Анри Перюшо
Животът на Ван Гог (11)

ІV.
Селяни ядат картофи

…Защото гневното дихание на насилниците приличаше на буря срещу стена.^[1]

Исайя, XXV, 4

На какво се надява Винсент, идвайки в Нюнен? Да примири несъвместимостите? Да намери покоя, условията за който отнапред е отхвърлил? Той е избрал пътя на приключението, на прометеевската дързост: в очите на хората е вече само един пропаднал човек. Нима вярва, че и той като другите може да се радва на сигурност, на тиха човешка обич? Дошъл е в Нюнен да търси убежище. Но за него няма убежище. Той трябва да върви напред, каквото и да му струва това, до края на суровия си път.

Едва пристигнал в Нюнен, Винсент си дава сметка до каква степен е непоправим разривът между него и домашните му. В пасторския дом, където въпреки всичко го посрещат „сърдечно“, го разбират по-малко от всякога. Син и родители вече не говорят на един език. Това, което Винсент приказва с навъсена откровеност, непохватно и с думи, в които тегне съдбата, баща му и майка му, братята му, сестрите му, съседите тълкуват в светлината на най-пошлото всекидневие. „Защо не продаваш?“ — го питат непрекъснато. Корят го, че не печели пари. Дават му да разбере, че месечната издръжка от Тео е, първо, доста несигурна помощ и, второ, — „милостиня, оказвана на цапач“. Атмосферата е тягостна: отношенията в семейството, отежнени от религиозни разногласия, са мъчително обтегнати. Винсент се оплаква:

„Оставям ви да прецените колко приятен е всекидневният живот, когато трябва да понасям всичко това.“

Самият той е твърде обсебен от собствените си проблеми, твърде много обезсърчен от приказките на домашните си, за да се опита да разведри настроението. Тук са изправени един срещу друг два свята. О, разбира се, Винсент на драго сърце би „продавал“; това би разрешило много от трудностите му. В същност обаче — той сам го признава — този въпрос му е „твърде безразличен“ и той е, както сам казва, „подготвен за евентуалността да не постигне никакъв пряк резултат“. Не ще и дума, че подобно отношение може да пречупи и най-доброто желание за разбирателство. В края на краищата кой баща не би разсъждавал като пастора? Нима може да знае той, че неговият син е Ван Гог? Така или иначе общуването е станало невъзможно. Колкото и дипломатично и сърдечно да се опитва Тео да въздействува било на Винсент, било на пастора и жена му, нищо вече не може да сближи тези същества, закрепостили се всяко в своя мир, непроницаеми едно за друго, недоволни, че не срещат онова разбиране у другия, което самите те не могат да проявят.

„Боят се да ме приемат в къщи — оплаква се Винсент, — както биха се бояли да пуснат вътре някое голямо рунтаво куче. То влиза с мокрите си лапи в стаята — пък и е такова рунтаво! На всички пречи. И лае тъй гръмогласно. С една дума — мръсен пес. Разбира се, кучето съжалява в себе си, че е дошло чак тук, защото в степта то не беше тъй самотно, както в тази къща, въпреки всичките им любезности. Посещението на песа бе проява на слабост, която, нека се надяваме, ще ми бъде простена, а и сам аз ще внимавам да не се поддавам вече на такива слабости…“

Пасторският дом, който се намира на главната улица на Нюнен, е доста хубава сграда с приземие и горен етаж и с пет прозореца на етажа. Фасадата е обрасла с бръшлян. Около къщата има градина с дървета. Винсент си урежда временно ателие в една стаичка до пералнята, която е долепена до къщата. Облякъл синя риза на брабантски селянин, нахлупил мека шапка ниско над очите, той броди самотен из полето — по ливади, мочурища и торфища, когато не работи в ателието си. Завързва връзки със селяните и най-вече с тъкачите, които са твърде многобройни в този край и засега са любимите му модели.

Мрачен и намръщен, той почти не влиза в пасторския дом. На трапезата яде каквото му поднесат, едва говори, понякога прави язвителни забележки, които все пак дразнят другите. Пълното му презрение към порядките, и религиозни, и обществени, довели до стълкновения с баща му, а и въобще прави доста странно присъствието му в дома на един църковен служител. В този селски градец с близо две хиляди жители протестантите са доста малко на брой, едва стотина; ала и тук, както в Зюндерт и Етен, „добричкият пастор“ е успял да спечели симпатиите на всички. Синът му обаче прави лошо впечатление. Одумват го и го критикуват. А той ръмжи, гори от нетърпение да се махне час по-скоро оттук. Отдъхва си само когато работи. Само в работата покрусената му душа забравя мъката на живота. Винсент вече е овладял изкуството си. Завършил е чиракуването и рисува със смайваща лекота. Изчезнали са всички колебания. Природата се разкрива пред него, отдава му се изцяло.

Краткото пътуване до Хага, което той предприема, за да сложи в ред работите си, и по време на което се среща за последен път със Сиен, разбира се, никак не го разведрява. Разклатеното здраве на Сиен, бледното личице на детето ѝ ужасно го натъжават. Но, тъй да бъде!

На 17 януари майка му преживява една злополука, която като че ли сближава Винсент с домашните му: за него нещастието винаги е повод да се приобщи към хората. На слизане от влака в Хелмонд, където е отишла да прави покупки, старата жена пада и си счупва дясната бедрена кост. Лекарят се изказва песимистично, страхува се, че г-жа Ван Гог няма да може да проходи по-рано от шест месеца и че винаги ще понакуцва. И тогава бившият проповедник от Боринаж се разпалва с такава всеотдайност, че предизвиква всеобщо възхищение. Гледа майка си и бди над нея с образцова преданост. Многобройните посетители на пасторския дом не могат да го нахвалят. Уви! Въпреки че полага всички усилия да подобри още повече тези отношения, Винсент, разкъсван вътрешно, се поддава на нервните си пристъпи. Едва майка му се посъвзема и отново започват предишните несъгласия, забравени за миг и от двете страни. Винсент пак се връща към самотата си.

Със стиснати зъби отново се залавя с живописта. Рисува най-вече тъкачите — в онази мрачна гама с едва проблясващи светлини, която хармонира с душевното му състояние. В изкуството си той вече е завоювал някои истини и убедено възвестява своето верую.

„Нека вашата светлина озари хората; мисля, че това е дългът на всеки художник“ — пише той на Ван Рапард.

Досега се е стремял да овладее тайните на техниката; днес пред очите му се разкрива вече по-висока цел:

„Нека нашите творби бъдат тъй изкусни — казва той, — че да изглеждат наивни и да не намирисват на таланта ни!“

Впрочем само индивидуалната техника е приемлива. Техниката не може да бъде риторика, тя трябва да бъде самобитният израз на художника. Винсент припомня изказването на Херкомър, възвестяващ началото на своята художествена школа: „Моята цел е да разкрепостя индивидуалните таланти, а не да печеля последователи на доктрината на Херкомър“ и завършва с думите: „Лъвовете не си подражават като маймуни.“

Ала колко самотен и изоставен от всички е този човек, който говори с тон на учител! Можем ли да си представим по-покъртително противоречие! Никога в живота си Винсент не е бил изложен на такъв присмех и презрение. Хората от градеца се кикотят, когато минава „цапачът“, тоя непрокопсаник, който без свян живее на гърба на родителите си. В пасторския дом отношенията с баща му се ожесточават до крайност — пасторът, вкопчил се сляпо в буквата на догмата, порицава безбожието на сина си. Постоянно избухват пререкания.

