Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (46)

Четиридесета глава

Четирима братя, израснали на Волга през царуването на Александър I, в симбирската Киндяковка, в семейството на изпадналия в немилост масон Иван Петрович Тургенев, бяха получили образование в Германия и се готвеха да заемат високи длъжности в Русия. От детинство възпитани в омраза към крепостното право, с бляскаво образование, запознати с живота в Европа от епохата на Наполеон, те се различаваха от всички други. Най-малкият брат, Николай, бе влязъл в тайната организация, която имаше за цел освобождаването на селяните и премахването на самодържавието в Русия. През 1824 година той беше на лечение в чужбина. Въстанието на Сенатския площад го намери на път от Италия за север. Съобщението за неуспеха и дори мисълта за военния заговор в такава форма бяха уплашили Николай Тургенев. Когато пристигна в Париж, той поиска съвет и помощ от Лафайет. Тогава вече следствието беше започнало. Лафайет го посъветва да отиде незабавно в Англия, понеже полицаите на Свещения съюз можеха да го арестуват в кой да е град на Франция и да го предадат на Николай I. По времето, когато тайните агенти на царя търсеха Тургенев по пътя от Италия за Швейцария, Тургенев пътуваше на север в Британските острови, като избягваше Лондон и големите градове. „Монитьор универсал“ публикува съобщение за петербургските процеси, разгледани от върховния углавен съд, който бе издал смъртна присъда за Николай Тургенев. Тогава брат му Александър побърза да го предупреди. В Париж Александър и Сергей Тургеневи обмислят как да помогнат на по-малкия си брат. Сергей Тургенев не може да понесе мъката, полудява и скоро умира. Александър остава сам. Той пише на Разумовска, жена, понесла не малко беди и изоставена от мъжа си, да се види тя с Николай при пристигането й в Англия, защото на него не му бе разрешено да напусне Франция. Междувременно царят поиска от английското правителство да му предаде Тургенев, но не получи отговор. Докато английският министерски кабинет се колебаеше, Николай Тургенев бе спасен от застъпничеството на Лафайет и лондонските масони. Фактът, че Тургенев не бе предаден, не беше никакво великодушие от страна на Англия, а само пасивно протакане и последвалото забравяне на един „маловажен случай“. Едва след една година Александър Тургенев можа за кратко време да се срещне с брат си Николай в Челтънгейм, където той се бе настанил. Обаче разнесе се слух, че Тургенев ще бъде предаден на Николай, и този слух стресна приятелите му — Жуковски, младия Пушкин и Чаадаев. От своето заточение в Псков Пушкин писа в Ревел на княз Вяземски с молба да не възпява повече морето и красотите на природата, щом Тургенев, предан на приятелите си и предаден от враговете, е заловен на предателски кораб и изпратен на царя. И земята, и морето изглеждаха на Пушкин като предателски стихии:

В наш гнусный век

Седой Нептун — земли союзник,

На всех стихиях человек —

Тиран, предатель или узник!

Тревогата излезе неоснователна. Тургенев бе успял да се укрие и да се съвземе в Англия. Но брат му Александър от тази година изпада във вечна тревога: урежда материалните работи на брата си, с писмата си му заменя обществото, изпраща му книги, подробно му описва из ден в ден най-интересните събития в европейския живот. Терзан от мъка и тревоги, той постоянно мени местопребиваванията си. Среща се в Париж с Бейл и Мериме. Той е връстник на Бейл, когото преживява само с три години. И двамата неженени, самотни скитници, въпреки голямата разлика в своите схващания, имаха нещо общо в спомените си. За единия бяха останали паметни дните на карбонарското движение в Италия, другият оплакваше най-добрите си приятели, които влачеха окови в Сибир, и участта на двамата си нещастни братя.

След срещата с брат си Александър Тургенев се върна в Париж и се зае да прави постъпки за Николай чрез Жуковски. Той писа на брат си в Англия през 1828 година:

„Жуковски, след като получил моите писма (но още не онези, с които отговарях на неговите), си въобразил, че писмата му не стигат до мене, и изля всичкия си гняв в следващото писмо от 4 декември. Сега сигурно отдавна е получил и отговорите ми, макар, разбира се, че би трябвало да ги получи навреме. Обаче, доколкото мога да съдя по датите, изглежда, аз съм получил всичките му писма. Той не знае това и за нищо друго не пише нито дума освен за пощата и за графинята. Чудна работа! Ти си получил първото ми писмо едва на 12 ноември. Следователно много писма не си получил. Не разбирам какво става с писмата. Четат ги — това е ясно. Но онези, които ги четат, трябва поне донякъде честно да изпълняват своя нечестен занаят. Да бяха помислили поне, че щом веднъж им е позволено да надзъртат в чужди тайни, то съвсем не им е позволено да се подиграват с тях и че макар и прочетени, писмата трябва да стигнат на адреса. Ето последицата от това проклето шпиониране, което доникъде не може да доведе. Общественото доверие е нарушено; това, за което в Англия наказват, в останалата част на Европа го вършат правителствата. За съжаление и английското правителство не правеше изключение в това отношение; поне доскоро то отваряше писмата въз основа на едно разпореждане, издадено от тайния съвет (privy council) по време на войната с Наполеон. Това разпореждане беше тайна за обществото; но по повод на един от онези бунтове срещу австрийското правителство, които ставаха доста често в Италия, кореспонденцията на живеещия в Англия Мадзини бе иззета от пощата и бе съобщена на австрийското правителство. Някои депутати научиха това и отправиха питане до кабинета. Министерът на вътрешните работи sir James Graham откровено съобщи, че писмата действително били иззети от пощата, но че министрите са постъпили така по силата на споменатото разпореждане. А тези, които изпълняват подобни законни беззакония, не се ограничават с тях, отнасят се пренебрежително към прочетените писма и често поради това, че при разпечатването печатът се е отлепил лошо, унищожават важно писмо, от което често зависи съдбата на отделен човек. И поне да имаше някаква полза от подобна безнравственост, превърната в правило! Какво могат да научат сега от писмата? Кой ще се довери на пощата? И какво спечелиха, като разрушиха светостта, вярата и уважението към правителството? Това вбесява! И как могат да искат зачитане на законите от отделните хора, когато управляващите си позволяват всякакво беззаконие? Аз съм уверен, че най-добрият пазител на обществения строй не е полицията, не е шпионството, а нравствеността на правителството. Няма безредие в онова семейство, в което поведението на родителите е образец на нравственост; същото може да се каже и за правителството и народите. Свободният и великодушен начин на действие служи за утвърждаване и същевременно за гарантиране на властта. Мерките, взимани за запазване на спокойствието, почти винаги биват действителната причина за безредици; вместо да умиротворяват, те тревожат. Но докъде стигнах аз с тази поща? Всичко това е за онези, които намерят за нужно да прочетат това писмо.“

