Анри Перюшо
Животът на Ван Гог (15)

IV.
Ателието на Юга

Багрите — сестри на болката.

Хуго фон Хофманстал

Гоген е пътувал повече от тридесет и шест часа, за да стигне от Бретан до Прованс, и е сменил на няколко пъти влака. Той пристига в Арл посред нощ, затова, за да не събуди много рано Винсент, се настанява до настъпването на утрото в кафене „Алкасар“. „А, вие сте колегата, познах ви!“ — му подхвърля съдържателят. От колко ли време вече Винсент е разправял на всичките си познати в Арл за идването на своя приятел!

За него днес е празник. Гоген най-после е тук!

Гоген също изказва голямото си задоволство. Той е възхитен от продажбата, която Тео е успял да уреди. Комбинацията, измислена от Винсент, му се вижда изгодна. „Вече съм далеч от търговията и вярвам в бъдещето“ — е писал той на Шуфенекер. Издръжката му, мисли си той, е осигурена поне за една година.

Винсент бърза да покаже своето царство на Гоген. Настанява го в стаята, която му е отредил и която е украсил нарочно за него, после го развежда из Арл да му покаже „мотивите“, които са му така скъпи. Една телеграма известява на Тео хубавата новина; две писма му я дообясняват в подробности.

„С идването на Гоген целта засега е постигната“ — пише Винсент. — Мечтата се осъществява и всички ще спечелят от това.

Гоген, който е мизерствувал, засега е предпазен от „фаталния дълг“. Той ще може да сложи настрана парите от няколко продажби и, ако иска, да замине след дванадесет месеца, да кажем, за Мартиника, където смята да се върне.^[1]

Тео пък ще бъде материално облекчен, тъй като Винсент и Гоген ще харчат двамата заедно едва ли малко повече, отколкото Винсент е харчил сам. Впрочем те ще си приготовляват сами боите и платната.

„И смея да се надявам, че твоят товар ще стане малко по-лек, смея да се надявам дори — много по-лек.“

От друга страна, Тео ще получава — освен цялата продукция на брат си — и всеки месец по една картина от Гоген. Тъй като е вероятно, че картините на Гоген ще се „покачат“, може би двамата братя ще бъдат освободени от грижата — що се отнася до собствените творби на Винсент — да гонят несъществуващи купувачи.

Хубави перспективи за Винсент! Ако дългът му не растеше с всеки изминат ден, на него би му било „доста безразлично“ дали продава картините си или не. Така или иначе комбинацията в Арл ще облекчи бремето на Тео. И това е най-важното, защото — повтаря за лишен път Винсент — „аз чувствувам, че трябва да работя до пълно изчерпване на душевните си сили и телесна изнемога тъкмо защото няма в същност друго средство да възстановя парите, които сме похарчили.“ През последните дни поради постоянното му угнетение и отпадналостта от прекомерното изтощение мисълта за този дълг го е хвърлила в „ужасна тревога“. Сега — казва той — „смея най-после да си отдъхна“. Освен това той си има вече другар — нека идва зимата! Вече няма да бъде принуден да се бори със самотата. Гоген „е много интересен като човек и аз съм твърдо уверен, че двамата с него ще направим сума неща“.

С една дума, след шест месеца Гоген, Тео и самият той ще се убедят — Винсент е сигурен в това, — че са „създали едно малко ателие, което ще просъществува и ще остане като пост или необходима, най-малкото полезна станция за всички ония, които биха искали да видят Юга“.

Бъдещето се прояснява. Винсент е щастлив. Той се е страхувал, че ще се разболее. Дори тази грижа се разсейва сега.

„Трябва известно време да не занемарявам храненето си и това е всичко, безусловно всичко.“

Макар и доволен, Гоген съвсем не е така излиятелен като Винсент. Безредието в жълтата къща го ужасява. Въпреки горещата привързаност на Винсент всичко тук го кара — той сам не би могъл да каже защо — да се чувствува някак неловко. Мълчаливо съзерцава той на стената в стаята на Винсент думите, които е надраскал там художникът на слънчогледите:

Je suis Saint-Esprit,

Je suis sain d’esprit.^[2]

А освен това и Арл, където се чувствува чужд, не допада много на Гоген. Дори пред картините на Винсент той си остава сдържан.