Винсент изпада в неизказано угнетение. Роптае. Непрекъснатите натяквания, че не печели пари, го дразнят така — казва той, — сякаш го преследва някоя особено натрапчива улична латерна. Той става нападателен, заядлив.

„Колкото до мен — пише той на Ван Рапард, — аз ще правя това, което ще ви кажа: почнат ли тия хора да ми приказват това или онова, аз сам ще завършвам изреченията им, преди да са свършили да говорят. Ще постъпвам така, както правя, когато се озова пред някой човек, за когото знам, че има обичай да си подава само пръста вместо цялата ръка. Вчера си направих такава шега с един достопочтен колега на моя баща. Аз също му подавам само един пръст и, без да ми мигне окото, докосвам плахо неговия, вместо да стисна ръката му, но така че другият да не може да каже нищо, а само да почувствува, че му се надсмивам, както и той ми се надсмива.“

Винсент е изнервен, и то толкова повече, защото безпаричието, за което го упрекват, го заставя твърде често да прекъсва работата си. Показвайте рисунките ми — пише той на Ван Рапард.

„Мой дълг е да търся възможности и да дебна всички случаи да продавам произведенията си… Но — добавя той, — моля ви, не си давайте прекалено много труд: не пресилвайте нещата. Повтарям още веднъж: принуден съм. Ако не бях принуден, няма съмнение, че бих предпочел да запазя етюдите си и че не бих се съгласил да ги продавам. Но… Какво да се прави!“

В раздразнението си Винсент стига дотам, че се нахвърля върху брат си:

„Ти никога не си продал нищо от мен било скъпо, било евтино — му се сопва един ден той, когато мъката и гневът го влудяват, — а в същност и никога не си опитвал.“

Какво е приятелството на Тео? „Приятелство плахо и вяло.“ Но дали наистина работата е до продажби, пари, външни тревоги? Внезапно от душата на Винсент се изтръгва вик, едно безразсъдно и трагично обвинение:

„Пари ти можеш да ми дадеш, да, но не можеш да ми дадеш жена, деца, работа.“

През месец март той рисува с перо и молив градината на пасторския дом. Тази образцово поддържана градина в „полустаромоден, полуселски стил“ се превръща под ръката му в пусто кътче с шибани от вятъра дървета, облъхнато от жестока самота. През нея минава някаква черна сянка, образ на скръбта и несретата. „Меланхолия“ — написва Винсент под рисунката.

Не можещ да издържа повече, той напуска пералнята и наема за ателие две стаички от клисаря на католическата църква. Това не е ателие, а дупка, в която около препълнената с пепел печка, край изтърбушените столове скоро почват да се трупат в безредие рисунки, акварели и платна, а и всевъзможни вещи, тясно свързани обаче с неговите занимания: чекръци, легени, стари дрехи на селяни и тъкачи, стари дървени обувки, стари женски шапки, земеделски сечива, препарирани птици, изсушени цветя и растения, птичи гнезда… Особено голяма слабост има Винсент към птичите гнезда. Не са ли те най-простият, най-поетичният символ на домашното огнище? Гнезда на дроздове и косове, на орехчета, кадънки и авлиги — Винсент ги търси и изучава тъй подробно, както би ги изучавал орнитолог и навярно по-добре от него, защото душата му търси да проникне в съкровеното битие, в най-скрития живот на птицата.

През май Винсент посреща с радост Ван Рапард, който е дошъл да го навести. Одобрението, което Ван Рапард изразява пред живописните и рисуваните му етюди, стопля за миг сърцето му. Навярно Ван Рапард остава немалко изненадан, като вижда приятеля си по-мрачен от всякога. Неукротимият жар, напрегнатата сила, които пронизват безкрайната поредица от етюди на тъкачи, завършени през зимата, правят на сдържания и улегнал Ван Рапард, останал си повече или по-малко възпитаник на академията, същото впечатление както преди. Аристократът наблюдава с възхищение, смесено с уплаха, тоя Винсент с непримиримите естетически възгледи, който се храни само с малко хляб и сирене — „това не се разваля на път“, заявява доста чудновато той, — подготвяйки се чрез системен пост за бедняшки живот. Вярно е, че от време на време Винсент отпива по една голяма глътка коняк от манерката, която винаги носи със себе си по време на своите излети, а и непрестанно пуши. По неговите думи тютюнът е успокояващо средство.

В началото на това лято изкуството на Винсент се развива стремително. Въпреки че са минали едва две години, откакто се е захванал сериозно с живописта, времето на първите му опити изглежда необикновено далеч. Сега го поглъщат проблеми на техниката, които имат решаващо значение за него. В началото той се е осланял на локалния тон, тоест възпроизвеждал е буквално върху платното предметите с техните собствени цветове. Днес открива, че тази вярност е измамна, че в дадена картина цветовете си взаимодействуват и че живописта трябва да бъде функция от това взаимодействие. Картината е самостойно цяло; тя съвсем не е прост сбор от цветове, действуващи независимо един от друг, а комплекс от цветови съотношения.

„Едно сиво-червено, сравнително не много червено, ще изглежда повече или по-малко червено в зависимост от съседните му цветове. Така е и със синьото, и с жълтото. Достатъчно е да се размеси мъничко жълта боя с някой цвят, за да стане той силно жълт, ако се постави този цвят посред или непосредствено до виолетово или лилаво.“

Винсент чете с безкрайно внимание двете книги на Шарл Блан „Художници на моето време“ и „Граматика на рисувателното изкуство“. В първата се спира задълго на един твърде показателен анекдот. Когато един ден Шарл Блан казал на Йожен Дьолакроа че „големите художници колористи са тези, които не предават локалния тон“, Дьолакроа се съгласил с него: „Това е съвсем вярно — потвърдил той. — Ето един тон например (и той посочил с пръст мръсносивия тон на паважа) — и тъй, ако кажеха на Паоло Веронезе: нарисувайте ми хубава руса жена, чиято плът да бъде в този тон, той ще я изпише, и жената в неговата картина ще бъде руса“. Може да се каже, че през това лято на 1884 година Ван Гог открива живописта. В този момент той не знае нищо за импресионистите, които във Франция прилагат естетически една научна теория, за да придават максимален блясък и яркост на светлината и багрите. Три от цветовете на спектъра — жълтият, червеният и синият — не могат да се разлагат; това са първичните цветове, които, смесени два по два, дават бинерните (съставните) цветове. От жълто и червено се получава оранжево, от жълто и синьо — зелено, от червено и синьо — виолетово. Ако искаме да постигнем съчетания от цветове с много голяма яркост, трябва да съпоставим един вторичен цвят с първичния цвят, който не фигурира в сместа, от която е получен вторичният. Тези цветове — оранжев и син, зелен и червен, виолетов и жълт — се наричат допълнителни помежду си. Това е законът за симултанния контраст, който в известна степен Дьолакроа вече е прилагал нашироко.^[2] Винсент върви слепешката. Той живее в страна, където ярките багрени контрасти са рядко явление и чиито художници, майстори на светлосянката, по традиция търсят в живописта ефектите на сянката, като погасяват цветовете и не ги използват никога в чисто състояние; те живописват — за да употребим един технически термин в живописта — с помощта на вальори (тонални стойности). Винсент върви слепешката, но в светкавичен проблясък долавя тутакси какво може да се получи от съчетанията на цветовете. Той вижда пролетта в зелено и червено със зеленото жито и ябълковите дървета с розов цвят; лятото — в оранжево и синьо със сините ризи на селяните, открояващи се върху позлатения бронз на житата; есента — в жълто и виолетово с жълтеещите листа и виолетовите отблясъци; зимата — в черно и бяло със снега, по който пъплят малки черни фигури.

