Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (52)

Четиридесет и шеста глава

На 20 юни 1832 година Бейл бе започнал в Рим „Записките на еготиста“; през ноември зачеркна това название и подражавайки на Русо, написа на заглавната страница думата „Изповед“. Далечните разходки в Монте Албано, в Сабинските планини, излизанията му със селяни на лов, разходките с кон из планините, дето горят въглища, в рибарските селища на брега, нощуването при овчари, срещите му с контрабандистите и революционната младеж на Романя възвърнаха здравето му. Все по-често и по-често мислеше той за причините на своята привързаност към Русо. Спомняше си мнението на своя дядо Ганьон за „Общественият договор“ на Русо и как якобинецът Гро, който му предаваше математика, когато изпращаше своя възпитаник от Гренобъл за Парижката политехника, му подари за четене из пътя „Нова Елоиза“. Сега все по-често и по-често го занимаваше мисълта за „естествения човек“, за живота, съгласуван с природните закони, за изумителното влияние на природата върху състоянието на ума и поведението на човека, за върховното право на народа.

Един ден Бейл бе откъснат от работата си от куриера на папската поща, който му връчи писмо от Льопелтие, парижки издател и книжар. Льопелтие го упрекваше, че второто издание на „Червено и черно“ излязло в Брюксел. Бейл сви рамене и с болка си помисли, че това нарушение ще му струва най-малко шест хиляди франка. „Този мил човек мисли, че аз мога оттук да водя съдебен процес срещу брюкселските нарушители.“ При все това Льопелтие питаше какво би могъл да получи от господин Бейл. Бейл му отговори на 11 ноември.

„Наистина съм трогнат, уважаеми господине, от вашето любезно предложение, което ми отправяте. Вие сте прав. Аз имам възможност да се занимавам с работа, която не е пряко моя. Какво казват приятелите ви от вестник «Деба»? Във Франция все така ли може да се пише и печата свободно всичко, което искаш, но с изключение на това, с изключение на онова, с изключение на петото, с изключение на десетото? Ще дойдем ли скоро до цензурните нрави на Империята?

Взех вече мерки моите нови произведения да не бъдат написани на такъв остър език като «Червено и черно». Ако литературата може да ми даде веднага три хиляди франка, аз ще ви изпратя историята на лейтенант Льовен, която можем да наречем «Зеленият ловец».

Тук си купих на ужасно висока цена един старинен ръкопис. Мастилото е пожълтяло от времето. Отнасям го към XVI или XVII век. Тоя ръкопис или по-право няколко ръкописа, обагрени от патината на времето, които аз лесно разчитам, съдържат малки повести, всяка от около двадесет и четири страници. Наричам ги «Римски повести». В тях няма нищо забавно, както у Талман дьо Рео. Тези повести са мрачни, но много по-интересни. Въпреки че любовта в тях играе значителна роля, историите биха били полезни, защото характеризират XVI и XVII век в Италия. Те описват нравите още през ония времена, когато Рафаело и Микеланджело са били деца. Тези художници днес така идиотски се дават като образци за леко подражание. Нашите академици и художествени школи забравят, че действително са били необходими смели характери, за да се достигне в ония времена до истинско овладяване на четката. Сега те добиват чрез протекция онова, което днешната младеж, принудена да угодничи на началника, на канцеларията, трябва само да прояви ловка сервилност вместо голям творчески характер и тогава поръчката за картината е осигурена.

Извинете, господине, струва ми се, че се отклонявам от темата и отчасти подражавам на Пиндар. Не показвайте писмото ми на полуумните парижани.

Сега пиша книга, която може би е голяма глупост. Това е моята «Изповед», близка по стил на Жан Жак Русо, но написана с много по-голяма откровеност. Започвам от времето на руския поход от 1812 година. Просто ме вбесява простащината на Сегюр, който пише за Наполеон само за да изтръгне от Бурбоните ордена на Почетния легион.

Казаха ми, че вие сте публикували обява за излизане от печат на нов роман на господин Стендал.

