Анри Перюшо
Животът на Ван Гог (12)

І.
Рубенсовите картини в Антверпен

О, като утринен облак летеше сърцето

ми пред високата и нежна светлина; и аз

бях нейно отражение.^[1]

Хьолдерлин, „Емпедокъл“

Издигнат на единия бряг на Шелда, широката и могъща река, с чийто ритъм той живее, Антверпен протяга надалеч, към Северно море, своите пристанищни докове, пресечени от шлюзове. Над реката прелитат чайки в пъстроцветната светлина, трептяща с почти южни багри. Градът, непрекъснато оживяван от връзките си с всички пристанища на света, има вечно младежкия облик, присъщ на големите морски метрополии. Разположен твърде много на север, за да познава благодушната разпуснатост на Марсилия или шумното гъмжило на Неапол, Антверпен все пак не е чужд на онзи реализъм, чиято емоционална форма е фламандската буйност, на онзи вкус към земното и вещественото, които внасят игрива нотка в достолепието му. Този град на потайно кипящ живот, разбогатял от пищното оживление на пристанището си — колко различен е той в очите на Винсент от глъхнещите в тъжна дрямка холандски низини! Още с пристигането си тук Винсент открива онова, което е търсел.

На пристанището той купува цяла връзка от ония японски гравюри или „крепони“, които моряците носят от своите пътешествия из Далечния Изток; за него те са откровение, послание от едно непознато, просто, прямо, устремно изкуство на недоловими взаимоотношения, изкуство, сякаш създадено да отразява безбройните „съответствия“, в които намира израз съкровеното единство на природата.^[2] А сюжетът, съдържанието на тези гравюри — чието съществуване са му открили братя Гонкур, разпалвайки любопитството му — му се разкрива навред тук, във всекидневието на този град.

„Вече на няколко пъти — пише той — се разхождам покрай доковете и кейовете. Особено когато идваш от песъчливата степ или от тишината на някое село, където си живял дълго време в спокойна среда, контрастът ти се струва поразителен — пояснява той. — Навред цари невъобразима бъркотия. Една от максимите на Гонкуровци е «Japonaiserie forever».^[3] А тия докове са една славна японщина, чудновата, своеобразна, нечувана — поне можеш да ги видиш в тази светлина. Искам да кажа, че фигурите са постоянно в движение, срещаш ги в най-неочаквана обстановка, всичко е до немай-къде странно и на всяка крачка никнат от само себе си интересни контрасти.“

Винсент си е наел квартира за двадесет и пет франка месечно над един магазин за бои на Лонг рю дез’Имаж 194^[4] и се смесва с тълпата от матроси и улични момичета в кръчмите на Бурхтграхт и по уличките около дома на Гилдията на касапите. Навлиза в тяхното оживено и колоритно всекидневие, яде миди, пържени картофи и печени змиорки сред викове и смехове, сред изпълнените с копнеж въздишки на акордеоните и шумните акорди на пианолите.

На това шумно простолюдие съответствуват — в друг план — картините, на които той се любува в музеите — Рембранд, Рьойсдал, Франс Халс, Ван Гойен, Йорданс… Наситеният с математическа точност устрем на Рубенс, княжеското великолепие на неговите багри му откриват съвсем нови хоризонти. Въпреки че понякога му се вижда театрален, „дори съвсем конвенционален“, Рубенс хвърля Винсент „в захлас, защото тъкмо той, Рубенс, е тоя, който се стреми да изрази едно весело или спокойно, или скръбно настроение посредством съчетанието на цветовете и наистина го изразява — пък ако ще понякога фигурите му да са кухи“. Петте или шестте картини, които Винсент е донесъл със себе си от Нюнен, му се виждат изведнъж „по-тъмни“. Палитрата му просветлява с ярки багри: изумрудена зелена, кобалт — „божествен цвят“, заявява той и кармин, който — пише възторжен той — „е червеният цвят на виното и като виното е топъл и одухотворен“.

В Антверпен Винсент рисува отначало няколко изгледа от града, най-вече на катедралата.

„Само че — пише той на Тео — предпочитам да рисувам човешки очи вместо катедрали, защото в човешките очи се крие нещо, което го няма в катедралата, па макар тя да е най-величествената и най-внушителната.“

Затова, веднага щом получава малко пари от брат си, той си взема модел — една проститутка, хубава жена с пищна плът и катранено черни коси.