Погълнат от тези търсения, съвсем неочаквано той става неволен герой на една драма. Докато майка му е лежала на легло, наред с другите посетители на пасторския дом е идвала и една млада, доста висока на ръст жена — съседката им Марго Бегеман. Тя е на четиридесет години, не много хубава, но притежава безспорни душевни и умствени качества. Тази нежна, кротка жена, чието семейство е едно от най-заможните в Нюнен, се влюбва във Винсент. Че една жена може да изпита нежни чувства към него, е нещо доста неочаквано за Винсент. Той бърза да отговори на тази любов, веднага почва да крои с Марго планове за женитба. Мимолетна и трагична идилия! Родителите на Марго отхвърлят тези планове като нетърпим скандал. Какво, тяхната дъщеря да се омъжи за този „цапач“, за тоя дрипав непрокопсаник! И дума да не става! Но младата жена (която, изглежда, няма много здрави нерви) не се примирява с този отказ. Щом ѝ пречат да се свърже с човека, когото обича, ще се отрови. И тя наистина прави опит, но не успява да сложи край на живота си. Отнасят я в една болница в Утрехт.

Повярвал ли е този път Винсент наистина, че ще разчупи кръга на самотата? Едва ли е хранил големи илюзии. Той отива в Утрехт и разговаря там с лекаря.

„Попитах го за мнението му какво трябва да правя или не бива да правя в интереса на здравето на болната — дали да продължа връзката си с нея, или да се оттегля.“

Винсент ще се оттегли — ще се оттегли без особени трудности. В този августовски ден, когато пристига в Утрехт, той си мисли за голямата картина, над която работи Ван Рапард, и отива да посети своя приятел. Историята с Марго не е прекъснала — почти не е прекъснала — работата му. Тя не е смутила — почти не е смутила — неговите търсения. Макар да е поел риска за това приключение — и то сигурно с пламенността, която влага във всичко, той все пак не е вярвал истински в него. У него са угаснали надеждите да живее като всички хора. Може ли това да се твърди със сигурност? Във всеки случай може да се предполага със сигурност, че Винсент се е примирил — добре, тъй да бъде — да бъде този, който е. Все пак тази история, събуждайки старите му болки, му повтаря накратко и болезнено суровите условия на неговата съдба, разтърсва го жестоко и помрачава настроението му. В пасторския дом, който сега много хора избягват да посещават, го виждат все по-рядко и по-рядко. Когато се отбива там, той почти винаги се кара с баща си. В Нюнен Винсент не общува почти с никого. Дребнавото благоразумие, в което се задушават малките градчета, както и неговите избухвания и язвителни забележки са го отдалечили от всички. Той е черната овца в стадото.

Винсент удължава все повече своите скитания, озовава се понякога в далечни села. В Айндховен, доста голям промишлен център — текстил, шапки, дантели — недалеч от Нюнен, търговецът, от когото обикновено купува бои, го запознава с двама художници любители — кожаря Керсемакерс и бившия златар Херманс, гравьор на мед и метал за църковни украшения.

Керсемакерс, чиито произведения в Айндховен Винсент е преценил като сносни, го посещава в Нюнен. Окачените и безредно натрупани навсякъде творби на пасторския син се виждат на кожаря тъй сурови, груби и недоизпипани, тъй различни от досегашната му представа за живописта, че той си отива разочарован, без да се уговори с Винсент за втора среща. Ала много по-голяма е изненадата на кожаря, когато разбира, че му е невъзможно да се отърси от спомена за картините и рисунките на Винсент. Те постоянно се въртят в ума му. Керсемакерс не може да забрави и човека — необикновен и той, с чорлава рижа брада, с очи, често зачервени от твърде упоритото взиране в предметите на силно слънце. Привлечен въпреки волята си от обаянието на Винсент, той отива отново в Нюнен и този път остава с много по-добри впечатления, макар в невежеството си да вярва, че Винсент не умее да рисува. Когато му казва това, Винсент прихва да се смее и отговаря.

— По-късно ще мислите другояче.

Оттогава Винсент и Керсемакерс започват често да се виждат. Обикалят околностите, търсейки мотиви за рисуване. Час по час Винсент се спира, посочва някой пейзаж, примижава, огражда с длани пред очите си някое кътче и възклицава:

— Вижте колко е хубаво!

Това е един от любимите му изрази. Той поклаща глава:

— Тия тъпаци от Нюнен говорят, че съм луд, като ме гледат, че се шляя из степта, но на мен ми е все едно.

Керсемакерс пък получава непрекъснато съвети. Винсент го кара да рисува често на открито и много натюрморти, да внимава щото в картините му предметите да са на мястото си, да се отделят ясно един от друг. Сам той си служи с една перспективна рамка, изработена от железен прът, на който може да поставя и да завинтва на желаната височина малка рамка.

— Старите художници са употребявали подобни рамки. Защо да не правим и ние същото? — казва Винсент.

Керсемакерс го наблюдава как постоянно търси да подобри това или онова в картините си; по цели седмици той рисува ръце, крака, дървени обувки… Това са гами за упражнение.

— Тези неща трябва да се знаят основно! — повтаря Винсент.

Когато Винсент се запознава с Херманс, другия любител художник от Айндховен, някогашният златар тъкмо се кани да украси с картини столовата на своята къща — разкошно жилище на разбогатял човек, който събира старинни вещи с не дотам изискан вкус. Трябва да се запълнят шест пана с размери 1,50 метра на 60 сантиметра. Херманс възнамерява да изпише върху тях религиозни сцени, особено една „Тайна вечеря“ по „скицата на една рисунка, издържана в някакъв модерен готически стил“. Винсент го убеждава, че селските сцени са по-подходящи, и сключва с него споразумение: той ще нарисува в определените размери шест платна от този вид, а златарят ще поеме всички разходи — за модели и други материали, — необходими за изписването на композициите, които той ще копира и след това ще върне на Винсент. Макар и малко смутен от големите размери и от желанието на Херманс да има композиции с по пет-шест фигури (сам той би предпочел по-малък брой персонажи), Винсент е във възторг от съглашението, което му позволява да работи, без да харчи пари, и се заема усърдно със задачата. За сюжети избира сцени на оран, сеитба, жътва, засаждане на картофи, пастир със стадо, събирачи на дърва; идеята за тях му е подсказана от Миле. След като завършва картините, той трябва да ходи често в Айндховен, за да напътствува със съветите си Херманс, който ги копира.

По сведения на Керсемакерс, по същото време Винсент взема няколко урока по музика при един органист в Айндховен. Той обича да сравнява живописта с музиката и би желал да си изясни връзката между двете изкуства. По време на уроците той се опитва да прави бодлеровски^[3] паралели между нотите, музикалните фрази и цветовете. Но като слуша Винсент да говори за пруска синя, за смарагдова зелена или за жълта охра във връзка с музиката, органистът изпада в ужас: убеден, че има работа с луд, той прекратява уроците.

Настъпват мрачните месеци. През есента Ван Рапард отново навестява Винсент. Двамата много работят заедно; Ван Рапард рисува предачки, етюди на глави, а Винсент — „една алея от тополи с жълти есенни листа, по която слънцето образува тук-там сред падналите листа блестящи петна, редуващи се със сенките, хвърлени от стеблата на дърветата“. Двамата разговарят за импресионизма, за който Тео на няколко пъти е писал по някой и друг ред на брат си.

