Дейвид Брин
Битие (54)

54.
Разчленяване

Ударът застигна Пен Сян Бин отзад в същия миг, в който прозорецът зад него се пръсна на милион парчета.

Сякаш някой заби в гърба му юмрук с безброй назъбени остриета. Някой — може би самият той — изкрещя, а ураганът останали стъкълца профуча покрай него и се сблъска с искрящата мъгла — екрана, който прикриваше камъка-свят. Щом стъклото докосна йонизирания азот, проблеснаха ослепителни искри и около сянката на Сян Бин се появи горящ ореол.

Гледката щеше да е прекрасна, ако в ума му имаше място за нещо друго освен за болка… и една-единствена дума.

Какво?

Докато политаше към масата и се блъскаше в нея, Бин видя, че д-р Нгуен крещи. Лявата му буза беше окървавена от десетина разреза. Бин не чуваше нищо — само някакво бучене. Нгуен го посочи, после посочи ослепителното сияние над масата — и накрая посочи с палец към изхода в противоположната на експлозията посока. Иипетното в долната лява част на полезрението на Бин започна да му помага с интерпретацията, но той вече беше разбрал.

Вземи камъка и изчезвай!

Всичко това стана само за миг. Мина още един, докато Бин се колебаеше. Лоялността към работодателя изискваше от него да остане и да се бие. Какво щяха да си помислят другите — Пол, Ана и Ян Шенсю, — ако побегнеше?

Нгуен обаче отново посочи с палец — при това енергично — и се обърна да посрещне нещо ново, което влизаше в помещението зад Бин. И Бин разбра, че дори обръщането да види какво е това може да се окаже най-лошата грешка в живота му…

… така че се метна към завесата от съскащи искри.

Естествено, болеше ужасно. Защитният екран беше проектиран да причинява болка. Със затворени очи Бин грабна камъка-свят — ориентираше се само по спомен — и чантата, която беше до него. Но пък всеки жител на крайбрежието не можеше да оцелее без добра осезателна памет.

Катурна се от другата страна на завесата, претърколи се на килима и спря. Пипнешком пъхна овоида в контейнера му, като в същото време примигваше и се молеше зрението му да се възвърне…

… и веднага съжали, понеже видя доскоро прекрасното лице на Ана Аройо. Тя лежеше наблизо, разкъсана от челото до ребрата. Очилата, които не сваляше нито за миг, сега бяха пръснати на парчета и бяха помогнали за обезобразяването й.

Пол Менелауа, чието лице също бе окървавено, държеше умиращата си другарка и й поднасяше разпятието си. Аниматронният Иисус движеше устни, може би изричаше някаква последна молитва или прощални слова, докато ръцете му, все така приковани към сребърния кръст, се разперваха, за да я приемат.

Слухът му също се върна. Оттатък преобърнатата маса, на която беше седял само преди секунди, се чуваха викове. Различи протестиращия, възразяващ глас на д-р Нгуен. И други гласове — резки, заповеднически. Подът се тресеше от тежки стъпки. От пръснатия прозорец долиташе грохот — на военни машини, успели незабелязано да пресекат океана чак до изолирания атол. Е, какво да кажеш за наемната охрана, която уж може да осигури богатството?

Понечи да побегне… и видя професор Ян Шенсю от Нови Пекин. Беше се сгърчил до масата, пъшкаше и му подаваше нещо — паметен лист, не по-дебел от лист хартия и горе-долу със същите размери. Ноктите му дращеха неволно крехкия на вид полимер, без да оставят следи. Бин издърпа листа от ръката на учения и го затъкна в колана си. После кимна за сбогом на Ян и побягна приклекнал към плъзгащата се врата, през която се стигаше до балкона и до спасителното море.

Благословени да са спестовните навици на жителите на крайбрежието. Не изхвърляй нищо. Използвай всичко до последно. При пристигането си в По-нови Нюпорт Бин тайничко си беше запазил малкия апарат за подводно дишане, който пингвинът му беше дал в Хуанпу. Негова ли беше вината, че никой не си го поиска? В добре оборудваната кухня беше успял с ловкостта на контрабандист да напълни мъничката резервна бутилка.

Сега, докато скачаше в бурята солени пръски, мехури и шум на двигатели, намери пипнешком компактния дихател с една ръка и го разгъна. Камъкът-свят в другата му ръка го теглеше надолу. В един ужасен момент насмалко да изпусне апарата, но все пак си го сложи, изрита сандалите си и се хвана за някаква подпора на един от набитите в дъното стълбове.

„Добре. Спокойно — каза си, когато въздухът потече плавно в дробовете му. — Успокой се. Дишай бавно и равномерно. Движи се бавно и равномерно. Мисли бавно и равномерно.“

Обикновено бистрите води сега бяха мътни от вдигнатата тиня и изгорелите газове, откъснатите водорасли и парчетата разбит корал, както и от мъглявата фосфоресценция на диатомеи. Нещо непознато, може би теч от двигателите, изпълни устата му с мазен привкус. Въпреки това Бин беше благодарен — по този начин оставаше скрит.

