Йосип Новакович
Курс по творческо писане (48) (Основни принципи, ясни насоки, подкрепени с примери от творчеството на класически и съвременни автори, изобретателни упражнения и методи за оценяване на вашия напредък)

Примери за гласове на героя

Създавайки герой, от името на когото говори, писателят се стреми да създаде илюзия за човек, който говори на читателя от първо лице. В автобиографичната художествена литература от първо лице писателят ползва своя собствен глас. При неавтобиографичнага художествена проза от първо лице писателят създава глас, който обикновено е различен от този на автора. Като актьор писателят приема маска и глас — образ, който уж разказва. Героят пише, сякаш говори на слушател. Докато четете, вие слушате.

Вижте как образът на Дж. Д. Селинджър в „Спасителят в ръжта“ звучи като човек, който ни говори:

„Значи, не си мислете, че тя беше нещо задръстена, само защото не се натискахме и не се лигавехме много. Не беше такава. Постоянно си държахме ръцете например. Ясно ми е, че това не звучи като голяма работа, но с нея беше страхотно да си държиш ръцете. Повечето момичета, ако си държите ръцете, значи, ръката им или е труп, или пък си мислят, че трябва постоянно да я мърдат, все едно ги е страх, че ще ти доскучаят, или нещо подобно. Джейн беше различна. Като отивахме, значи, на кино, например веднага се хващахме за ръцете и не се пускахме, докато филмът не свърши.

И без да се местим, нито да правим кой знае какво. С Джейн никога не се притеснявах дали ръката ми е потна. Знаех само, че ми е хубаво. И ми беше много хубаво.“

В този откъс чуваме един ясен глас. Като читател, към мен се обръщат направо с фразата: „Значи, не си мислете, че беше…“ Изборът на думите е разговорен („значи“, „кой знае какво“); такъв е и синтаксисът: изреченията завършват с „например“. Някои изречения са непълни: „И без да се местим, нито да правим кой знае какво“. „Джейн беше различна“ щеше да бъде непълно изречение в стандартната английска граматика — след „различна“ би трябвало сравнението да продължи. В разговорния език обаче, „различна“ има и друго значение и изречението е пълно. Този юношески глас привидно възпроизвежда речта на всекидневието, но Селинджър го постига с работа. Ако запишете дете (или който и да е) и свалите от лентата речта му дума по дума, текстът ще бъде тромав, много по-фрагментарен, вероятно почти неразбираем. Също като в диалога, „естественото“ звучене се прави, за да бъде четено. И докато се чете, синтаксисът и изборът на думите създават илюзията за устно звучене.

Марк Твен е сред първите в американската литература, създаващи илюзията за устна реч. Той жонглира с различни гласове от първо лице — един от тях обрамчва друг — в „Знаменитата скачаща жаба от Калаверас“:

[Рамковият разказвач]: По искане на един мой приятел, който ми писа от Изтока, посетих добродушния и бъбрив старец Саймън Уилър и както ми беше заръчано, попитах за приятеля на моя приятел, Леонидас У. Смайли. Тук прилагам резултатите на моето запитване.

По-нататък разказвачът предава речта на Саймън Уилър, който говори за Смайли:

Той седя там дълго време, като си размишляваше и размишляваше, а сетне извади жабата, отвори й устата и с лъжичка я напълни със ситни сачми — напълни я почти до гушата — и я остави на пода. Смайли пък отиде край блатото и след като шляпа дълго из калта, най-после хвана една жаба, занесе я на човека и каза:

— Ето ти, ако си готов, сложи я до Даниел, с предните й крака на една линия с тези на Даниел, а аз ще дам знак за скачане. — И тогава рече: — Едно, две, три — хоп! — И двамата с човека побутнаха жабите отзад и новата жаба скочи живо, а Даниел се понадигна, сви си раменете така — като французин, ама полза никаква — не можа да се помръдне. Стоеше закован на пода, неподвижен като наковалня, и толкова беше в състояние да мръдне, колкото и ако го бяха закотвили.

Рамковият разказвач звучи официално, като адвокат, Уилър — като приказлив добряк, а Смайли звучи като земеделец от село. Резултатът от този съвместно изработен триглас е хуморът на небивалицата с иронично звучене. Интересното е, че за да направи небивалица, Твен прибягва до този триглас на говорещите — три различни образа.