„Но тук, в Холандия — признава Винсент, — е трудно да се разбере какво в същност представлява импресионизмът.“

Неговите търсения в областта на колорита се насочват към същите проблеми, които вълнуват живописците на светлата палитра, намиращи се по това време в разгара на своята борба. Но ако инстинктът му го тласка към тази цел, Винсент все пак пристъпва слепешката към нея.

„Мисля, че след една година, стига през тази година да рисувам много и без прекъсване, ще променя още своя маниер и своя колорит и той ще стане още по-тъмен, вместо по-светъл“ — заявява той.

Неговият голям учител, този, когото той смята за „истински модерния художник“, си остава Миле („Миле е «татко Миле», ще рече съветник и водач на младите живописци във всички области“), въпреки че от време на време Винсент говори и с любопитство и възхищение за Домие, за когото преди две години Брайтнер му е разправял в хагската болница.

„Ако имаше повече работи от него, хубави като графиката която открих неотдавна — «Петте възрасти на един пияч», или като онази фигура на стареца под кестена, за която вече ти писах, тогава наистина той може би щеше да бъде учител на всички ни“ — е писал той на Тео към края на 1882 година.

Но как би могъл Винсент да има ясна представа за тази светла живопис, за възможностите на баграта, които обуславят тази живопис? Около него всичко е черно.

„Навън е мрачно — пише той, — нивите са като истински мрамор от черни буци пръст и малко сняг, често има дни, когато всичко е мъгла и киша, червено слънце сутрин и вечер, гарвани, суха трева, увехнала гниеща зеленина, черни храсти, а клоните на тополите и върбите настръхнали като бодлива тел срещу мрачното небе“.

Всичко е черно около него, всичко е черно и в душата му. Той живее съвсем настрана от хората, сред враждебното мълчание на градеца, под неодобрителните погледи на домашните си, от които се дели и страни. „Безполезно е да се разговаря с тях“ — е писал той на Тео, който получава оплаквания и от двете страни, тъй като и родителите се жалят: „Винсент ни става все по-чужд и по-чужд. Вече не ни поглежда“ — пишат те.

След като е рисувал цяла седмица през октомври натюрморти при Херманс, вземайки за модели „красиви предмети“ от неговата колекция, след като е работил през ноември, вече при голям студ, над последното си платно на открито за тази година — стара воденица в Генеп, оттатък Айндховен, — Винсент решава да нарисува през зимата петдесет глави на селяни^[4], та да може да се възползува по този начин от относителното бездействие на селяните през студените месеци. Тези селски глави — през януари той вече е завършил тридесет, — сурови, грубо моделирани маски с ниски чела, широки носове, изпъкнали скули, бърнести уста, издадени напред челюсти, които с животинската си грубост напомнят боренските физиономии, издават достатъчно ясно отчаяното упорство, стихийната и мрачна страст на прокълнатия художник от Нюнен.

„Не мога да се съобразявам с това, какво хората мислят за мен, трябва да вървя напред, това трябва да бъде единствената ми грижа… Ако сега не ме бива за нищо, няма да ме бива и по-късно, но ако по-късно излезе нещо от мен, значи ме бива и сега — повтаря упорито той. — Защото житото си е жито, та ако ще хората от града да го вземат отначало за трева.“

Светлите цветове? О, колко далеч сме от тях! На грубите, животински форми съответствуват тъмни багри, глинести кафяви, асфалтови охри, маслиненозелени, почти черна пруска синя.^[5] Но би ли могъл Винсент да рисува в сияйни багри брабантските селяни? Би ли могъл да ги рисува другояче, когато той е той и те са те? Когато тъгата на тази земя го е обладала и когато го терзае мъката на собствената му участ?

„Никога не съм започвал година, която да се е очертавала в толкова мрачни краски“ — пише той в началото на януари.

Накъде отива Винсент? Какво иска? Той не знае. Но той сякаш се стреми да сложи край на своето чиракуване, мъчейки се настървено да изчерпи настоящето, което отминава. Избрал си е за учител Миле. Но ако Миле беше още жив^[6], той би потреперал пред тия дебело наслоени и сурово изписани платна. Единствената прилика между двамата е сходството в любимите им сюжети — селяните. Миле рисува върху ведра земя селяни в тържествени пози, чиято хармония отговаря на хармонията на една подредена, спокойна и щедра природа. Художникът на „Angélus“^[7] очиства селските сцени от своеобразните им детайли, идеализира ги, издига ги до една напълно класическа степен на обобщение и синтез. Между живописеца и неговите модели стои, ако е позволено така да се каже, дебелината на едно платно. Животът спира, увековечава се в миг на избрано равновесие, плод на търпеливо търсене, което бавно размества и разполага елементите на действителността в един желан от човешкия ум порядък, постигнат с напрегнат размисъл. Това равновесие, което е именно върховното достойнство на класическото изкуство, е израз на една сигурност, която е прибежище от трагичната неустойчивост на този свят и тържество над непрекъснатото рушене на нещата, то се изгражда само от чувство за мярка, от красота и съвършенство. С помощта на плодотворна измама то прави необорима привидността, очовечава битието, като отрича заплахите и шемета му. „Трябва да умеем да накараме тривиалното да служи за изразяване на възвишеното“^[8] — е казал Миле. Това разбиране за красотата си остава напълно чуждо на Винсент. За него красотата е истина и какво значение има тогава, че тази истина е тъжна и че светът е такъв, какъвто е? Разяждан от трескаво, неутолимо безпокойство, Винсент се мъчи да обгърне с безмилостна любов този неспирно променящ се свят, този застрашителен, несигурен свят, терзан от непрекъснато развитие. Природата е сурова, тя не дава нищо, от нея всичко трябва да се изтръгва насила, ден след ден, в люта борба. Всичко е преходно, обречено на изчезване. Отминаващият миг е вече завинаги отлетял. В този свят всичко е случайност, особеност, неповторим детайл и неговото незабравимо своеобразие никога не може да се изтъкне достатъчно ярко. Селяните на Винсент не застиват в заучени пози, за да славят Твореца; те са уловени в тленното и жалко приключение на своя живот, което е дял на всички хора. Тъпотата, драматичната грозота на техните лица, животинските им стойки са белег на свирепата враждебност на нещата, покъртителен отпечатък на съдбата. Живописецът пред своето платно не отстъпва назад, за да съзерцава моделите си. Устремен с цялата си душа, той прониква в най-потайните дълбини на техния живот, приобщава се към тяхната съдба, която не дели от своята собствена. Живописецът, платното и обектът се отъждествяват, свързани помежду си, свързани с битието чрез неразкъсваеми връзки. А времето напира, времето, което унищожава и убива, времето, с което трябва да се борим в надпревара. „Много добре мога да си представя, че някой ден и аз ще умея да композирам много бързо“ — пише Винсент на Тео. Той е обсебен от стремежа към тази необходима бързина. Завижда на Гаварни, който „нахвърлял до шест рисунки на ден“, цитира удивен думите на Уистлър: „Да, нарисувах това за два часа, но съм работил години, за да мога да го нарисувам за два часа.“ Единствено упоритата подготовка, разпалването на всичкия жар, на всичката страст, които таи у себе си — Винсент го знае — ще му помогнат в едно по-близко или по-далечно бъдеще да постигне желаната бързина.