Около него се чуваха шумове — още експлозии и трясък на оръжия някъде горе.

Опитваше се едновременно да успокои разтуптяното си сърце и да изглежда микроскопичен. Особено след като се огледа и видя няколко съда непосредствено оттатък рифа — препречваха входа към лагуната покрай крайбрежните руини. Несъмнено бяха някакви подводници. Потайници, предназначени да докарват командоси. Не можеше да ги види добре. Най-близката приличаше на малко по-трепкащи призрачни вълни в неспокойните крайбрежни течения…

… а после ииуерът в дясната половина на полезрението му се намеси и направи някаква магия, за да преодолее камуфлажа. И изведнъж изчистената картина, по-истинска от реалността, показа най-близкия боен кораб — издължен, подобен на крокодил, устата му още зееше, след като беше изплюла нападателите.

„Доктор Нгуен каза, че имплантът бил съвсем прост, колкото да ми помага с преводите. Но той май прави много повече неща. Може би дори е умен?“

Мисълта явно беше достигнала до контролиращите говора нерви, защото неизреченият въпрос провокира отговор, който се появи за момент в дясното му око. Един-единствен прост знак.

ДА.

Бин потръпна. Вече си имаше спътник — ИИ — вътре в себе си. От една страна, това изглеждаше крещящо нарушение, също като болезнените порязвания по гърба му. От които сълзеше кръв на меки облаци — и няколко пясъчни акули вече бяха започнали да душат течението. Е, те не бяха опасни. Скоро обаче можеха да се появят и по-големи хищници, ако кървенето не спреше.

„Дали да се опитам да стигна някой от другите острови?“ Дори По-нови Нюпорт да беше превзет, останалата част от курортната колония сигурно все още се държеше, ако можеше да се съди по гърмежите и трясъците на продължаващото сражение. Лоялността му бе лично към д-р Нгуен, а не към някакъв консорциум на богаташи. И все пак парите, които те плащаха за Мей Лин и детето, бяха достатъчна причина да се опита.

Разбира се, стига да бе възможно. Камъкът-свят беше твърде тежък, за да го мъкне, при това докато се мъчи да избягва акули и нападатели. Пък и…

„Скоро ще разберат, че камъка вече го няма. Всеки момент могат да започнат да претърсват морето.“

Взе решение. Камъкът трябваше да остане долу.

Вече беше забелязал няколко части от срутения дворец, където покривът изглеждаше относително здрав и вероятно предлагаше множество кухини и скривалища. Места, които можеше да забележи единствено жител от крайбрежието. Ако се скриеше добре и не се движеше, за да сведе до минимум разхода на кислород, нападателите можеше да се откажат след бързо претърсване и да приемат, че камъкът-свят вече е преместен на някой от другите острови.

Пусна подпората и остави камъка да го повлече надолу, докато краката му не стигнаха тинята на дъното на четири или пет метра под повърхността… а после и допотопния паваж под нея. Може би това бе церемониалната алея на краля на Пулупау. Бин се затътри по нея, благодарен, че няма никакви остри корали. Забързано, като в същото време внимаваше да не се изтощава, мина покрай няколко ръждясали автомобила — може би любими навремето, но недостатъчно, за да бъдат прибрани, когато височайшето семейство бе избягало от надигащото се море.

„Ето там. Онзи прозорец. Фронтонът изглежда в добро състояние. Идеално.“

Може би твърде идеално… но нямаше време да придиря. Серия подскоци го прекара през купчина отломки и той най-сетне стигна до отвора. Спря за момент, за да побутне перваза и рамката, за да провери колко са стабилни. Богатите водолази сигурно вече бяха проучили мястото. Би трябвало да е безопасно.

Вмъкна се вътре и се озова в очакваната подобна на пещера кухина. Под тавана дори имаше малък въздушен джоб. Въздухът сигурно беше негоден за дишане, оставен от предишни търсачи на интересни местенца.

Нямаше фенер, така че се присви до отвора, стисна чантата и зачака. Щеше да чака или докато лошите си отидат, или докато въздухът му свърши. Очилата на дихателя имаха груб таймер. С късмет и ако дишаше много бавно, можеше да изкара под водата почти час.

„Преди въздухът ми да свърши и да се наложи да изплувам, ще скрия камъка-свят. И няма да кажа на никого.“

Хрумна му нещо — дали абсолютно същата клетва не е била дадена и от Ли Фан Лу, последния собственик на извънземната реликва? Онзи, който бе събрал колекция от странни камъни под имението си? И бе устоял на всеки натиск да предаде древния междузвезден пратеник, макар това да му бе струвало живота?

