Анри Перюшо
Животът на Ван Гог (17)

II.
„Сен Пол дьо Мозол“

Край звездни суши бях! Край острови, които

разтварят небеса пред пътника крилат:

 

— В бездънната им нощ ли бягаш упорито,

от златни птици хор, о Мощ на бъден свят?

 

Но стига плач! Печал във всяко Утро има

и всеки лунен сърп е тъй жесток за мен;

със дрямка ме опи любов неизмерима.

Да зейне моят кил! Да бъда потопен!^[1]

Рембо, „Пияният кораб“

Малко повече от километър оттатък Сен Реми пътят за Мотан излиза на платото „Антик“, в подножието на Алпилите. Една алея с борове, която на това място се отклонява от пътя, води към стар манастир, издигнат около една аркада от 12. век — „Сен Пол дьо Мозол“.

В началото на 19. век психиатърът доктор Меркюрен открил в сградата на манастира приют за душевноболни. Отначало това лечебно заведение се радвало на известен разцвет. Но то било вече доста западнало, когато преди петнадесет години, в 1874 г., бившият флотски лекар д-р Пейрон поел ръководството му.

Този именно лекар посреща Винсент при пристигането му в „Сен Пол дьо Мозол“. Много спокоен, Винсент му представя свидетелството от доктор Юрпар и му излага ясно случая си. Съобщава му дори, че една от сестрите на майка му и други членове на неговия род са имали епилептични кризи. Доктор Пейрон си отбелязва тези сведения, уверява пастор Сал, че ще се отнася към новия си пациент с „всичкото доброжелателство и с всичкото внимание, които неговото състояние налага“, и се разпорежда за настаняването на Винсент. В приюта много стаи — около тридесет — са празни. Затова доктор Пейрон предоставя на Винсент и едно допълнително помещение на приземния етаж, където да може да рисува.

Винсент остава с пастор Сал, докато идва време той да си замине за Арл. Благодари му сърдечно за всичко, което духовникът е направил за него, и го изпраща дълбоко развълнуван: ето го вече сам в тази голяма сграда извън света.

* * *

Приютът „Сен Пол дьо Мозол“ не е много приветливо място. Винсент веднага го оприличава на „менажерия“. Крясъците на буйствуващите раздират въздуха. В мъжкото отделение, грижливо преградено от помещенията на жените, десетина пансионери — маниаци, умопобъркани, идиоти — се занимават с обичайните си чудачества. С тъжно съчувствие наблюдава Винсент тия братя по нещастие, чието всекидневие ще споделя отсега нататък. Приближи ли се до онзи двадесет и три годишен младеж, за да подхване разговор, получава в отговор само нечленоразделни звуци. Един болен се удря в гърдите и крещи: „Любовницата ми! Любовницата ми!“ Друг пък се мисли за жертва, преследвана от тайната полиция и от актьора Муне Сюли: той е загубил разсъдъка си, подготвяйки доктората си по право.

Тежка и потискаща атмосфера. Когато са спокойни, обитателите играят с топки или на дама. Но повечето време не вършат нищо, потънали в бездейно вцепенение. Залата на приземния етаж, където стоят в дъждовни дни — голямо помещение с наредени околовръст покрай стените пейки, — прилича, както казва Винсент, „на третокласна чакалня в затънтено село, още повече че там има и някои достопочтени умопобъркани, които винаги носят шапка, очила, бастун и облекло за път, като че са от някой морски курорт — тук те представляват пътниците“.

Въпреки съжалението, въпреки братското съчувствие, което изпитва към своите другари по участ, Винсент стои настрана от тези безвъзвратно изпаднали човешки същества. За него пребиваването му в „Сен Пол дьо Мозол“ не е цел, не бива да бъде цел: той е дошъл тук, за да се пребори с болестта, за да се помъчи да възвърне покоя и равновесието си. Съприкосновението с лудите навярно би угнетило всеки друг, но не и него; напротив, то му вдъхва упование.

„Мисля, че сторих добре, като дойдох тук — пише той с примирение, изпълнено със стоическа смелост, — преди всичко, като виждам какъв е в действителност животът на лудите и разните смахнати в тази менажерия, у мен изчезва смътната уплаха, страхът от цялата тази работа. И лека-полека ще стигна дотам, да гледам на лудостта като на всяка друга болест.“

Но не изпитва ли той в това принизяване и удовлетворението на покаянието? Той е там, където трябва да бъде. Без съмнение заслужава само това и нищо повече! Това смирение заглушава у него вътрешните гласове, които подмолно го терзаят и нечуто му внушават колко недостойно е то за него.

Стаята му харесва. Тя е облепена със сиво-зелени тапети. Две воднозелени завеси са изпъстрени с „шарка от съвсем бледи рози, оживена от тънички кървавочервени ивици“. В ъгъла едно много износено кресло му напомня с пъстроцветната си тапицерия за Диас и Монтичели. Преграденият с решетки прозорец гледа към житна нива — „изглед а ла Ван Гойен“.

Затова пък храната в приюта му се вижда до немай-къде лоша. Не само е блудкава, но и намирисва на мухъл. А може би е поразвалена? Тя напомня на Винсент гозбите в някои парижки гостилници, „пълни с хлебарки“. Той тутакси се е погнусил от нея и още при първото ядене не се е докоснал до блюдата; поддържа се само с хляб и малко супа.

Впрочем недоволството му от храната никак не е неоснователно. Като управител на приюта доктор Пейрон не проявява извънмерно усърдие. Съвсем не! Останал вдовец от няколко години, баща на възглуповат син, той е нисък и пълен човек с много тъмни очила, схванат от подагра, комуто, „изглежда, работата не е чак дотам приятна“. Неговият приют е просто странноприемница от по-особен вид. Той почти не се интересува от болните си — пък и разбира доста малко от душевни заболявания, — полага за тях само най-елементарни грижи (два пъти седмично баня по два часа — до това се свежда цялото лечение, което е предписал на Винсент) и икономисва колкото може повече от храната им. Впрочем той почти е изоставил „Сен Пол дьо Мозол“ на произвола и едва ли не го е поверил само на грижите на надзиратели и монахини. Вярно е, че един закон от 1838 г. е отменил за съжаление всякакво инспектиране на заведенията от този род. Богатият приют от миналото, който е разполагал дори с швейцарски краварник, е само спомен. Някогашният парк е обрасъл с бурени.

Именно тук, в този запуснат парк, Винсент изправя още с пристигането си своя статив. Рисува перуники, дебели стволове на дървета, обрасли с бръшлян, една пеперуда, наречена мъртвешка глава… Когато работи, обитателите на приюта се струпват около него, но той не се оплаква; намира, че те са по-дискретни от „добрите граждани на Арл“. Въпреки че се чувствува много угнетен и няма определено желание за нищо, охотата му за работа е голяма. Неговата работа — тази работа, която така го поглъща, щото му се струва, че заради нея ще си остане завинаги неспособен да се оправя във всекидневния живот, — работата ще му бъде, мисли си той, най-добрият лек и най-вече ще го предпази от безмерната отпуснатост, в която са изпаднали неговите другари по съдба. Тези нещастници — забелязва състрадателно той — нямат друго занимание, освен „да се натъпчат с нахут, фасул, леща и други бакалски стоки“ и след това трудно да храносмилат. Те са самото безразличие. А не това е, без съмнение, към което се стреми той. Макар и да не го казва, той представя всичко така, като че ли е постъпил в приюта само за да се запознае отблизо с лудостта, да се сближи с нея, да се опита да я обуздае. Няма по-внимателен свидетел от него на постъпките и движенията на лудите. Той ги наблюдава, разпитва ги, съпоставя със собствения си опит сведенията, до които се добира.

„Смея да мисля — пише той на Тео, — че разбереш ли веднъж какво представлява това, осъзнаеш ли веднъж състоянието си и че си изложен на припадъци, тогава можеш и сам да си помогнеш, та да не те изненадват толкова мъките и страховете.“

Заедно с ужаса от лудостта понамалява и погнусата му от живота — от продължаването на живота. Но волята му все още не се е възвърнала напълно. Той се надява само, че след една година ще знае по-добре какво може и какво иска. А засега няма никакво желание да бъде където и да било другаде.

В началото на юни доктор Пейрон доставя на Винсент голяма радост: разрешава му да излиза от приюта, за да рисува в околностите. Ще го придружава един от надзирателите.