Така наречените живописни композиции се считат за едни от най-трудните за изпълнение. Винсент мечтае да изпише една, която да бъде обобщение на неговите търсения. Той намира сюжета ѝ в едно селско семейство, чиито членове му позират и у които се храни. Сюжетът е именно селска трапеза — селяни, които ядат картофи. През март художникът започва картината си.

Но на 26 март става нещо неочаквано. На връщане от разходка пастор Ван Гог се строполява на прага на дома си, застигнат ненадейно от смъртта. Въпреки несъгласията, които тъй често са ги изправяли един срещу друг, Винсент понася болезнено тази загуба. Навярно се разкайва за някои свои постъпки, за някои свои думи. Ала можел ли е да постъпи другояче? Уви! Не е ли този свят свят на сърдечната горест? Пред тленните останки на баща си, по време на заупокойното бдение, Винсент, смазан от голямата мъка на живота, мълви:

„По-лесно ми е да умра, отколкото да живея. Да умреш е трудно, но още по-трудно е да живееш.“

С тази кончина завършва фактически един дълъг период от неговия живот. Свършен факт е вече раздялата със семейството и родната среда, която толкова дълго е назрявала. От двете страни се разменят неприязнени думи. Винсент почти не взема участие във формалностите и церемониите, последвали смъртта на баща му. Не се показва пред роднините, дошли за погребението в Нюнен, и когато отварят завещанието, заявява без заобикалки на домашните си, че неговите „възгледи, отнасящи се до паричните дела и начина на живот, се различават твърде много от техните, за да могат някой ден те да стигнат до съгласие. Че желае безусловно да живее според собствените си разбирания и за себе си. И че се отказва от своя дял от наследството, тъй като през последните години е бил в дълбоко разногласие с баща си и затова не иска да си присвоява права, нито да ги предявява върху това, което е принадлежало на баща му“. Той моли настоятелно пристигналия от Париж Тео да го вземе със себе си. Но Тео го увещава да почака, докато положението му се затвърди още повече, нещо, което няма да закъснее.

Тези събития в семейството сближават още повече двамата братя.

„Искам да вярвам — пише Винсент наскоро след това, — че малко по малко моите етюди ще ти вдъхват все повече смелост и упование.“

Отделил се от семейството си — „аз нямам време за губене“, решава той, — Винсент се предоставя вече изцяло в ръцете на Тео, прехвърля изцяло върху него грижата за материалното си съществуване — колкото и бедно да е то, няма значение! — а за да не го измъчват угризения, че се оставя така да го издържа брат му и да бъде тъй или иначе доста тежък товар за него, той му представя тяхната връзка в една най-малкото странна светлина, тази връзка, която той би желал — о, тъй много би желал, това лесно се долавя — да бъде нещо съвсем естествено:

„Казвам «ние», защото парите, които ми пращаш, тия пари, които зная, че съвсем не ти е леко да печелиш заради мен, ти дават право, в случай че от работата ми излезе нещо свястно, да го считаш наполовина за твоя собствена творба.“

Като праща пари на Винсент, като му помага да удовлетворява без пошли грижи своята страст, Тео също е художник. Винсент не пропуска случай да го убеждава — и сам себе си да убеждава — в това. И Бог му е свидетел — настоява той, — че не злоупотребява с помощта на Тео! Задоволява се с малко, с най-необходимото.

„Трябва да бъдеш доволен, когато има какво да пиеш и да ядеш, къде да спиш и какво да облечеш, с една дума, да бъдеш доволен от това, което имат селяните.“

И тук Миле му сочи пътя, Миле, който е казал: „Щом ходя с дървени обувки, все ще се оправя някак.“ Страданието е свято. „Съвсем не искам да премахна страданието — е заявил същият Миле, — защото често пъти то именно кара художниците да се изразяват по-ярко.“ Sorrow is better than joy.

Винсент подхваща наново своите Селяни ядат картофи и заедно с това рисува нова поредица селски глави, още по-ярко характерни от първите. Нищо не го смущава вече по пътя, който упорито следва, погълнат единствено от целта, която си е поставил. Самотата го измъчва, но от тази самота той също така черпи и сили, и порив. Винсент върви с големи крачки. Никога досега въпросите на живописната техника не са напирали тъй многобройни в съзнанието му. Той излага пред Тео теорията за цветовете в нейната цялост, формулира законите на рисунката: „Древните са изхождали не от линията, а от средата, сиреч трябва да се започва с кръга или с елипсовидните основни форми на масите, вместо с контура.“^[9] Изкуството, към което се домогва той, е изкуство субективно, изкуство на пределната експресивност.

„Бих се отчаял — твърди той, — ако фигурите ми бяха добри… Аз не искам те да бъдат академично издържани… Ако фотографираме човек, който копае с лопата, той сигурно няма да копае.“

Нещата трябва да се рисуват не такива, каквито са, а такива, каквито ги чувствуваме, да ги рисуваме в движение, да рисуваме „действието заради самото действие“, и то — както са правили Домие, Дьолакроа — без да се боим, че ще се получат „произволни пропорции“, анатомия и структура, които „академиците“ биха порицали.

„Голямото ми желание е да се науча да правя такива неточности, такива отклонения, преработвания, изменения на действителността, та да стане от всичко това — да, лъжа, ако искаш, но лъжа по-правдива от буквалната истина.“

Точно това се стреми да постигне той и в Селяни ядат картофи, картина в кафеникава и зеленикава тоналност; той я рисува и прерисува, деформира буквалната привидност на действителността, за да изрази по-добре и по-ярко същността такава, каквато я вижда, и най-вече такава, каквато я изживява.

„Трябва да рисуваш селяните така, като че ли и ти си един от тях, трябва да чувствуваш и мислиш като тях.“

Винсент е съгласен с Тео, че „когато хората от града рисуват селяни, дори техните селяни да са великолепно изписани, те все пак неволно ни напомнят обитателите на парижките предградия“. Според него селянинът в една картина трябва да изглежда „живописван със земята, която засява“. Тук художникът не бива да си служи с условности.

„Ако една картина със селяни мирише на мас, на пушек, на картофи — чудесно! Това не е лошо! Ако оборът мирише на тор — много добре! Тъкмо затова оборът е обор! Ако нивите дъхат на зряло жито или на картофи, или на гуано, или на тор, тъкмо това е здравото… Една картина със селяни не бива никога да бъде парфюмирана!“

След като Тео е показал на парижкия търговец Портие няколко етюда на брат си, Винсент бърза — „за един ден и наизуст“ — да изработи за Портие една литография по последния вариант на Селяни ядат картофи. През май завършва окончателно картината си.

„Цяла зима — пише тържествуващ той на Тео — държах нишката на тази тъкан, чийто окончателен образец търсех, и ако сега тя стана тъкан груба и сурова на вид, това не значи, че нишките ѝ не са били подбрани грижливо и според известни правила… Който предпочита да гледа сладникави селяни, нека я отмине.“

Винсент изпраща на Тео картината си и го моли да я покаже на Дюран-Рюел, търговеца на импресионистите.

„Дори и да е смятал, че рисунките ми не струват много, покажи му тази картина. Не я ли хареса, добре. Но въпреки всичко му я покажи, за да види, че ние водим борбата с жар.“

Винсент е изпратил и на Ван Рапард един отпечатък от литографията си. Но Ван Рапард, засегнат, че не са му пратили известие за погребението на пастора, си позволява да разкритикува доста сурово и без всякакви уговорки литографията. Иска ли той наистина да уязви Винсент, служейки си с подобни думи:

„Защо — го пита той — сте гледали и работили тъй повърхностно? Защо не сте проучили движенията?… И си позволявате да се позовавате на имена като Миле и Бретон по повод на подобни работи? И таз хубава! Струва ми се, че изкуството е нещо твърде възвишено, за да се отнасяме тъй лековато към него.“

Можем да си представим как Винсент е посрещнал тези редове.