„Какво мисли Гоген за моята декорация изобщо, още не знам, знам само, че има вече няколко етюда, които наистина му харесват“ — пише Винсент на брат си. Във всеки случай — гостът не е прехласнат!

Вярно е, че Гоген няма обичай да изразява шумно възхищението си. Колкото Винсент — винаги недоволен от себе си, винаги готов в скромността си да се забравя и да се жертвува за другите — е възторг и плам, толкова Гоген — самоуверен, обладан от наистина оправдана, но сурова и доста егоцентрична гордост — запазва присъствие на духа пред шедьоврите на другите.

В същност трудно може някой да си представи две същества по-различни от Винсент и Гоген. Гоген, в разцвета на четиридесетте, е човек улегнал, господар на нервите си, закален от изпитанията. Нито за миг той не изпуща из очи практическите съображения, въпреки че му е чужд всякакъв реализъм и главата му гъмжи от химери. Той се стреми — о, нещо до немай-къде трудно! — да прави кариера, обмисля и пресмята всевъзможни продажби, следи цените на картините, мъчи се да заинтересува с творбите си търговци и любители — все неща, които си остават дълбоко безразлични на пет години по-младия от него Винсент, за когото живописта е преди всичко изповед, неспокойно търсене, пълно общение с природата и с хората, трепетно пристъпване към загадката на всемира. Гоген не познава тези полети, тази бурна излиятелност. Той е голям, много голям художник, но не гледа на света като мистик — подобно на Винсент, — а като естет с изтънчен вкус, който много би желал успехът най-после да го избави от нищетата. Любовта на Винсент преобразява всичко, което той вижда, кара го да се възхищава от Израелс наравно с Рембранд, от Миле наравно с Дьолакроа. Преценките на Гоген са, тъкмо обратното, сигурни, дълбоко премислени. Пренебрежителният тон също му е присъщ; той пести похвалите си, но е много щедър със съветите. Защото той си има свои теории, които благосклонно излага и които обича да бъдат следвани от другите.

„Добре знам, че ще ме разбират все по-малко и по-малко — е писал гордо той на Шуфенекер преди няколко дни. — Какво значение има, че се отдалечавам от другите! За масите аз ще бъда загадка, за неколцина ще бъда поет, а рано или късно доброто заема мястото си.“

Винсент и Гоген се хващат веднага на работа. Винсент отново взема четките си. Гоген пък разглежда околността.

„Щом отида на ново място, аз имам нужда от инкубационен период, за да опозная всеки път характера на растенията, дърветата, изобщо на цялата природа, винаги тъй различна и тъй особена.“

Арл все още не го привлича извънмерно. Впрочем той далеч не споделя мнението на Винсент за Прованс.

„Чудно нещо, Винсент смята, че тук може да се работи в духа на Домие, аз пък, напротив, виждам някакъв цветен Пюви, смесен с японците.“

Най-после и той изправя статива си и започва да рисува.

Двамата художници отиват до Аликан — алея, по протежение на която се редуват гробници, останки от големия арлезиански некропол от Средновековието. Винсент прави един след друг четири варианта по този мотив, Гоген го рисува два пъти. Но каква разлика в поведението им! Докато Винсент, разтърсен от вълнение и изведнъж обладан от неудържимия нагон да се изрази, се нахвърля върху платното, Гоген седи пред своето, съзерцава, пресмята, бленува и се унася в бляна си. Винсент се хвърля тялом и духом в действителността. Гоген бяга от тази действителност, взема от нея само някои елементи, необходими за символичното изразяване на един поетичен свят.

Гоген разглежда платната, които рисува Винсент. Не е лошо, разбира се, но… Винсент търси себе си! Всички тия жълти върху виолетови, цялата тази работа с допълнителни цветове е твърде объркана. От нея се получават само меки, незавършени, монотонни хармонии. Липсва ѝ тръбният звук. Така поне мисли Гоген. Той, завършеният художник, ще се заеме със задачата да просвети Винсент.^[3]

И Винсент слуша.