Благотворната юнска топлина прогонва донякъде меланхолията на художника. Той живописва маслинови горички, кипариси. Особено го привличат кипарисите, които в неговите платна се извисяват като виещи се черни пламъци към небето.

„В линиите и пропорциите си те са хубави като египетски обелиски“ — възкликва той.

Живописният му маниер се променя. Тоновете стават по-приглушени, но формата се изпълва с нова, напрегната сила. Живописвайки маслиновите дървета, той иска, както сам казва, да предаде „часа, когато виждаме да прехвърчат в жегата златките и щурците“. Класическият урок на Арл (и на Гоген) е вече забравен — и отречен. С всеки изминат ден Винсент се връща все повече към експресионизма от годините на своето чиракуване. Пресилва, драматизира формите, изпълва ги с движение и ритъм. Линиите се вият, лъкатушат като вълни, напират, пронизани от обаятелен и загадъчен живот.

Идвайки в Сен Реми от Арл, Винсент вече е напуснал Юга. Той се отдалечава от него, връща се на север, към местата и тежненията на своята младост. Драмата по Коледа е сложила край на арлезианския му период, на тази борба, в която той е мерил сили с рационалния и геометричен порядък, с устойчивите повели на класическата строгост. Но драмата по Коледа не е била само осезаемият израз на един провал; по същество и преди всичко тя е отбелязала една победа — победа на бароковия творец, който Винсент носи в себе си. Драмата по Коледа го е разкрепостила, върнала го е на северняшкия му гений. Всячески закален от усилията a contrario, които му е наложила борбата с арлезианското слънце, днес Винсент може да се отдаде с могъща, безусловна страст, освободена от всякакви задръжки, на най-присъщите си и най-съкровените си пориви. Едва сега урокът на Рубенсовите творби от Антверпен ще даде всичките си плодове. Винсент се връща при своите извори. Върху неговото платно маслиновите дървета се вият, сгърчени от воля за живот, възловати, грапави, впили дълбоко корени в земята като окастрените върби на Брабант от годините на детството. Кръгът се затваря.

На три пъти през юни Винсент рисува житната нива, която вижда през решетките на своя прозорец. Ала днес той поставя не сеяча, образ на плодородието и символ на надеждата, сред нивята, а жътваря, „образ на смъртта, онзи, за който ни говори голямата книга на природата“, образ, казва Винсент, който иска да бъде ведър, едва ли не усмихнат.

Тук, в Сен Реми, художникът обръща дори още по-малко внимание на римските паметници, отколкото в Арл. Той буквално не ги вижда и навярно не иска да ги види. Потапя се все повече и повече в самата природа, слива се с нея в едно, прониква в нея и ѝ се отдава, стремящ се да долови невидимото и чудно движение, което я оживява, да открие отвъд привидната неподвижност ритмите на космоса, неговата тревожна задъханост. Под четката на Винсент нещата се раздвижват, внезапно уловени в тяхната поразителна и действителна правда. Винсент живописва житните ниви, изгорени от слънцето, пронизани от дългия, черен пламък на кипарисите и обагрени от кървавите петна на маковете. Но живописва и нощта, нощта, осеяна със звезди, които вихрено се въртят, навиват и развиват своите спирали над заспалото поле и възпламеняват небето със сиянието на някакъв апокалиптичен катаклизъм.

В живописта си Винсент е също тъй далеч от художниците както е бил далеч от пасторите на времето, когато е проповядвал в Боринаж. Двадесет години са минали оттогава! Но нищо не се е променило. Това е същата жадуваща душа, която ламти за същото неизразимо излияние и която злочестината е върнала в лоното на същия безнадежден мир.

Както и миналата година, брат му смята да изложи негови творби на изложбата на Независимите. „Постъпвай така, като че ли въобще не съществувам“ — му пише Винсент.^[2] Борбите в Париж, вечните пререкания между отделните школи са за него само „бури в чаши вода“. Други, много по-належащи и по-мъчителни грижи го вълнуват сега.

Всеки път, когато се размисля за болестта си, за обстоятелствата, които са го довели в „Сен Пол дьо Мозол“, той напразно се мъчи да се окопити, да се успокои, да овладее страха си; обзема го някакъв панически ужас, който го лишава от способността да разсъждава трезво. Впечатлителността му е все така крайно изострена. Придружен от един надзирател, той отива веднъж до селото Сен Реми, но само при вида на хората и нещата насмалко не пада в несвяст. Очевидно е, установява той, че има нещо засегнато в мозъка му. Но той ще оздравее. Като постои по-дълго в приюта, където ще свикне на редовен живот, той ще успее да надвие болестта си, да отмахне от себе си ужасната заплаха на пристъпите.

„При всичките предпазни мерки, които вземам сега, трудно бих се разболял отново и се надявам, че припадъците няма да се повторят вече“ — пише той на 19 юни. Здравето му е по-добро, дори е „много добро“.

За съжаление пребиваването му в „Сен Пол дьо Мозол“, с което според него трябва да заплати оздравяването си, не е никак приятно. Когато не работи, когато се връща към обичайното всекидневие на приюта, той скучае до смърт.

„Няма какво ново да ти кажа — признава той на Тео, — защото дните си приличат всички един на друг и не ме занимават други мисли, освен да умувам дали някоя житна нива или кипарис си струват труда да ги погледна по-отблизо и тъй нататък. Да си намериш занимание за през деня — ето големия въпрос тук.“

Той моли брат си да му прати едно издание на Шекспир, за „да може да чете от време на време“: у Шекспир той открива „онази покрусена нежност, онази едва загатната свръхчовешка безкрайност“, които „сред художниците се намират само или почти само у Рембранд“. Но преди всичко Винсент работи, работи. Работи колкото може повече. На 25 юни има в работа дванадесетина платна.

„Ще ми направиш, разбира се, удоволствие, като ми пратиш боите, ако е възможно, по-скоро, но прави каквото е по силите ти, без да се пресилваш…“

Въпреки че почти не говори за дълга си, Винсент съвсем не го е забравил.

„Паричният въпрос, каквото и да правим — пише трезво той на Тео, — си остава винаги пред нас, както противникът пред войската, и не можем нито да го отречем, нито да го забравим. В това отношение аз изпълнявам дълга си не по-лошо от който и да било друг.“

Неговият дълг и неговите угризения! На 5 юли снаха му Йохана (за близките си Йо) му съобщава с писмо, че очаква дете — и че ако то бъде момче (Йо е сигурна в това), ще го нарекат Винсент на него. Тази вест не го ощастливява никак. Той е твърде обременен от натрапчивото си чувство за вина, за да се зарадва на тази проява на обич — особено „при сегашните обстоятелства“. Нека кръстят по-добре детето на дядо му, пастор Теодор, на човека, комуто той, Винсент, е причинил на времето толкова мъка и огорчения. Това би било твърде жалка отплата за многото неправди, които той е сторил на тоя необичан баща, споменът за когото в минути на униние изплува в съзнанието му и глухо го пронизва.

За да намали разноските си и тъй като трябва да се подготви за дълъг престой тук (това му повтаря доктор Пейрон всеки път, когато го види^[3]), Винсент се уговаря с лекаря да докара в приюта мебелите, които е оставил в Арл. Доктор Пейрон му разрешава за тази цел да отиде за един ден в Арл. Там Винсент ще обсъди работата с пастор Сал и същевременно ще може да прибере петте или шестте картини, които не е можал да вземе при заминаването си, защото не са били още изсъхнали.

Придружен от главния надзирател Трабю — „много интересен човек“ с осанка на „стар испански благородник“, — Винсент пристига в Арл на 6 юли. Но пасторът е в отпуск, Рей също отсъствува. Винсент прекарва по-голямата част от деня при съпрузите Жину, които го посрещат радостно. (Той навестява също и Рашел.) После опакова картините си и се връща в Сен Реми, очарован от срещата със старите си приятели и от малкото свобода, на която се е порадвал няколко часа.

Един-два дни по-късно Винсент е навън и рисува, недалеч от приюта, каменоломната „Гланюм“ сред прегорялата трева, която се багри в „тоновете на старо злато“. Мистралът вее. Щурците пищят пронизително, „любимите на добрия Сократ щурци“, които — казва той — „все още пеят на старогръцки“.

Винсент рисува. Рисува с багрите на севера, с пречупени зелени, червени, с ръждиви охри, назъбените скали на каменоломната. Но изведнъж, докато рисува…

Ръката на Винсент се сгърчва конвулсивно, погледът му започва да блуждае. Внезапно го поваля на земята яростен припадък.

