Анри Перюшо
Животът на Ван Гог (7)

V.
„Има нещо у мен, но какво е то?“

Ето ме пред вас; не мога да постъпя другояче.^[1]

Лутер пред Райхстага във Вормс

Членът на Комитета за евангелизация, достопочтеният пастор Питърсен, се изправя не без изумление лице с лице срещу Винсент. Той гледа слисан този хлапак, изнурен от дългия път, който е извървял с кървящи нозе, с изпокъсани и прашни дрехи.

Замислен, мълвейки си сам, Винсент е вървял без почивка, ускорявал е крачка, за да стигне най-после до тази къща. Пастор Питърсен е изненадан; той е и развълнуван. Слуша внимателно Винсент, разглежда рисунките, които Винсент изважда от блока си. В свободното си време пастор Питърсен прави акварели. Интересуват ли го действително тези скици? Вижда ли в тях някаква надежда, някаква заложба за изкуство? Или само смята, че трябва на всяка цена да утеши, да успокои този поривист, своенравен момък с резки движения, от чиито глас и очи се излъчват отчаяние и болезнена горчивина? Така или иначе той го насърчава да рисува, дори нещо повече — купува две от скиците му. Може би това е само умело замаскирана милостиня. Пастор Питърсен се старае всячески да успокои страдащата душа на Винсент. Задържа го при себе си за няколко дни, говори му благо и тъй като Винсент настоява да продължи въпреки всичко проповедническата си работа в Боринаж, му дава препоръка до пастора на Кюм.

Винсент заминава отново. През време на краткия си престой у пастор Питърсен той се е посъвзел. Заминава отново за Боринаж, за село Кюм, където е уговорено да помага на пастора. Ала нещо се е пречупило у него. Сърдечната отзивчивост на духовника не е могла да накара Винсент да забрави, че са го отритнали. Още веднъж Бог го е прокълнал. Отхвърлил го е, както го бе отхвърлила Урсула, както са го отхвърлили обществото и обикновеният живот. Някога наранен в любовта си, днес Винсент е смъртно ранен във вярата си. Опиянен от желанието да бъде мъченик, той се е изкачил до ония опустошени върхове, брулени от бури и мълнии, където човек е сам и гол, изоставен без ничия опора сам на себе си. И там го е поразил гръм. Излязъл е изпепелен от срещата с Оня, който няма вече име в тези висини, който е само едно необятно и магнетично Отсъствие. Винсент блуждае нагоре-надолу, тръпнещ от болка и треска, угнетен, разстроен, в плен на едно терзание, което също няма име. Върви с ръце в джобовете, със свито гърло, спори непрекъснато със себе си, не го свърта на едно място. Мислел е, че иска още да проповядва, но не проповядва вече. Храмовете, църквите му се виждат изведнъж трагично пусти, сякаш мъртви камъни. Неизмерими пространства разделят навеки Христос от ония, които се обявяват за негови служители. Бог е отвъд, някъде ужасно далеч…

Ненадейно Винсент заминава пак. Пристига в Етен, като че ли бащината къща би могла да крие в себе си отговор на въпросите, които напират у него и го разкъсват, да му посочи пътя на спасението. Той е сигурен, че в Етен ще го обсипят с упреци — нека!

Действително упреците не закъсняват. Уви, що се отнася до останалото, до най-важното — нищо! Макар пасторът да посреща Винсент с благост, той не крие от него, че това хаотично съществуване не може да продължава повече. Винсент е на двадесет и шест години и трябва да си избере професия и да се установи на нея. Ако иска, нека стане литограф, счетоводител, дърводелец, да стане каквото ще, но да сложи край на това лутане! Винсент навежда глава. „Церове, по-лоши от болестта!“ — процежда той. Идването му тук е било напразно. Роптаейки, Винсент заминава отново.

„Някакво подобрение в живота ми — нима аз не се стремя към него, да не би случайно да нямам нужда от него?“ — възкликва той.

С какво ще се променят нещата, поне в неговия случай, ако стане литограф или счетоводител? Тия няколко дни, прекарани при баща му — при тоя баща, на когото някога толкова се е старал да подражава, — го покрусяват. А и не минават без търкания.

„Могат ли да се сърдят на болния — умува Винсент, — че иска да разбере колко чини лекарят му, че предпочита да не бъде лекуван погрешно или от някой шарлатанин?“

Винсент е вярвал, че ще намери подкрепа у домашните си, а се е натъкнал на пълно неразбиране. С още по-натежали рамене се връща в Боринаж. Значи, ничия ръка няма да се протегне за помощ и опора? Всички го отблъскват — и Бог, и църквите, и хората, и родителите. Отлъчен е от всички.

