпечатвала? Той ще иде да ѝ каже със собствения си глас колко я обича, колко се нуждае от нея, за да стане човек като всички други. Тео му праща пари за път. Малката им сестра Вилхелмина, също посветена в заговора, следи кога Ке излиза и се прибира в къщи.

Винсент заминава, пристига в Амстердам, отива у родителите на Ке.

Те са седнали на вечеря, но Ке не е при тях. Ке се крие. Тя не иска повече да види Винсент, не иска повече да ѝ говорят за него. „Тя или никоя друга“ — казва Винсент. „В никакъв случай той“ — отговаря Ке. Винсент стене, умолява. Родителите ѝ го мъмрят, наричат упорството му „противно“, но той не отстъпва. Той иска Ке. Иска да бъде човек като всички хора. Не иска да бъде само тоя мореплавател в „открито море“, за когото е говорил на Ван Рапард; и той иска да си има малка колиба, заслонена от ветровете на откритото море, да има жена, деца, дом. Нима мислят, че лъже, когато им говори за любовта си? За своята любов той е готов да даде какъвто искат залог. Нека Ке благоволи да се яви! Той иска да я види, да ѝ говори. Той ще я накара да приеме. Ето, ето, вижте, нека докато той държи ръката си в пламъка на тази лампа, тя, Ке, дойде и се съгласи да го изслуша. Само това иска той, нищо друго! И още в същия миг пред очите на ужасените родители Винсент извършва това, което е казал, слага ръката си в пламъка и я задържа там.

Щом преминава първото изумление, бащата на Ке се спуска, извиква гневно „Няма да я видиш!“ и грубо духва пламъка на лампата, после изтласква натрапника, който почти е загубил свяст, „в мрака и студа“.

Тласка го по пътя на неговата съдба.

Тласква го към високите вълни на откритото море.