Ето още един пример за глас на образ, постигнат със синтаксис и избор на думи, за да звучи по-скоро като дневник, отколкото като реч. Той е от романа на Елизабет Дюбери Вон „Много неща се случиха, откакто той почина“:

„Господ мрази прелюбодейците. Не съм от тях и аз ги мразя. Не вярвам в това преди сватбата наистина не знам какво стана. Никога преди не бях пазех се.“

И по-нататък в същия роман:

„Обаче донякъде Той е виновен защото Той трябваше да ме пази повече и аз не можех да се оправя с всичко Татко умря и нямаше пари и той постоянно ме увещаваше и не знаех какво да правя а Мама направо получи нервна криза че не може да ми помогне когато най-много имах нужда и постоянно слушах как Той няма да ти прати нещо, което не е по силите ти да обаче ми прати. Много ми дойде. И не съм виновна аз. Много ми дойде и не ми беше по сили те не съм Супермен понякога ми трябва помощ а никой не ми помогна.“

Вон пише винаги от първо лице всичките си книги. Тя работи с граматиката, за да придаде непосредственост и настойчивост на гласа на своята героиня: непълни изречения, пропускане на запетаи и точки. Това прилича на писането на човек на поправителен по английски — за да добием усещане за млад човек, който ни говори — човек, а не писател, което е предимство. Като си позволява да пише като човек, който не се интересува от граматика, тя успява да ни представи един душевен глас в смут, колебание, копнеж, страх. Този вид глас е отчасти въпрос на техника, макар, разбира се, писателката да го прави да звучи естествено, а не технически. Ако искате да пишете с гласа на човек, който не е високообразован, това може би е добър образец. Отпадането на необходимостта от спазване на някои граматични правила може да ви освободи да изливате мисли и впечатления на листа.

В „Норманс“ Луи-Фердинан Селин постига ефект, подобен на горния — порой от мисли и образи — но много по-бърз, като ползва твърде много препинателни знаци, особено емблематичния за него „!…“. Обикновено един глас не се предава добре в превода, но тъй като неговият зависи толкова много от препинателните знаци, част от него се предава добре от френския оригинал — достатъчно добре, за да ни даде представа за това какво могат препинателните знаци:

„Виж, вятърната мелница се преобръща! ние също! цялата ни къща!… първокласен вихър от въздух!… онзи горе се накланя към парапета, май ще падне… не! залита към него и повръща от другата страна!… преди беше жаден, нашият гондолиер, но това може би е малко по-зле! не му остана език!… може скоро да заврим от жегата тук, в своите собствени стаи!… най-вече очите! очите! клепачите вече не се затварят!… стотици дупки от бомби, пращат пръски в небесата!…“

Потокът от накъсани фрази съответства на темата — Съюзниците бомбардират Париж. Грубоватият вид на този текст не означава обаче, че по него е работено малко. Селин твърди, че за някои от своите романи той е писал милиони думи чернова, която е редактирал до няколкостотин хиляди.

Един изграден глас на герой няма нужда да търси очевидната простота на разговорния език. Гласът в някои образци на писане може да търси подсилена сложност. Ето един пример от романа на Антъни Бърджис „Портокал с часовников механизъм“. Разказвачът на Бърджис, млад английски гангстер, ползва руски думи като таен бандитски жаргон, което в разгара на Студената война експлоатира страха на много хора на Запад от всичко руско. В края на романа Бърджис дава превод на думите (бритва = бръснач, лицо = лице, ножик = нож, вред = вреда и пр.), така че, ако човек не знае малко руски, четенето на този роман изисква допълнителни усилия:

„Смрадливия дебел Билибой исках сега и ето ме там, танцувах наоколо с моята бритва, все едно съм бръснар на кораб в много бурно море, опитвах се да го доближа и му направя няколко хубави разреза на нечистото мазно лицо. Билибой имаше ножик, дълъг сгъваем, но беше маленкое нещо твърде бавен и тромав в движенията, за да нанесе някому голям вред.

И, братя мои, голямо удовлетворение за мен бе да валсирам — ляво-два-три, дясно-два-три — и да резвам лява бузка и дясна бузка, та две кървави завеси се спуснаха сякаш едновременно, по една от всяка страна на тлъстата му, мръсна, мазна зурла, под звездния зимен небосклон.“

Сместа от чуждоезични думи (подбуждаща към ксенофобия), познати бандитски изрази (братя), натрупани прилагателни (тлъста, мръсна, мазна) и поетични образи (звезден зимен небосклон) създава неповторим и изискан садистичен глас. Макар да не познавам нито един човек, който да говори като разказвача в „Портокал с часовников механизъм“, гласът е убедителен, защото думите са наредени енергично, в постоянен силен контраст. Този тип писане мнозина критици обичат да наричат проява на майсторство. Той може да преодолее всички рискове благодарение на енергията, уменията и усилията на автора.

Подобно смесване на езиците при търсене на ефект, но не на жестокост, а на изисканост, особено с френски, е правено твърде често. Така че ако страдате от увлечение по финеса на франкофилството, внимавайте. Най-добре е да се въздържате, освен ако не пишете сатира на нравите, в която френският се ползва за важничене, не описвате французи или не пишете за кулинарното изкуство. Думата безгрижно най-често върши същата работа като лежерно.

Често двуезичните автори, особено испанско-английските писатели, ползват много испански думи, които добавят цвят и акцент към тяхното писане на английски и обогатяват техните гласове. Тъй като всички вероятно знаем малко испански, това не натоварва нашето четене и може да добави колорит, без да бъде претенциозно.