Дори от брат си Тео.

Тео, винаги образцовият служител на галерията „Гупил“, през октомври ще бъде преместен в парижката централа. Той отива да се види с Винсент в Боринаж, но този път двамата братя не намират общ език. Докато се разхождат край изоставения рудник „Ла Сорсиер“, Тео — който преповтаря доводите на пастора — настоява Винсент да се прибере в Етен и да се хване на някаква работа (той доста жестоко го обвинява, че искал да „живее като рентиер“), — Тео с тъга припомня времето, когато двамата са се разхождали също така покрай стария канал в Рейсвейк.

— Тогава — казва Тео — ние бяхме на едно мнение по много неща, но оттогава ти много си се променил, не си вече същият.

И Тео подобно на пастор Питърсен насърчава Винсент да рисува. Но у Винсент все още е жив някогашният проповедник и той само гневно повдига рамене.

И ето го сам, този път вече съвършено сам, залутан в ужасната пустош, в която се е превърнал животът му. Никакъв оазис, където да накваси с малко влага устните си! Никаква светлинка, ни най-малко развиделяване! Нищо! Всички мостове между него и света са прекъснати. Останал е лице срещу лице със себе си; престанал е дори да пише на брат си, на когото преди е доверявал всичко. В равнината на черните въглища, над която тегне безутешното зимно небе, той се бори със себе си, лута се насам-натам, върти се безспир като подгонен звяр. Няма вече квартира, спи където му попадне. Единственият му багаж е рисувателният блок, който пълни със скици. Понякога успява да размени някоя и друга рисунка срещу парче хляб или няколко картофа. Живее от подаяния, често не се храни по цели дни. С празен стомах, с премръзнало тяло броди, рисува, чете, настървено се рови в нещата, хората и книгите, навред търси истината, която би била освобождение и възкресение, но която упорито бяга от него.

Въпреки нищетата, в която тъне, Винсент не се бунтува. Развръзката на неговата драма, това той добре знае, не зависи от никого. Той трябва да се бори срещу „съдбовността, която носи в себе си“, срещу тази съдбовност, която досега го е тласкала от една задънена улица в друга, криейки от него с жестока ирония собствената му тайна и собствените му сили. Защото, не, той не може „да се смята за човек опасен и негоден за каквото и да било“ — отказва да приеме това. Казва си, че прилича на затворените в кафез птички, които напролет се блъскат в пръчките на кафеза, защото добре усещат, че има нещо, което трябва да сторят, но не могат да разберат какво. „А кафезът си стои и птичката полудява от мъка.“ Той също долавя присъствието на тази съкровена истина. Има нещо, което трепти, напира в гърдите му. Но какво, какво? Кой е той, за Бога?

„Има нещо у мен, но какво е то?“

Този вик, този стон се изтръгва час по час от гърдите му сред боренските равнини, брулени от мразовити ветрове.

Тази година зимата е особено люта. Сняг. Мраз. „Какво искам аз?“ — пита се скитникът. Той не знае, мъчи се неумело, простодушно да намери някакъв отговор: „Бих искал да стана много по-добър“ — казва той, безсилен да овладее собствената си сложна натура, да обхване с цялата му широта, с шеметните му висини онова неведомо за него въжделение, онази жажда по абсолютното, по мистичното самозаличаване, която няма обща мярка с обикновените човешки стремежи. Той само дочува в себе си тътнежа на силите, чието сляпо оръдие е. Те направляват живота му, но той не смогва да ги определи, лута се опипом в мрака, объркан, обезверен от несигурност. Когато се сравнява с птичките в кафеза, то е за да се пита тревожно, с пронизано от копнеж сърце, какво му пречи да живее като всички други хора. С чудното си простодушие той се смята за човек като всички останали, обзет от същите стремежи, търсещ същите истини. Не вижда онова, което го прави завинаги различен от тях, и колкото да се вглежда в миналото си, не може да долови какво именно го води до непрекъснатите отлъчвания от обществото, на което е жертва. Очевидно той е безкрайно далеч от обществените условности, от обичайните грижи на хората. Този гладен скитник, когото околните гледат с жалост, като гази в снега, търси отговор на терзанията си в неподозирани висини. Само в тези висини той може да диша, да живее. И все пак понякога като че ли почти осъзнава това коренно несъответствие.