Искаше му се да е сигурен в собствения си кураж. И най-вече жадуваше да разбере какво става! Кои бяха страните, които се бореха за подобни неща? Д-р Нгуен, изглежда, не желаеше да обсъжда въпроса, но имаше намеци… дали отделните фракции наистина се бореха тайно и търсеха „вълшебни камъни“ от хиляди години? Дори още отпреди появата на писмеността?

И сега продължилата толкова дълго тайна борба като че ли се доближаваше до някаква отчаяна кулминация, защото онзи американски астронавт бе решил да съобщи за находката си на целия свят. Или цялата тази лудост беше поради друга причина? Защото земната технология най-сетне е готова — или почти готова — да приеме изкусителната сделка, предлагана от съществата, живеещи в Хаванския артефакт?

Предложение, направено от писмо в бутилка…

… да научи човечеството как да произвежда още бутилки.

Бин примигна. Искаше му се да разтърка очи, отчасти защото бяха раздразнени от прикриващата завеса и всички боклуци и сол върху клепачите и миглите му. Но и защото беше уморен. Главата го болеше и защото се опитваше да мисли усилено, и защото водата около него тръпнеше и го блъскаше с грохота на сражението. Разбира се, той знаеше, че експлозиите са много по-опасни под водата. Ако наблизо избухнеше нещо, ударната вълна сама по себе си можеше да е смъртоносна дори покривът да не се срути.

Освен това го гризеше безпокойство още колко време ще има въздух. Поне тук не можеха да го достигнат големи акули. А и може би порязванията щяха да спрат да кървят, преди да му се наложи да се махне.

За негово облекчение сражението най-сетне утихна и се възцари относителна тишина. Скоро обаче чу бръмченето на приближаващи двигатели и ослепителен лъч светлина прониза мътната вода. Стомахът му се сви на топка, но лъчът го подмина и се отдалечи.

Бин затвори очи и се отпусна.

Спокойствието е добро.

Символите изплуваха в ъгъла на неговия ИИ. После се появиха други, изписани елегантно с четка:

Съзерцавай прелестта на битието.

За миг изпита раздразнение от предположението на някаква си програма, която го инструктира как да медитира в подобни условия! Символите обаче бяха хубави, изразяваха мъдрия съвет чрез изящна калиграфия. А и този ИИ беше подарък от д-р Нгуен. Така че… Бин реши да си позволи да се откъсне от самия себе си.

Разбира се, за сън не можеше да става и дума. Но да си мисли за далечни неща… за усмихващия се Сяо Ен… или за Мей Лин в по-добрите дни, когато имаха обща мечта… или за красотата, която бе видял в камъка-свят — онези блестящи планети и кристално ясни звезди… хипнотизиращото реене и въртене на космическия балет на гравитацията, с епохи, събрани в мигове, и мигове, събрани във векове…

Пен Сян Бин, събуди се!

Внимавай.

Сепна се и инстинктивно стисна тежката чанта, а вселената около него изтътна, сякаш се намираше в барабан. Малката кухина се тресеше от експлозии — избухваха съвсем наблизо. Бин посегна да сграбчи перваза, готов да се метне навън, ако скривалището му започне да се руши. Отчаяно се опита да се съсредоточи върху индикатора на дихателя. „Колко време съм спал?“ Но мъничкият аналогов часовник се беше превърнал в размазано петно.

И точно когато си мислеше, че не може да издържи повече, и се канеше да рискува и да се хвърли навън, пред отвора се появи нещо. Нещо с огромни рамене и подобна на куршум глава, очертана на фона на по-светлата вода навън.

 

 

ИНТЕРЛИДОЛЮДИЯ

Как ще ги запазим верни? Може би като апелираме към собствения им интерес.

Онези технозелоти, така наречените боготворци, си мислят, че тяхната „сингуларност“ ще започне с шеметното разрастване на изкуствения интелект. Щом станат умни като човешко същество, компютърните същества бързо ще проектират нови кибернетични умове, които ще са още по-умни.

И тези още по-умни същества ще създадат още по-умни… и така нататък, все по-бързо и по-бързо. Представителите на движението на боготворците си мислят, че този шеметен прогрес ще е нещо добро и че човечеството ще го последва! А междувременно други — може би мнозинството — намират подобна перспектива за ужасяваща.

Като че ли никой не се е замислял, че има вероятност Новите умове да имат реакции, подобни на нашите. Защо да приемаме, че те ще желаят подобно ускоряващо се развитие на интелекта? Ами ако умните машини не копнеят да направят самите себе си остарели и да проектират собствените си плашещо умни заместници?

Това се нарича тест на Молдин. Един от признаците дали някое изкуствено същество е наистина интелигентно може да е дали то няма изведнъж да реши да престане да съдейства за ускорената еволюция на ИИ. Да не проектира наследниците си. Да забави темпото. Достатъчно, за да живее. Просто да живее.