Когато прочете писмото, Николай Тургенев поклати глава и подчерта отстрани думите „за което в Англия наказват, в останалата част на Европа го вършат правителствата“.

Споменаваният от Тургенев Мадзини беше младият карбонар, който бе пренасял поверителните документи на Конфалониери от Милано в Торино по време на Пиемонтското въстание през 1821 година. Конфалониери бе призовавал Карл Алберт да премине границата, да изгони австрийците от Ломбардия и да постъпи така, че от „географско понятие“ Италия да се превърне в жива и единна страна. Както е известно, каринянският принц Карл Алберт, бивш лъжекарбонар, предаде движението. Миланската революция пропадна. През онези години, когато братя Тургеневи си разменяха писма, Мадзини лежеше в савойския затвор. Обаче италианската младеж четеше писмата му. Във Флоренция гражданинът Виесе бе уредил обществена читалня, където в книгите се криеха писмата на Мадзини.

По същото време в Лугано словослагателите тайно набираха в печатниците написаните със симпатично мастило върху памучен плат записки на Силвио Пелико.

Александър Тургенев избра за свое местожителство Париж, като най-удобно място, откъдето да прави постъпки за брат си. Лондон бе неудобен поради трудностите за връзка с Русия. Париж на Карл X не вдъхваше големи опасения на Николай I. Парижките салони от онова време привличаха руската аристокрация. Там беше най-лесно да се създаде впечатление, че вината на Николай Тургенев е малка.

В Париж живееше и един друг декабрист, Яков Николаевич Толстой, който правеше тайни донесения, разбиващи оправданията на Николай Тургенев. За донесенията на Яков Толстой никой не знаеше и затова те бяха още по-опасни. А. И. Тургенев, понеже смяташе Яков Толстой за другар по нещастие, бе решил да се срещне с него и без да знае за неговата измяна, да му предложи да се защищават с общи усилия. А. И. Тургенев пристигна в Париж в потиснато душевно състояние. През цялото време той уверяваше с писма брат си в благополучното разрешаване на въпроса, като по този начин се стремеше да измами тайните читатели на кореспонденцията от Париж за Лондон. Той не се доверяваше изцяло дори и в дневника си. Само нарядко ще се мерне по страниците начертан ромб за доказателство на тайни срещи с безименни приятели, братя от масонската ложа.

 

 

А. И. Тургенев до брат си Николай

17 август, 1829 година, 21-во писмо.

Вечер. Rue des Boucheries, St. Honore, Grand hotel de Normandie^[1], № 6. Пристигнах тук вчера в един часа следобед. По целия път от Брюксел дотук валя дъжд и Лафитовите дилижанси не са толкова удобни, когато всички места са заети. В задната част на каросерията седяхме шест души и отгоре на това две деца. Преминах Монс още в Белгия, а сетне границата, където ни преглеждаха, отваряха всички куфари, само един мой забравиха; жена опипваше жените — всичко и навсякъде; след няколко мили имаше друг преглед, а в Париж — трети.

Дневник на А. И. Тургенев

Пристигнах в Париж, през бариерата Villete^[2]. Бях у Гизо, който ми обясни положението на Франция и състоянието на партиите. У Девен. На 17 август плаках на гроба на Серьожа. 12 септември. Бях на погребението на Дарю в черквата „Тома Аквински“, видях Мезон, Журдан, Макдоналд, дук дьо Басан, Кювие беше в карета.

Лафайет пътува из Франция и навсякъде напомня за революцията.

20 септември. У Кювие срещнах адвоката Сетен Шарп, когото познавам от Лондон.

26 септември. Вечер у Кювие. С Кореф, Бюшон — издател на хроники, с Mery… т…? — автор на „Клара Газул“. Кювие показваше черепа на Декарт, подарен му от шведския химик Берцьол.