На добър час!

Ако ми осигурите три хиляди франка, ще ви изпратя «Зеленият ловец». Може да озаглавите романа «Премолската гора», ако ви се вижда по-подходящо. Това е всичко, което мога да сторя сега.“

 

 

В началото на зимата на 1833 година Бейл беше в Париж. Сергиите на букинистите, кейовете на Сена, нежната сивкава светлина, кестеновите дървета в Тюйлери — всичко беше както преди, но предишният живот бе изчезнал. Граф Газул беше в Лондон. Той бе имал връзка с госпожа Жорж Санд. Вече за втори път, но сега като че са скъсали завинаги. На масата пред Бейл лежеше книжката „Двойна грешка“, току-що появила се по книжарниците, докато авторът, Проспер Мериме, пътуваше заедно със Сетен Шарп по необятния Лондон. „Какво е станало с него? Мериме, който ме упрекваше за жестокостта ми в последните глави на «Червено и черно», изведнъж се е заловил за френска тема и е написал такава жестока работа, толкова суха, че гърлото ти пресъхва и устните ти се пукат, когато я четеш. Така разбира той днешния Париж. Блестящо перо, но прекалено остро и пробожда хартията. Историята на Дарсен е най-трагичната история на съвременната душа.“ Бейл затвори книгата с тежко чувство. В Париж, към който той все пак се стремеше не само за да уреди литературните въпроси, не намери нито стотна част от оня чудесен въздух, който дишаше в Италия. Тук въздухът е задушен, липсват кръгозори. Това е някакъв дол! Какво представлява днешна Франция? Времето е разпределено от спекулантите. Тази група хора, които се лутат, дишат с пълни гърди, грабят златото от борсовата лотария, наречена Франция, нямат време да отправят дори една презрителна усмивка към обедняващите аристократи или „безделниците“, които скитат по булевардите, пишат стихове, издават книги…

При всеобщото възмущение на непривилегированите класи Франция отказа да помогне на въстанала Полша. Под предлог на предпазливост и миролюбие същата тая Франция позволява на Австрия безпрепятствено да потушава италианските революции, които са родни сестри на юлските дни. В деня на коронацията си Луи Филип прехвърли чрез посредничеството на банкерите цялото състояние на Орлеанския дом на името на децата си в английска банка. Същевременно той не престава да иска от Камарата пари за кралския дом. Камарата отхвърля кралските искания вече за пети път. Вместо старите салони с тяхната веселост и непринуденост, с грациозното лекомислие и свободно остроумие на жените, в банкерските кръгове, в предградието Сент Оноре, което кралският дом покровителствува, се появиха нравите на английските клубове, но за разлика от Англия те бяха пропити с пристрастие към груби пирове, към вулгарен и безвкусен разкош. Луи Филип, някогашен почитател на Волтер, безпокоейки се за своя престол, се промени с изключителна бързина. Той се унижаваше, и в повечето случаи без резултат, за да спечели на своя страна католическата черква. Дворецът доби черен, набожен цвят; сред буржоазията се разви небивала набожност, почиваща на страха от четвъртото съсловие. Сред едрата буржоазия започна да се разпространява лицемерието, поддържано от реакционната литература. Всичко бе позволено. Трябваше само развратът и пороците да бъдат прикрити. Закрилата на силните спасяваше милионерите-аферисти в името на християнското милосърдие, но педагогиката на общественото мнение се прилагаше в жестоките присъди над гладния младеж, откраднал един хляб. В миналото свещеникът, отказвайки се от своя сан, не се лишавал от общественото уважение, стига неговата постъпка да не е имала користни подбуди, а сега един обикновен развод се смяташе за колосален скандал.

Подхвърленият от Луи Филип израз „Пътят на златната среда“ бе станал символ на неговата власт, без блясък и без достойнство, символ на неговото тщеславие, ръководено от борсовите спекуланти.

