Йосип Новакович
Курс по творческо писане (49) (Основни принципи, ясни насоки, подкрепени с примери от творчеството на класически и съвременни автори, изобретателни упражнения и методи за оценяване на вашия напредък)

Разказвачески гласове в трето лице

Някои хора изграждат свои разказвачески гласове в трето лице, други не се опитват изобщо да го правят, но може въпреки всичко да стигнат дотам. И тук като с разказваческите гласове от първо лице можете да играете със синтаксиса, за да постигнете желаната текстура. Не е ясно дали Т. Кърагисън Бойл нарочно е изработил, или спонтанно е постигнал следния глас от романа „Краят на света“. Независимо от това, в него личи синтактичен модел:

„Когато го пуснаха, когато Ван ден Пост се дотътри, за да отвори решетките, които го държаха затворен, той нито се хвърли в обятията на дядо Ван дер Мюлен, нито се втурна към къщи, където майка му покрусена седеше върху купа лен, а дядо Катс нервно крачеше по верандата — не, той изхвърча като спринтьор, като куче с вързана тенекия, хукна през полето из стърчащия царевичак, офейка право към просеката, в която братовчед му бе изчезнал при пукването на зората.“

Гласът на Бойл разчита предимно на максимализма на неговия синтаксис. Забележете, че той дублира подчинени и сравнителни прости изречения — „Когато го пуснаха, когато…“ и „изхвърча като спринтьор, като куче“. Дублира главното изречение с „нито-нито“: „нито се хвърли… нито се втурна към къщи…“. Дава ни както отрицателното (какво не се е случило, макар да би могло), така и положителното (какво се е случило). Макар че този вид синтаксис носи риска да стане тромав в един момент, богатите образи и множеството силни, плътно наредени думи — „пукването на зората“ — поддържат бързото темпо и динамиката на романа.

Гласът на Джеймс Джойс еволюира от прям и пестелив в ранните разкази до бликащото, игриво и неспирно словесно опиянение в „Одисей“. Да видим пестеливостта в един откъс от сравнително ранната му творба „Портрет на художника като млад“:

„Един вторник победоносният му ход бе грубо прекъснат. Господин Тейт, учителят по английски, го посочи с пръст и отсече:

— Есето на този момък е еретично.

Класът притихна. Господин Тейт не наруши тишината, а вмъкна длани между кръстосаните си бедра, докато обилно колосаната му риза скърцаше по яката и маншетите. Стивън не вдигна глава. Беше сурова пролетна сутрин и в очите му още тегнеше пареща слабост. Съзнаваше, че беше провален и разкрит, съзнаваше нищетата на своя ум и дом, усещаше по врата си грубия ръб на обърнатата оръфана яка.“

Текстът върви енергично, вероятно поради доброто разнообразие на изреченията. Различният брой на думите в изреченията на последния абзац — 2, 22, 4, 12, 23 — усилва усещането за непредсказуемост и напрежение, както и редуването на утвърдителни и отрицателни форми. Макар че ползва предимно прости изречения, Джойс не избягва наречията и прилагателните, а ги използва — оръфана, пареща, сурова, грубо — и мисля, че точно наречията дават тона на неговия глас.

По-късно, в „Одисей“, Джойс пише с по-широк размах, с дълги шеметни изречения, но неговата привързаност към наречията и прилагателните остава достатъчно силна, за да чуем в крайна сметка един подобен глас:

„Подминаха главния вход на Голямата северна гара, отправната точка за Белфаст, където, разбира се, цялото движение беше спряно в този късен час, и след като минаха задния вход на моргата (район не твърде приветлив, да не кажем донякъде страховит, особено нощем), накрая стигнаха до пристанищната кръчма и своевременно завиха по улица Стор, прочута със своето Трето полицейско управление…

Пилееш си времето, той заяви напълно основателно, да не говорим за здравето и способностите, цялата тази харчомания, умелите жени от периферията на обществото измъкват сума ти лири, шилинги, пенсове, а най-голямата опасност е с кого се напиваш, засягайки щекотливия въпрос за стимулантите, той бе любител на чаша подбрано отлежало вино според сезона, което подхранваше организма, подсилваше кръвта и действаше разслабително (особено доброто бургундско, на което той беше заклет привърженик), но все пак никога повече от определена мярка, след която неизменно слагаше точка, защото просто следваха куп неприятности, да не говорим за това, че човек на практика оставаше на чуждата милост.“

Джойс зависи силно от причудливата дикция, която във всеки един момент може да включва словотворчество (харчомания), редки думи (разслабително), чуждици, а на други места — стари англосаксонски думи. Думите извират, изменят се взаимно, на един безкраен дъх, без да искат да спрат. Джойс успява да открие дълбинната радост от думите, наслаждава се на всеки синтактичен обрат. „Одисей“ работи с много гласове (в първо и трето лице, в монолог и поток на съзнанието), но Джойс се познава във всеки един от тях по бликащата енергия.

Сложният глас на Джойс се развива в хода на неговото пристрастяване към езика. Макар че е възможно гласът да звучи изкуствено, аз мисля, че той произтича от хипервербалния начин на живот на Джойс.