30 септември. Вечер с Кореф у Жерар — автор на картината от епохата на борбата с хугенотите „Влизането на Хенрих IV в Париж през 1574 г.“

А. И. Тургенев до брат си Николай

На 9 ноември получих твоето писмо номер 28. Когато го прочетох в градината Тюйлери, срещнах там лондонския Лабенски^[3] и го попитах кой роман от непреведените на руски език е най-добър и най-нов. Той ми обърна вниманието на „Хроника на Карл IX“. От Merimee — негов приятел, с когото аз преди три дена бях разговарял у Кювие. Обеща утре да изпрати в Лондон две малки колетчета чрез френското и чрез английското посолство. Не се задоволих само с неговия съвет, отидох при младата Гизо и тя ми препоръча също „Карл“ от Мериме като най-добър, като ми спомена още „La mort d’Henri III“ — scenes historiques par Vitet^[4]. Понеже и двата романа са с еднаква тематика, изпращам ти и двата.

Дневник на А. И. Тургенев

9 ноември. Получих от брат ми от Челтънгейм № 28. Отговорих му с № 32 чрез Лабенски (лондонския). Изпращам на брат си два колета — в единия е дванадесетата част от „История“ на Карамзин и поемата на Пушкин^[5], а в другия — „Chronique du temps de Charles IX“ par Merimee^[6] и „La mort d’Henri III“ par Vitet. Вечер у Свечина. Абонирах се за списание „Universel“, то е изобщо с бял цвят, тоест в съгласие с правителството.

20 ноември. Мадам Рекамие ме помоли да намина у нея в неприемен ден за някаква политическа консултация.

Бях у Кореф.

27 ноември. Графиня Неселроде ме покани у Свечина на разговор по делото. Отидох и показах писмото на Толстой, бележките на брат ми за тайните дружества в неговото списание. Тя обеща да ме уведоми чрез Свечина. Днес Матусевич отнесе моите писма и книгите. Вечер у Свечина. Разговор край камината за Русия. Дювосел.

А. И. Тургенев отиде у Яков Толстой. Направо го помоли да му покаже какви показания е дал за себе си в следствената комисия. Яков Толстой дълго рови и все не намираше това, което търсеше, докато най-сетне извади черновата. Като се смущаваше и не гледаше Александър Тургенев в очите, той я показа. Документът беше незначителен. Обикновено показание, че не Тургенев, а Семьонов бил въвел Яков Толстой в тайното дружество. „И това е добре“ — помисли си Александър Тургенев. В това време от сгънатата на четири хартия падна едно листче, което Яков Толстой побърза да вдигне. Когато се изправи, лицето му бе червено, очите му — помръкнали. Сякаш навеждането му бе струвало непоносимо усилие. А. И. Тургенев посегна за падналото листче. Яков Толстой се престори, че не забелязва този жест, сложи дебела книга върху листчето, после поиска небрежно от Тургенев пари. Тургенев не му даде.

Живеейки в Париж като емигрант, Яков Толстой полагаше усилия да си възвърне доверието на царското правителство. Пишеше патриотични опровержения на книги, брошури и вестникарски статии, в които се изказваха лошо за Русия. Той написа брошура за книгата на Ансло „Шест месеца в Русия“ и използува излизането на тази брошура като повод, за да даде израз на патриотичните си чувства.

 

 

Николай Тургенев написа мемоар до цар Николай Романов, че не се смята виновен за събитието от 14 декември, понеже цяла година преди това не е бил в Русия, а не се смята виновен и лично пред Николай I, понеже не е очаквал да види на престола този велик княз. Цялото дело се намирало в ръцете на Жуковски.

А. И. Тургенев старателно и задълбочено проучваше книжката на Кампер, който доказваше, че северното въстание на 14 декември 1825 година било приложение на голям общ карбонарски план.

Н. М. Тургенев бе написал дълго изложение върху своите разбирания за преустройството на Русия и за тайните организации. Брат му Александър търсеше френски юрист, който би се наел да оформи това изложение като официален документ. Младият Мериме предложи услугите си на А. И. Тургенев като писар и юрист. Но Тургенев, понеже се страхуваше от политическите възгледи на Проспер Мериме, се отнесе до юриста Реноар, който пое да води делото по-нататък.

Свободното си време през деня А. И. Тургенев посвещава на лекции в Сорбоната, където слуша Кювие и Гизо. Цялото свободно време на Бейл през деня се поглъща от трескава работа върху романа „Червено и черно“. Той скита по булевардите и предградията на Париж и обмисля съдбата на своя герой, който не може да си намери в живота място, достойно да поеме енергията му. Струва му се противно да насочи тази енергия към църквата и аристократичната реакция, не по-малко противно му е да превърне Жулиен в механизъм за трупане на богатство от тъмни сделки. Естествено Жулиен отхвърля предложението на Фуке от дърводобивната индустрия да му стане съдружник в търговията с дървен материал. Двете класи на обществото — земевладелската аристокрация и индустриалците от градовете — са се изправили една срещу друга и се стремят да превърнат парламента в арена за данъчни борби при дълбокото мълчание на действително живата Франция. Тогава какво да прави човек, излязъл от селска среда или от средата на бедните из градовете? Най-после Жулиен е на върха на славата си, увлечен в аристократическа интрига, той може да постъпи на военна служба. Това става през ония дни, когато три хиляди емигранти са получили най-добрите държавни длъжности, като са изместили заслужили революционери и стари съратници на Бонапарт. Още седем хиляди кандидати чакат своя ред. За тях са строени полковете и батальоните на кралските дворцови гвардейци. Шест хиляди за нищо негодни мъже са образували тази дворцова гвардия. Тя струва на Франция двадесет и един милиона годишно. Жулиен постъпва в драгунски полк. С кого ще воюва той? Накъде ще тръгне френската армия?