Надзирателят връща в приюта една виеща отрепка.

* * *

В продължение на три седмици, до края на същия месец юли, Винсент е лишен от разсъдъка си. В минутите на остри пристъпи той крещи и се мята; толкова много вика, че гърлото му се подува и не може да се храни. Отново се връщат халюцинациите, но този път с ясно изразена религиозна окраска. Спомените от север също изплуват в сянката на полусъзнанието му — степта на Кампин, елите, жълтугата: истински Клод Моне…

Когато малко по-малко, много бавно, Винсент идва на себе си, той остава в плен на пълно умствено изтощение, една немощ, за която покрусен си дава сметка. Възползувайки се от един „промеждутък“, той пише на Тео писмо, което е от начало до край покъртителна жалба:

„Можеш да си представиш колко съм съкрушен, че припадъците се появиха отново, когато бях почнал да се надявам, че няма да се повторят вече… Много дни главата ми бе съвсем забъркана както в Арл, ако не и по-зле, и трябва да се предполага, че тия пристъпи ще се повтарят и в бъдеще, ужасно е… Не виждам вече никаква възможност да запазя смелост и надежда.“

Колкото и да се е борил, да е хитрувал Винсент, болестта отново го е сграбчила неумолимо, изневиделица. Все още затъпял от кризата, полузашеметен, той се вглежда потресен в още веднъж опустошения си живот, в още веднъж застрашеното си творчество. Да му върнат четките! Тия дни на принудително, бездействие са „непоносими“. Той умолява Тео да се застъпи пред доктор Пейрон — който му е забранил всякаква работа — да му разреши да рисува отново. Лудостта се е загнездила у него завинаги, в това той вече е убеден. Но ще се бори докрай. Докрай ще се мъчи да възстановява и възвръща бистротата на разума си, за да изтръгва от лудостта нови и нови творби. Ще се бори крачка по крачка, за да брани докрай своето творчество срещу попълзновенията на лудостта, която е самото отрицание на това творчество.

Доктор Пейрон дава съгласието си Винсент да се върне в ателието си. Винсент работи. Отново идва спокойствието, но страхът не го напуска. Той е раздразнителен. Бавно се съвзема духът му, бавно се възвръща самообладанието му. Този път кризата го е разтърсила жестоко. Всичко го дразни в сегашния му живот, и всекидневието в този приют, и Югът дори.

„Ако с опита, който имам сега, ми беше възможно да започна отново, не бих отишъл да работя на юг“ — пише той на Тео.

Той живее с мисълта да се върне на север, било в Париж или в Бретан, където работят Гоген и Емил Бернар. Вече не може и дума да става да прибере мебелите си в приюта. Пък и приютът му се вижда скъп. Освен това съжителството с другите луди изведнъж му е станало до немай-къде тягостно. Така не върви. Нищо не върви вече. Винсент е в мрачно настроение и му се „вижда идиотщина да ходи да моли разни лекари за разрешение да рисува картини“.

Истината е, че засега той не рисува никакви картини. Едва през септември той е в състояние да се залови истински за работа. Лудостта се е отдалечила. Силите му укрепват от ден на ден (след кризата доктор Пейрон е наредил да му дават малко месо и вино), енергията му расте.

„О, готов съм едва ли не да повярвам, че се намирам пред нов период на ведрина“ — възкликва със задоволство той.

Възвърнал душевния си покой, пред лицето на своята болест Винсент е необикновено пресметлив и търпеливо възстановява живота си. Други кризи положително ще има, по този въпрос той не си прави илюзии. И се примирява с това. Само че ще използува до последна възможност промеждутъка на затишие, за да следва „упорито скромното си поприще на художник“.

„Работата — казва той, — която съвсем не ми е невъзможна в промеждутъците, може да продължи.“

Той ще организира цялото си съществуване като функция от тия кризи, които за съжаление трябва да се предвиждат и са почти неизбежни. Те се повтарят, забелязва той, горе-долу на всеки два-три месеца. Така че с основание може да очаква нов пристъп към Коледа. Дотогава ще работи „с всички сили“. А след това, ако тази криза наистина настъпи, много му се иска „да прати по дяволите тукашната администрация“ и да иде да живее някъде на север, тоя север, който вече не излиза от мисълта му и спомените за който „нахлуват у него като лавина“. Ако се застои твърде дълго в приюта, съвсем ще затъпее; обратното, една промяна би му се отразила по всяка вероятност много благотворно. Че това не допадало на хората от приюта, тяхна си работа!

„Да не говорим, че най-голямото им желание е може би това мое състояние да си остане хроническо, и човек би проявил престъпна глупост, ако се хване на въдицата им. Според мен те се осведомяват прекалено усърдно колко печеля не само аз, но и ти, и т. н.“

Винсент се хвърля в работата си с неистов жар, рисува от сутрин до вечер, „без да отдъхва“. Чувствува се напълно нормален и настървено се вдълбочава в творчеството си. Работата му — убеден е в това — е неговият „най-добър гръмоотвод“. За да се пази, той страни от другите болни, затваря се „грижливо“ в стаята си.

„Егоистично е, ако щеш“ — заявява той; егоистично, но оправдано. Творчеството няма какво да общува с лудостта; всяка нарисувана картина е победа, спечелена над болестта, завоевание, което му е било оспорено и от което несправедливо са го лишили.

Работната треска на Винсент се разгаря; той има чувството, че напредва — „а от това имаме нужда — подхвърля задъхан той (Винсент пише това писмо до брат си малко по малко в промеждутъците между сеансите пред статива^[4]), — повече от необходимо е да работя по-добре от преди, защото направеното досега не е достатъчно“. Завършил е картината с жътваря, захваща други платна.

„Работя наистина като бесен — се провиква той, — обзело ме е мълчаливо настървение за работа, както никога досега.“ И добавя, въодушевен от внезапно обладалата го сигурност: „Може би и с мен ще стане нещо като това, за което говори Йожен Дьолакроа: Открих живописта, когато нямах вече ни зъби, ни дъх.“

Винсент се надява, че в скоро време ще може да излиза поне в градината. Борбата с лудостта е борба с времето. Нито минута няма за губене! В това настървение, в този стихиен устрем проблясва като черен диамант ужасният страх — да не би една по-съкрушителна криза от досегашните да унищожи завинаги способността му да рисува. По-рано той не е имал никакво желание да се излекува. Сега яде за двама, работи без почивка, бори се с удесеторена енергия „като човек, който е искал да се самоубие, но тъй като водата му се е видяла твърде студена, се мъчи да се добере до брега“. Мечтае да види приятелите си, да види отново земята на север, почва да съжалява, че не е защитил по-добре ателието си в Арл преди пет месеца. Укорява се, че е проявил малодушие тогава: трябвало е да се бие с жандармите и със съседите си, щом се е налагало. Ненадейно той замолва доктор Пейрон, който заминава за няколко дни за Париж, да го вземе със себе си. Лекарят отговаря уклончиво. Но Винсент ще се махне от този приют, от този стар манастир, който по време на криза му внушава нелепи религиозни халюцинации. Тукашната „администрация“, чийто пленник е той, на драго сърце насърчава тия „болестни религиозни заблуди“, вместо да се мъчи да ги лекува. О, да можеше да бъде в Париж — не, не в Париж, но някъде в околностите, когато ще се роди детето на Тео! Вместо да хранят тук всички тия монахини (доктор Пейрон, за да не отблъсне от себе си Винсет, му е доверил, че не е пълен господар на приюта), вместо да хранят всички тия монахини, би било по-полезно със същите пари да се подпомогне някой друг художник — Писаро например, за чиито неотдавнашни неволи Тео му е писал, или пък Виньон — който е готов да го вземе при себе си на пансион. За да се разгърне, неговото творчество има нужда от свобода. За да го подхранва, той има нужда да не бъде откъснат от света на живите, да „вижда хора“, да „се зарежда с идеи“, да „живее сред простия народ, в прости къщи, в кръчми и т. н.“ А в този приют живее сред мъртъвци. Трябва да се сложи край на това!

„Не мога повече да върша двете неща наведнъж: да работя и да полагам хиляди усилия, за да живея сред тия болни чудаци тук — това ме разстройва… С течение на времето тук ще загубя работоспособността си, но тогава ще кажа «край»!“

Какво му предлага всъщност „Сен Пол дьо Мозол“? Зрелището на едно безделие, което е истинска „чума“, развалена храна и лечение, което „сигурно е лесно да се провежда дори на път, защото тук въобще не правят нищо“.