Бейл ясно чувствуваше, че сега, след станалите събития, краят на романа „Червено и черно“ би зазвучал съвсем другояче. Познати офицери му разказваха с негодувание, че са правени опити да се превърнат техните отреди, определени да бранят френските граници, в наказателни експедиции срещу стачкуващите работници.

— Ще се намери ли поне един честен офицер, който би се съгласил да участвува в това? — казваше Бейл на приятелите си.

— Все пак намериха се доста нечестни офицери — отвръщаха други.

Бейл реши да забави предаването на „Зеленият ловец“ на Льопелтие, след като прочете дадените му от Маре стенограми от съдебната реч на Бланки, привлечен по делото за комунистически заговор. Говореше съвсем нова Франция. В отговор на запитването на председателя на съда: „С какво се занимавате?“ — Бланки отговаря: „Аз съм пролетарий.“ — „Това не е професия“ — казва съдията. „Как да не е професия? — учудва се Бланки. — С нея се занимават тридесет милиона французи, които живеят от своя труд и са лишени от политически права!“

Четейки, той погледна към писмената маса. Там отдавна лежи писмо, донесено незнайно от кого. Пощенската марка от Френска Индия, щемпелът — миналогодишен. Почеркът непознат. Той разкъса плика. Подпис: „твой Виктор“.

Стана, запита кой е донесъл писмото. Тази сутрин — пощальонът. Писмо от Виктор Жакмон, стар приятел, писано от Кашмир, и към писмото бе приложена историята на Фелиси Фелин, парижка буржоазка. Разказана някога от Жакмон, тя така възхити Бейл, че той го помоли да му я напише за второто издание на трактата „За любовта“, ако това издание се наложи някога. Преди осем месеца Бейл узна от вестниците за смъртта на Виктор Жакмон в Индия. Мъртвият пишеше на живия.

Добрият, сърдечен и делови Ромен Коломб спечели делото за брюкселския хонорар — шест хиляди франка са получени за второто издание на „Червено и черно“. Значи, може да се почака с предложението на Льопелтие.

Всъщност „Зеленият ловец“ не може да излезе в тоя вид. Реалните впечатления от жива, сегашна Франция, допирът с „лошото общество“, за което така го упрекват аристократичните приятели, показват, че всички основни пунктове на романа са неверни. Но как да се изобрази системата на провокация, борбата с пет полиции, легитимизма на карлистите, министерствата, играещи на борсата и проиграващи Франция, гладните работници, против които изпращат Наполеонови генерали, надсмивайки се и над едните, и над другите? Как да се изобразят изобретателните подкупи и задушаването на опозиционния дух на депутатите с доходни места и подаяния, как да се изобрази всичко това, щом под предлог за обогатяване на дадена област се строят фабрики и заводи, които имат за цел не равномерното разпределение на продуктите между хората, а най-безсрамно обогатяване на едно лице или групи акционери? Как да се опише, че най-важните явления се укриват на тъмно и се замъгляват, а мисълта на французите се насочва изкуствено от лъжливата преса към търсене други причини на явленията и произшествията?

Отпуската свърши бързо, без да даде отдих от впечатленията от Чивита Векия, и дори предизвика някаква тъга по морската гледка от орловата скала, на която се издига консулството. Дойде декември. Бейл стягаше куфарите. Подвързаният том от „Зеленият ловец“ е поставен чак на дъното. Льопелтие се начумери, когато се запозна със замисъла.

— Нищо не се говори за краля, а прекалено много такива неща за министрите, които не ще намерят четци. Разказът не е интересен, малко приключения. Боя се, че не ще има успех.

„Нищо не се говори за краля…“ — това е добре казано — помисли си Бейл. — Когато Наполеон изгони мадам дьо Стал от Париж, тя печаташе в Париж своята „Корина“. Приятели й носеха коректурите и печатницата тържествено отпечата десет хиляди екземпляра. Рано сутринта десет Наполеонови стражари влизат в печатницата, затварят се с префекта на полицията и към четири часа след пладне десетте хиляди екземпляра са превърнати в каша. „Вашата книга е забележителна — пише министърът на полицията на мадам дьо Стал, — но ненавременна: в нея не се споменава нито дума за императора.“

— Но има разлика между едното и другото, дявол да го вземе! — бясно извика Бейл и закрачи из стаята.