Подчинявайки се на първия си импулс, той връща писмото на Рапард заедно със своите „поздравления“. Но все пак от пет години Ван Рапард е бил кажи-речи единственият му приятел, истинската му опора, и скоро Винсент решава, както сам казва, да „назове нещата с истинските им имена“. Той се извинява — и това никак не го затруднява, — задето са забравили да известят Ван Рапард за смъртта на пастора, нещо впрочем съвсем второстепенно в неговите очи. Онова, което е важно, са упреците на Ван Рапард, отнасящи се до изкуството му.

„Вие не споменавате нищо за «техниката» — му пише той в едно първо писмо… — Повтарям ви още веднъж: сравнете общоприетото значение, което все повече и повече влагат в тази дума, с истинския ѝ смисъл… Аз твърдя само едно: да се нарисува правилно една фигура според академичните предписания, с равна и заучена мазка, съвсем не отговаря на неотложните повели на нашето време в областта на изобразителното изкуство.“

Така Винсент навлиза направо в същността на въпроса. Той, който въпреки спречкването им, винаги е тачел спомена за Мауве, който все още се възхищава от толкова много посредствени художници, защото му допадат хуманитарните теми на техните творби, прекрасно знае или, по-скоро, чувствува, когато се отнася до него, какво е необходимо — и какво му е необходимо на самия него — в областта на изкуството. Неговият инстинкт го направлява с удивителна сигурност. Инстинктът му го отдалечава от шаблоните, към които се придържат съвременните му холандски художници, отхвърля игото на една малко или много склерозирала традиция. Неговият инстинкт през това лято на 1885 година — когато той, работейки на полето, сред селяните, се занимава пряко или косвено с големия проблем: „колорита“, — неговият инстинкт прилича на река, която търси пътя си, бъдещото русло на своите води. Винсент е свикнал да бъде неразбиран; толкова е свикнал да „понася обиди, че те наистина не (го) засягат вече“: една критика повече или по-малко няма да му отнеме вярата. През цялото лято, докато продължава в доста остър тон неговият диалог с благородника, Винсент му повтаря от писмо на писмо:

„Що се отнася до мен — черна немотия. Но въпреки всичко смелостта ми и може би силите ми укрепват, вместо да намаляват. Не мислете, че вие сте единственият, който смята или е смятал за свой дълг да ме критикува така, че да ме разсипе окончателно, което впрочем сам знаете. Напротив, моята участ до ден-днешен е била кажи-речи такава. И тъкмо защото вие не сте и не бяхте единственият, който ме критикува така, вашата критика има своето място сред другите критики, срещу които се браня и ще се браня все по-успешно, като разгласявам наляво и надясно убеждението си, че моите стремежи са напълно основателни.“

Ако Винсент е откликвал и продължава да откликва гневно на нападките на Ван Рапард, ако невинаги съумява, както сам признава, да запази самообладание — „имам понякога впечатлението — казва той в една изумителна формула, — че посягат на самия мен, толкова се чувствувам свързан с този въпрос, толкова моето убеждение е част от самия мен“, — то е, защото му се струва, че критиките на неговия приятел идват от „един ужасно педантичен Рапард, възпитаник на академията“, от един Рапард, който никак не проумява смисъла на неговата работа и нейната насока. Вярно е, че изкуството му е обременено с безброй слабости — това той в никакъв случай не отрича. Но разбира ли Ван Рапард смисъла на неговите усилия? Техниката много често е тъждествена с рутината, нима той не вижда това?

„Вземете коя да е моя рисунка — пише Винсент на някогашния си приятел — или кое да е платно, което искате произведение, произведението, което аз ще ви посоча с относително спокойствие. Ще откриете както в рисунъка, така и в цветовете и в тона грешки, които един реалист навярно не би допуснал. Неоспорими неточности, които аз сам виждам и които при нужда бих порицал с по-сурови думи от всички останали. Неточности и понякога несъвършенства. Въпреки това аз мисля, че дори да продължавам да създавам торби, в които могат да се намерят тези недостатъци най-вече когато се разглеждат с критично око, те си имат свой собствен живот и свое основание, които надделяват над недостатъците им, особено за хора, които могат да оценят характера и духа им. Не е тъй лесно да ме подведат, както си мислят, въпреки всичките ми грешки. Аз твърде добре знам каква цел преследвам и съм твърде дълбоко убеден, че вървя въпреки всичко по верен път, като искам да рисувам това, което чувствувам, и чувствувам това, което рисувам, затова не ме е много грижа за приказките на хората. Но всичко това понякога ми отравя живота и, струва ми се, много е възможно по-късно някои да се каят за приказките, които са говорили по мой адрес, и задето са се отнасяли с враждебност и безразличие към мен. Аз отбивам ударите им, като се усамотявам дотам, че вече не се виждам буквално с никого, освен със селяните, с които общувам пряко, за да мога да ги рисувам. Ще се придържам и занапред към този метод: много възможно е дори да напусна ателието си и да се настаня в някоя колиба, та да не слушам вече за ония, дето се наричат «културни хора»…“

И днес, както вчера, Винсент винаги е напредвал в изкуството, отричайки онова, което другите искат от него. За да напредва, той постоянно е трябвало „да обръща гръб“ на хората, без да се съобразява с презрението, с неодобрението, или с враждебността им. Религиозни и семейни традиции, обществени и художествени условности — Винсент се е отърсил от всичко, снел е от себе си една след друга тези мъртви кожи. Ван Рапард е може би последното звено, което още го свързва с холандската земя. Въпреки че съобщава на Тео: „Нашата кавга е напълно приключена“, кореспонденцията му с Ван Рапард се прекъсва без видима причина с едно писмо, последното, в което той говори — наистина блестящо! — за Дьолакроа и възкликва:

„Какви чудни смелчаци са тия френски художници!“

През време на този продължителен спор Винсент работи неотклонно, рисува глави (някои от които, работени през юни, издават влиянието на „Жерминал“ на Зола, особено една работничка, тикаща вагонетка с руда, която „напомня — пише той — мучаща крава“), рисува селяни и селянки по време на работа. По този начин той е напреднал много в изучаване на „дозирането на цветовете: червено със зелено, синьо с оранжево, жълто с виолетово“, на „постоянното съчетание на допълнителните цветове“ и „тяхното взаимодействие“, на „възпроизвеждането на формата“, изхождайки от „масите“. Не отговаря ли той косвено на Ван Рапард, като пише ни Тео:

„Това, че зная какво искам да вложа в работата си и че ще се мъча да го постигна, пък ако ще и да загина, се дължи на абсолютната ми вяра в изкуството.“

Винсент се намира на прага на нещо съвсем ново, което предусеща с неизказан трепет и към което всичко го тласка. Този самотник е изминал сам, без ничия помощ, различните етапи в историята на живописта. Баграта го привлича със загадъчно обаяние.

„Цветът сам по себе си изразява нещо, ние не можем без него и трябва всичко да извлечем от него; това, което е красиво, истински красиво, то е и правдиво“ — пише той на Тео, служейки си с език, от който не биха се отрекли и гностиците.