„Една от причините, поради която сега съм без служба — поради която години наред бях без служба, е чисто и просто фактът, че не споделям възгледите на господата, които раздават службите на субекти, мислещи като тях. Това не е само въпрос на външен вид, както лицемерно ми подмятаха, работата е много по-сериозна.“

Той роптае, когато се сеща за неотдавнашните си спорове с официалните верски организации. Той е бил прав, уверен е в това. Ала „евангелистите са нещо като художниците. Има там една стара академична школа, често пъти противна, тиранична, с една дума — връх на нечестието и кощунството“. Техният Бог ли? „Препариран“ Бог! Да не говорим повече за това! Край!

От време на време някой от познатите му в Боринаж го вижда да пристига отнякъде. Винаги на път. Винсент идва било от Дорник, било от Брюксел, било от някое селце в Източна Фландрия. Той приема безмълвно храната, която му дават. Когато не му подадат нищо, събира трохите от хляба в отпадъците или търси замръзнали картофи. И докато яде, чете Шекспир, Юго, Дикенс или „Чичо Томовата колиба“. Или пък рисува, опрял блока на коленете си. В едно от последните писма, които е пратил на брат си, е писал:

„Не познавам по-добро определение на думата «изкуство» от това: Изкуството е човекът, прибавен към «природата» — към природата, действителността, истината, но в смисъла, според разбирането и характера, които художникът влага в тях и на които дава израз, «които извлича», които разгадава, разкрива и осветява. Една картина на Мауве или Марис, или на Израелс казва повече и говори по-ясно от самата природа.“

Природата е само хаос, гъмжащо изобилие. Тя крие в себе си всички отговори на всички въпроси, но тия отговори са тъй натоварени с досадни повторения, заплетени в такъв гъсталак от бурени, че остават неразгадаеми. Работата на художника се състои в това, да търси първичния порядък, над който избуява този хаос, да дири смисъла на битието, да изтръгне този свят от привидната му нелепост. Изкуството е гонене на безкрайното, то е тайнство, магия. Неговите обреди, подобно на религиозните обреди, са метафизическа дейност. Така разсъждава Винсент ван Гог. За него изкуството може да бъде само израз, средство, едно от многото други, да се проникне в непроницаемото — да се живее, защото да живееш не може да се сведе просто до физическото продължаване на съществуването. Да живееш, значи да се издигнеш до Бога в най-безумна любов, която е и най-безумна гордост, да му изтръгнеш тайните, да му отнемеш силата, която е тъждествена с неговото Знание.

Така разсъждава Винсент ван Гог: в същност Винсент не разсъждава. Ако спори безкрайно със себе си, това става само — ако може така да се каже — в сферата на чувствата. Той долавя само експлозивните елементи на страстта, която го обладава. Когато рисува, него го тласка една също така неумолима потребност, както тази, която го кара да обича, да проповядва, да крачи към всякакви огорчения в света на материалното и в обществото. Той би подскочил изумен, ако му кажеха, че изкуството е професия като всяка друга. Професията има само един жалък смисъл — да се изкарва хлябът. За това ли става дума? Винсент се опитва да проумее естеството на своята мъка, която е мъката на човека изобщо, да очертае пределите ѝ, да предаде тишината на ледената нощ, в която изтерзаната му душа се бори за изкупление. В набързо нахвърляните скици пред рудниците и табаните той изразява собственото си страдание. Взира се в тия набраздени от шахти и скелета хоризонти, в тия превити гърбове, повтаряйки непрестанно своя отчаян вик:

— Боже мой, за дълго ли ще е това, завинаги ли, за цяла вечност?

Хората, които го срещат, остават поразени от тъгата му — „тъга, която навява страх“. Много често — разказва дъщерята на миньора Шарл Декрюк от Кюм — „аз се събуждах през нощта, чувайки го да плаче и да стене на тавана, където живееше“.^[2] Винсент няма дори риза, за да се предпази от студа, който през тази зима върлува, но той не обръща внимание на студа. И ледът изгаря като огъня. А Винсент гори. Гори от любов и вяра.