Винсент рисува, рисува с упорито ожесточение, трупа платно връз платно, тласкан към „работата, и то не на шега, досущ както въглекопачът, изложен винаги на опасност, бърза да свърши каквото прави“. Рисува с удивителна лекота. Внезапно „открива неща“, които „с години е търсил напразно“, възкачва се към още недостигнати върхове. Чувствува това тъй ясно, че думите на Дьолакроа не излизат из главата му: нима и той ще открие живописта, когато бъде вече само един разпаднал се механизъм, една разтърсвана от необуздани сили марионетка? Затворен в стаята си, лишен от мотивите на външната природа, той рисува копия на предишни свои картини, например на Жълтата стая, или изследва с четка в ръка собствения си образ.

Още първия ден, в който е станал, измършавял, „блед като дявол“, е започнал един автопортрет и скоро след това захваща втори. Трескаво взиране в себе си! Окото на художника дълбае неумолимо в този поглед, който вижда в огледалото, в това лице с опърничаво чело и със свити челюсти, изтерзано от хиляди страдания, в тоя тридесет и шест годишен човек, опустошен, прекършен от повтарящите се кризи, но който всеки път се изправя наново, за да каже „не“ на лудостта, на хаоса, на анормалното, който не иска друго, освен да бъде като селянина от родните северни поля, да обработва творбите си както те, селяните, обработват своите нивя.

„Като гледате портрета, който също ви изпращам — пише той на майка си, — ще видите, че макар и да съм живял години в Париж, Лондон и други големи градове, аз все тъй си приличам донякъде на селянин от Зюндерт, например на Тон или на Пит Принс; понякога ми се струва, че чувствувам и разсъждавам като селянин; само че — добавя печално той — селяните са по-полезни от мен на тоя свят.“

Ето го този селянин в живописта, този селяк, този първобитен живописец в общение с великите космични сили, който, изправен съвсем сам пред лицето на непроницаемата същност, изтръгва материята от повърхностната ѝ инертност, разчупва успокоителната измама на правата линия, кара да се гърчи всичко, което съществува — угари, житни класове, дървета, камъни, — хвърля всичко в трептение, в ритъма на първичното въртене, разкрива вихреното движение на всемира, недоловимото и стихийно избуяване на растенията, бурния кипеж на микрокосмоса и макрокосмоса, вечния устрем на менящата се природа. Ето го на това платно, където още веднъж се е опитал да разгадае собствената си тайна, изправил се пред фон от тюркоазени, демонично гърчещи се пламъци, увлечени в шеметно движение, изправил се в цялата си нищета и в цялото си величие.^[5]

Това лице с набола рижава брада изразява ужас, жесток страх, но и свирепа решимост. Този, който се е изписал тук, е човек, завърнал се от ада, човек, който е победил ада, но който знае, че утре, още тази вечер може би, бездната отново ще се разтвори пред нозете му. Човек, който гори, когото облизват и поглъщат огнени езици и в чиито черти се отразява тяхното мрачно сияние. Човек, смъртно ранен, подгонен, обграден от пламъци, но който не се предава и издига срещу обсаждащото го зло надменен и безмилостен протест. Погледът е суров, пронизителен, непоносимо втренчен, устата свирепо сключена сред настръхналата брада, изразът е зъл, напрегнат, скован от сурова воля, и всяка мазка говори и повтаря колко безжалостна и чудовищна е тази борба, в която вече няма нищо човешко.

Тази напрегната композиция, изградена със строга архитектоничност и майсторски рисунък, в която Винсент, довел експресивната си сила до върховен предел, изявява тъй категорично тържеството на творческата си мощ, разкрива само още по-остро трагичния контраст между съкрушеното, изпито и мрачно същество от плът и кръв, подядено от болестта, което се е портретувало тук, и самовластния творец, който въпреки всичко тоя клетник иска да продължава да бъде. Тази картина действително е нещо много повече от картина; тя е акт, драматичен акт на самоутвърждаване, тя има силата на клетва, на яростно предизвикателство.^[6]

Винсент болезнено чувствува липсата на модели. „О, ако ги имах от време на време… щях да правя съвсем други неща.“ Доктор Пейрон, когото живописта на Винсент кара само да повдига рамене, отказва да му позира. И в „Сен Пол дьо Мозол“ е както в болницата на Арл: гледат със съжаление, примесено с почуда, този художник, който се нахвърля с невероятен жар на своето платно и го изписва за един час — „под пълна па̀ра“, както казва синът на доктор Пейрон. Единствена игуменката на приюта, сестра Епифания, изпитва известно възхищение пред творбите на Винсент, макар че и тя се учудва на плътно наслоените им бои, както ги нарича „лястовичи пастет“ или пък „живописни помпони“. Тя дори е споделила с монахините, нейни послушнички, намерението си да поиска от Винсент една картина за тяхната трапезария, но сестрите категорично са я разубедили. Въпреки всичко Винсент намира един модел: главният надзирател Трабю се съгласява да му позира. Този модел очарова художника. Трабю — казва той — „е бил по време на две холерни епидемии в марсилската болница, с една дума, човек, който е видял страшно много смърт и мъка, а на лицето му се чете някаква вглъбеност“. Винсент портретува и жената на Трабю, която веднага го е спечелила, като му е казала, че не го смята за болен. Той подарява на съпрузите двата портрета, от които не пропуска да направи „повторения“ за Тео.^[7]

Докато чака да му разрешат да излезе, да застане отново пред мотивите на открито, Винсент копира гравюри по творби на някои художници, от които се възхищава — на Дьолакроа и особено на Миле.

„Ще се опитам да ти обясня какво търся в тях и защо ми се струва, че е добре да копирам тия неща — пише той на Тео. — От нас, художниците, винаги се иска да композираме сами и да бъдем само композитори. Е, добре, но в музиката не е така, и ако някой свири Бетховен, той влага и личното си тълкуване — в музиката и особено в песента интерпретацията на даден композитор е важно нещо и не е казано, че само композиторът свири своите композиции. Е, добре — особено сега, когато съм болен, аз се мъча да правя нещо, което да ме утешава, за свое собствено удоволствие. Поставям като мотив пред себе си черно-бялото на Дьоклакроа или на Миле, или на някоя черно-бяла репродукция по техни творби. И тогава импровизирам върху този мотив с бои, но, разбира се, не така, че да си бъда напълно аз, а като се мъча да си припомня техните картини; но споменът, смътното съзвучие на багрите, които чувствувам, макар и да не са верните — това е вече моя собствена интерпретация. Много художници не копират, мнозина други копират — аз се захванах случайно с това и намирам, че то учи и най-вече понякога ме утешава. Затова тогава четката се движи между пръстите ми, както лъкът върху цигулката, и то само за мое удоволствие.“

Така, виждайки в своето изкуство нещо като успокоителна и меланхолична музика, Винсент изпълнява сам любимите си пиеси, като ги интерпретира посвоему. От Дьоклакроа той копира една „Пиета̀“, в която засилва патетичното, като подчертава формите и насища цветовете с пределна емоционална сила; в това платно протегнатите напред ръце на страдащия Христос (той има някои от чертите на Винсент) и ръцете на умоляващата Богородица, техните еднакво приведени и печални лица сякаш молят за милост и избавление. И все пак Миле привлича най-силно Винсент. Той копира неговата поредица „Полските работи“, която бе копирал на времето в Боринаж; тя го връща към някогашните му вълнения, когато е работел сред брабантските селяни, възкресява толкова много спомени, които всеки изминат ден изпълва с все повече носталгия.

Винсент се удивлява от бистротата на мисълта и от ловкостта на пръстите, толкова сигурни, че е нарисувал „тази Пиета̀ на Дьолакроа, без да взема нито веднъж мярка, и все пак там са тия четири ръце и китки, протегнати напред — жестове и пози на тялото, които никак не са лесни или прости“.

* * *

Най-после през октомври Винсент може още веднъж да излезе от затвора си. Есента е разкошна;

„Зелени небеса, контрастиращи с жълтата, оранжева и зелена растителност, земята във всички виолетови отсенки, прегоряла трева, където дъждовете все пак са влели последна свежест на някои растения, които отново почват да пускат малки виолетови, розови, сини и жълти цветчета…“

Сред цялото това великолепие — „гордият и непреходен характер на боровете“. Винсент се е зарекъл да рисува тази есен само лозя. За жалост времето им е преминало. Той се нахвърля на маслиновите дървета, които дълбоко го вълнуват и чиито разкривени форми експресивно пресилва.