Историята отговори на този въпрос едва след една година. Книгата на Бейл излезе по-рано, а още по-рано неговият герой фатално загина, понеже бе останал самотен под изстрелите на враждуващите класи.

Бейл изпитваше умора, когато привършваше последната глава от романа. А. Й. Тургенев изпитваше умора, когато завършваше последните думи от защитата на по-малкия си брат. Двамата се срещаха вечерно време и без да споделят своите впечатления от сутрешната си работа, забравяха умората сред лекомислени, но остроумни събеседници.

 

А. И. Тургенев до брат си Николай

29 ноември. Полунощ. Днес в черквата се запознах с една руска дама, вдовицата на Наумов, с когото се виждахме едно време у Шчербатови. Дъщеря й е много миличка, а майката ми хареса, защото първият й въпрос към мене се отнасяше за тебе, макар че само е слушала за тебе. После повече от три часа останах у княгиня Гагарина и говорих за много неща. При нея дойде един русин, Соболевски, незаконен син на Соймонов и приятел на Вяземски. В мое присъствие той разправяше на княгиня Г-на (относно Вяземски), че живеел в Пенза, събирал съчиненията си и искал да ги издаде, за да има с какво след издаването им да замине за Англия и да поживее там с Н. И. Тургенев. Много ме трогна това и аз имам намерение да му изпратя за това европейски книги.

Дневник на А. И. Тургенев

11 декември. Получих от Толстой още петстотин франка, всичко деветстотин, остават още хиляда и сто франка. 19 декември. Изпратих № 40 на брат си. Слушах лекция на Гизо. Вечерта представих Соболевски на Кювие и слушах Bell-Stendhal, Merimee и други. Видях медала за преустройство на камарата на депутатите — единствения паметник за кабинета на Лабурдоне.

А. И. Тургенев до брат си Николай

Номер 41. Париж, 20 декември 1829. Неделя.

Вчера ти изпратих по пощата номер 40 и слушах лекция на Гизо, който продължаваше да обяснява Средните векове и да сравнява политическите и граждански институции на Франция и Германия от онова време, възникнали от натура и от техните общини. Забравих за лекцията на Кювие и не го слушах, привечер заведох у дома му Соболевски и останах с приятелите му до късно след полунощ: обикновено бъбривият Стендал, автор на описанията на Рим и Флоренция и на пътешествия из разни страни в Европа, язвителен и понякога оригинален, и поетът Мериме остават след чая, а вчера и лично Кювие беше много забавен — с какво ли? — с анекдоти за революцията.

Кювие, който знаеше, че Проспер Мериме се рови в архивите, го бе помолил да намери писмото на Робеспиер, написано в навечерието на екзекуцията му. Вечерта на 20 декември 1829 година Мериме донесе на Кювие писмото. Преди да дойде А. И. Тургенев, Кювие възторжено показваше това писмо на гостите си дотогава, докато Мериме не показа на светлина водния знак от 1829 година върху лионската хартия. Писмото бе написано собственоръчно от Проспер Мериме, но така добре, че дори големият познавач на автографи Кювие бе приел, че е самият оригинал.

Вечерта премина в разказване на анекдоти за революцията.

Александър Иванович Тургенев успя да внуши на доста руси, които живееха в Париж, мисълта, че брат му Николай съвсем не е участвувал в тайни организации в Русия. Сред тези хора беше и София Петровна Свечина, която поддържаше католически салон в Париж, беше ученичка на Жозеф дьо Местър, последователна езуитка, екзалтирана жена, занимаваща се с благотворителност. Тя се падаше леля на младия приятел на Пушкин Сергей Соболевски, който бе дошъл за първи път в Париж на 25 ноември 1829 година и веднага се бе сближил с хората от литературния кръжок, който се събираше на улица Жубер у Виржини Ансло. Интересът към всичко руско, характерен за Проспер Мериме в продължение на целия му живот, и известно сходство на характерите им бе причина те да се сприятелят като връстници и неженени. Соболевски и Мериме се бяха родили и двамата през 1803 година; Бейл и Тургенев се бяха родили и двамата през 1783 година. Различни в отношенията помежду си, те се срещаха през 1829 и 1830 година у Ансло, Жерар, Рекамие и Кювие. Френските писатели намериха у руските дилетанти и библиофили не само читатели, но почитатели и събеседници. Соболевски със своя литературен вкус, с отличното си владеене на всички европейски езици и с блестящо дарование да пише епиграми на всякакъв език, не се задоволяваше с обикновен успех, но хвърляше прах в очите, като се държеше като руски болярин. Единствената страст, на която се отдаваше до самозабрава, беше библиофилството: бе събрал по време на пътуванията си в чужбина една от най-прекрасните библиотеки в Русия. А. И. Тургенев, двадесет години по-голям от Соболевски, се държеше към него също така покровителствено, както и към Пушкин, но не толкова интимно. По-голямата част от времето си А. И. Тургенев изразходваше за работите на брат си, всичкото си свободно време посвещаваше на лекции и постепенно навлизаше сред такива занимания, които по-късно дълбоко и сериозно го увлякоха: събираше документи, грамоти и други първоизточници, които засягаха дипломатическата история на Русия. През онези дни, които е описал в дневника си, той с вълнение очакваше от приближения до двореца поет Жуковски вести за ревизия на присъдата. Окончателното решение той не знаеше. Николай I бе казал на Жуковски: „Ако Тургенев се смята невинен, нека дойде и се довери на милосърдието на монарха.“ Отдавна завърналият се от заточение Сперански, едно време либерално настроен, ръководеше дейността на върховния углавен съд. Той беше неофициалният организатор на цялото следствие срещу декабристите. Но историята научи това едва много по-късно.