„Палитрата ми се размразява — установява Винсент. — Моите етюди са за мен само нещо като гимнастика, за да се качвам и слизам по тоновете.“

Колко дълъг път е изминал той от първите опити, от буквалното и тромаво подражание на действителността! Живописта, същинската живопис му се открива в цялото си великолепие. Когато иска да изпише картина, той вече взема един цвят за отправна точка и тогава — казва той — „виждам ясно в съзнанието си какво трябва да произлезе от него“. Такъв е случаят с една кошница и ябълки:

„Да ти кажа как нарисувах този етюд — много просто: зеленото и червеното са допълнителни цветове. В ябълките има едно само по себе си твърде «простовато» червено, а до него — зеленикави тонове. Има и една-две ябълки в друг цвят, в някакво розово, и те оправят цялата работа. Това розово е пречупеният цвят, получен от смесването на гореспоменатото червено с гореспоменатото зелено. Ето ти причината, поради която между цветовете съществува взаимна връзка. При това има и един друг контраст: задният план е противопоставен на предния; той е в неутрален цвят, получен от пречупването^[10] на синьо с оранжево, а вторият е същият неутрален цвят, само че отсенен с прибавка на малко жълто.“

Винсент напредва все по-стремително.

Стремително се развиват и събитията. „Цапачът“ става все по-подозрителен в очите на хората. Неговото държане, облеклото му, приказките му със селяните, които тук се преценяват като бунтарски, развихрят срещу него в този благонравен и конформистки градец неприязън, която се засилва от ден на ден. Винсент не се разбира с новия пастор, който е заместил баща му. Не се разбира и със свещеника на католическата църква. След едно спречкване с кюрето положението се влошава още повече. Духовникът взема някои мерки, които практически водят до изгонването на Винсент от Нюнен: той забранява на енориашите си да позират на художника; колкото до ателието, не ще и дума, че клисарят няма да продължи наемния му договор.

Лишен от модели, Винсент се насочва към натюрмортите. Рисува картофи, на които се стреми да придаде „телесност“ — „искам да кажа, да изразя материята по такъв начин, че те да станат маси, които имат тегло и плътност, което бихме почувствували, ако речехме например да ги хвърлим“, — кафяви, черни картофи, от които лъха някаква дълбока тъга. Ала Нюнен го гнети, Нюнен, където сега пречат на работата му, Нюнен, който с мрачните тоналности на своите пейзажи и с тъжната си атмосфера не може в същност да му предложи условия за ново развитие, Нюнен, от който след близо две години упорит и непосилен труд той е извлякъл всичко, което е могло да се извлече. През тези две години той е живял в този пуст край, сред тази меланхолична степ, затворен в себе си, без да види нито една картина. Той чувствува нужда да потърси отново някаква опора за сравнение, да чуе мълчаливите уроци на големите майстори на изкуството. Заедно с Керсемакерс той замисля едно пътуване до Амстердам, за да разгледат тамошния музей.

Винсент пристига пръв в Амстердам. Двамата са се уговорили да се срещнат в третокласната чакалня на централната гара, където Керсемакерс заварва Винсент да рисува пред прозореца, заобиколен от зяпачи. Щом вижда Керсемакерс, художникът събира нещата си и двамата приятели отиват в музея. Тъй като вали проливен дъжд, Винсент, облечен в дълго зимно палто с дълъг косъм и нахлупил кожен калпак, прилича донякъде на мокра котка, но това никак не го смущава.^[11] В музея двамата се застояват безкрайно дълго пред всяка картина. Когато стигат до „Еврейска невеста“, прекрасното платно на Рембранд, в което плътните, зърнести слоеве на жълтите, червените и кафявите петна се преливат в удивителни съчетания, той се спира, сяда и замолва Керсемакерс да продължи засега сам обиколката си из музея.

„Еврейска невеста“!

„Какво благородно, неизмеримо по дълбочина чувство!“ — възкликва Винсент и той, който знае тъй добре, че трябва да умреш, за да бъдеш, промълвя: „Трябва да си умрял няколко пъти, за да живописваш така: ето думи, които напълно прилягат на Рембранд!… Той прониква тъй дълбоко в тайнственото, че казва неща, за които няма думи на никой език. С право го наричат «Магьосника»… Това не е леко поприще“ — разсъждава художникът.

О, каква картина, живописвана „с огнена ръка“, е „Еврейска невеста“! Минават часове, Керсемакерс се връща при Винсент. Време е да си ходят.

„Десет години от живота си бих дал, за да мога да поседя две седмици тук с малко сирене и коричка хляб — уверява Винсент. — Но няма как — казва неохотно той, — трябва да си вървим. Не можем да останем да спим тук!“

Винсент остава три дни в Амстердам. Не излиза, така да се каже, от музея, съзерцава безкрайно дълго големите творби. Франс Халс и особено „Ротата на капитан Рейниер Реал“ го очароват почти толкова, само че по други причини, колкото и „Еврейска невеста“. Халс е „колорист на колористите“. Как тънко умее той да съпоставя, противопоставя и нюансира цветовете, да варира отсенките им! Загадъчният Рембранд, виртуозният Халс! „У Франс Халс има най-малко двадесет и седем черни.“ И какъв чуден устрем! Халс постига това, към което се стреми Винсент:

„Да нахвърлиш сюжета си направо, с един замах, но с пределно напрежение на целия ум и на цялото си внимание.“

Винсент се завръща от Амстердам като възроден от видяното: той не се лъже, сигурен е в пътя, който е избрал.

„Другите, които имам пред вид, но няма да назова, и които се измъчват да прилагат своята тъй наречена техника, са тъкмо тия, които според мен са слаби в техниката.“

Хе, да не говорим повече за това „изискано безсилие“! Винсент продължава да живописва: натюрморти, птичи гнезда, няколко пейзажа. Ала огромният му труд в Нюнен е към края си и заедно с него приключват петгодишните му лутания. Избистрило се е всичко онова, което е било неясно, което е било предмет на тревожни въпроси и търсения. Винсент знае какво иска и накъде отива. Знае го ясно — и като човек, и като художник. Няма вече колебания, съмнения, въпроси. Остава увереността на човека, който най-после е тръгнал сигурен към една сияйно очевидна цел.

„Който иска да направи нещо добро или полезно, не бива да залага на всеобщото одобрение или възхищение, нито да го желае, а напротив, да разчита на симпатията и подкрепата на няколко големи сърца и на още неколцина други“ — тези мисъл на Рьонан, която Винсент цитира по памет на Тео, никога не е напускала съзнанието му. И утре, както вчера, тя ще бъде неговото верую. Той твори и ще твори изкуство за себе си, подобно на градинар, който не иска да знае за цената на луковиците на лалетата и не се вълнува от пазарлъците около тях.

„Снощи — пише Винсент на брат си — ми се случи нещо, което ще ти разкажа колкото мога по-подробно. Знаеш трите дъба зад градината у дома; за четвърти път се трепах с тях. Цели три дена седях пред тях с едно платно, голямо колкото колибата и селското гробище, които са у теб. Целта ми беше да предам тия светлокафяви перуки от шума — да ги моделирам и да им дам вярната форма, цвят и тон. Вечерта взех платното със себе си и отидох в Айндховен у моя тамошен приятел^[12], който има доста разкошен салон (сиви тапети, мебелите черни с позлата), и там окачихме картината. Знаеш ли, никога досега не съм бил тъй дълбоко убеден, че кога да е работите ми ще станат добри и ще се науча тъй да преценявам цветовете, че да постигам ефекта, който желая. В етюда имаше светлокафяво, нежнозелено и бяло (сиво), дори чиста бяла, изстискана направо от тубата. Въпреки че този човек има пари, въпреки че картината ми много му допадна, усетих такъв прилив на упование, като видях колко е добра — окачена там, моята картина будеше чрез това съчетание на цветовете едно тъй сладостно и тъжно чувство на покой, че просто сърце не ми даваше да я продам. Но тъй като той толкова се прехласна, аз му я подарих и той я прие точно така, както исках, без много думи, и само каза:

— Тази работа е дяволски хубава!“

Живописта и само живописта ще бъде смисълът на живота на Винсент. Винсент се е простил със света; в дъното на наранената си душа той се е отказал завинаги от надеждата да вкуси неговия покой и блага — жена, деца, дом, живот като всички хора.