Той е поко̀рен, не проявява никакво упорство, приема мненията, изказани с наставнически тон от неговия приятел. Защото Гоген свещенодействува, когато поучава; той обича да поучава. Съветва, наставлява, преподава. Винсент не се е излъгал, като го е определил веднага за водач на ателието: Гоген изпълнява най-охотно тази функция. Впрочем той е много доволен, че е попаднал на такъв ученик; откакто се е заел да го просвещава, „неговият“ Ван Гог прави „изумителен напредък“. Той е „богата и плодоносна почва“. А накрая неговите слънчогледи са почнали да се харесват „извънредно много“ на Гоген: „ето… това е то… цветето!“

Гоген разбира се, учи Винсент на собствените си естетически теории. Това лято в Понт Авен той е разработил заедно с Емил Бернар „синтеза“ — нещо като символизъм в изобразителното изкуство, който поставя ударението върху декоративния облик на картината, подчертан още повече от очертанията, с които са „клоазонирани“^[4] оцветените повърхности, нанесени на големи плоски петна. Попаднал под това властно влияние, Винсент изобразява в декоративния маниер на Понт Авен танцувалната зала на „Фоли Арлезиен“ и нахвърля за три четвърти или за един час портрета на съдържателката на кафенето при гарата — г-жа Жину, портрет, който е „синтез“ на арлезианката. Докато Винсент рисува този портрет, Гоген го гледа зад гърба му как работи и подхвърля шеговито на г-жа Жину:

„Мадам Жину, мадам Жину, вашият портрет ще бъде поставен в Лувърския музей в Париж.“

Гоген поема не само духовното, но и материалното ръководство на ателието. Той иска да сложи ред в къщата, в кутията с бои, където тубите, „винаги отворени“, са нахвърлени безразборно, да сложи най-вече ред в общите финанси.

„В една кутия отделихме толкова и толкова за нощни и хигиенни разходи, толкова за тютюн, толкова за непредвидени разходи, включително и за наема. Върху всичко това сложихме лист хартия и молив, за да отбелязваме честно и почтено кой колко взема от тази каса. В друга кутия прибрахме останалите пари, разделени на четири части, за храната за всяка седмица.“

Никакъв ресторант повече! Те ще си готвят сами. Винсент ще пазарува, а той, Гоген, ще готви.

Тази организация хвърля Винсент във възторг. Гоген — казва той — „умее чудесно да разпределя разходите ден по ден. Докато аз често съм разсеян, загрижен как да свържа въобще двата края, той има по-силен усет от мен за равномерното разпределяне на разходите за през деня. Но слабото му място е — добавя Винсент, — че с някое детинско хрумване или глупава грешка разваля всичко, което е подредил“.

Преди да дойде в Арл, Гоген се е оплаквал, че е болен. Но когато Винсент го вижда — каква изненада! Той има впечатлението, че Гоген е много по-здрав от самия него. Гоген навлиза в живота на Винсент със своята сила, с могъщите си апетити, с привичките си на здравеняк, който не се бои — забелязва Винсент — да обърка ненадейно това, което тъй хубаво е подредил. Когато двамата художници добре са поработили („вечер сме съсипани от умора“ — пише Винсент), те отиват да поседнат в кафенето. Абсентът им е станал навик. Посещенията при проститутките — „нощни и хигиенни разходки“ — са също част от редовната програма. Твърде редовна без съмнение! Въпреки че Винсент от дълго време е верен на някоя си Рашел, наричана Габи, обитателка на публичния дом на улица Бу д’Арл, той не може да понася безнаказано както Гоген любовните излишества и алкохолната отрова. Особено бързо го хвърля във възбуда алкохолът.

Настъпват лошите есенни дни. През ноември времето е непостоянно. Гоген и Винсент остават в ателието. Продължавайки своите уроци, художникът от Понт Авен кара Винсент да се откъсва от действителността и да работи по въображение, да се отдава на красиви декоративни абстракции. Тези наставления са доста чужди на природата на Винсент, но той охотно им се подчинява; така поне не е принуден да излиза навън.

„Да работя сред горещината като във фурна не ми пречи, но студът не ми понася, както знаеш“ — пише той на брат си.

Първите му опити в тази насока обаче не са много убедителни. Той „разваля“ по собствено признание един Спомен от градината в Нюнен, затова пък — слушайки в същото време напътствията на Гоген — продължава поредицата си от портрети.

„Разбираш колко при тази работа се чувствувам в стихията си“ — казва той на Тео.