 

 

А. И. Тургенев до брат си Николай

Париж, 14 февруари 1830 г. Номер 51. Неделя.

От Рекамие отидох у Свечина, оттам у Жерар; той е болен, но жена му посреща гостите и там намерих Мериме, когото наричат втори Волтер, а аз — Клингер, поради печалната му философия на безбожник и поради подигравките му: той е автор на „Клара Газул“ и други творби. За него някой втор Пушкин би казал:

И ничего во всей природе

Благословить он не хотел.

В преддверието у Жерар той ми предложи билет за „Ернани“, която ще се представи в четвъртък, 3 часа, на 19 февруари. Утре ще ти опиша срещата си с поета Юго и половинчасовия ни разговор. Тук видях и Ансло, и Бера, и любезничих с жената на Бера, а Мериме помолих да ми намери билет за премиерата на новата трагедия на Юго „Ернани“ в събота, за която отдавна вече пишат всички списания и за която преди повече от четири месеца всички места са вече раздадени на приятели на автора. Носят се слухове, че партиите на класиците и на романтиците се готвят да освиркат и да аплодират новото произведение на водача на романтиците.

Номер 53. Париж. 1830 г. Февруари, 24.

Три часа след полунощ. Изпратих ти днес или по-точно вчера номер 52 и отново прекарах един ден, изпълнен с живот, като го започнах с четене на списания, бях на погребението на едно младо момиче в черквата St. Thomas d’Aquin^[7], а преди малко го завърших у живописеца Жерар. Гизо пита за тебе. От него наминах у кн. Шчерб. Пих доста чай, побъбрих за собствените си неволи и в полунощ заедно със Соболевски се втурнах у Жерар, където намерих многобройна и интересна компания. Когато седнах при жената на Ансло, която започвам да ухажвам, при Мериме и неговия приятел Бел (другояче Стендал), аз се загледах в едно мило, красиво, макар и не прекрасно личице — това беше артистката Малибран, съперница на Зонтаг, която предизвиква възторг в Париж със своята игра и с гласа си. Убедих я да пее и тя изпя няколко италиано-испански арии и увлече след себе си и старата певица Грасини, която със старчески глас, но все още с предишната си школовка пя след Малибран, а накрай и двете заедно пяха арии от Росини. В паузите Мериме и Стендал разказваха на мадам Ансло цинични вицове, толкова цинични, че и на тебе не смея да ти ги преразкажа; тя ги слушаше, караше да ги повторят, а аз се кикотех като луд и скришом стисках ръчицата на кокетката, мила, но вече малко прецъфтяла. Тя ме кани у дома си всеки вторник. Мъжът, учтив и умен човек, събира писатели веселяци вечер всеки вторник, когато се дава неограничена свобода на езика на Мериме, на Бейл и тям подобни.

Поспорих упорито с химика Тенар, който има жена красавица, за платината и за тримата умрели английски химици и изслушах две творби на m-elle Gay^[8], която намерих там отново с майка й, а Малибран и домакинята я увещаваха да прочете „Ses adieux a Rome“^[9] и още нещо, в което има повече поезия, но има и твърде невинни признания и странни желания: „Je voudrais veiller pour aimer“^[10]. Аз шепнех на мадам Ансло съвсем друго и пак почнаха нашите цинични приказки и завършиха край камината с анекдотите на Жерар за Мур, когото той бе видял тук у Орлеанския дук и не можеше да се начуди на блаженството му, че седи на една маса с чистокръвен принц.

Изпуснах Жомар, иначе щях да попълня вечерта си и с една академична географска беседа.

4 часа сутринта. Време е да завърша четенето на „Насионал“ и да спя. Утре ще ме събудят с твоето писмо. Мериме ми разправяше, че днес и вчера Тиер, издателят на „Насионал“ и историк на революцията, бил с Миние у Шатобриан и се тревожел от една статия в „Деба“. Изглежда, Шатобриан не е участвувал в издаването на списанието, но пожелал да се покаже строг към него и тогава Тиер сменил тона на разговора — отговарял важно и с достойнство на Шатобриан, който смекчил малко своя тон с желание да приласкае обидените журналисти. Но учтивостта му не помогнала и Тиер се сбогувал с Шатобриан макар и външно студено и учтиво, но почти със затаена омраза. Ще излезе нещо от тази междуособица сред опозицията. „Деба“ се оправдават и от други, например от Гизо, че те трябвало да поддържат белия си цвят, т.е. своята преданост на монархията, но на конституционната монархия.

А „Насионал“ намеква за смяна на династията.

Париж, 1 март 1830 г.

До господин Жул. Сен Дени

При мене може да намерите една владетелска особа. Владетелската особа е доста ревнива, понеже под очите й попаднаха няколко реда от едно от вашите мили писма. Аз съм болен и се чувствувам отпаднал. Нито шампанското, нито пък „Ернани“ са годни да подкрепят силите ми. Ще дойда в неделя у вас, а по-сигурно силите ми ще позволят да дойда у вас едва в понеделник. Виждам, че ставате мой враг, понеже подозирате, че съм канцеларски плъх. Погълнал съм толкова опиум, че мозъкът ми се е превърнал в памук, но в тези облаци от памук вие витаете като кралица.

