Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (7)

Първа глава

През декември 1812 година в едно ранно утро поручикът от Ахтирския полк княз Ширханов влизаше в канцеларията на новгородското имение в Грузино на генерал Аракчеев с малка чанта от зелена марокенова кожа, запечатана по шнуровете с висящи, восъчни печати. Пуснат веднага вътре във вилата, поручикът, даде на графа пакета с надпис: „По височайша заповед“.

След четиридесет и пет минути Аракчеев, пресипнал и кашлящ, повика пратеника при себе си и с гъгнив глас му каза:

— Знам, миличък, знам. Царят ми е говорил. Само че аз и на руски чета зле, мили мой, а пък тези французи такива неща са натъпкали в чантата си, че и дяволът ще се препъне. Ама ти снеми шинела, сядай и изпиши всичко това. Докат го не изпишеш, оттуканка в Питербурх няма да заминеш.

Поручикът безмълвно се подчини, макар че заповедта на свирепия артилерийски генерал съкращаваше и без това малкото дни на свиждането му с неговите близки.

В отворената чанта се намериха френските донесения на министъра Дарю, на главния интендант Дюма и няколко частни писма, попаднали по изключение, очевидно по застъпничество, в извънредно важния пакет на официалната императорска поща, заловена от руските войски в боя при Красное на 5 ноември. Младежът подреди материалите според тяхната важност, подготви гъши пера, отвори желязна мастилница. Едва започна да пише и отново влезе генералът.

Като се разходи из стаята три-четири пъти, той каза на поручика:

— Виж какво, младежо, ти зле знаеш устава. Във войнишката кухня не викат „мирно“. Пък ти, дошъл тук по височайша заповед, заставаш во фронт всеки път, когато влизам в стаята. Виж, да не забравя: я започни ти от онзи документ, дето французите ни готвят бунт.

Отговорил по военному, поручикът постави отпреде си ръкописа на грамадния меморандум, посветен на въпроса доколко едно въстание на селското население против помешчическа Русия може да съдействува за успехите на френското оръжие. От този документ проличаваше, че още в началото на войната, непосредствено пред Витебск, Наполеон беше възложил на най-опитните си политически агенти да проучат въпроса доколко е революционно руското селячество. Меморандумът привеждаше диаметрално противоположни мнения по този повод.

Някой си Льовен, син на фабрикант, политически агент на Наполеон, донасяше, че на селяните може да се въздействува само в отделни богати райони, но че изобщо потиснатото и поробено селячество не е в състояние „да даде ухо на гласа на свободата и цивилизацията, който звучи в грохота на френските победоносни оръдия“.

Същият този агент предаваше едно умно свое наблюдение, че най-достъпните за агитацията на френските якобинци селяни не са нищо друго, а нарочно оставени от руското правителство в заетите местности шпиони.

Друг френски агент, чието име не беше споменато, напротив, говореше с голям ентусиазъм, че е възможно общо въстание. Точно посочваше четиристотин двадесет и девет писма, получени в разни щабове и адресирани до Наполеон. Той описваше тези хартийки — жълти и сини, изпъстрени с неравни редовце, в които се редуваха отличен канцеларски почерк и „бързопис, наследен от XVII век“. В тези писма се казваше, че в Русия не може да се диша, че хората гинат и в мирно време като на война по цели семейства и села, че със селяните търгуват на едро и на дребно като с добитък, разделяйки роднини, съединявайки това, което не може да се съедини. Незнайни хора предлагаха на Бонапарт да им определи място и време; обещаваха да дойдат при него като началници на партизански отряди, ако той премахне робството; обещаваха да направят въстанието общо. В две писма се казваше, че лично пишещите, изпитали нечуван тормоз, не са забравили какво са видели на младини отвъд Алпите, където били изпратени с войските на Суворов.

„И хората живеят по-добре там — пишат те. — И по-свободно се диша: не навсякъде, значи, има роби.“

Колкото по-нататък четеше поручикът, толкова повече усещаше как губи почва под краката си и пред очите му се носи някаква мъгла. Той си припомни как дядо му преби до припадък един такъв Суворов войник и го изпрати в наказателен батальон. Поразиха го обаче заключителните редове на документа: „От разпитаните партизани нито един не потвърди тези подмятания. Явно е, че този народ, ако се освободи от помешчиците, ще стане двойно по-страшен за всяка чужда армия, нахлула в пределите на Русия…“

Пак влезе Аракчеев, изгледа презрително поручика с безжизнен поглед, разходи се из стаята, като накуцваше с отеклия си крак и разтриваше бедрото си с ръка, и каза начумерено:

— Виж какво, княже, нямам време да се занимавам с тебе сега; от стаята няма да излизаш; когато свършиш материала, предай го на Настенка, аз ще го прочета. — И без да му остави време за отговор, изчезна.

Поручикът набързо превеждаше с изкусни руски изрази тежките френски конструкции на меморандума, като вземаше вече четвърти лист хартия голям формат. От по-нататъшното изложение ставаше ясно, че Наполеон беше отхвърлил всички предложения. Авторите на две от тези писма бяха извикани в щаба на генерал Лавоазие и бяха разпитани от неговия адютант. Името на адютанта не се споменаваше, беше казано само, че е роднина на „заслужил генерал“, вандейски контрареволюционер. Френският аристократ се беше обидил от селяшката революционност и жестоко беше отмъстил на селяните: и двамата руски революционери бяха наказани със смърт.