Цялото семейство Рулен се изрежда да му позира: тримесечното бебе, госпожа Рулен, големият син Арман, по-малкият Камий. Винсент „клоазонира“, обуздава линията си…

Гоген говори, говори, излага пред Винсент онова, което толкова пъти е повтарял в една или друга форма:

„Нека всичко у вас излъчва покой и душевен мир. Избягвайте раздвижените пози. Всяка ваша фигура да бъде съвършено статична…“

Винсент поправя нарисуваното, слуша, старае се. Както някога се е старал при Мауве, или в Художествената академия в Антверпен, или в Париж при Кормон… Впрочем той бърза с благодарност да признае основателността на някои от Гогеновите критики: неговото преклонение пред закона за допълнителните цветове е било може би наистина твърде праволинейно, недостатъчно гъвкаво. Гоген решително е „много интересен като приятел“, Освен това „той умее чудесно да готви, мисля, че ще се науча да готвя от него, много е полезно“.

Винсент е изписал едно Червено лозе, „лозе съвсем пурпурно и жълто със сини и виолетови фигурки и жълто слънце“, което той смята достойно да бъде окачено до пейзажите на Монтичели — онзи Монтичели, когото неговият приятел Гоген не обича. Но навън вали, духа вятър, студено е и Винсент се заема, както казва, „да работи често по въображение“. Рисува една Читателка на романи, прави опити с един Спомен от градината в Етен, където до зелките и далиите поставя кипариси.

Подпоручик Милие заминава за Африка. Един другар си отива! Винсент му подарява една картина; Гоген пък му дава едни малка рисунка в замяна на едно илюстровано издание на „Мадам Хризантема“.

„Много съм доволен, че не съм сам“ — заключава Винсент и добавя, разяждан от смътен страх и съзнаващ дълбоко в себе си колко му е необходимо присъствието, материалната, осезаемата действителност на предметите като закрила срещу омагьосаната и опасна съблазън на бленуването: „През лошите дни работя по въображение, но ако бях сам, нямаше да ми върви.“

Истината е, че не му върви и в присъствието на Гоген.

Пътят, по който иска да го въвлече неговият приятел, съвсем не е неговият път. Платната му губят своята яркост, убедителната си сила. Винсент върши нещо, за което не е създаден. Оригиналността му избледнява. Докато е учил при Кормон или при антверпенските преподаватели, той е трябвало просто да избира между изкуството и карикатурата на това изкуство. Днес, сред лоното на най-автентичното и най-висшето изкуство, той е раздвоен между две антагонистични и еднакво оправдани направления. С всяка своя дума Гоген отрича смисъла, основанията на неговата живопис и на неговия живот.

Гоген е поклонник на правата линия, носителка на порядък: „Правата линия — казва той — дава безкрая, кривата ограничава мирозданието.“ Той проповядва реда, мярката, обмислената и логична дедукция. Той е класик, който, подобно на всички класици, иска да забрави колко жесток е за човека светът в своята дълбока същност — неспирно развитие, шеметна вихрушка от раждане и унищожение, смайващо и ужасяващо рушене на всичко, което съществува. Творец като Гоген, защото такъв е неговият темперамент, се стреми да сведе света — чрез ведрия и спокоен образ, който той му дава — до една изключително човешка мярка. Стреми се да му придаде неподвижната и успокояваща устойчивост на някакво равновесие, да озари с илюзията за вечност онова, което е обречено на разруха и смърт. Той се изплъзва, търси убежище в общото и символичното, в чистата красота, освободена от всичко случайно. Ражда се един нов свят, успокоен, подреден, уравновесен, разпределен, в който всичко е хармония, изящна и тънка игра на човешкия ум — вълшебна и измамна сигурност.

А тъкмо това не е, което желае Винсент, към което той се стреми с цялото си същество.

В този нерадостен и кипящ свят, на който класикът Гоген дава един претворен по човешки образ, от който той извлича някакъв блян за красотата, всичко в този свят тласка бароковия художник Винсент — защото такъв е неговият темперамент — да се отъждествява с шеметния му динамизъм. Далеч от желанието да забрави трагичната реалност на този свят, той само иска да се потопи в нея и до забрава да се опива от нея. За него изкуството не е и не може да бъде това, което е за Гоген — „абстракция, извлечена от природата“, а трепетно гмуркане в сърцето на действителността, незабравимата прегръдка на тази действителност. Не символ, а смисъл. Не са ли бароковите художници преди всичко художници на страстта и не заслужава ли тяхното изкуство — подобно на стила на някои катедрали — да бъде наречено „пламтящо“?^[5] У тях господствуват кривите линии. Те ваят своето изкуство по примера на подвижната, неуловима пластичност на пламъка. Подобно на всички барокови творци и Винсент се стреми не толкова да обяснява, колкото да изразява, не толкова към ред, колкото към ритъм, не толкова към равновесие, колкото към сила и яркост. Това, което преди всичко го привлича и властно покорява, съвсем не е умозрителното обобщение на предметите и хората, а, тъкмо обратното, собственият, обособеният, индивидуализираният образ на всеки човек и всеки предмет, трагично мимолетният образ, който тези хора и тези предмети имат в даден миг — мигновение! — на тяхното отлитащо битие.