„Все още съм склонен да вярвам, че най-добрият начин да опознаеш Бога е много да обичаш. Обичаш ли някой приятел, някой човек, нещо, каквото и да е, ще можеш после да знаеш повече за него — мисли си той. — Но трябва да обичаш с възвишена и сериозна, съкровена симпатия, с воля, с разум и винаги трябва да се стремиш да го познаваш по-добре, по-нашироко и по-пълно. Това води към Бога, води към непоклатимата вяра.“

Ала за Винсент този Бог, тази вяра вече не са Господ-Бог и вярата на църквите; с всеки изминат ден те все повече се отдалечават от тях. Комитетът за евангелизация е отхвърлил Винсент: така или иначе е било неизбежно той да разчупи тази рамка, в която укротяват, кодифицират, опошляват и канализират мистичните тежнения на човека, неговото вълнение пред лицето на неизвестното и пред тайната на битието. Винсент не би могъл да остане зад тази преграда. Ако религиозните му вярвания са вече само изгаснала жарава, неговата вяра е останала незасегната — способността му да гори, да обича, чиято струя нищо не може да отслаби. Това поне не му убягва.

„Аз съм нещо като вярващ в моето безверие и въпреки че съм се променил, съм си все същият.“

Но неговата вяра, макар и незасегната, остава без приложение — и това го измъчва. „За какво съм годен, за какво мога да послужа и да бъда полезен?“ — се пита той. И в този душевен смут си говори:

„Човек може да носи голям огън в душата си и никой да не дойде да се сгрее на него; минаващите не виждат нищо, освен малкото дим, който излиза горе от комина, и отминават по пътя си. Какво да се прави тогава? Да поддържаш огъня в душата си, да носиш солта на земята в себе си, търпеливо — ала и с какво нетърпение! — да чакаш часа, когато някой, кой да е, ще дойде да поседне — и да остане, знам ли?“

* * *

Един ден — „някак неволно, признава той, не бих могъл да поясня точно защо“ — Винсент си казва: „Трябва да видиш Куриер!“ Решава да отиде в Куриер, малък градец в провинцията Па дьо Кале, под предлог че може да намери някаква работа там. Но не работа търси той.

„Далеч от родината — казва той — аз често тъгувам за родината, за родината на картините.“

А в Куриер живее Жул Бретон, посредствен пейзажист, член на Института, който рисува селски сцени — и от когото Винсент се възхищава и чиито сюжети го привличат.^[3] Винсент тръгва на път, взема първо влака, но тъй като има само десет франка в джоба си, скоро се вижда принуден да продължи пеша. Върви цяла седмица, „напредва с доста голяма мъка“. Накрая пристига в Куриер и се озовава пред ателието на Жул Бретон.

По-далеч не отива. Не почуква на вратата на това „съвсем ново ателие, отскоро построена тухлена сграда, изградена правилно, по методистки“, чийто „негостоприемен, смразяващ и дразнещ вид“ му прави неприятно впечатление. Той тутакси е разбрал, че тук няма да намери това, което търси. Разочарован, скита из малкия град, влиза в едно кафене, наречено високопарно „Кафене на изящните изкуства“, „построено също с нови негостоприемни, смразяващи и противни тухли“. Фрески по стените изобразяват епизоди от живота на Дон Кихот.

„Доста жалки утешители — мърмори той, — и доста посредствени.“

Все пак Винсент открива някои неща в Куриер. В старата църква вижда едно копие по Тициан, което, макар и поставено на тъмно място, му се струва издържано в „майсторски тон“. С особено внимание и изненада наблюдава френския пейзаж, „купите сено, кафявата земя или мергеловата почва с цвят почти на кафе, прошарена с белезникави петна там, където мергелът излиза на повърхността, което на нас, свикналите с черните земи, ни се вижда доста необикновено“. Тази светла земя, над която блести небе, „много по-нежно и ведро от опушеното и мъгляво небе на Боринаж“, е за него като светлина в мрака. Той е стигнал до най-ниското стъпало на нищетата и обезсърчението, вече не върши нищо, дори не рисува. И тъкмо когато отчаянието го сковава в мъчително безсилие, тази светлина го озарява с мекота, прохлада и надежда.

Винсент потегля обратно. Останал е вече без пари; разменя рисунките, които носи със себе си, срещу някое парче хляб, спи на полето, сгушил се криво-ляво в купа сено или сред купчина съчки. Вали дъжд, духат ветрове, студено е. Веднъж той прекарва нощта в една изоставена каруца — „доста лоша постеля“, а когато става сутринта, вижда че тя „цялата е побеляла от слана“.