В „маслиновите дървета има нещо много характерно и аз се боря да го уловя. То е сребро, което ту синее, ту зеленее, бронзирано, белезникаво върху жълт, розов, възвиолетов или оранжев терен, стигащ до убито червена охра. Но е много, много трудно. Все пак ми допада, пък и работата сред всичкото това злато и сребро ме привлича. Някой ден може би ще направя от тях нещо съвсем свое, каквото бяха слънчогледите ми за жълтите тонове“.

Винсент излиза навън два-три пъти през седмицата. Той би желал да можеше да излиза много по-често. Когато му се поиска да отиде на полето и по една или друга причина не му разрешат, виждат го да снове из парка чак до портата, като все мърмори и ругае. В дните, когато излиза, го съпровожда Трабю или един друг надзирател, на име Пуле. Художникът върви пред своя придружител, докато открие някое кътче, което му хареса, било маслинова горичка или някой овраг, като пролома в местността „Перуле“ (Дяволските гърнета), на километър и половина от приюта. Тогава художникът изправя статива си и започва да работи. Когато стане време за връщане, надзирателят е принуден да му повтори по няколко пъти, че трябва да се прибират. Винсент се прави, че не чува, подчинява се неохотно. Накрая все пак сгъва намръщен статива си. Почти не говори, никога не се смее. Случва ли се поне да се усмихне? Едва ли.^[8]

Вечер, в общата зала на приюта, той се отегчава до смърт. А идва зимата, студът, самотата на късите дни. Изгледите „не са никак приятни“. Сега, когато повечето листа са опадали, околната природа му заприличва още повече на северните земи и „тогава — казва той — си давам сметка, че ако се върна на север, ще виждам всичко по-ясно от преди“. Сещайки се за Константен Мьоние от мините в Боринаж, той казва, че „би трябвало човек да слезе в рудника и да живописва там ефектите на светлината“. Той ще напусне този приют, ще напусне Прованс при първа възможност. Югът няма повече на какво да го научи.

Религиозният оттенък на последните халюцинации му е вдъхнал ужас от монахините и от камъните на старата манастирска аркада, на които той — „твърде чувствителен към заобикалящата го среда“ — приписва някакво решаващо и пагубно въздействие върху душевното си здраве.

„Държа да ти го повторя — пише той. — Просто съм изумен, че аз, който имам съвременни разбирания, аз, който съм тъй пламенен почитател на Зола и Гонкур и на всичко свързано с изкуството, което тъй дълбоко чувствувам, имам припадъци като някой суеверен тип и ми идват такива забъркани и страхотни религиозни представи, каквито на север никога не са ме спохождали.“

Засега той ще чака, ще почака да види дали ще настъпи или не кризата, която очаква към Коледа и чиито първи признаци дебне с трепет. Ала категорично предупреждава Тео:

„Ако още веднъж изпадна в религиозна екзалтация, тогава вече няма милост, искам без повече обяснения да се махна на часа оттук.“

Би се съгласил на всичко, дори да отиде в някой друг приют за душевноболни, при едничкото и изрично условие обаче, този приют да бъде „светски“. В Париж Тео е говорил с Писаро, на когото ще организира през февруари и март идната година изложба в своята галерия. Писаро не може да приеме у дома си Винсент, но затова пък е посочил един лекар в Овер сюр Оаз — доктор Гаше, приятел на художниците, при когото Винсент евентуално би могъл да се настани. Така Винсент ще бъде съвсем близо до брат си. Той веднага приема това предложение.

„Уверявам те — пише той на Тео, — че си мисля за севера с такъв интерес, сякаш е нова земя.“

Тази седмица идват две хубави новини: „Двадесетте“, или така нареченото „Дружество на XX“ от Брюксел, са го поканили да участвува в тяхната изложба в началото на идната година^[9], а в Холандия един вестник е поместил статия за неговата живопис, подписана от Изаксон — първата, която въобще е излязла досега. Но може ли той наистина да бъде доволен от това? Колкото и да му доставя удоволствие статията на Изаксон, тя все пак го кара да се чувствува някак неловко:

„Намирам крайно преувеличено това, което той казва за мен“ — отбелязва Винсент смутен.

Колкото повече се подобрява състоянието му, толкова по-трезво разсъждава той и толкова по-силно го наляга тъжното чувство при мисълта за всичките пари, които е струвал на брат си. И за какво е било всичко това? За нищо. Живописта не носи „дори разходите, които се правят по нея“. „Лудост“ е да се занимава човек с живопис! Лудост във всяко отношение! Тео му пише, че Йо вече е усетила първите движения на детето: ето това е „много по-интересно от пейзажа“. Тео поне е „напълно свързан с природата“. Но какво може да стори той, Винсент?

„На моите години е дяволски трудно да се залови човек с нещо друго“ — заключава тъжно той.

Въпреки всичко живописта си остава единственият път пред него. Само здравето му да можеше да се задържи все тъй „устойчиво“!

„Ако продължавам да работя и при това пак се помъча да продавам, да излагам и да правя размени, може би ще направя крачка напред — от една страна, да не ти тежа толкова, от друга — да заработя с по-голямо увлечение… Но какво да се прави, човек като мене не бива да иска много, аз и без това искам твърде много.“

* * *

В началото на ноември Винсент отново получава разрешение да отиде в Арл. Той има нужда да се види с „някои лица“ (Рашел е несъмнено между тях), иска да си купи бои, да уреди наема на стаята, където е оставил мебелите си. Той прекарва в Арл два дни. Посещава пастор Сал и други приятели. Когато научава, че има влакове от Арл за Париж „само за двадесет и пет франка“, го обзема внезапно желание да замине. Но като размисля, се отказва — заради „разноските“ — и се прибира благоразумно в Сен Реми, питайки се дали и това пътуване до Арл ще има същите последици както предишното — нов пристъп на умопомрачение.

Но не става така. Винсент може да продължи да работи. Платната се редуват едно след друго. Трескаво изписани, всяко едно от тях — понякога той им прави в ателието си (когато трябва да остане в приюта) по едно „по-изпипано повторение“ — е бърз запис на това, което в миг на светкавично прозрение окото на живописеца открива в лоното на действителността. Винсент е прекосил непроницаемите и ослепителни мрачини на лудостта. Той дочува у себе си глухия ромон, който предизвестява катаклизма. В тази борба с времето, която води, за да завърши творчеството си, той съзира, не, изживява с цялото си същество шеметния динамизъм на света, чиито осезаеми граници е разчупил. Сред нещата на битието той пристъпва като ясновидец и изпълва платната си с бурния кипеж на недрата на всемира. Той е човекът, който вижда „движението на нечутите сокове“.^[10] Прясно разораната нива, дървото, камъкът, най-обикновените предмети са достатъчни, за да се надигне отново у него озаряващото вълнение, за да се осъществи още веднъж чрез посредничеството на художествената творба „мистичното му съединяване със същността на нещата“.

Винсент, който живее постоянно нащрек, който непрекъснато се вслушва в онова, което става у него, който не се доверява на това измамно затишие — „със здравето съм много добре“, повтаря той от писмо на писмо, — на тази тишина, бременна с бури, се отвръща с ужасен потрес от бълнуванията на своето въображение. Той ще опази творчеството си — и самия себе си — само като остане верен на действителността. Бурният кипеж в неговите платна говори не за разстройство на творческата инвенция, а за едно трансцендентно сливане с душата на всемира, което го тласка все по-дълбоко в бездните на действителността. Трябва да се работи така — казва той, — „както се правят обувки“.

Гоген и Бернар, които продължават да работят с присъщия им стил, с техните така наречени от Винсент „абстракции“, са му пратили скици и фотографски репродукции на картините, които са нарисували напоследък, изобразяващи Христос в Гетсиманската градина.

„Те са нещо като сънища или кошмари… в които нищо не е плод на наблюдение.“ Такива са тези платна според Винсент.

„Не бива тъкмо сега — роптае той — да искат от мен да харесам композицията на приятеля Гоген, а пък приятелят Бернар вероятно никога през живота си не е виждал маслиново дърво.“

Винсент кипи, като гледа тези творби — о, колко далеч са дните в Арл! — и за да подчертае собствената си привързаност към действителността, рисува в отговор едно голямо платно Беритба на маслини, с което майсторски и убедително увенчава поредицата си от етюди на маслинови дървета. Той пише на Бернар и на Гоген, че „дълг“ на художника е да мисли, а не да бленува. Бернар рисува някакви си „Поклонения на влъхвите“ и други религиозни видения. Глупости!