Откакто е пристигнал в Прованс, попаднал в един свят, твърде различен от онзи, в който е живял дотогава, озовал се изведнъж сред една класическа земя, Винсент не е престанал — сякаш опитвайки се да се самоубеждава, че в Прованс той не е същество, изтръгнато от корена си — да търси сходства между арлезианския край и Холандия. Ала колкото по-високо се е изкачвало слънцето по еклиптиката, толкова повече са се отваряли очите му за истинския характер на тази земя. Той е изпаднал под нейното въздействие и най-после сам го е овладял, пронизвайки го със собствения си неспокоен дух. Изкуството му е еволюирало. Като художник класик Винсент се е стремял да опростява, за да може по-добре да гради. Отдалечавал се е от нещата, придавал е на картините си повече равновесие и устойчивост. В тях са господствували правите, а не кривите линии. Запълнените плоскости са надделели над празните места. В своето изкуство, което е станало по-статично и понякога почти обективно (Ла Кро), Винсент е дал преднина на трайното и неизменното — присъщи на класическото изкуство. Към тази асимилация — повече несъзнателна, отколкото търсена, повече вдъхваща страх, отколкото желана — той е пристъпвал предпазливо, защото тя е била във всяко отношение противоположна на съкровения му гений. На всяка крачка впрочем неговият вътрешен глас го е карал да се подчинява само на собственото си влечение, да се опива от пространството, да обгръща всемира в неговата загадъчна цялост, да се оставя да бъде носен от потока на нещата. Ако понякога, преди идването на Гоген, той е говорел за крайно изтощение, то е било и защото, независимо от всичко друго, у него месеци наред се е водела борба между враждебни сили — между собствената му природа и това, което е намерил тук, между изкушението на класическия порядък, който му се е налагал на всяка стъпка, и собствения му темперамент на бароков художник.

А сега тук е Гоген, който с всеки изминат ден го тласка все по-повелително към класицизма, към въображаемото, абстракциите, геометрията, статичността, символа, декоративността. Преди това Винсент е стоял сам с лице срещу земята на Арл. Можел е да хитрува и да лъкатуши, за да се възползува въпреки всичко и без да се обезличава от призивите на класицизма. В присъствието на Гоген той не може повече да хитрува. Гоген налага безпрекословно, догматично урока, който досега провансалската земя само тихо е нашепвала на Винсент. С наставнически тон Гоген говори, отсича, диктува. Винсент все още прави отстъпки. Ала той започва да се опомня. Инстинктът му го предупреждава, че го отклоняват от верния път. Той спори, възразява — все по-нетърпеливо — на повелителните съвети на Гоген. Той се е поддал донякъде и по собствено желание на ведрото очарование на арлезианската земя. Но това, което с такава самовластна убеденост му проповядва неговият приятел, го дразни и го смущава, защото твърде грубо му разкрива подбудите — едва осъзнати, недоизбистрени — на някогашното му недоверие. Съпротивата му става по-упорита. Самият тон на Гоген скоро му става нетърпим. Той губи индивидуалността си и го съзнава. Нима трябва напълно да се самоотрече, за да се понрави на Гоген — „малкия тигър Бонапарт на импресионизма“?

По всеки повод избухват пререкания. Винсент се чувствува притиснат, долавя, че изкуството му — изкуството, за което е пожертвувал всичко — е поставено на карта. Той възразява, препира се, изразява напук на Гоген възторзите си от едни или други художници, възторзи, които художникът от Понт Авен пренебрежително — и не без основание — нарича малко чудновати.

Гоген се опитва, както сам казва, „да изтръгне някаква логика от критичните възгледи на тази объркана глава“, но напразно. Впрочем възторзите на Винсент засягат една много чувствителна струна у него.

