Йосип Новакович
Курс по творческо писане (12) (Основни принципи, ясни насоки, подкрепени с примери от творчеството на класически и съвременни автори, изобретателни упражнения и методи за оценяване на вашия напредък)

Средата като антагонист

В голям обхват от белетристични произведения — уестърни, пътеписи, приключенски истории, детективски романи, военни или затворнически истории, готически романи и особено успешното нежанрово повествование — средата изгражда основа за действието. Така например много от разказите на Ги дьо Мопасан са ситуирани във времето непосредствено след Френско-пруската война. В разказа „Лоената топка“ той описва Руан преди нахлуването на пруските войници:

„Едно дълбоко спокойствие, ужасяващо, безмълвно очакване бе надвиснало над града. Мнозина от видните граждани, продали душата си за пари на дявола, с тревога чакаха завоевателите и трепереха да не би шишовете за скара и кухненските ножове да бъдат взети за оръжия… Магазините бяха затворени, улиците пусти.“

И ето че прусаците идват:

„Странна, непоносима атмосфера, сякаш някаква воня, вонята на нашествието… изпълваше домовете и обществените места, влияеше дори върху вкуса на храната…“

Тъй като човешкият характер се изявява по-добре в поражението, отколкото в победата, Мопасан използва тази среда, за да свали маските от лицата на хората. Проститутката е смела и щедра — тя споделя последната си храна с група богати пътници и приема да бъде изнасилена от един пруски офицер, за да бъдат те освободени. Когато на свой ред те трябва да споделят храната с нея, те отказват да го направят, изразявайки презрението си към нейния „морал“.

Разказите, разкриващи битката на човека с природата (обикновено когато даден персонаж се бори за оцеляване срещу някаква природна стихия), изцяло се основават на пресъздаване на средата. (По-подробно този тип повествование се разглежда в Глава четвърта.)

Например Джек Лондон в „Да накладеш огън“ изправя своя герой, който кръстосва Юкатан посред зима, пред студа като могъщ антагонист.

„Преди да се обърне и да си продължи по пътя, той плю с изпитателна цел. Нещо силно изхрущя и той се сепна. Отново плю. И отново, преди още да падне на снега, слюнката изхрущя. Знаеше, че при петдесет градуса под нулата слюнката замръзва, когато падне върху снега, но в случая тя бе изхрущяла още във въздуха. Не можеше да има съмнение — беше над петдесет градуса под нулата.“

Лондон описва как ручеите замръзват изцяло, чак до дъното, освен изворите под снега, който „покрива вировете“:

„Понякога бяха покрити от няколко сантиметра лед, който на свой ред се покриваше от сняг… Снежна покривка и слоеве вода се редуваха, така че когато човек вървеше по леда, той постоянно се пропукваше под краката… и той се намокряше до пояс.“

При температури под нулата да си мокър значи да замръзнеш, освен ако не запалиш огън. Човекът пада в един извор и си наклажда огън, но вятърът го затрупва със сняг и той замръзва и умира. Когато прочетете този разказ, ще запомните хрущенето на слюнката по-добре, отколкото човека. (Тази подробност, между другото, се оказа невярна — аз съм правил опит да плюя при минус шейсет градуса в Северна Дакота, но нищо не изхрущя. Но все още чувам хрущенето от описанието на Джек Лондон.) Средата е главният герой в този разказ, величествена и безмилостна, както Бог от старозаветното „Битие“.

Понякога средата може непосредствено да породи сюжета. Например Гогол в романа си „Мъртви души“ изобразява аграрна Русия от деветнайсети век, където на всеки пет години се е извършвало преброяване на населението. Ако последното преброяване е било през 1830 г., а крепостен селянин умре през 1831, смъртта му ще бъде регистрирана през 1835 г. Сюжетът на Гогол е следният: един измамник пътува из страната и купува мъртви крепостни селяни (по този начин освобождава собствениците им от таксите, които трябва да плащат за тях), така че да се представи за богат, да ипотекира измисленото си богатство и да получи реална сума срещу него, за да купи недвижима собственост. Измамникът разчита на голямото разстояние между селата, за да не го уличат в измама.