„Не намирам, че това е нещо полезно. Защото аз, аз обожавам истинното“ — възкликва Винсент.

По времето, когато Гоген е бил при него в Арл, Винсент също е направил няколко опита в областта на абстракциите.

„Но това е някаква омагьосана почва, уверявам ви! Току изведнъж се изправяш пред стена!“

„За да внушиш впечатлението за душевно терзание — обяснява той на Бернар, — можеш да се опиташ да го предадеш, без да се обръщаш направо към историческата Гетсиманска градина; за да изобразиш някакъв утешителен и нежен мотив, не е необходимо да се представят персонажи от «Проповедта на планината».“

Примери? Ето това платно, което Винсент току-що е изписал — изглед от парка на приюта; той го описва на Бернар със сдържан лиризъм, ясно съзнаващ какво е искал да изрази и какво тъй отблизо го вълнува:

„Вдясно сива тераса, част от сграда. Няколко храста прецъфтели рози, вляво самият парк — червена охра, — земя, изгорена от слънцето, покрита с изпопадали борови клонки. Този край на парка е засаден с големи борове, чиито стебла и клони са в червена охра, а зеленината им е помрачена с примес от черно. Тези високи дървета се открояват срещу вечерно небе, набраздено с виолетови ивици на жълт фон, горе жълтото бие на розово и зелено. Един зид — пак червена охра — прегражда погледа и зад него се извишава само един виолетов и жълтоохров хълм. Дървото на преден план е огромен ствол, но ударен от гръм и прерязан. Все пак един страничен клон се издига много на високо и се прекършва надолу сред лавина от тъмнозелени клонки. Този мрачен исполин — като сразен горделивец — контрастира, доколкото виждаме в него живо същество, с бледата усмивка на една закъсняла роза върху храста, който вехне пред него. Под дърветата празни каменни пейки, тъмен чемшир, а небето се отразява — жълто — след дъжда в една локва. Един слънчев лъч, последен отблясък, се оцветява до оранжево, до тъмна охра. Тук-там между стеблата сноват черни фигурки. Ще разбереш, че това съчетание на червена охра, зелено, помрачено със сиво, и черните линии, които очертават контурите, че всичко това внушава онова чувство на мъка, от която често страдат някои от моите «другари по нещастие» и която наричат черно-червена. Пък и мотивът с голямото дърво, поразено от мълния, и болнавата зелено-розова усмивка на последното есенно цвете потвърждават тази представа.“

След шест години това дърво, ударено от гръм, този сразен горделивец, се появява, за да напомни за едно друго дърво, брулено от вятъра през ония безнадеждни години в Хага. Тогава Винсент си бе предрекъл шест до десет години живот^[11] — толкова най-много, според него, би могло да издържи тялото му, защото нямал намерение да се щади, — за да осъществи своето творчество, творчеството, което — бе казал той — е неговата цел. Днес пред сразения от мълнията исполин цъфти с болнава усмивка последната есенна роза.

* * *

Настъпва зимата. Студено е. Мистралът вилнее. Мрачни мисли налягат Винсент. Към натрапчивата и неизменна грижа за безполезно харчените пари на Тео се примесват стари угризения на съвестта, които го изпълват с горчивина:

„Съмнително е — пише той на майка си, — че ще мога някога да изкупя някои свои грехове… Вие и татко направихте за мен повече, отколкото за другите, ако въобще това бе възможно; направихте много, много за мен, но аз, изглежда, нямах лесен характер…“

Да работи, да работи още, това в крайна сметка е единствената му надежда:

„Ако можех един ден да докажа, че не съм станал причина семейството ни да обеднее — въздиша той, — тогава би ми олекнало.“

Той се мъчи да привикне към студа, продължава въпреки сланата и мъглата да работи навън, „застава всяка сутрин на поста си“. След като е свършил с маслиновите дървета, сега той се кани да се залови с кипарисите и планините.

„Мисля, че това трябва да бъде сърцевината на работата, която съм извършил тук-там из Прованс, и тогава ще можем да приключим с моя престой тук, щом намерим за добре.“

Той е рисувал павьори под платаните на главната улица в Сен Реми, рисува за последен път заградената нива, която вижда от прозореца си — драматично отражение на собствения му затворен свят, което все пак му се струва спокойно и отморяващо.

Вълнението, което го обзема пред лицето на природата, е наистина такова — у него то стига, казва той, „до загубване на свяст“, — че живописта за него е освобождение. Той така силно изживява това, което вижда, то го вдъхновява и разтърсва с такава наелектризирваща страст, че той има нужда от тази задъхана схватка с платното, за да се облекчи. Живописвайки, той се освобождава от кипящото, преливащо чувство, което го потиска. Завършил платното, временно облекчен, намира успокоение. И все пак това, което вижда в своите творби, тъй изтерзани от буйната страст, която е вложил в тях, е най-вече ведрина и покой.

Може би Винсент с право вярва, че работата е неговият „най-добър гръмоотвод“ срещу болестта. Редовната, организирана работа поглъща пароксизмите на свръхчувствителната му натура. Без работа вътрешният кипеж, който тъй удивително откликва на кипежа на външния свят, би се превърнал навярно в хаос. Суровата воля на твореца организира, внася ритъм и порядък в този кипеж. Но ако с работата си Винсент обуздава своята болест, то със същата тази работа, извънмерна като породилото я вдъхновение, той сигурно подготвя и пристъпите на болестта. Ако не рисуваше, навярно би загинал. Но той се погубва и като рисува. Още колко време ще може да поддържа в равновесие тези два противоречиви елемента? Работата му го облекчава, но само за да възбуди още повече чувствителността му и да засили емоционалната му потиснатост; и от това той се избавя с още по-усилена работа. Шеметен кръговрат, който с всеки изминат ден насища с все по-голяма сила творбите, родени от този конфликт, но и в същата степен стеснява все повече задънената улица, в която навлиза художникът, устремен към своята съдба — към трагичната развръзка, която неизбежно ще бъде нейният край.

По Коледа, както сам е предвиждал, настъпва нов припадък, или по-скоро два малки пристъпа, които траят не повече от седмица. Една нощ през тази седмица Винсент става от леглото си за да погледа през прозореца как вали снегът.

„Никога, никога — пише той — природата не ми се е виждала тъй трогателна и тъй нежна.“

Едва понадигнал се от болестта, той се хваща на работа.

„Най-вече не бива да губя времето си.“

Понеже тази година по Коледа кризата му е била по-краткотрайна, отколкото миналогодишната, той почти се успокоява.

„Така че да продължаваме да работим колкото можем, като че ли не се е случило нищо!“ — пише той през януари.

За нищо на света той няма да се отпусне както другите обитатели на приюта. Каква е неговата цел! Да завърши „започнатата тук работа“ и да си замине. Към края на февруари ще отиде в Арл, за да види дали е „в състояние да рискува пътуването до Париж“. Един от служителите в „Сен Пол дьо Мозол“ му е говорил за някакъв приют в Монтьоверг, във Воклюз, където се плащало само двадесет и два су на ден и болните се занимавали със земеделска работа. Ето какво лечебно заведение му трябва на него!

Пастор Сал, уведомен с писмо от Тео, идва да навести Винсент. Макар и смутен, че неволно е станал причина за това главоболие, Винсент е очарован от срещата: за да се отблагодари на пастора, той му подарява една малка картина — „розов и червен здравец на съвсем черен фон“.^[12] Изпратил е също така две свои творби на Рулен и пише на Жину дълго и сърдечно писмо: г-жа Жину, която по Коледа му е пратила колет с маслини, също е имала нова нервна криза. Тези приятелства са несъмнено най-скъпото нещо, което му е останало в Прованс. Той все пак ще замине с мъка на сърцето.

* * *

На 1 февруари Тео съобщава с писмо на Винсент, че Йо е родила дете — момченце, както и е очаквала. Навън е истинска пролет, природата празнува, овощните дървета започват да цъфтят; за да чествува посвоему събитието, Винсент, обзет от радост, се заема веднага да изпише една картина: „големи цъфнали бадемови клони срещу синьо небе“. Мъчно му е само, че Йо и Тео настояват да дадат на малкия си син неговите собствени имена: Винсент-Вилем.

„Бих предпочел да бяха кръстили момченцето на татко, за когото толкова често си мисля тия дни“ — пише той на майка си.