И все пак този окаян скитник, който върви с изранени крака, си е възвърнал надеждата, откакто е открил прозрачната ведрина на френския въздух. Той отново усеща в себе си воля и сили. Претегляйки по пътя всички „защо“ и „как“ на своя живот, той си казва: „Аз пак ще се въззема!“ Пасторът у него е вече мъртъв. Досегашният му живот е вече угаснал. Той се е стремял към едно безлично съществуване, в което Урсула е щяла да бъде феята; но са отговорили само със смях на това му желание. Лишен от топлотата, която толкова много хора познават, той се е надявал поне, че ще намери топлина в човешкото множество. Но и оттам са го отхвърлили. Сега вече всички пътища са затворени за него. Той няма повече какво да губи — освен живота си. На няколко пъти Тео го е съветвал да се захване с живописта. Но той винаги е отговарял „не“, може би уплашен от страшните сили, които усеща в себе си и които проповедничеството му в Боринаж някак несръчно е отприщило. Да станеш художник, това означава да разговаряш сам, без ничия помощ, с чудовищните сили, които движат вселената, да се потопиш завинаги в трепетната тайна на неизвестното, да се откажеш от всичко, което хората благоразумно са измислили за своя защита. Тласнат по единствения път, който все още е открит пред него, Винсент изведнъж си казва:

„Ще взема отново молива, който бях захвърлил в голямото си отчаяние, и пак ще започна да рисувам.“

Той решава да приеме съдбата си. И я приема естествено с онази радост, която ни дават нещата, от които дълго време сме се отказвали, но и с известен смут, с неясна тревога. Да, няма съмнение, Винсент се страхува, винаги се е страхувал от шеметния порив, който оживява ръката му, щом тя хване молива. Въпреки че не знае почти нищо за техническите способи на пластичния език, той би могъл — както толкова други посредствени художници — да се самозалъгва с надежди, уверения и претенции. Би могъл тщеславно да мечтае за бъдещи творби, да говори за вдъхновение и дарба. Но той не иска това, избягва и да мисли за подобно тщеславие. Вдъхновен творец? Съвсем не — само беден работник, добросъвестен и прилежен като занаятчия: ето успокоителния образ, който той си представя. Винсент хитрува със самия себе си и предварително се опитва да затвори в по-безопасни граници — чрез представата, която има и иска да има за бъдещето си — стихийната сила, която го изгаря. Предпазливо избягва да произнесе непоправими думи, да предизвика тъмните сили, на чието благоволение най-после се предоставя. Никакъв цинизъм, никакво предизвикателство. Той промълвя с тих глас онова „да“, което го обвързва завинаги.

С това „да“ Винсент се избавя от нетърпимото угнетение, в което е живял през дългата и мразовита зима на 1879–1880 година в Боринаж, и вътрешното удовлетворение, което му дава това избавление, му помага най-после да надмогне страховете си. Отсега нататък, казва той, всичко ще се промени за него. Минало е времето на превъплъщенията. Той се възражда, излиза от някогашния мрак. По време на излета до Куриер е разгледал с особен интерес селата на тъкачите.

„Изпитвам дълбока симпатия към тях и ще се смятам щастлив, ако смогна някой ден така да нарисувам тия неизвестни или почти неизвестни досега човешки типове, че светът да ги опознае.“

Тия тъкачи „с унесен, почти сомнамбулен поглед“, които в неговия живот идват след миньорите — хората „от най-дълбоките низини“, са нещо като знамение. Те бележат, ако може така да се каже, неговото възлизане от мрака.