Не е задължително обстановката да е необичайна, нито пък се налага да се пресъздаде само в случай, че пишете новела или роман. Дори и кратката проза би спечелила от въздействието на мястото. Джим Хейнън, автор на сборника с разкази „Училище от една стая“ съсредоточава действието в една ферма в Айова. Предполагам, че ако не живеете в Айова, средата може да ви се стори твърде необичайна, но не и ако живеете там. Същото се отнася и до всяко друго място. Доверието на Хейнън към мястото поставя началото на жанр — история за фермери от Средния запад. Ето откъс от един от тези разкази, „Мъртвият опосум“:

„Момчето, което имаше за задача да следи равнището на водата в поилката за добитъка, видя в нея да плува един мъртъв опосум… В широко отворената му уста се бе заклещила голяма червена ябълка. Приличаше на животно с голяма уста, което явно бе подскочило да захапе подхвърлена ябълка.

На момчето му се щеше да извика другите да дойдат да го видят, но знаеше, че няма да му повярват, а пък и да му повярват, нямаше да искат да се помръднат. Мъртъв опосум с ябълка в уста ли казваш? Защо не му поискаш половината?

«Не е ли странно това?» — мислено се обърна момчето към кравите. — «Наистина, не е ли странно?»

Някои от тях кимнаха с глава и спряха до поилката да пият.“

Хейнън тук дори не изгражда отчетлив образ, става дума просто за „момчетата“, което ни говори повече за детството като обстановка и среда, отколкото за образа на отделно момче. Изгражда разказа върху самото място, населено с животни, растения и момчета от фермата. Хейнън създава представа за мястото без излишни подробности — в хода на разгръщането на самата история. По такъв начин няма опасност читателят да си каже: „Кога най-сетне ще се свърши с това описание? Дано да е скоро.“

Той предлага две гледни точки на момчетата. Повечето приемат мъртвия опосум като нещо съвсем нормално, докато едно от момчетата го възприема като нещо изключително необичайно. Повечето момчета, обзети от досада, се отнасят и към най-странното като към нещо познато, докато момчето, което следи за водата в поилката, отказва да приема нещата като обичайни и открива нещо екзотично дори в едно скучно място през един най-обикновен ден. Като писатели трябва да се научите да откривате необичайното в непосредствено заобикалящата ви среда също като това момче.

Всяко място е екзотично за хора, които се намират далеч от него. Пишете и за места, които са екзотични за вас, но много по-евтино е (не давате пари за самолетен билет) и обикновено е по-въздействащо, когато откривате екзотичното в познатото. Изкуството е да цените впечатленията си от местата, които добре познавате. Когато пренебрегвате дадено място, вие обеднявате.

Хейнън основателно е избрал едно малко момче като носител на най-свежо виждане. Веднъж заведох осеммесечния си син в зоологическата градина да види слоновете. На него една пчела, която кръжеше наоколо, му се видя далеч по-интересна от слон, който танцуваше. Той не обърна внимание на гибоните, които се премятаха по дърветата, а по-скоро на рибата, която плуваше във водата. Бях поразен от това какво невероятно предимство имаше неговата гледна точка пред моята. Той виждаше света, докато аз виждах зоологическата градина.

Забелязвайки с непредубедено око как пада ябълката, Нютон е направил революция в науката. Не е имал нужда от ананас за целта.

Не трябва, разбира се, да се ограничавате до познатите ви места. Ако пишете научна фантастика, това не ви освобождава от необходимостта да разкриете обстановката. Ако не изградите една пълнокръвна среда — въображаемата наука и технологиите, модата, архитектурата, кухнята и лекарствата — не можете да създадете един добър научнофантастичен разказ. И така, изграждайте идеи и образи, които са непознати за читателя, но ги представяйте така, че да изглеждат познати.

Що се отнася до историческата проза — човек не може да има непосредствени впечатления от всяко време и място. Трябва да извършите проучвания, така че героите ви, живеещи през двайсетте години на XX век, да не гледат телевизия, а жителите на Филаделфия от четирийсетте години на XIX век имат възможност да пътуват с влак или поне да дочуят локомотивната свирка.