Общото настроените на френските щабове беше такова, че император Наполеон се видя принуден да се откаже от своя курс към селска революция в Русия. Меморандумът твърдо и категорично подчертаваше, че „революцията и премахването на помешчическото потисничество не само няма да осигурят успех на френското оръжие, но дори ще направят невъзможно оставането на чуждестранните войски в Русия“. Цитираха се мненията на адютантите от главния щаб и най-често на младия генерал Филип Сегюр:

„Имало е вече примери на варварска свобода у варварски народ. Превръщала се е в неудържима разюзданост. Ние сме виждали вече и няколко такива наши примери. Руските дворяни биха погинали от своите роби, както колонистите от негрите в Сан Доминго. Негово величество намира за угодно да се откаже от намерението да предизвика такова движение, което френската политика не ще бъде в състояние по-нататък да регулира, понеже то може и извън пределите на Русия да разруши съюзите на правителствата и управляващите класи, на европейските нации.“

Същият граф Сегюр е писал, че „руските попове, офицерството и дворяните са успели така да наплашат селската маса с небивалици за страхотните френски зверства, за отровните съдини, от които хранят пленниците, за дяволските печати, с които погубват не само телата, но и душите, като ги обричат на вечни мъки, че тази агитация, която е била контраманевра на руските дворяни против император Наполеон, осуетила неговото споразумение с бунтарските организации в Русия“. Меморандумът описваше как руските помешчици, отстъпвайки миля след миля, отвеждали след себе си навътре в страната своите крепостни, като унищожавали техните жалки жилища и стопанства и оставяли зад себе си и пред французите огромни пространства пожари, пустош и глад.

Меморандумът съвсем вярно отбелязваше, че руските дворяни са хвърлили на везните в жертва на войната съдбата на цялото трудово население на страната, че селянинът е също такъв враг на руския дворянин, какъвто е и Наполеон, че воювайки с Наполеон, руското правителство същевременно се стреми да обезглави и унищожи организацията на своите крепостни, които започват с гладна стачка и завършват с избиване на помешчици. Цитираха се думите на граф Сегюр: „Това велико решение на руското дворянство е насочено колкото против правителството на ваше величество, толкова и против неговите собствени крепостни, защото войната на императорите и кралете се е превърнала вече в класова война, във война партийна, религиозна, национална. С една дума, това вече не е една, а няколко войни наведнъж.“

Поручикът не разбираше добре смисъла на това, което четеше. Неговите представи за френската войска съвсем не отговаряха на официалното донесение на смоленския поп, който докладвал на Наполеон как могат да се опазят черквите от пожар.

Излиза, че случаите, когато поповете не са предизвиквали пожари, за да обвинят във вандалство французите, победителите не са и помислили да подпалват черквите. Смоленският поп не подпалвал черквите, за да хвърля вината върху французите, а организирал в черквите трапезарии и настанявал в тях граждани и бежанци селяни, останали без подслон. В проповедите си този свещеник приканвал населението към спокойствие и твърдял, че политическата свада между двамата императори не трябва да скарва народите и че „французите съвсем не убиват деца и не се хранят с човешко месо, както казвал от амвона смоленският архиерейски наместник“.

Поручикът прочете на това място бележката с молив на полето. Почеркът му беше познат. Нима държавният канцлер е успял да прочете и този документ? „При първа възможност попът да се намери и доведе при коменданта на Петропавловската крепост. Лишаване от сан.“

Поручикът внимателно пренесе: „На оригинала собственоръчна резолюция на негово сиятелство държавния канцлер…“ И в същия миг се замисли: „Шегува ли се, или не се шегува графчето? Да преведа ли канцлеровите думи на руски език? Ами ако това не е позволено?“

В тази минута зад него леко скръцна подът. Поручикът се обърна. Усмихната, румена, с навита на хартийки коса и с огромен персийски шал, пред него стоеше Настенка.

— Княженце, вие наскоро ли сте дошли от армията? Множко ли страшно беше, когато ловяхте французина край Москва? — запита тя превзето, с просташка скороговорка.

Поручикът за първи път беше в Грузино. Изтеглен по ходатайство от действуващата армия и заради своята мълчаливост и владеенето на чужди езици назначен за поръчения във връзка с поверителните служби в Министерството на външните работи, той току-що беше поел новата си служба. Сега изпълняваше второ или трето поръчение за преглеждане на иззета от французите кореспонденция. Зелената марокенова чанта с буквата „N“ и лавров венец, взета в бой край Красное, поради прекъсване на френската комуникация, лежеше пред него на масата, напомняйки му за кървавото произшествие: обърнатата в крайпътния ров шейна, изплашените коне, които късаха амуницията, императорският куриер с енотова шуба върху окъсан мундир, който се стараеше да захвърли по-далече в калта край пътя тази чанта, и калмикът казак с разногледи очи, разсичащ с жесток удар калпака и главата на французина. „Всичко това беше така неотдавна — мислеше си поручикът. — Не се знае какво ще бъде занапред. А ето сега тази силно затоплена стая с румената, неграмотна хитра жена, която в никакъв случай не трябва да оскърбиш с груба дума, на която ми е наредено да предам документи с извънредно голямо значение и с която просто не знаеш как да се държиш. И колко неприятно е, че царят разреши на този проклет Аракчеев да си отиде за три дни в имението поради заболяване, а, казват, че просто защото пак са се скарали. За два месеца съсипаха шест куриера и толкова коня.“

— Тъй вярно, наскоро съм дошъл от армията, госпожо.

— Я недей ме нарича госпожа. Аз съм проста и обичам красивите господа офицери. А успееш ли да ми се харесаш, и графчето ще те зачете.

С тези думи тя бързо приседна на ръчката на креслото, настани в него поручика и като сложи ръка на рамото му, каза: — Хайде, чети какво е написано тук.