Въпреки че още нищо не се е променило в живота му, някогашният проповедник вече се чувствува нов човек. Той изпитва нужда да се приобщи отново към външния свят, да намери отново връзка с хората, със семейството си. И когато настъпва пролетта, заминава за Етен. За жалост отношенията с родителите му не са вече тъй сърдечни. В пасторския дом не могат да проумеят защо той постъпва така или иначе, защо се носи тъй чудновато, смятат го „за някакъв невъзможен и подозрителен субект“. Винсент се мръщи; с безмилостна прозорливост, изострена от вътрешните му изисквания, той обвинява домашните си, че „не са съвсем лишени от предразсъдъци и от други също така почтени и модни качества“. И в това отношение за него приключва един период. Може със сигурност да се предвиди, че баща му вече никога няма да му служи за образец. И в същото време, когато завършва разривът му с традиционната религия, се разкъсва и — тъй крехката — нишка, която го е свързвала с буржоазната среда, в която се е родил. Винсент е отблъснат отвред, но и той, посвоему, под напора на стихийните сили, които са довели до всеки един от неговите провали, той също отхвърля всичко и високо възвестява най-съкровените си тежнения. Досегашният му живот е бил само дълго, мъчително движение по грапавата повърхност на привидното, сляпо и болезнено лутане по посока на една неизвестна светлина, на една действителност, чиято цялост нищо не може да накърни, чиято дълбока правда нищо не може да засегне. Зад него остават само мъртви обвивки, стари дрипи, с които хората се предпазват и с които те се самозалъгват. Преживените едно подир друго изпитания са били само повтарящо се и необходимо пречистване. Той последователно е изпитал на свой гръб колко жалка и измамна е двойната традиция на неговото семейство, което насочва децата си било към търговията с картини, било към религиозното поприще. От едното той е минал към другото. Едно последно люшване го е довело отново при изкуството, но с колко по-различни подбуди! За неговото семейство и изкуството както религията е било винаги само професия. А той, той не се стреми към професия. Но все пак трябва да живее, да се храни, да се облича. Как да примири суровите потребности на материалния живот с властните призиви на духа? Всичко става така, сякаш Винсент прекрасно разбира двусмислието — двусмислие от обществена гледна точка, — което се крие в назряващото у него решение; и затова, докато семейните връзки безвъзвратно се разстройват, той се опитва, без да избухва, да отрича този факт и да търси, напротив, по-голямо разбиране от страна на домашните си.

„Не се отказвам да вярвам, че малко по малко, бавно и сигурно, ще се възстанови сърдечното ми разбирателство с този или онзи.“

И въпреки това, когато бащата му предлага да се установи някъде наблизо около Етен, Винсент решително отказва. Ясно съзнава, че неговата истина не е вече тук. Ще замине отново за Боринаж.

В Етен Винсент има възможност не само да види какво разстояние го дели вече от семейството му. Чувствата, които той изповядва, може би не биха били точно такива, каквито са, ако не се случва нещо неочаквано и от решаващо значение: Тео му изпраща по пощата петдесет франка. Той приема тези пари „наистина неохотно, наистина с твърде тъжно чувство“, както сам казва, но все пак ги приема. Оправдава се пред себе си с това, че някой ден и той ще може да направи някаква услуга на брат си. Но неволно от сърцето му бликва признание за истинската причина, която го е накарала да не ги откаже:

„Изпаднал съм в нещо като задънена улица, в мръсна яма — какво друго мога да сторя?“

Малката сума, пратена от Тео, изведнъж облекчава материалните му грижи; бъдещето се прояснява. Тео — с когото от девет месеца насам той съвсем е престанал да си пише, който не знае нищо за неотдавнашното му решение — не би постъпил другояче, ако би желал да увери Винсент, че подкрепя решението му. Тези петдесет франка са за Винсент нещо като позволение да се впусне решително в новия етап на своята съдба. Те бележат конкретно и символично края на един период, изпълнен с колебания и терзания, в който се е осъществило мъчителното му съзряване.

Когато се връща в Боринаж, Винсент отново се настанява в Кюм, у миньора Декрюк и започва да рисува безспир.

* * *

В Етен и по време на пътуването си Винсент сигурно е размишлявал надълго върху изпратените му от Тео пари и за това, какво означава той в очите на брат си. Продължава да изпитва чувство на смущение пред Тео; затова, когато в желанието си да му благодари отново подхваща писмовната връзка, той му пише — като че ли за да оправдае и защити поведението и действията си — безкрайно дълго писмо от близо петстотин реда, пише го направо на френски, сякаш езикът на страната с ведрото небе, греещо с толкова обещания и бременно с такова голямо бъдеще, е единственият, който подобава на подобна пледоария, в която се преплитат хиляди чувства, прииждат и се отдръпват съмнения и надежди, разсейващи се тревоги, укрепваща увереност — най-прочувствената изповед, която някога е бликала от сърцето на един човек, за да бъде чута от друг.

В това писмо от юли 1880 г. Винсент обяснява първо защо толкова дълго време не е писал на по-малкия си брат, не е поддържал връзки със семейството си. Той признава: Тео му е „станал чужд“. Но нека все пак го разберат: той изживява период на коренна промяна, и „това не става на обществен показ, то не е много забавно, затова… трябваше да изчезна“. Пък и уединяването му е толкова по-уместно, тъй като всички го смятат за безполезен човек. „Най-разумното (следователно) е да се държа така, като че ли въобще не съществувам.“