Портиерът заяви, че непознат мъж всеки ден в един и същи час пита за господин Бейл и като узнае, че си е в къщи, си отива.

Бейл си спомни думите на Байрон, казани в Милано през 1816 година, когато бе дошъл от Женева:

„Всички лорнети от другия бряг бяха насочили към мен мръсните си стъкла, следяха моите нощни разходки и макар че стоях само седмица, казваха, че всички прислужнички от улица Бас били бременни от мен.“

От портиера Бейл узна кога заминава пощенската кола за Орлеан. На другия ден облече дреха с голяма пелерина и кожена яка, тури мъхнат цилиндър с черна копринена лента, обу големи кожени ботуши с кожена обшивка на коленете, меки и топли, намъкна зелени кожени ръкавици и отново заслуша рога на пощенската кола. Беше студено: през старите звънтящи прозорци проникваха вълни студен вятър и тънки струйки дъжд. Когато достигнаха бреговете на Лоара и пътят тръгна край върбалак и брези, край пясъчни насипи и черни тръстики, медният цвят на водата и зеленикавото небе предвещаваха промяна на времето. На другия ден слънцето изгря. В малка гостилничка, очаквайки поръчаната закуска, Бейл намери стар вестник от 20 юни 1832 година, в който се съобщаваше, че господин Мериме, началник на канцеларията на министъра на търговията, граф д’Аргу, наредил да се увеличи пенсията на Роже дьо Лил до хиляда франка.

Равносметка по отиването в Париж: „Римски истории“ — никому ненужни. „Зеленият ловец“ не ще бъде пуснат от цензурата. „Отиваме, отиваме в Рим — мислеше Бейл, — там поне хвърлят в затвора за четене «Декамерон». Но трябва да се пазя от Чивита Векия, инак може да се случи един прекрасен ден изведнъж да се изненадам, че казвам фразата: «Струва ми се, днес ще имаме прекрасна сутрин.» Само това липсваше!“ Бейл застана, пред огледалото. През целия път той нито веднъж не се бе погледнал. Съвсем не изморено, живо и одухотворено лице. Той бе отслабнал по време на пътуването до Париж и се чувствуваше по-леко и по-добре, но освен отслабването от друсането из пътя, от студеното време и френската зима чертите му бяха някак хубаво източени, което така много радваше Ганьон по време на похода в Русия.

В Лион, на брега на Рона, пощенската кола спира. Момчета вземат куфара, двуколка прибира сандъка с книгите и всичко това придружава Бейл до пристанището. На параходната стълба вятърът събаря цилиндъра от главата му. Времето отново се влошава. На мръкване облаците почервеняват; лъчите на залязващото слънце пилеят пурпура си върху повърхността на реката, начупена от вятъра. В каютата стоят дама с розова шапка и млад мъж с руса брада, с огромен цилиндър и сив редингот. Опрян на масата и кръстосал крака, той гледа през прозореца. Дамата се усмихва и протяга ръка, младият мъж се обръща — това са Жорж Санд и Мюсе.

— Ние сме във вашите владения, господин Бейл.

— А защо по море? — рече Бейл, като се бореше с изкушението да попита за Мериме.

— Страхуваме се от дългото пътуване с дилижанса.

Бейл се усмихна и отново се хвана на мисълта, че му се иска гласно да разгадае тоя страх от пътуването с дилижанса. „Вие правите сватбено пътуване, драги приятели — помисли си той. — Какво по-хубаво от параход с каюта вместо пощенска кола и досадни съседи. Но за да не ви преча, аз ще пътувам с пощенската кола.“ Бейл твърдо реши да се раздели със спътниците си в Авиньон.