„Винсент и аз — установява той в едно писмо до Емил Бернар от декември — сме доста рядко съгласни по каквото и да било, особено по въпросите на живописта. Той се възхищава от Домие, Добини, Зием и големия Русо — все хора, които аз не мога да търпя. И обратното: ненавижда Енгър, Рафаел, Дега, все хора, от които аз се възхищавам; отговарям му: «Капитане, вие сте прав!» — за да имам мира. Той много харесва моите картини, но когато ги работя, все намира, че съм сбъркал това или онова. Той е романтик, а аз клоня повече към примитивното. Що се отнася до колорита, той се увлича по случайните образувания на мазката, както у Монтичели, а аз мразя безредно наслоените бои и т.н.“

О, тази жълта къща решително не е място на покой — сигурно въздиша Гоген. Той би сторил добре, хиляди пъти по-добре да иде да продължи борбата в Париж. А пък тази арлезианска земя, не, наистина, невъзможно е да се въодушеви човек от нея! Всичко тук е „дребно, жалко, и пейзажът, и хората“. Без преувеличение, това е „най-мръсното място в Юга“!

Опълчва ли се Винсент срещу тези преценки? Та това най-мръсно място в Юга е неговото царство, царството, което той е предложил да сподели с Гоген. Но водачът на Ателието на Юга не обича Юга. Той крои планове да замине за топлите страни, да отиде отново в Мартиника. И говори за това безгрижно, с безгрижие, което изразява достатъчно ясно колко безразличен му е в същност задружния живот, замислен от Винсент. Жестоко безразличен в очите на онзи, който е заложил в това съжителство всичките си надежди и цялата си щедрост.

Винсент уверява брат си, че всичко върви чудесно в общото домакинство. „За мен е голямо щастие, че имам такъв умен другар като Гоген и че мога да го гледам как работи.“

В същото време обаче той рисува две картини — „доста чудновати“, както сам казва: жълт стол и кресло в червено и зелено. Креслото на Гоген и своя собствен стол. На стола — една лула. На креслото — свещник. Угасена лула и свещник за покойници. Двама отсъствуващи.^[6]

Двама отсъствуващи: Винсент предусеща рухването на своята мечта, която Гоген малко по малко подрива с всяка своя кощунствена дума. Гоген ще замине. Ще си отиде. Винсент е вярвал, че с Ателието на Юга, с идването на Гоген, ще се сложи началото на нещо голямо и трайно, че животът му ще добие смисъл. А сега — нищо! Нищо! Пред него всичко е пусто. Един запален свещник върху изоставеното кресло. За угасналия живот. Една потъпкана надежда. Утре той ще остане отново сам в злокобната зима.

Той би искал да задържи Гоген. Приятелското му чувство е все тъй силно, все тъй горещо, както в първия ден, но в него се прокрадва вече горчив привкус, нечист примес, който го покварява, глухо, упорито озлобление, грижливо сподавяно в дъното на душата, но по всяко време отприщващо се в избухвания и зле сдържани пристъпи. Гоген, който е силен и як, господар на себе си, Гоген, който тъй добре би могъл да бъде покровител, ако не се изстъпваше като повелител на едно изкуство, на което Винсент се е покорил и все още се покорява, но което не може и не иска да приеме, Гоген, който не обича Арл, който презира малката жълта къща — това топло гнездо сред лютата зима, — Гоген, който се надсмива над Ателието на Юга, Гоген, приятелят, братският съюзник, е станал враг. Той винаги е бил враг! От ден на ден споровете се ожесточават, избухват по всеки повод, не спират, ромонят като буря, която тътне на хоризонта. Винсент брани своя собствен живот, своето изкуство, смисъла на своето творчество, ателието, за което толкова много е мечтал, това убежище срещу мъката на живота. Отчаяно ожесточение. Винсент знае, че е загубил. Всичко ще му бъде отнето, изтръгнато — знае го с неумолима сигурност. При все това задружният живот продължава, но неспокойно, оживяван от изблици на шумна веселост, последвани внезапно от дълго мълчание. Винсент се учи да готви. Една вечер той приготвя ликуващ супата. Какъв буламач е забъркал? „Навярно като боите на своите картини“ — процежда саркастично Гоген. Все едно, супата не може да се хапне. Винсент прихва да се смее, тресе се от смях, крещи: „Тараскон! Каскетът на татко Доде!“ Но достатъчно е да си спомни за Монтичели, художника чудак, когото обожава и чиято живопис и дух Гоген отрича, за да се облее в сълзи. Подмолни трусове, стихийни лумвания. И после изведнъж тишина, мрачно, тежко, трагично мълчание…