„Когато моделът дойдѐ при мен — разказва той, — личеше ѝ, че бе имала много работа през последните нощи, и тя ми каза нещо много показателно: «Мен шампанското не ме развеселява, а съвсем ме натъжава».Тогава разбрах, че съм намерил същество, каквото търсех, сладострастно и същевременно изтерзано.“

Повече от всякога за Винсент е „важно да бъде правдив“.

„Така, както искам селянките, които рисувам, да бъдат селянки така искам и уличниците, които рисувам, да имат израза на уличници.“

Винсент работи и натюрморти. Рисува един череп с цигара — зловещ, пропит с ужасна ирония образ, истинско предизвикателство към смъртта, запратено с някаква могъща и почти сатанинска радост, и тази радост дава ясна представа за опиянението, в което го хвърлят постоянните му открития.

След музеите Винсент обикаля и църквите. В „Св. Андрей“ — казва той — „има един витраж, който ми се вижда великолепен — много, много чудноват. Морски бряг, зелено море и един замък върху скалите, блестящо синьо небе в най-хубавите нюанси на синьото, зеленикаво, белезникаво, на места по-убито, на места по-ярко по тон. Огромен тримачтов кораб, чудноват и фантастичен, се откроява срещу небето, навред пречупена светлина, светлина в мрака, мрак в светлината.“

О, какво нещо са цветовете! Винсент тръпне. И като си помисли, човек, че сякаш никой не долавя красотата им!

„Дьолакроа се е опитал да възвърне вярата в симфонията на цветовете. И човек би казал: напразно, като вижда как под «добро на цвят» почти всеки разбира верността на локалния тон, дребнавата точност…“

Винсент е украсил стаята си с японски щампи, чийто синтетичен рисунък, пластична простота и яснота, постигнати със забележителна бързина на изпълнението, светли и непримесени тонове го очароват; и той продължава да размишлява върху Рубенс, застоява се дълго пред „Снемане от кръста“ и „Издигане на кръста“ в катедралата.

„Удивява ме как той умее да очертава формите с линии в чисто червено или да моделира пръстите на ръката със същите тия линии.“

Винсент съзнава ясно, че е различен от останалите хора.

„Изглежда — установява той, — че аз не гледам онова, което най-много привлича другите.“

Но тази му особеност съвсем не го смущава, напротив — и това инстинктът му го казва достатъчно ясно, — за него тя е залог за увереност.

„Ще търпим бедност и лишения, докогато е необходимо, както правят обсадените в някой град, които отказват да се предадат — заявява той в началото на новата година, — но ще покажем, че представляваме нещо. Човек или е смел, или е страхлив.“^[5]

Как да не почувствува той дълбокото въздействие на този град Антверпен, толкова чужд на спокойните форми на класицизма, целият пропит не само от изкуството на барока, но в съкровената си същност — и от духа на барока, въздействие, което отговаря тъй пълно на собствените тежнения на Винсент? След враждебното негостоприемство на Дренте — как да не си помисли за това? — изведнъж този чуден, лъчезарен прием, който намира в Антверпен! В Холандия художникът е бил принуден да се бори. Тук той като че ли трябва само да се остави на устрема, на неспирния поток на живота.

И Винсент му се отдава с жар, с такъв жар, че здравословното му състояние, подядено от лишенията (той яде почти само хляб и пуши прекалено много, за да залъгва глада си) и от непрекъснатата работа, отново се влошава. Зъбите му се трошат един подир друг (загубва десетина), стомахът му е болен, той кашля, храчи „някаква сива материя“… С една дума, вече е само „развалината на това, което е могъл да бъде“. Винсент е обезпокоен, отива на лекар, който го съветва да работи по-малко и да възстанови силите си.

„Твърде упорито вярвах, че ще мога да издържа така“ — въздиша той.

Но тъкмо сега не бива в никакъв случай да спира. Реките не си отдъхват в момента, когато откриват пролома, през който се втурват разпенени водите им.

„Все повече и повече ми се иска да повторя… всички свои етюди на фигури, като започна отначало — пише Винсент. — Бих желал така да овладея голото тяло и строежа на човешката фигура, че да мога да работя по въображение.“

Както през всички периоди, когато се подготвя нов етап в неговото развитие, Винсент чувствува нужда да иде някъде да се учи. Сякаш му е необходимо да потърси някаква опора, преди да се впусне напред. На 18 януари той се записва в Художествената академия.