По същото това време Винсент получава от Тео последния брой на „Le Mercure de France“. В него е поместена — каква изненада! — една дълга статия, в която критикът Албер Орие възхвалява в модния по това време изтънчен и претенциозен стил, гъмжащ от неологизми, инверсии и блестящи епитети, живописта на Винсент, тия „странни, интензивни и трескави творби“, неговата „дълбока и почти детинска искреност“. Орие е бил спечелен за живописта на Винсент от Емил Бернар. Видял е негови картини на изложбата на Независимите, в магазинчето на стария Танги, а също и при Тео.

С безкрайно изумление чете Винсент редовете, които пише критикът:

„Това, което отличава цялото му творчество, са крайностите — извънмерна сила, извънмерна нервност, стихийна мощ на изказа. В категоричното утвърждаване на характера на нещата, в неговото често пъти дръзко опростяване на формите, в наглостта му да скрепява слънцето лице в лице, в устремния жар на рисунъка и колорита му, та дори в най-дребните подробности на неговата техника се разкрива един могъщ и мъжествен дух, един твърде често брутален и понякога простодушно нежен смелчага.“ Винсент ван Гог е „силният и истински художник от чистокръвна раса, който обладава грубите ръце на гигант, нервността на истерична жена и душа, озарена свише, едновременно тъй оригинален и тъй чужд на нашето жалко съвременно изкуство.“ Орие вижда в негово лице „напрегнатия и причудлив колорист, боравещ със злато и скъпоценни камъни, твърде достойния живописец… на тези земи на пищен блясък, на огнени слънца и заслепяващи багри… За мен той е — пише Орие — единственият живописец, който възприема цветността на нещата с такава интензивност, с такъв метален, елмазен блясък.“

Да, безкрайно изумление обзема Винсент, когато прочита тези страници. Изумление и известна тъга, чувството, че с публикуването на подобна статия за него се преувеличава стойността на неговото творчество и най-вече се онеправдават други художници, например Гоген.

„Наистина намирам, че би трябвало такива неща да се кажат за Гоген, а за мене само нещо съвсем второстепенно.“

Въпреки всичко статията го „разведрява“.

„Няма нужда да ти казвам — пише той на Тео, — че и занапред сигурно ще продължа да мисля, че не рисувам така, но от статията виждам по-скоро как би трябвало да рисувам.“

Благодарственото му писмо до Орие издава тези негови смесени чувства. Тъй като Орие е заявил, че е малко вероятно изобщо някога да могат да се заплатят картините на Винсент — художник „твърде прост и твърде изтънчен“, за да бъде разбран от мнозинството — „по цените, с които се плащат малките безобразия на г. Месоние“, Винсент взема страната на засегнатия художник. Но преди всичко привлича вниманието на Орие върху Монтичели и върху Гоген:

„Чувствувам се неловко — пише му той, — като си помисля, че това, което пишете, се отнася не толкова до мен, колкото до други — преди всичко до Монтичели например. Като казвате «за мен той е единственият живописец, който възприема цветността на нещата с такава интензивност, с такъв метален, елмазен блясък», бих ви помолил да идете да видите у брат ми един букет от Монтичели — букет в бяло, незабравчено синьо и оранжево, — тогава ще разберете какво искам да кажа… Няма друг колорист, който така направо и непосредствено да изхожда от Дьолакроа… Искам да кажа с това, че вие свързвате с моето име неща, които бихте сторили по-добре да кажете за Монтичели, комуто аз дължа много. Освен това аз дължа много и на Пол Гоген, с когото работихме заедно няколко месеца в Арл и когото впрочем познавах още от Париж… Вашата статия щеше да бъде по-справедлива — а и следователно, както ми се струва, по-силна, — ако, разглеждайки бъдещата «живопис на тропиците» и въпроса за цветовете, преди да говорите за мен, вие бяхте отдали дължимото на Гоген и на Монтичели. Защото ролята, която ми подобава или ще ми подобава в бъдеще, ще си остане, уверявам ви, твърде второстепенна.“^[13]

Тъй като Орие е говорил с възхищение за неговите кипариси със „силует на пламък“, Винсент решава да му прати едно от тези платна. Но досега още не му се е удало — пише му той — да предаде кипариса такъв, какъвто го чувствува. За това — споделя той с брат си — „е нужна известна доза вдъхновение, лъч свише, който не ни е даден на нас, та да можем да правим хубави неща“.

„Статията на Орие — заключава Винсент (и това е една много характерна мисъл за него), — статията на Орие би ме насърчила, ако имах достатъчно смелост да се отпусна на воля, да рискувам да се отдалеча повече от действителността и да създавам с боите нещо като музика от тонове, каквито са някои от работите на Монтичели. Но тя, истината, ми е тъй скъпа, както и стремежът да работя правдиво — че наистина мисля, че предпочитам да боравя с багрите като обущар, нежели като музикант. Във всеки случай стремежът да бъда правдив е може би лек срещу болестта, която непрекъснато ми създава грижи.“

Болестта! Не са дитирамбите на един парижки критик, които могат да отвлекат вниманието на Винсент от присъствието на злото. Статията на Орие е само бледа усмивка в неговото нерадостно всекидневие, далечен отблясък от една действителност, на която той наистина не принадлежи вече. В борбата, която той води, амбицията вече няма ни най-малко място. За първи път, откакто е почнал да рисува, една негова картина намира купувач на пазара: на 14 февруари Тео му съобщава с писмо, че в Брюксел г-ца Ана Бош от групата на Двадесетте, сестра на същия онзи Йожен Бош, с когото той е общувал във Фонвией, е купила Червено лозе за четиристотин франка.^[14] Начало на успеха ли е това?

Но има ли днес тази дума още някакъв смисъл за Винсент? Дори успехът да дойдеше утре, нищо не би се променило в драмата, която го смазва. Продължавайки в стаята си да копира, „да превежда на друг език — езика на багрите — впечатленията си от светлосянката на черно-бялото“, на гравюрите по Миле и Домие, с които разполага, Винсент е нарисувал и една картина Арлезианка по рисунка на Гоген. И точно когато той припомня в писмото си до Орие какво дължи на този художник, неговата Арлезианка разкрива коренните различия между двамата. Тъй спокойната рисунка на Гоген е логична подредба на почти симетрични, чисти и точни линии като в чертеж. Платното на Винсент разчупва хармонията на тези линии; Винсент ги хвърля наново в драмата, която те са ни накарали да забравим, изпълва ги с бурно чувство. А какво може да се каже за другото копие, което прави той? От много години насам, още от Брюксел или от Лондон, една дърворезба на Гюстав Доре от серията „Лондон“ не е напускала мисълта му: разходка на затворници.^[15] През февруари той изписва по този мотив една изумителна интерпретация. Между високите стени на затвор вървят в кръг, мрачно крачещи един подир друг, тридесетина мъже с приведени гърбове. От този кръг на осъдени се отделя на преден план един затворник, който извръща към зрителя бръснатата си глава — Винсент. Животът на този човек с лице, изтерзано от страшни въпроси, не е само живот — той е борба с една съдба.

„Моите картини — казва той — са почти вик на отчаяние!

Сега Винсент рисува бадемови клони. Рисува спокойно и умерено. Скоро ще дойде пролетта с феерията на цъфналите овощни дървета. Той с радост си мисли за нея; ще нарисува много и много цъфнали овошки.

Обещал е на съпрузите Жину да ги посети в скоро време и да им върне кутиите, в които са му изпратили маслини: много му се иска да види отново и Рашел. Така към 20 февруари той отива за два дни в Арл. Уви! Нов, силен, страхотен припадък го застига там. Принудени са да го върнат с кола в приюта. Къде е прекарал нощта? Какво е правил! И къде е изгубил картината, която е носил със себе си? В съзнанието му цари пълен мрак.

* * *

Тази криза е най-продължителната, най-жестоката, която е имал досега Винсент. През последните дни на февруари и през целия месец март се редуват остри пристъпи и депресии без какъвто и да било признак за осезаемо подобрение. Докато овощните дървета цъфтят — дърветата, които няма да рисува, които никога вече няма да рисува, — той е в плен на мъчителни страхове. Въргаля се в сандъка за въглища или пие газта, задигната от прислужника, който в този момент е пълнел лампите.

Едва през първата половина на април пристъпите затихват. Към средата на месеца Винсент започва да се надига от дълбокото вцепенение, което винаги следва припадъците му. Очакват го писма от Тео. Той се опитва да ги чете.