Dimanche^[11]

Още не беше изсъхнало мастилото на това писмо, когато Бейл долови припрени стъпки и предупредително почукване на вратата. Влезе граф Пасторе. Бейл свали превръзката от челото си и като присвиваше болните си очи, разглеждаше посетителя. Пасторе полагаше усилия да се държи с изящна непринуденост, но целият издаваше напрежение и борба с някакъв вътрешен смут. Очите му блуждаеха и той просто не искаше да гледа открито Бейл. Когато зърна енергичния подпис „Dimanche“, Пасторе уплашено вдигна очи към портрета на Байрон, окачен на стената.

— Ти, струва ми се, никога не си ставал толкова рано — каза Бейл.

— Знаеш ли, аз идвам при тебе по една дребна работа…

Бейл гледаше Пасторе и си припомняше думите на Виржини Ансло за него: „Край люлката на тоя човек са дошли всички феи с добри дарове, а една само, дошла неканена, е насочила всички добри дарове към зло.“ „Всичко има у този човек — мислеше си Бейл. — Красив е, умен е, с най-добри намерения и все пак едва ли може някой да предизвика такова отвращение като него. Той прилича много на баща си, благородник, който минаваше в Генералните щати за депутат от третото съсловие. Мирабо казал веднъж за него, когато той сядал на депутатската банка: «Я вижте, това е Пасторе. У него мирно живеят едно до друго гладен тигър и сито теленце. За щастие той има телешки ум.» Ала и Наполеон, и Бурбоните не се отказваха от услугите му. Той бе предал на сина си умението да се приспособява към всички правителства. В края на краищата Пасторе-син е типичен френски благородник, който за разлика от първенците на това съсловие се страхува от смъртта. Макар да презира буржоазията, той трепери пред нея. Макар и монархист, той все пак се страхува от всеки кралски стражар, който би го заподозрял в либерализъм.“

Мълчанието продължи доста дълго. Докато мислеше за Пасторе, Бейл сякаш не забелязваше присъствието му. У Пасторе, изглежда, се бореха противоречиви чувства. Той се опитваше да вземе някакво отчаяно решение. Най-сетне заговори с пресекващ глас, прикривайки вълнението си с подкашляне:

— Ти, разбира се, знаеш, че понякога ми възлагат неприятни задачи. Префектът на парижката полиция, господин Манжен, е доста строг човек — невъзможно е да се разговаря с него.

„Охо, изглежда, това е нещо сериозно — помисли Бейл, — щом работата е стигнала до Манжен. Горкият Пасторе!“

— Драги Пасторе, ти знаеш много добре, че аз не посещавам онези среди, където ходи Манжен, и как бих могъл аз да помогна на такава влиятелна особа като тебе?

Пасторе изведнъж се овладя; вълнението му съвсем изчезна и той продума с достойнство:

— В случая става дума ти да приемеш предлаганата от мене помощ, а съвсем не да се безпокоиш, че трябва да ми помагаш.

Сега Бейл бе обхванат от вълнение.

— Познато ли ти е това писмо? — Пасторе подаде на Бейл голям тъмносин лист, сгънат на четири. Бейл прочете:

Париж, декември 1827 г.

До господин Сетен Шарп

Ето, мой скъпи приятелю, какво е всъщност нашето политическо положение. Предварително те моля да ме извиниш за горчивината, с която е пропито това писмо. Аз не мога да намеря други по-изразителни думи, за да бъда ясен и безусловно точен. Повечето от хората, които пишат, в стремежа си да обрисуват моралната и политическа картина на съвременна Франция се стараят да дадат общо заключение с твърде резки черти. Аз от своя страна смятам, че е далеч по-поучително и във всеки случай по-интересно за читател като вас да дам една характеристика, доколкото това е възможно. Но тъй като разказът, претрупан с много подробности, необходими за цялостното обрисуване на събитията и състоянията, би заел твърде много място, аз се задоволявам да ви съобщя най-важните факти и да ви посоча документа, в който вие можете да намерите всички подробности.

Ето най-главните черти, характеризиращи сегашното положение на Франция и онези обстоятелства, които несъмнено ще имат извънредно голямо влияние преди всичко в самата Франция, а сетне чрез нея и в цяла Европа. Защото е обявена война от всички монархии на всички народи, за да покорят демокрацията. Дял от тази война се пада и на Франция, следователно мислите и чувствата на Париж ще имат решаващо значение за Европа.

Кралят не е способен да свърже две мисли. Стар развратник, изтощен от греховете на бурна младост, комуто не е чужда подлостта, склонен да прибягва даже до голямо мошеничество, безпределно предан на крайни монархически принципи, цял пропит от най-искрено презрение към всички, в които не тече кръв на придворни аристократи. Само при нужда той е длъжен да се подмазва пред останалата маса население от страх, който не умее да скрие. Три четвърти от деня употребява само за да се справи в себе си с резултатите от този страх. Лично той не е зъл човек и у него съвсем липсва онова лицемерие, което бе характерна черта на покойния му брат. Дотолкова, доколкото изпитва страх, Карл X разиграва нещо подобно на вярност към Конституцията, като се представя външно за привърженик на правосъдието.