„Затова ти казвам — пише той, — че като живописвам, аз търся начин да мога да живея без задни мисли.“

Той ще рисува. Ще рисува, подпомаган от предания си брат Тео, без да се съобразява с обществените порядки, нито с близките си или далечни интереси.

„Та човек не е на тоя свят за свое удоволствие и няма защо да живее по-добре от другите.“

Боговете са неумолими; те не търпят тия, които са им се обрекли, да се занимават със странични неща, изкуството не търпи втора професия.

„Продължавай да рисуваш, направи сто етюда, ако не стигат, направи двеста, и тогава ще видиш как ще се откажеш да вършиш каквато и да било «странична работа»… Художникът трябва да бъде художник и нищо повече.“

Материалните затруднения, лишенията, немотията са само цената, която той трябва да заплати за правото да бъде един от избраниците на човешкия род. Всичко се заплаща.

Все още замаян от откритията, които е направил и чиито последици и значение осъзнава с всеки изминат ден по-добре и по-ясно, Винсент хвърля поглед назад:

„Години наред аз посветих почти напразно и с всевъзможни печални резултати на изучаването на природата, на борбата с действителността, не го отричам.“ Но — добавя той — „не бих искал тази грешка да ми беше спестена. Искам да кажа, че би било безумие и глупост да карам вечно по един и същ начин, а не че всичките ми усилия са отишли напразно. «Отначало убиваме, накрая почваме да лекуваме» — е казал един лекар“.

Пред него се открива необятно поле: да изследва, да използува прекрасните възможности на баграта, да търси какво се получава от тях, да работи за раждането на едно ново изкуство.

„Все повече и повече се убеждавам, че истинските художници не са завършвали работата си в смисъла, който ние твърде често влагаме в думата «завършвам», сиреч с такава точност, че да можеш да си пъхнеш носа в картината. Най-хубавите картини, и то тъкмо най-съвършените в техническо отношение, гледани отблизо представляват положени едно до друго цветни петна и ни въздействуват едва от известно разстояние. Към това се е придържал до край и Рембранд въпреки всичките неволи, които му е струвало (та почтените еснафи харесвали много повече Ван дер Хелст, защото неговите картини можели да се гледат и отблизо)… Те (старите холандци) не запълвали.“

Баграта е поезия. Благодарение на нея живописта се превръща в пламък; тя трябва да може да сграбчи в страстен порив, стихиен като похищение, бягащата, мимолетна красота на нещата и съкровения им смисъл; но за да постигне това, художникът трябва „да работи от един замах“, да се учи на бързина, да постави в служба на баграта една божествено непринудена четка. Въпреки че колебанията на Винсент са изчезнали, лекотата, която той вече е постигнал, е само едно начало.

„Именно от тази устремност на четката — цитира той един текст за Гейнзбъро — се получава такава сила на израза. В нея се съдържа непокътната непосредствеността на впечатлението и тя се предава на зрителя. Впрочем Гейнзбъро притежавал един непогрешим метод да постига единство в своите композиции. Той нахвърлял с един замах своята картина и я изписвал хармонично от горе до долу, без да отклонява вниманието си върху отделни малки участъци, без да се задържа върху подробности, защото търсел общото въздействие и почти винаги го постигал благодарение на широкия поглед върху картината, която наблюдавал, както се наблюдава природата, с един само поглед.“

Винсент бърза да замине. „Тук аз рисувам неуморно, за да се науча да рисувам.“ Какво повече търси той в Нюнен? Тук може само да тъпче на едно място, да крее. Трябва да се махне от тия монотонни равнини. Но къде да отиде в същност? Той се колебае, опитва се да обосновава нетърпението, което изведнъж го хвърля в треска. Да се върне в Дренте? „Трудно е да се осъществи.“ Означава ли това, че настаняването му на някое друго място би било по-лесно? По всяка вероятност — не. В съзнанието му назряват други причини, съвсем други причини и все по-силно се надига у него гласът на инстинкта — могъщият глас на инстинкта, който никога не го е лъгал. Малко по малко името на един град заблестява в мисълта му и я завладява — Антверпен, градът на Рубенс. Той трябва да напусне страната на Мауве и на неговите подобни, да иде някъде далеч от тази артистична и духовна среда, която задушава днес най-доброто у него и в която е могъл да расте само в борба, само като непокорник, търсейки нещо друго, винаги нещо друго.

„Страстно желая да видя Рубенс!“ — пише той, безсилен да не откликне на зова, който му изпраща най-големият от майсторите на колорита.

А и в Антверпен — винаги загрижен да обосновава пред Тео решенията си, Винсент, разбира се, изнамира във всяко писмо все нови причини за своето заминаване — той би могъл да учи по малко и голо тяло. Също така ще бъде от полза за него да завърже връзки с художници, па макар и да не е съгласен с тях; човек не може да живее постоянно в усамотение, „защото понякога е дяволски тежко да стоиш съвсем настрана от живописта и от света на художниците и да не виждаш нищо, създадено от другите“. Това не застрашава неговата оригиналност.

„Мисля си, че дори да искам и да мога да науча нещо от другите и дори да заимствувам някои технически похвати от тях, аз винаги ще гледам нещата със собствените си очи и ще ги подхващам посвоему.“

Пък и кой знае дали в Антверпен няма да успее да продаде някоя и друга своя работа? За тази цел той си е набавил адресите на шестима търговци на картини. Винсент едва се сдържа от радост.

„Прав си, като ми казваш, че в Антверпен ще почувствувам липсата на ателие — пише той на брат си. — Но трябва да избирам между ателие без работа тук и работа без ателие там. Избрах второто, и то с такова желание и радост, че ми се вижда нещо като завръщане от изгнание“.

Едно от последните платна на Винсент — натюрморт — представя в красноречив контраст една Библия, отворена на глава 43 от Исайя, и романа на Зола „Радостта от живота“, излязъл преди една година: мрачната книга, пълна със забрани, заплахи и проклятия, която е тегнала над неговата младост, и една книга, чието заглавие, ведро като танц сред светла горска поляна, е само по себе си песен на надеждата; книгата, символизираща неговото минало, борбите и драмата му, нищетата и проклятието му, и книгата, символизираща неговата победа и бъдещето.

„И тъй, напред!… Колкото по-скоро замина оттук, толкова по-добре!“

Как ли отеква този вик в сърцето на Винсент! На 23 ноември, изоставяйки на произвола повечето от творбите си^[13],отхвърлил зад себе си миналото, Винсент напуска сивата, враждебна и вече безплодна земя на Нюнен на път за Антверпен, цветущия град, където блестят златистите и пурпурни багри на Рубенс.

„Има нещо необикновено в чувството — пише той на Тео, — че трябва да влезеш в огъня.“