Щом е така, имат ли право да го смятат за безполезен човек? Той сам се познава добре, не си затваря очите пред своите недостатъци. Вярно е, че е „човек на страстите, предразположен и склонен да постъпва повече или по-малко безразсъдно, за което после повече или по-малко се кае… Но въпросът е да направи опит с всички средства да извлече полза именно от тия страсти“. О, той много добре знае, че досега почти никога не е успявал, че е преживявал унижение след унижение. Все пак за тия неуспехи не бива да винят единствено него. Всички са се възползували от тях, за да го порицават, да го обвиняват, че е нехранимайко, безделник. А с това той не може да се съгласи. Защото „има безделници и безделници… Има безделници от мързел, от малодушие, от душевна низост… Но има и други безделници, безделници против волята си, разяждани вътрешно от пламенното желание да действуват, които не правят нищо, защото им е невъзможно да направят каквото и да било, защото са като в някакъв затвор“. Безделникът от този вид „сам невинаги знае за какво е годен“. Такъв именно е и случаят с него.

„Зная, че бих могъл да бъда съвсем друг човек… Сега вие говорите: «От еди-кое си време насам ти изпадаш все по-ниско, чезнеш, не правиш нищо.» Вярно ли е това напълно? Вярно е… че живях както можех — и добре, и зле, както дойде, вярно е, че загубих доверието на някои хора, вярно е, че паричните ми дела са в плачевно състояние, вярно е, че бъдещето ми е доста мрачно, вярно е, че можех да постигна много повече, вярно е, че изгубих много време, за да си изкарвам хляба, вярно е, че и учението ми се намира в печално и отчаяно състояние и че не ми достига много нещо, безкрайно повече от това, което имам. Но значи ли това, че съм изпаднал, значи ли, че не върша нищо?“ Кой би могъл да му отговори? „Човек, който дълго време се е носел люшкан по бурното море, най-после стига до пристана.“ И за него може би скоро всичко ще тръгне на добре. Той се надява, макар че от благоразумие не иска твърде много да разчита на това. Но пък в края на краищата не е невъзможно и то да стане. Тогава ще кажат: „Значи, имало е нещо у него.“ Ето защо трябва „да продължава, да продължава“. Това е единствената възможност, за която може да мисли. Трябва да продължава, за да може това „нещо“ най-после да излезе наяве, да намери веществен израз.

Защото неговите тревоги и стремежи, нека хората не се заблуждават, са си останали съвсем същите както преди. Под външните противоречия съществува единство, приемственост. Никой не е разбрал това. Дори брат му, уви! се е излъгал. Така, по време на неговото проповедничество Тео е помислил, че той е „охладнял към Рембранд, Миле, Дьолакроа или към когото и да било“. Напълно погрешно! По-младият му брат трябва да се убеди, че дълбоко у него нищо не се е променило. Упрекват го, че имал „невъзможни възгледи за религията и детински угризения на съвестта“. Ако това наистина е така, той не иска нищо друго, освен да се избави от тях. Той ще се поправи, поправя се вече. Има само един начин да стигнеш до Бога: чрез любовта — по този въпрос у него не може да има никакво съмнение, — но пътищата на тази любов са много и различни и в края на краищата не е важно кой от тях ще избереш. „Помъчете се да разберете съкровеното, същественото, което казват в своите най-добри творби големите художници, сериозните майстори — и ще откриете Бог в него. Един го е написал или казал в книга, друг — в картина.“ Бог е навред и всичкото е във всичко… Не, Винсент не се е променил. Сега, след злополучния си опит с проповедничеството, той е готов да тръгне по нов път.

Той е преживял дълъг период на обезсърчение. Този период вече е отминал.

„Вместо да се поддам на отчаянието, предпочетох действената меланхолия, доколкото действието беше по силите ми, или, с други думи, предпочетох меланхолията, която се надява, която се стреми и търси, пред меланхолията, която стига до мрачно и бездейно отчаяние.“

Той отново е започнал да учи, пак е разтворил произведенията на Есхил, Шекспир. И „Боже мой, какво хубаво нещо е Шекспир! — възкликва бившият проповедник. — Кой е тъй загадъчен като него? Неговият език и неговият стил са като четка, тръпнеща от трескаво вълнение. Но трябва да се научим да го четем, както трябва да се научим да гледаме и да се научим да живеем.“

О, нека не се отчайват от него, нека не виждат в негово лице „безделник от лошия вид“ — той умолява за това брат си. На края му благодари още веднъж за „добрината“, която му е сторил, и му дава адреса си в Кюм.

„Знай, че като ми пишеш, ми правиш добро“ — му казва той.