Антверпенската художествена академия, където учението е безплатно, се ръководи от един местен живописец с твърде академична слава — Карел Верла̀. Учениците от курса на Верла̀, на брой около шестдесет, между които има и англичани, и немци, посрещат с немалко удивление своя нов съученик. „Ъгловато лице, остър нос, къса лула, затъкната сред остра и лошо подрязана брада“ — отбелязва белгийският художник Ришар Базелер, учил в академията по същото време като Винсент. Нахлупил кожен калпак, облякъл синята си блуза на брабантски селянин, понесъл вместо палитра една дъска, откъртена от сандък за захар, Винсент не само поразява с външния си вид, но още повече смайва хората и с необикновената бързина, с която рисува. На подиума този ден позират двама борци. Винсент ги рисува и прерисува по няколко пъти, поправя, подобрява, върти яростно четката и ножа, заличава всичко, неуморно започва все отново и отново. Боята се стича по платното на пода.

— Кой сте вие? — го пита слисан Верла̀.

— Ами, Винсент, холандец! — отговаря Ван Гог.

— Няма да коригирам тия разплути кучета — отсича Верла̀. — Вървете веднага в класа по рисуване, момчето ми!

С голяма мъка Винсент запазва самообладание, но се подчинява. Отива при Йожен Зибер, чиито ученици копират антични скулптурни фигури. Прекрасни упражнения — преценява въпреки всичко Винсент, които той допълва, като ходи във вечерния курс на Франс Винк, за да работи по жив модел. Прекрасни упражнения — уточнява той, — при условие обаче, че работиш по начин, тъкмо обратен на тоя, който се преподава.

„Рисунките, които виждам тук, за мен са безнадеждно лоши и из основа погрешни — пише той. — Зная много добре, че моите са съвсем други; времето ще покаже кой е на прав път. Но, дявол да го вземе, нито един от тия господа няма чувство какво е антична статуя.“

В класа на Зибер Винсент рисува също тъй необуздано, както е живописвал при Верла̀. Не се задоволява да копира зададения модел, а скицира всичко, което го заобикаля — мебелите, учениците, цялото помещение и връщайки се безброй пъти към поставения модел, го рисува по десет, дванадесет, петнадесет, двадесет пъти на сеанс. Понякога разкъсва нервно рисунките. Разбира се, той съвсем не очертава контурите според академичните предписания, а както се е научил от Дьолакроа, изхожда от ядрото, от средата.

— Рисувайте както намерите за добре, тъй като виждам, че се отнасяте сериозно към рисуването — му казва примирително Зибер, който въпреки чудноватия маниер на Винсент намира, че в работата му „има нещо добро“, и може би дълбоко в себе си се надява, че след време този необикновен ученик ще влезе в пътя.

Но когато един друг ученик започва да подражава на Винсент, Зибер гневно го смъмря, обвинява го, че взема преподавателите си на подбив.

Странно е това съжителство на Винсент с хората от академията! Между тях не е възможно никакво разбирателство. Винсент подлага на своего рода проверка основателността на своите естетически възгледи:

„Етюдите на другите ученици имат приблизително същия цвят като телесния и гледани отблизо, са много точни — но отдръпнеш ли се малко назад, всичко става измъчено и плоско — всичкото това розово и нежно жълто и т.н., само по себе си меко, «действува» сурово като цяло. А погледнеш ли отблизо това, което правя аз, виждаш в него зеленикавочервено, сиво-жълто, бяло, черно и много неутрални тонове — и изобщо цветове, които не могат и да се определят. Но всичко се оправя, независимо от цветовете, щом отстъпиш малко назад, и в него се чувствуват въздухът и някаква вълнообразна светлина. Тогава зазвучава и съвсем мъничкото боя, с която евентуално бих лазирал етюда.“

Естествено Винсент е прицел на постоянни критики и присмехи. Въпреки че в началото му е разрешил да рисува както иска, Зибер непрестанно му повтаря:

— Направете първо контур, контурът ви не е верен; няма да поправям това, ако моделирате, преди да сте очертали сериозно контура си.

Винсент започва да губи търпение. При все това заявява, че е доволен, задето посещава академията тъкмо защото там може да види с очите си как именно не бива да се работи.

„Колко вяли, колко безжизнени и сухи са резултатите при този начин на работа! Наистина ти казвам, много съм доволен, че можах да видя всичко отблизо.“

Той се мъчи да запази спокойствие, но все повече надига глава срещу това безплодно обучение и невинаги смогва да се владее.