Мюсе беше уморен, но весел. По навик отваряше бутилка след бутилка и пиеше леко бяло вино. Червенина покриваше бузите му, очите блестяха, но тъмните кръгове под очите показваха, че близостта с тая жена не минава безследно за неговите сили.

— Мили Бейл, вие сте консул, вие сте истинският консул на Римската провинция и в същото време сте баща на романтизма. Вие сте най-класичното от това, което имаме.

— Ако знаехте каква проклета дупка е моята Римска провинция, вие непременно бихте ми изказали съболезнования — каза Бейл. — Не знаете каква нетърпима воня идва от гниещите водорасли.

— Вземете лодка и се отдалечете от брега — рече Жорж Санд.

— Аз подозирам, че вие скоро ще сторите това, но имайте пред вид, че лодките, в които ще се качите, тия черни венециански гондоли, са пълни с паразити, които ще ви хапят през лунната венецианска нощ, а лодките на контрабандистите в Киоджа всякога миришат на дървено масло и гнило въже. Не обличайте дреха от муселин, защото и след година ще лъхате на всички човешки миризми.

— Тю, колко сте зъл! Струва ми се, че нарочно говорите така.

— Значи, вие не искате да слушате практични съвети от един стар пътешественик — каза Бейл. — Тогава аз млъквам.

На всяка възторжена фраза на Жорж Санд Бейл отвръщаше с ирония, която подкрепяше със сериозен практичен съвет, рисуващ Италия като съвсем неприветлива страна. „Тая жена иска да направи Италия постеля за своите любовни игри — мислеше си Бейл. — Горкият Мюсе, изглежда, че е сериозно влюбен, главата му се е замаяла и не знае, че това пътуване скъпо ще му струва. Жорж Санд — това е продължение на мадам дьо Стал. Докато онази беше отвратителна и глупава, тази е отвратителна и нахална. И двете са достатъчно фалшиви. И двете създават илюзии, с които не живеят, но ги натрапват на другите. И двете съвсем са лишени от логика, особено Жорж Санд, която се стреми да пише романи с физиологичен излишък, а не с безкористна любов към прекрасното.“

Бейл излезе от каютата. В кърмовата част той седна върху купчина навито въже и зачете задигнатото от министерството съобщение на френския консул във Флоренция. Математикът-инженер Фосомброни, когато застана начело на Флоренция, взе на служба бивши революционери, които, заличавайки греховете от младините си, се стараеха да провеждат австрийската политика на дебнене и шпионаж. Това бе известно на Бейл от Виесе, но в сведенията на Министерството на външните работи бе представена съвсем друга картина. Тя трябваше да се поправи, без да бъде обиден или опроверган някой. Ето втория аргумент в полза на пътуването по сухо за Чивита Векия, за да се отбие във Флоренция.

В момента, когато наближаваха Авиньон, Мюсе рисуваше карикатури на спътниците. Пред залез-слънце започна силно вълнение. Параходът се люлееше така, че едва след четири маневри влезе в пристанището при селището Понт дьо Сент Еспри. Бейл се сбогува със спътниците си и слезе на брега. Пощенската кола тръгваше на другата сутрин. Станцията се намираше на отсрещната страна на реката. Беше вече късно. Като намери благодарение на носача едно ханче край пътя, той влезе в него и поиска да му донесат вечеря. Едва можа да получи отделна стая и още щом седна да вечеря, в стаята влезе смутено Мюсе.

— Боже мой, колко се радвам! — извика той. — Казаха ми, че някакво важно длъжностно лице е заело най-добрата стая в „хотела“.

Бейл се изкашля.

— Вървете и кажете, че това не е вярно.

— Не, Бейл, без шега, кажете ми, не можем ли и ние да си починем в същата стая? Знаете ли, всичко наоколо е препълнено. Карат стада на север. Овчари и говедари са заели всичко в долния етаж. Просто не зная какво да правя с Аврора.