* * *

Това писмо е оправдание и защита, то е един призив — който покъртеният Тео не може да не разбере. То е и последна проверка на съвестта. В този решителен миг на своя живот Винсент слага черта, отхвърля зад себе си миналото, към което отправя последен поглед. Оттук нататък престават всякакви колебания и изчезват всички въпроси. Винсент рисува. Рисува, както е проповядвал, със същия неуморим жар, със същия неизтощим порив. Обикаля рудниците, за да скицира извозвачи и извозвачки на въглища, както е ходел на времето с Библията в ръка да разнася пред изхода на шахтите словото на една друга вяра. Рисува работничките, облечени с мъжки дрехи, забрадени с черни кърпи, рисува индустриалния пейзаж на каменовъглените мини, миньорите, отиващи към шахтите или връщащи се оттам, превити под тежестта на чувалите… В неговите очи Боринаж е също тъй живописен, както Венеция или Арабия. От ден на ден, от час на час неуморната му ръка отговаря на въпросите, които са го измъчвали толкова дълго. Неговите човешки силуети, все още сковани подобно на фигурите, рисувани от примитивните художници, се изпълват малко по малко с живот, загадъчни като образите на Джото.

Винсент не се задоволява да работи само от натура. Той копира поредицата „Часовете на деня“ на Миле, у когото го вълнуват библейското чувство, влечението към земните неща и евангелското човеколюбие. Той моли брат си да му прати друга серия от същия художник — „Полските работи“. Моли и Терстех, бившия си шеф в Хага, да му набави „Упражнения с въглен“ на Барг. В малката си стаичка в Кюм, където спи заедно с децата на своя хазяин, той рисува, прерисува, учи се. Както преди три години в Амстердам, отново става ученик. Започва едно ново чиракуване, запознава се с нов език. Но с каква непозната досега радост! До вчера той се мръщеше пред латинските и гръцките книги. Днес трудностите не го обезсърчават, нито го плашат, само още повече го разпалват. Погълнат всецяло от тях, той излиза насреща им колкото самоуверено, толкова буйно и упорито. Отприщил е извора, който е клокочил дълбоко у него: струята на този извор се излива неудържимо, с чудна и властна сила.

„Направих — съобщава Винсент на Тео — една рисунка, която изобразява миньори… отиващи рано сутрин в снега към рудника, по една пътека край трънаци — едва доловими сенки в утринния здрач; в дъното се открояват неясни срещу небето големите скелета на рудника и грамадата сгурия. Пращам ти скица на рисунката, за да можеш да добиеш представа за нея… Добра ли ти се вижда идеята?“

Писмата, които Винсент пише сега на Тео, се редуват едно след друго; писани ту на холандски, ту на френски, те представляват изчерпателни, подробни отчети за това, което той работи. Съмненията му наистина са изчезнали. На 7 септември Винсент заявява на Тео, че е работил близо две седмици над „Упражненията“ на Барг — „от ранно утро до вечерта, и от ден на ден усещах как това все повече укрепва силите ми… С не по-малко, дори с по-голямо усърдие сега копирам «Полските работи»… Колкото до «Сеяча» («Сеячът» на Миле) — добавя той, — вече съм го рисувал пет пъти, два пъти в малък формат, три пъти в голям, и въпреки това пак ще го правя, толкова силно ме занимава тази фигура“.

Миньорът. Тъкачът. Сеячът…

„Работя усилено“ — заявява Винсент. Сега пред него се разстила само девственото поле на огромен труд. Сеячът! Не е ли той също като този сеяч — толкова символичен образ на човека! — сеяч, който пристъпва с големи крачки, разбива буците пръст, хвърля с широк замах в разораната почва семената, носещи обещание за лятото? Той работи по Барг, копира Миле, чете книги по анатомия и перспектива.

„Пътят на това учение е трънлив и понякога книгите са невъобразимо скучни — казва той в изблик на нетърпение… — Но се надявам, че тръните ще покарат бял цвят, когато му дойде времето, и че тази привидно безплодна борба е само родилни мъки. Първо мъката, после радостта.“

Той тръпне от трескаво нетърпение, иска му се да прескочи подготвителните упражнения.

„Не можах да се сдържа — признава той — да не скицирам в доста големи размери рисунката с миньорите, отиващи в рудника.“

Но Винсент е щастлив.

„Нямам думи да ти кажа колко съм щастлив, че се залових отново с рисуването“ — пише той.

Слънцето изгрява над голата и пуста земя, бременна с юлската жътва.