Тъй като двама англичани са му говорили за Париж, за тамошните ателиета, където на учениците се дава по-голяма свобода, Винсент настойчиво умолява Тео да му позволи да дойде колкото се може по-скоро в Париж. Именно в Париж трябва да се учи той. Тео пък би желал Винсент да се върне в Нюнен, където би могъл да помогне на майка им при предстоящото ѝ преместване; освен това той се надява, че след известно време сам ще може да се настани някъде по-добре. Но Винсент е на друго мнение по въпроса! Нюнен ли? Не!

„Ако въпросът е да живея по-дейно, то в Барбант ще имам неприятности с намирането на модели; ще се повтори пак същата история и ми се струва, че от това няма да излезе нищо добро. Отклонявам се по този начин от пътя си.“

В Париж трябва да отиде, не другаде. В краен случай би се съгласил да прекара месец март в Нюнен. Но след това — Париж! Париж — Винсент не отстъпва! От Антверпен той вече е научил всичко, което е могъл да научи, Антверпен му е дал всичко, което е имал да му даде; Антверпен е само спирка по пътя. Винсент, който се дразни от забележките на преподавателите, когото гневят подигравките на учениците, мечтае горещо да попадне в среда, с която да намери общ език.

„Виждаш ли, човек има опора — пише той на Тео, — когато не трябва вечно да се лута сам със своите мисли и чувства, когато се събере с други хора и работи заедно с тях. Тогава може и повече да работи, и е безкрайно по-щастлив.“

Времето, в което живеят, е пълно със заблуди. Да не се оставяме да ни мамят — провиква се той, осенен от пророческо прозрение:

„Ние живеем в последната четвъртина на едно столетие, което ще завърши с величава революция… И все пак е нещо, когато не се оставяме да ни подведат коварните заблуди на времето ни и усещаме зловонния задух на часовете, които предшествуват бурята. И да си казваме: вярно е, че сме угнетени и сърцата ни са свити, но идните поколения ще могат да дишат по-свободно.“

Назрява неизбежният разрив с учителите от Художествената академия. У Винсент ромони гневът. Жалка е науката на тия почтени и ограничени преподаватели, жалка и кратка, и толкова е лесно, като я изчерпиш, да видиш празнотите, слабостите и грешките ѝ.

„Струва ми се, че съм на път да намеря онова, което търся, и може би бих го намерил още по-скоро, ако можех да рисувам сам по антични модели… Макар и да не казвам нищо, аз ги дразня, а и те ме дразнят.“

Изтощен от преумора и недохранване, болен, Винсент е на края на търпението си. Вече не се сдържа, внезапно избухва:

— Готов съм да правя механично всичко, каквото ме карате да правя — извиква той на преподавателя, — защото държа да ви дам това, което ви се полага по право, щом държите на него, но ако искате да ме механизирате, както механизирате другите, виж, това, уверявам ви, няма да го бъде при мен. Впрочем отначало вие ми казахте нещо съвсем друго — добавя той, — тоест казахте ми: работете както намерите за добре.

Зибер го е нахокал, задето е преобразил Венера Милоска в набита фламандка.

— Значи, вие не знаете какво е млада жена, дявол да го вземе! — изкрещява Винсент. — Жената трябва да има хълбоци, задник и таз, в който да може да носи дете!

С този скандал завършва и неговото обучение в академията.

Тео, когото Винсент още веднъж е помолил да му позволи да дойде час по-скоро в Париж — „Помисли пак дали няма начин да се уреди нещо, та да дойда в Париж преди юни“, — не е отговорил на писмото му. Какво от това! Една сутрин в началото на март, Тео ненадейно получава в галерията на булевард Монмартър, чийто управител е, една бележка от брат си:

Мили Тео,

Не ми се сърди, че пристигнах тъй направо, мислих много и вярвам, че по този начин ще спечелим време. Ще бъда в Лувър от обед нататък или по-рано, ако искаш.

Отговори ми, моля те, за да зная по кое време можеш да дойдеш в Квадратната зала.

Колкото до разноските, повтарям ти, че излиза едно и също. Останали са ми малко пари, разбира се, и преди да похарча каквото и да било, бих искал да поговоря с теб. Всичко ще се уреди, ще видиш.

Хайде, ела колкото можеш по-скоро.

Стискам ти ръка.

Твой предан

Винсент^[6]

Преди да напусне Художествената академия в Антверпен, Винсент е участвувал в конкурс, уреден от академията, чиято тема е била да се копира една глава на Германикус. Той не е изчакал резултатите. Вече е прекарал няколко седмици в Париж, когато на 31 март обявяват резултатите и журито оповестява решението си, взето единодушно, да върне ученика Винсент ван Гог в първоначалния курс.^[7]