— Моля ви се, елате и се настанете в стаята — каза Бейл, — само че при едно условие: моето присъствие ще попречи на вашата вечеря.

Вечеряха и тримата.

От смесеното вино Мюсе се напи. Отначало декламираше с голям патос стихотворения, сетне мрачен огън пламна в очите му и той започна да произнася тежки, мъчителни изрази, че черното небе на съдбата застила всеки слънчев ден и че слънцето е безсилно да убие световния мрак…

Бейл го гледаше и досада се надигаше в душата му. Той каза:

— Вие се погубвате с подобни чувства и мисли. Аз познавам техния източник.

Жорж Санд плахо го изгледа. Бейл й отвърна с предизвикателен поглед. Мюсе изглеждаше напълно изтощен. Той викаше на Бейл:

— Вие можете да творите фантастични неща и да съчинявате, вие имате факти, вие сте щастлив човек, вие можете да кажете за себе си като Сула: „Аз съм Феликс и Фауст, аз съм щастливец и галеник на съдбата.“ Вие сте видели изгрева и залеза на империята, вие познавахте Наполеон. Вие сте седели с него така, както ние сега с вас.

Жорж Санд го улови за ръкава и го настани в креслото. Мюсе не я забелязваше. Русата му глава увисна на гърдите, сълзи се появиха на зачервените му очи. Той дрезгаво крещеше:

— През войните на Империята, когато мъжете и братята се сражаваха в Германия, нашите майки, измъчени от скръб и страх, народиха цели поколения нервни хора. Заченати в промеждутъка между боевете, израсли в училищата под звуците на барабаните, десетки хиляди деца мрачно се споглеждаха, чувствуващи слабостта на своите мършави мускули. От време на време идваха окървавените бащи, притискаха децата до позлатените си гърди, вдигаха ги с изранени ръце, сетне ги спущаха на земята и отново се качваха на конете.

Главата на Мюсе отново увисна на гърдите му. Раменете му потрепваха. Той продължаваше:

— Никога досега не са преживявани толкова безсънни нощи, никога край градските врати и пощенските станции не са скитали такива тълпи безутешни майки.

Той скочи и закрачи из стаята.

— Вие строихте тоя свят! — викаше той на Бейл. — Вие го видяхте със собствените си очи, вие знаехте къде отивате, влечеше ви поривът на героичните години!

— Ние не само виждахме, но и умеехме да виждаме — отвърна Бейл.

— Ние няма какво да гледаме — рече Мюсе. — Върху развалините на тоя рухнал свят стъпи нашата младост, изпълнена само с грижи. Ние, децата, бяхме капки гореща кръв, която ороси земята, ние се родихме в разгара на войната, ние петнадесет години мечтахме за снежните равнини на Москва, за палещото слънце на страната на пирамидите. Сега ние гледаме земята, улицата, пътищата, буйно течащата Рона — навред е пусто и се чува само камбанният звън на черквите в нашата Франция… Когато децата говорят за слава, отвръщат им: „Идете на черква.“ Когато децата мислят за подвизи в живота, казват им: „Станете свещеници.“ Когато израстващите деца говорят за любов, за енергия, за творчески живот, отвръщат им все същото: „Издигайте манастири.“ Но ние ще отговорим на това, ние ще се отдадем на пиянска наслада и безумна любов. Нека пропада всичко… и на дъното на любовта — измамата.

— Ти си пиян, Алфред — тихо пошепна Жорж Санд.

Мюсе изпи наведнъж чашата вино и млъкна.

Настъпи тягостно мълчание. Бейл се разсърди. Готов бе да избухне. Наистина думите на Мюсе се преплитаха с такова отчаяние, което надхвърляше границите на обикновена афектация. Бейл ясно виждаше, че през пиянските сълзи прозира голямата скръб на истински поет. Той не четеше неговите новели и затова сега почти се радваше. Твърдо реши да не прочете нито един ред от Мюсе. Като изпи набързо няколко чаши вино, той сам почувствува леко опиване. Отново започна да осмива мечтите на Жорж Санд за Италия, сякаш се боеше да не би тя със своя поетичен възторг да оскърби любовта му към тая страна. Сетне изведнъж я попита:

— Много ли са младите хора с подобно настроение в Париж?