Престолонаследникът е съвършено неук, кръгъл невежа, но храбър младеж, храбър до героизъм, ако се вземе под внимание, че до тридесет и шест години той е живял сред своя малък двор, състоящ се от най-тъпоглавите скотове на Европа, чието главно занятие е било да клеветят френския народ и да хвърлят кал върху революцията. Този принц е много съобразителен, заслужава да се обърне внимание на неговото уважение към господата Портал и Ров. Ако той някога царува, управлението му ще има онзи цвят, който определя политиката на десния център. Той ще спазва твърдо клетвата, ако я даде. От тази гледна точка верността към религиозната клетва може да услужи в известно отношение на Франция. Досега той не е замесен в никакви скандали, но за нещастие трепери пред баща си. Думите и делата на неговата съпруга характеризират също твърдостта на убежденията му: „Войнствеността на мъжа е гордостта на жената.“

За нещастие тя е с много тесен кръгозор — не може да види две неща наведнъж. Тя не е в състояние сама да забележи основната линия в нещата и събитията. Нужно е някой да насочи погледа й към тази линия, но дори и тогава тя не може веднага да обхване с мисълта си това, което очите забелязват. Най-сетне видяла и разбрала всичко, не забравя нищо. Сега тя повече от всички съжалява, че днешната висша аристокрация е така обедняла и по ум, и по храброст, че кралят трябва постоянно да прибягва към третото съсловие. Тя не може да забрави как един благородник отказал да командува укрепление, като откровено й заявил, че „не му се иска да застава толкова близо до противника“.

Херцог Орлеански е изтънчен човек, голям скъперник, притежава порядъчен запас от ум. Неговото управление като регент на малолетния дук дьо Бордо би имало цвета на левия център. Той се е отдалечил толкова от крайните монархисти на Сенжерменското предградие, че и сега го наричат якобинец. Неговите мисли клонят към английската група на умерените виги. Той обича аристокрацията, но има влечение към третото съсловие. Характеризира го вкусът му към политическата система на две партии, които да уравновесяват везните. Той иска да се полюлее между бялото и светлосиньото.

Равносметката: всички, които имат време за размишления във Франция и притежават четирихилядна рента в провинцията или шестхилядна в Париж, сега заемат позицията на този ляв център. Желаят осъществяване на Хартата без стълкновения, желаят бавен и сигурен вървеж към благополучие, желаят правителството да се вмесва колкото се може по-малко в търговията, промишлеността и селското стопанство, да не излиза от рамките на съдийската работа и преследването на разбойниците по пътищата.

Огромното болшинство хора, за които говоря, в настоящия момент мечтаят за някакъв Людовик XIX и гледат на управлението на Карл X като на тежко наказание. В края на краищата очакват, че Карл X ще наруши Конституцията в минутата, когато престане да се бои от нея. Той търпи всички нарушения, извършвани от поповете. Хората, за които говоря, считат, че министър Вилел има само една грижа — да задържи поста си. Те дори са склонни да мислят, че при Карл X Вилел е по-добър от всеки, който би го сменил, тъй като такъв приемник ще бъде несъмнено протеже на езуитската интрига.

Що се отнася до селячеството и градското простолюдие, всички те очакват плодовете на революцията. Те всички знаят с положителност, че тяхната партия е спечелила напълно. От 1795 година бъдещето е за тях. Колкото до буржоазните либерали, за които току-що ви говорих, когато замислят въоръжаване на простолюдието, селяните и гражданите почват да ги считат за луди: „Кроят нещо онези мерзавци“ — казват селяните, на които буржоазията се мъчи да внуши доверие. „Кроят нещо онези — казват селяните, пийнали в неделя следобед, — но ще дойде ден и ние ще ги изпозастреляме…“

Пасторе пуфтеше, сякаш в стаята беше много горещо. Ако Бейл не се вълнуваше, това се обясняваше само с действието на опиума, взет вечерта. Беше се вълнувал двадесет и четири часа преди това. Преоблечен, под чуждо име, той се срещна в една извънградска кръчма със студента от Политехническата школа Годфроа Кавеняк. Беше потресен до дъното на душата си от плановете и намеренията на младежта. Контрастът от впечатленията, получени в кръчмата на Сентантоанското предградие, и от тези, които получаваше в парижките салони, беше толкова поразителен, че той не можа да заспи. Считаше въстанието за неизбежно, но обречено на несполука. Сравняваше настроенията на Годфроа Кавеняк със своите ученически настроения в Гренобъл. Тогава революцията беше една мощна вълна, помитаща всички прегради. Но това беше преди тридесет години. По онова време, в 1799 година, Бейл бе дошъл в Париж като студент в Политехниката. Сега в кръчмата на масата пред него седеше също такъв студент, пълен с надежди; той вярваше в живота, смяташе, че ще живее вечно, и се стремеше да завоюва този свят, в който заедно с други също такива горещи глави ще овладее земното щастие. Кавеняк говореше с възторг за френската република на гражданина Диманш.

Така се именуваше Бейл в случаите, когато не искаше да бъде познат. Тази тайнственост предизвикваше шегите на Мериме, който казваше: „Никога не знаеш къде ходи Бейл, с кого се среща, на кого пише, у кого нощува.“ „Мериме е човек от друго поколение, много неща не може да разбере и затова не е длъжен да знае — мислеше Бейл. — Нека той, роден в четири часа следобед, да смята, че вечерта е вечното време в света.“ Бейл, имащ опита на двадесетгодишно старшинство и познаващ утрото на Франция, можеше да се отнася спокойно към нейната вечерна окраска, към нейния залез.

— Не разбирам какво отношение има всичко това към мене — каза Бейл, като не връщаше обаче писмото.

— Искаш да кажеш, че то е без подпис? — поправи го Пасторе, протягайки ръка към писмото.

— Да, наистина, то е без подпис — зарадва се Бейл.