Един студен декемврийски ден двамата художници отиват заедно да видят сбирката на Брюйя в музея на Монпелие. Пред портрета на Брюйя от Дьолакроа Винсент се сеща за някакви стихове на Мюсе, които си спомня смътно:

„Навред, където ходих по земята — рецитира си той, — един нещастник в черно присядаше до нас, и гледаше ни като брат.“

Посещението в музея задълбочава още повече разногласията, които разделят Гоген и Винсент, раздухва скритата неприязън, която ги изправя един срещу друг. Два свята се сблъскват лице с лице. Винсент и Гоген спорят пред картините, спорят по пътя на връщане, спорят в кафенето, спорят навсякъде, непрекъснато, за онова, което ги разделя завинаги. Спорят за Дьолакроа, за Рембранд, но чуждите творби са само предлог — те спорят за самите себе си. Спорят, спорят до сетни сили, докато започват да се задъхват.

„Споровете ни са наелектризирани — пише Винсент на брат си, — понякога след това се чувствуваме изтощени като електрическа батерия след изпразването ѝ.“

Гоген говори все по-настойчиво за намерението си да напусне Винсент. Той вече не може да понася въздуха на Арл. По дяволите хубавите планове, помощта на Тео! Внезапно променящите се настроения на Винсент, настървението, което той влага в споровете, гневните му, понякога необясними изблици го дразнят. Той не разбира или зле разбира драмата, която се разиграва край него, задоволява се само да констатира, че така или иначе конфликтът между него и Винсент — „единият вулкан, а другият също кипящ, но вътрешно“ — е неизбежен. Благоразумието налага той да си замине. После променя решението си. Ще почака още.

Сега Винсент избухва с повод и без повод. Несигурността относно намеренията на неговия другар изостря опасно възбудата му. Той кипи, защото намира, че челото на Гоген е прекалено ниско, за да отговаря на огромната му интелигентност. Гоген повдига рамене. На два-три пъти през нощта Гоген се стряска внезапно в съня си. Винсент е там, в стаята му. Станал е и броди край леглото на своя приятел.

— Какво ви е, Винсент? — пита малко обезпокоен Гоген.

Без да промълви нито дума, Винсент отива отново да си легне.

На статива си Винсент е опънал платно. Започнал е нова „абстракция“ — една Бавачка. Без определен повод тези дни той е говорил на Гоген за „исландските рибари и за тяхната тъжна самота, изложени на всякакви опасности, сами сред мрачното море“, и тогава му е хрумнало да изпише този майчински и успокояващ образ.

Гоген пък завършва един портрет на Винсент, рисуващ своите слънчогледи. През деня на 22 декември Винсент разглежда този портрет: да, това е той, „капнал от умора и наелектризиран“, какъвто е в момента — наистина е той! — и тогава се отронват страшните думи:

— Да, това съм аз, но полудял!

Вечерта двамата художници самотници отиват в кафенето, поръчват си абсент. Ненадейно Винсент хвърля чашата си в лицето на Гоген. Гоген отбягва удара, сграбчва Винсент през кръста, излиза от кафенето, завежда приятеля си в жълтата къща, в стаята му и го слага да си легне. Винсент тутакси заспива.

Този път за Гоген вече е решено: той ще напусне Арл колкото се може по-скоро.

Когато на другия ден Винсент се събужда, той е съвсем спокоен. Доста смътно си спомня какво се е случило предишната вечер. Сигурно е оскърбил Гоген.

— Прощавам ви от сърце — отговаря Гоген, — но вчерашната сцена би могла да се повтори и ако ме ударите, може да загубя самообладание и да ви удуша. Затова позволете ми да пиша на брат ви, за да го предизвестя за завръщането си.

