Йосип Новакович
Курс по творческо писане (15) (Основни принципи, ясни насоки, подкрепени с примери от творчеството на класически и съвременни автори, изобретателни упражнения и методи за оценяване на вашия напредък)

Повечето хора четат проза не толкова заради развитието на събитията, колкото за компания. В добрата проза би могъл да се срещнеш с някого и да го опознаеш издълбоко, или пък да срещнеш себе си под друга форма и мислено да преживееш и разбереш своите страсти. Писателят Уилям Слоун смята, че всичко се свежда до това: „Говори ми за мен самия. Иска ми се да се почувствам жив. Покажи ми мен на самия мен.“

Ако образът има такова голямо значение за читателя, той има още по-голямо значение за писателя. Когато изградиш убедителни образи, всичко останало следва с лекота. Ф. Скот Фиццжералд твърди: „Образът е сюжетът, сюжетът е образът.“ Писателят и преподавател Питър Ласал обаче отбелязва, че сюжетът лесно израства на основата на образа, но образът не възниква от сюжета със същата лекота. За да покажем какво изгражда образа, трябва да направим решителен избор, който почти разрушава, но след това изгражда образа. Изборът, който води до изграждане или разрушаване на образа, поражда сюжета. Спомнете си Савел по пътя за Дамаск: докато преследва християните, едно видение го ослепява; подир това той се променя, превръща се в Апостол Павел, най-великия Христов проповедник. Нещо обаче в него си остава същото — той продължава да има същата страстна посветеност както преди обръщането си, така и след него. Както и да възприемате разказа за преображението на Павел, запомнете го като парадигма за изграждане на образ.

Не всички образи, разбира се, преживяват коренна промяна. При някои образи разказът се гради върху тяхната неизменност и постоянство. В „Ръжда“, моя разказ за скулптора, който се превръща в гробостроител, всичко (природата, семейството, градът) се променя, само не и образът. Дори когато тялото му рухва, той остава духовно твърд и непоколебим. Ето как изглежда това:

„Той отказа да отговаря на въпросите ми. Ръцете му, чиято кожа бе напукана и груба, с морави нокти от неуцелили удари — се вкопчиха в чука. Вените му се увиваха около изпъкналите сухожилия като в илюстрация от учебник по анатомия. Той удари уголемената глава на длетото и синкавата стомана се вряза в сивия камък. Изсипа се облак от задушлива прах. Със сивата си коса и синкави бузи с набола брада, той беше като част от зърнестия камък — камък с две извити вежди. Дялайки камъка, той влизаше в схватка с времето — да го открои и улови. Но времето му убягваше подобно изкусен боксьор. Оставяйки го да дълбае камъните, костите на земята. Времето го тласкаше към самоизтощение.

Видях го седем години по-късно. Лицето му бе измършавяло. Тялото му бе изгубило силата си. Времето бе издълбало лицето му с длето толкова дълбоко, че човек можеше да определи броя на изтеклите години само като погледне бръчките на челото му. Но упоритостта в погледа му се бе засилила. Очите му бяха станали по-големи и макар да бяха очертани от млечнобял катаракт, погледът им бе пронизващ.“

Независимо дали човек се променя или не, образът не се приспособява към промените, а изпъква. Така например карикатуристът търси необичайните неща в едно лице — изпъкнали челюсти, неправилно чело, дълбоки бръчки. Конфликтът се изгражда от онази страна на образа, която не се приспособява, а историята се разгръща от конфликта. Открийте в образа нещо конфликтно, черта, която се откроява от обичайното и му придава мащабност и многостранност. Превърнете конфликта в нещо всепоглъщащо, така че на героя му се налага да води борба на живот и смърт. Стенли Елкин, авторът на „Шоуто на Дик Гибсън“, подчертава колко нужно е стълкновението по следния начин: „Никога не бих описвал човек, който не е доведен до предела на възможностите си.“

Припомнете си основния конфликт в някои известни разкази. „Огърлицата“ на Ги дьо Мопасан: госпожа Лоазел, която не може да се примири с ниския си социален произход, се стреми на всяка цена да изглежда сякаш е от по-висша класа. От този вътрешен конфликт се поражда трагедията — тя работи през целия си живот, за да изплаща една фалшива огърлица.

„Момичета с летни дрехи“ на Ъруин Шоу: млад мъж, който, макар и женен и влюбен в жена си, продължава да изпитва влечение към други жени.

В „Звярът от джунглата“ на Хенри Джеймс: Джон Марчър се надява да преживее необикновена страст. Толкова много мечтае за нея, че не забелязва, че е влюбен в Мей Бертрам, която през цялото време е до него. Едва когато тя умира, съкрушена от пренебрежението му, той си дава сметка за това.

В „Синият хотел“ от Стивън Крейн: швед, който посещава малък градец в провинциална Небраска, си въобразява, че се намира в Дивия запад и вследствие на това влиза в свада с обикновени хора, представяйки си, че са комарджии и убийци.

Героите във всички тези разкази страдат от недостатък, който поражда конфликта. Аристотел ги нарича грешки на характера — обикновено разбирани като „трагическа грешка“ (в повечето случаи хюбрис, тоест гордост), когато става дума за трагедията. В някои случаи обаче грешката може и да не предизвика катастрофа, а борба, която извежда към просветление. (Страстната вяра на свети Павел например го довежда до озарението му от Бога.)

Грешката може да бъде също и в резултат на прекомерна добродетел. Вижте как започва „Михаел Колхас“ от немския писател Хайнрих фон Клайст:

„Михаел Колхас… притежаваше стопанство, което му позволяваше да се издържа. Децата му бяха възпитани в страх от Бога да бъдат прилежни и честни. Нямаше нито дори един съсед, който да не беше се облагодетелствал от неговата доброта и справедливост — светът щеше да има всички основания да благославя паметта му, ако не беше довел една от добродетелите си до крайност. Но чувството му за справедливост го превърна в крадец и убиец.“

Конете му били малтретирани на границата между две княжества и той не получава справедлива компенсация в съда. Тогава Колхас взема делото на справедливостта в свои ръце и подпалва замъка, където конете са пострадали. Нещо повече, подпалва град Дрезден, който се обявява в защита на оскърбителите. Чувството му за справедливост предизвиква война. Безкомпромисната му добродетел достига такива размери, когато се превръща в порок — това е определено грешка — грешката, пораждаща сюжета.