«Как щях да се радвам — пише Тео на 19 март, — ако ти беше дошъл на изложбата на Независимите. Твоите картини са на хубаво място и стоят много добре.^[16] Дойдоха много хора и ме помолиха да ти предам поздравленията им. Гоген каза, че твоите картини са гвоздеят на изложбата.»

Но разсъдъкът на Винсент не е още достатъчно прояснен, за да може той да разбере тези писма. За миг все пак той събира сили и се опитва да пише на брат си.

«Вече съм доста, за да не кажа напълно отчаян от себе си» — му казва той.

Съкрушен е, разяжда го мъчително обезсърчение. И въпреки това има голямо желание да рисува.

Завлича се до статива си и малко по малко започва отново да работи. Рисува с носталгия Спомени от север — хижи и колиби, сякаш изгаряни от някакъв вътрешен пожар (но слънцето се крие), обмисля да прерисува по памет своята картина Селяни ядат картофи. Гнети го умора. Все още не е в състояние да пише на брат си. Този път болестта наистина се оказва по-силната. Тя витае там, коварна, непобедима, винаги край него… Един следобед Пуле идва да вземе Винсент, за да излязат навън. Винсент взема художническите си принадлежности. Когато стига, вървейки пред надзирателя, до горния край на една стълба с три стъпала, той се спира и ненадейно рита заднешком Пуле в гърдите. Връщат го в стаята му. На другия ден той се мъчи да си спомни за станалото и моли за извинение Пуле:

— Простете ми — му казва той. — Не си спомням много добре какво направих, но трябва да съм постъпил зле с вас. Не бива да ми се сърдите. Изведнъж ми се стори, че чувам някаква тълпа, която ме гони.“

Винсент си е въобразил, че е в Арл, преследван от полицията.^[17]

Едва съвзел се, още несъвзел се от един припадък, нима ще го порази друг? Изнурителна, нервна борба, предварително загубена битка! Не е ли по-добре да сложи край още сега, да се предаде? Тъжно гледа Винсент платната си. Ще се възстанови ли той? Ще може ли отново да си възвърне владението на своето изкуство? Но каква полза от това? Каква полза? Смелостта го напуска. Внезапно една мисъл пронизва съзнанието му. Незнаещ вече какво прави, той се нахвърля върху тубите и започва да гълта боите. Когато надзирателите отварят вратата на ателието му, те го намират неподвижен, проснат върху стола си; боя се стича от устата му през рижавата брада. Бързо му дават противоотрова. Опитът не е успял.

През последните дни на април въпреки всичко Винсент си възвръща донякъде равновесието. Взема отново четките, рисува кътче слънчева ливада.

Още при първото си излизане в парка на приюта той със задоволство установява, че е съхранил всичката „бистрота“ на разума си за работа.

„Ударите на четката — пише той — вървят като машина.“

Затова и бърза да прати на Тео една голяма поръчка: тридесетина големи туби бои, четки и „седем метра платно или дори десет“. Но духът му е дълбоко засегнат.

„Какво да ти кажа за тия последни два месеца — пише той на брат си на 29 април, — не съм никак добре, не мога да ти опиша колко съм тъжен и затъпял, и вече не знам какво става с мен.“

Заедно с последните си платна той изпраща на Тео картината Кипариси, обещана на Орие, с една покрусена молба:

„Имай добрината да помолиш г. Орие да не пише повече статии за моята живопис, подчертай му настойчиво, че преди всичко той се заблуждава относно мен и после, че аз наистина се чувствувам съвсем смазан от мъка и затова не ми е никак до статии и реклама.“

Сега има само едно желание: да напусне час по-скоро „Сен Пол дьо Мозол“, да се махне от обществото на тези луди, от този манастир и монахините, да избяга от нелепите религиозни халюцинации, да направи някъде на север един последен опит. „Завърши вече пътуването ми тук“ — пътуване, което е само едно „корабокрушение“.

За съжаление доктор Пейрон отсъствува в момента, така че Винсент не може нито да говори с него за евентуалното си заминаване, нито да получи последните писма на Тео.

Що се отнася до него самия, заминаването му е безусловно решено. „Имам нужда от въздух!“ Миналия октомври е предупредил Тео, че ако кризите се повторят, ще напусне приюта. Само че твърде много е закъснял да го стори и междувременно е преживял още една криза.

„Тогава бях в разгара на работата и исках да завърша започнатите платна, иначе не бих останал тук.“

След пристъпите винаги идват няколко месеца спокойствие; той ще използува този промеждутък на затишие, за да „смени мястото“.

Щом се връща доктор Пейрон, когото нетърпеливо е очаквал, Винсент прочита писмата на Тео. В тях намира онова, на което се е надявал: Тео предлага на брат си да се върне на север. Облекчен, Винсент веднага отива при доктор Пейрон да му обясни положението си, невъзможността да понася повече своята „участ“ в „Сен Пол дьо Мозол“.

Тео би желал Винсент да пътува с придружител, но художникът решително се противопоставя. Най-многото, на което би се съгласил, е да го придружат до Тараскон. По време на пътуването с влака няма да се случи нищо лошо, уверява той Тео.

„Мъката — казва той — ще бъде по-силна от лудостта.“

Ще прекара два-три дни в Париж, после ще замине за Овер сюр Оаз. Нека брат му не се страхува от нищо:

„По-важно е — пише му той — да се опитаме да се справим някак с нещастието. Уверявам те, че не е малко нещо да се примириш да живееш под надзор, макар и доброжелателен, да жертвуваш свободата си, да стоиш вън от обществото и да нямаш друго развлечение освен работата си. Всичко това набразди челото ми с бръчки, които няма скоро да се заличат.“

Винсент моли брат си да пише веднага на доктор Пейрон, който се колебае и извърта, оспорва навременността на заминаването му. Търпението му се е изчерпало „до край, до край… Трябва да дойде някаква промяна, дори да е за по-лошо“. Не може да издържа повече. А и „работата напира“.

Откакто въпросът за заминаването му е уреден, художникът работи с удесеторена енергия. Изписал е две платна със свежата трева в парка, пак е подхванал темата на седналия старец, покрусен от отчаяние, с тежко оборена глава върху ръцете: Пред прага на вечността — това е същият онзи Worn-out от Етен и Хага. Копира „Добрият самарянин“ по Дьолакроа и „Възкресението на Лазар“ по Рембранд, но в неговата интерпретация се извисява огромно слънце, липсващо в оригинала — езическото божество, на което тъй пламенно се е кланял; нахвърля най-после върху платно мрачния, конвулсивен пламък на един последен кипарис край виещ се път, по който под неспокойно небе, озарено от исполински звезди, се клатушка двуколка. Винсент продължава да се чувствува все така добре; „цялата тази ужасна криза премина като буря“. Той е сигурен, че там, където ще отиде да живее сега, желанието за работа ще го „погълне“ изцяло, ще го направи „безчувствен към всичко останало и ще му върне доброто настроение“.

„Със спокойно и упорито увлечение“ той работи, работи, за да нахвърли последните мазки на своето творчество в Прованс. Сега вече заминаването му зависи само от това, кога ще стегне куфара си и ще завърши последните си платна. Но той върти четките „с такова увлечение“, че прибирането на багажа му се вижда много по-трудно, отколкото да рисува картини. Последните му картини от Сен Реми са цветя — две платна с перуники и две с бели рози.

В сряда, на 14 май, Винсент ги завършва. Той има последен разговор с доктор Пейрон, който най-после му разрешава да изпрати куфара си. Ще пристигне в Париж най-късно в неделя, ще прекара деня с Тео, с Йо и с малкия си племенник Винсент. След като е отишъл да предаде куфара си, Винсент хвърля последен поглед върху полето на Сен Реми. Валяло е дъжд. Полето е „съвсем свежо и цялото нацъфтяло“.

„Колко неща можех да направя още тук!“ — възкликва художникът.

Би било несъмнено неблагодарност от негова страна да говори лошо за Юга. „С голяма тъга“ се отправя той на север.

Щом пристигне в Париж, Винсент се зарича да нарисува веднага една картина с „жълта книжарница (ефект на газова светлина)“, която отдавна се върти в главата му.

„Ще видиш — пише той на Тео, — че още на другия ден след пристигането си ще се хвана на работа.“

За работа главата му е съвсем „бистра и спокойна“.

Два дни по-късно, в петък, 16 май, Винсент напуска „Сен Пол дьо Мозол“ — където е прекарал петдесет и три седмици — и се отправя за Тараскон, за да вземе вечерния влак за Париж.^[18]