„Струва ми се — пише Винсент на Тео, — че Гоген е малко разочарован от добрия град Арл, от малката жълта къща, в която работим, и най-вече от мен. Наистина и той, и аз има да преодоляваме още сериозни трудности. Но тия трудности са по-скоро у самите нас, отколкото някъде другаде. В края на краищата мисля, че той или ще си замине завинаги, или ще остане завинаги. Казах му, преди да предприеме нещо, да поразмисли и да си направи отново сметката. Гоген е голям талант, голям творец и тъкмо затова му трябва покой. Ще го намери ли другаде, ако не го намери тук? Очаквам решението му с пълно спокойствие.“

Спокойствие! Вечерта на 23 декември, в неделя, Гоген решава да подиша чист въздух и излиза навън… сам. Не си дава труда да се занимава с Винсент. Дружбата им вече е приключена. Той ще си замине още утре. Но едва прекосил площад Ламартин, чува зад себе си „леки, бързи и припрени стъпки“, които добре познава. И се извръща точно в момента, когато Винсент се спуска върху него с бръснач в ръка. Гоген впива очи, своя почти магнетичен поглед във Винсент — „очи на човек, който иде от планетата Марс“, е казал Винсент. Винсент се спира, навежда глава:

— Вие мълчите, но и аз, аз също ще мълча! — казва той, после побягва назад към къщата.

Гоген няма никакво желание да прекара още една нощ в едно толкова опасно общество. Отива в първия попаднал му хотел, взема една стая и си ляга. И докато той, твърде възбуден и упрекващ се може би, че не се е опитал да успокои Винсент^[7], се мъчи напразно да заспи, оттатък се разиграва една драма: Винсент се прибира и може би ужасѐн в помрачението си от това, което е щял да извърши, насочва срещу себе си своите убийствени помисли и отрязва лявото си ухо до самия череп.

Винсент загубва много кръв. След като успява криво-ляво да спре кръвоизлива, той се превързва, нахлупва до очите си своята баска барета и отива в публичния дом на улица Бу д’Арл, където подарява на вярната си приятелка Рашел добре почистеното ухо, запечатано в плик:

— Това е за спомен от мен! — ѝ казва той.

След това се връща в жълтата къща, затваря капаците на прозорците, запалва една лампа, която поставя на прозореца, после се пъха в леглото и заспива непробуден сън.

Необикновеното събитие хвърля във възбуда квартала на увеселителните домове. Рашел отваря плика и пада в несвяст. Съдържателката на заведението мадам Виржини праща да повикат един полицай, комуто предава ухото на Винсент — като веществено доказателство. Рано на другата сутрин полицията е пред жълтата къща.

Стаите, стълбището, всичко е изцапано с кръв. Влажни, окървавени кърпи се търкалят по плочите на стаите на долния етаж. Полицията намира Винсент в леглото му, затрупан със завивки, свит на кълбо, безжизнен.

Часът е седем и половина, може би осем. Гоген, след като е спал — лошо — в хотела, се връща при Винсент и вижда пред жълтата къща голяма, шумна навалица, жандарми и един господин с бомбе — полицейския комисар. Комисарят се обръща строго към него:

— Какво сте сторили, господине, с вашия приятел?

— Не зная — отговаря Гоген.

— Знаете, много добре знаете — сопва се комисарят. — Той е мъртъв.

Гоген едва овладява вълнението си.

— Добре, господине — смотолевя той, — да се качим и ще поговорим горе.

На горния етаж Гоген се приближава до Винсент и „леко, много леко“ опипва тялото му. Тогава си поема дъх: тялото е топло, Винсент е жив.

Като се обръща към комисаря, художникът му прошепва тихо:

— Моля ви, господине, да събудите много внимателно този човек и ако попита за мен, кажете му, че съм заминал за Париж. Видът ми би могъл да се окаже гибелен за него.

Комисарят се примирява с фактите: Винсент наистина е жив. Той бързо праща да повикат лекар и кола.

Когато се събужда, Винсент иска да види Гоген, който е изчезнал, настоява да го види незабавно (за да не избърза Гоген да съобщи на Тео, за да запазят те двамата „това“ помежду си!), но въпреки настойчивите молби Гоген не се вестява. Не желае — повтаря той — да тревожи приятеля си. Видът му^[8]… Винсент поисква лулата и тютюна си. Замолва също да му донесат кутията, в която са парите им. „Някакво подозрение навярно!“ — подхвърля Гоген.

Така или иначе, свършено е с Ателието на Юга! Мъртва е голямата мечта на Винсент. А той самият… Колата го откарва в болницата. Когато пристига там, той изпада в такава силна възбуда, че се виждат принудени да го затворят в килия.

Отново самотата сграбчва Винсент, най-ужасната самота — Винсент ван Гог е прогонен от средата на нормалните хора, Винсент ван Гог е полудял.^[9]