Йосип Новакович
Курс по творческо писане (47) (Основни принципи, ясни насоки, подкрепени с примери от творчеството на класически и съвременни автори, изобретателни упражнения и методи за оценяване на вашия напредък)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fiction Writer’s Workshop, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Учебник
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5гласа)

Информация

Сканиране
moni777(2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Steis(2015 г.)
Допълнителна езикова корекция и корекция на форматирането
NomaD(2015 г.)

Издание:

Йосип Новакович. Курс по творческо писане

 

Американска, първо издание

 

Fiction Writer’s Workshop

Copyright © 1995 by Josip Novakovich

 

Превод от английски: Мария Кръстева

 

Отговорен редактор: Иванка Томова

Редактор: Кристина Симеонова

Коректор: Люба Камарашева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Мирослав Стоянов

Формат 60/90/16

Печатни коли 20,25

 

ISBN: 978-954-28-0500-77

 

Издателство Сиела софт енд паблишинг АД, София

Печатна база Сиела

История

  1. —Добавяне

Глава девета
Гласът

Още преди векове свети Йероним е разбрал, че може да чете, без да движи устните си. На нас не ни се налага да движим устните си, когато четем, но мнозина въпреки това имат звукова бариера при четене. Чуваме някакъв глас — той докосва езика и забавя погледа. С мен е така и затова, когато се опитах да науча бързо четене, аз винаги се връщах към бавния режим, вслушвах се в думите, сякаш бяха прочитани на глас. При добре написани неща не искам да бъде другояче — когато гласът се намеси, художествената литература ме завладява най-силно.

Много критици превръщат гласа в тайнствено понятие. Тъй като той е метафора, аз не мога — поне не веднага — да дам определение за това какво представлява. Макар да е метафора обаче, не трябва да смятаме явлението за свръхестествено тайнство като Бог, витаещ в горящия храст, въпреки че мнозина имат такова религиозно отношение към „гласа“. Начинаещите автори се лутат в търсене на своите гласове, също както хората някога се лутаха „в търсене на себе си“. Поне търсенето стана по-конкретно.

Не виждам защо гласът на храста трябва да се заобикаля с недомлъвки. Метафората в буквалния смисъл сравнява написания текст с устното слово. Едно добро правило: пиши както говориш. Още по-добре: пиши както би говорил най-добре. На публични четения някои автори показват, че са по-добри оратори, отколкото писатели. Когато прекъсват четенето и импровизират, стават по-интересни. Добре би било да пишат със същата свобода, с която импровизират. От друга страна, някои добри писатели говорят скучно — те оживяват само на страницата. Това трябва да бъде вашата цел — да направите текста да звучи по-естествен и по-завладяващ, отколкото вие бихте звучали иначе, независимо колко работа и умения изисква това.

Като автор вие трябва да владеете поне един глас: своя собствен. Ако пишете от първо лице, но не автобиографично, а изграждате образи, вие трябва да можете да създавате различни гласове като актьор. За всеки образ бихте могли да създадете различен глас. Когато пишете в трето лице обаче, най-вероятно ще ви трябва само един разказвачески глас. В диалога, разбира се, трябва да създавате повече гласове. Най-важният глас все пак ще бъде вашият — нещо, което ще носи повествованието, уверено и доверително.

Разбира се, вие можете да имате „литературен“ глас, различен от вашия делничен разговорен глас, но ако не ви води някаква теория или идеология (минимализъм, максимализъм или каквото и да било друго), не виждам особено основание за раздвояване между онова, което излиза от езика, и онова, което излиза от пръстите. Някои автори се сковават, когато пишат, все едно са на официален прием или на интервю за работа.

Тъй като метафорите могат да се тълкуват по различни начини, ще ви дам още една: гласът е метафора за енергията на автора. За да сте сигурни, че говорите вие, махнете всички касетофони и записи около себе си. Дублажът е забранен. Записите в съзнанието ви — онова, което звучи като някой друг — са предимно клишета. Махнете ги. Нищо ново не трябва да откривате за собствения си глас. Да откриваш означава да извадиш наяве нещо, което съществува. Просто очистете пръстта, отворете капака и ще видите скъпоценната керамика. Премахнете шума в своето писане, който скрива вашия глас. Шум: прекомерно използване на прилагателни, наречия и страдателен залог, неточен избор на думи, клишета. (По-късно може да решите да заглушите своя глас и да постигнете по-приглушено звучене с подбрани епитети, но преди това трябва да бъдете сигурни, че можете да говорите високо и ясно.)

Гласът не бива да се бърка с позата, с опита да звучиш „различно“. С готиното държание. Когато заговорите с модерен глас, може да звучите „много готино“, но ние сме се наслушали на „много готините“ хора — в тях обикновено има нещо самодоволно и повърхностно. Ако имате какво да кажете, няма смисъл да се правите, че има какво да кажете. Напишете го! Ако пък явно няма какво да кажете, не се обезсърчавайте. Може би ще намерите много за казване, когато започнете разказа, когато заработите с мястото и неговите обитатели.

Няма нужда да бъдете пророк — спасител народен, за да говорите. Разбира се, ако сте Александър Солженицин или Ели Визел, това би могло да усили вашия глас, но не е задължително да подобри вашата проза. Би могло да я влоши обаче, защото може да ви изкуши да пишете наставления. Все пак аз се възхищавам на силата на гласовете на Солженицин и Визел. Едва отворили писалките си, човек усеща, че е трябвало да се борят със страховити сили. Ако искате гласът ви да кънти, изправете се срещу множеството свои противници и ги надвикайте, дори да ви замерят с камъни и да ви хвърлят зад решетките. (Ето ви упражнение!) Това е най-сигурната рецепта, за която, ако имате смелостта и убежденията, можете да помислите. Този съвет може да не е никак глупав. Ивлин Уо, авторка на „Завръщане в Брайдсхед“, пише: „Един творец трябва да бъде опозиционер. Той трябва да се откроява на фона на епохата, а не да шляпа по течението; трябва да оказва известна съпротива. Дори великите викториански творци са до един антивикторианци, въпреки натиска да следват установената норма.“ Така че бъдете борбени, поне малко. В гнева човешкият глас естествено става по-силен. Това важи и за гласовете при писането.

Ако чувствата ви са силни и сте готови на борба, въпросът за гласа е несъществен. Вие копнеете да говорите — трябва ви само трибуна. Тоест, трябва ви техниката на писане. Не се притеснявайте обаче за гласа. Ако наистина казвате онова, което мислите, гласът ви ще бъде силен. За да „казваш онова, което мислиш“ обаче, трябва лекота и яснота, а това може да изисква много работа. Да бъдеш себе си, когато пишеш, означава да редактираш, да препрочиташ, да изостряш, за да кажеш точно това, което искаш.