— Такива млади хора като Мюсе изобщо няма, но младите хора, които тъгуват, са много в различните класи… Познавам един младеж от работническата среда — дърводелеца Пердигьо. Той намери в себе си сили и се отказа да пие, ходи от град на град, от департамент в департамент вече шест години. Вътрешните противоречия, които го измъчваха след личната несполука, изчезнаха. Целта на неговите пътувания е да обедини всички компаньонажи и девоари в един огромен работнически съюз.

— Как, нима законът за цеховото организиране на работниците мина? — попита Бейл.

— Не — отвърна Жорж Санд. — Забранени са дори компаньонажите, но сега полицията гледа през пръсти на това.

— Тогава може би тия легални съюзи са позволени от правителството само за наблюдаване? — попита Бейл.

— Какво говорите! Възможно ли е това?!

— Не вярвам на вашия пътешественик — каза Бейл.

— А пък аз му вярвам — настояваше Жорж Санд. — Той е представител на нова Франция. — И като подаде чашата на Бейл, тя каза: — За нова Франция!

— За запазване здравето на Мюсе — предложи Бейл.

Мюсе отвори очи и отново грабна чашата. От устата му се изтърва неприлична шега, която Бейл подхвана и двамата се закискаха. Заредиха се анекдоти, шеги, сплетни и неприлични думи, от които Жорж Санд се мръщеше. У нея всичко излизаше така искрено, че Бейл бе готов понякога да й повярва, но Мюсе, който прекрасно познаваше нейния смел език в друго време, продължаваше, без да се смущава и без да щади своята приятелка. Бейл стана и отиде с празна чаша при Мюсе.

— Вашата чаша — рече Мюсе и повика слугинята.

Бейл си спомни думите на една неприлична италианска песничка и затанцува в такт с мелодията, като държеше в ръката си празната чаша. Влязлата слугиня се вцепени. Важното служебно лице танцуваше с кожени ботуши. Широката дреха с пелерината висеше от едното рамо, зелената ръкавица се търкаляше на пода и черният цилиндър бе дръзко отметнат на тила.

Последният лист на албума беше празен. Мюсе бързо нахвърли с молив фигурата на Бейл, като не виждаше добре нанесените линии.

Късно през нощта, усещайки парене и болка от изпитото вино, Бейл се обръщаше, на дървената скамейка. Зад стената се чуваха груби гласове. Жената казваше:

— Докато всички спят, върви на тавана. Северният параход ще тръгне утре, обещаха да те скрият. Така не мога повече да живея. Сърцето ми се къса. Докато не отидеш при Микеланджело, аз няма да се успокоя.

Груб бас й отвърна:

— Тревогата навред е еднаква, лельо. Микеланджело също няма да отмине затвора. Всички ние ще завършим с „женитба за вдовицата“^[1]. Лошото е, че тоя мерзавец Гризел е също като баща си. Сега е полицай в Лион и наскоро се хвалеше: „Баща ми обеси Бабьоф и с него още шестдесет и петима, а пък аз ще откарам на бесилката — той каза: «Ще ги оженя за вдовицата» — Жан Жак Русо, Микеланджело Буонароти и всичките шестстотин и петдесет.“ Предлагах да премахнем Гризел, а в компаньонажа казват: „Почакай!“

Бейл се обърна и закашля силно. Гласовете стихнаха. „Франция стои на вулкан — подземната лава клокочи, ако само не халюцинирам.“ Първият комунист във Франция, гилотинираният през 1797 година издател на „Народен трибун“, отново се е изправил пред Франция като ужасен призрак в лицето на четвъртото съсловие.

Когато се събуди в пет часа сутринта, Бейл се приготви набързо и треперещ от нощния студ, зае мястото си в полутъмната пощенска кола.