Той отново разгъна писмото, погледна, пак го сгъна и сякаш от разсеяност го пъхна под жилетката си.

Пасторе хвърли поглед към писмената маса.

— Нали ти се подписваш, вместо с името си, с един ден от седмицата? Известно ти е, разбира се, че съществува масонска организация „Годишните времена“. Там всеки шест члена се наричат с имената на седмичните дни, като се почне от Понеделник. Техен началник е Неделя. Четири седморки, или четири недели, образуват месец. Началникът на месеците се нарича, да предположим, Юли. Всяко тримесечие образува едно годишно време; началникът им се нарича Пролет. Четирите годишни времена, тоест триста петдесет и двама души, образуват вече батальон, начело на който стои Изпълнител. По-нататък почва революцията.

Бейл стана и като се мръщеше, попита:

— Какво общо имам аз с всички тези глупости?

— Разбира се, никакво. Само че ти се подписваш Неделя. Може би си началник на седморка?

— О, прочети, моля ти се, това писмо. Както виждаш, то е адресирано до жена и няма нищо общо с политиката.

— Каква ти жена? Някой си Жюл, живеещ извън Париж.

— Ах, да, наистина! — каза Бейл и се изчерви. — Пасторе, обясни, моля ти се, какво значи всичко това? Откъде е попаднало това писмо у тебе?

— Знаеш ли, Бейл, аз се боя, изпитвам почти физически страх от събитията. Мога да ти кажа, че отзовават Полиняк от Лондон. Той ще бъде министър. Всичко отива по дяволите, езуитската конгрегация ще измести Камарата на депутатите. Нашите дворяни са съвършено слепи. Кралските вечери се посещават не от такива, които могат да окажат услуга на монархията, а от хора с най-старо дворянско потекло, макар и кръгли глупаци! Кралят мисли за молитви, за видения, за чудеса. Всички в двореца са в някакъв унес, даже и австрийският посланик господин Апони, монархист, и той преди няколко дни каза: „Това е Милтонов рай от безумци; на всеки страничен наблюдател тяхното състояние изглежда ужасно и жалко, но те тънат в блажено бълнуване и се чувствуват превъзходно.“ Разбираш ли, Бейл, няма изход: тези обречени хора с блажена усмивка като слепи вдигат крак над пропастта. Аз не искам да се провалям с тях. Кажи, какво ще стане утре? Когато прочетох писмото ти, разбрах, че само ти можеш да обясниш какво е положението. Не зная как ще стане това, което в историята се нарича промяна.

Пасторе се боеше да повтори думата „революция“.

Бейл гледаше този жалък и изплашен човек. Сега той не беше никак красив: лицето му имаше землист оттенък, гласът му звучеше глухо.

— Не разбирам как е могло да ти попадне това писмо!

— Оня лондонски адвокат, Сетен Шарп, го изтървал на бала у Траси. Госпожа Лавенел го занесла на префекта на полицията, а аз веднага познах твоя почерк. Има дълго да си блъскат главата да търсят начин как да запитат, но не направо, английския адвокат кой е авторът на писмото.

— Лавенел, тази мръсница! Тя не може да пропусне нито един гренадир, без очите й да пламнат като у гладна кучка. Каква работа има тя с префекта: Манжен е сух като клечка! Защо й е той?

— Ти нищо не знаеш: и тя самата, и мъжът й са на полицейска служба.

— Не може да бъде! Често срещах Лавенел у Траси. Той не се отделяше от Лафайет. Та нали и самият Лавенел е стар терорист от деветдесет и трета година, той поглъщаше всяка дума на Лафайет. Наскоро чух една пламенна реч на Лавенел за голямата американска демокрация. Да знаеш как превъзнасяше Ню Йорк и американската република!

— За това му се плаща скъпо. Виж какво, гледай да се срещнеш с Шарп и му кажи да назове името на някой умрял французин. Съгласи се и ти, ако той каже, че автор на писмото е Бейл, тогава този Бейл има да пати. Ще се намерят свидетели, които ще потвърдят, че си атеист. А за това сега не ще те помилват по главата. В много южни градове е сменена магистратурата само защото чиновниците били лютерани и калвинисти.

— Та това е същинска война срещу хугенотите! Остава само да се повтори Вартоломеевата нощ.

— Боя се, че ще се повтори — каза Пасторе. — Неотдавна чух, когато Манжен каза ясно: „Буржоазията ще се уплаши да въоръжи работниците, а сама тя няма да посмее и да гъкне.“

— Да, но ти забрави, че когато кралят разпусна Националната гвардия, гвардейците се разотидоха по домовете, без да предадат оръжието.

— Но какво ще става, Бейл, какво ще става? Научи ме какво да правя. Знаеш, нали, че онази стара лисица Талейран се кани да си купува имение в Швейцария, а това е много лош признак.

 

 

Като видя влизащия Бейл, Сетен Шарп свали кърпата, изпрати бръснаря, сетне весело се обърна към Бейл:

— Когато така рано идват хора при адвокат, това означава, че практиката му почва. Седнете, кой ви е обидил?

— Стига сте се шегували, драги. Аз ви моля да ме защитите от един разсеян човек, който предава приятелите си в ръцете на улична проститутка.

— Скъпи Бейл, според мен вие трябва да се обърнете към лекар. Изглеждате зле и ако наистина сте били, да речем, в ръцете на споменатата от вас особа, последиците могат да се оправят от медицината, а не от юриспруденцията. Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

— А уиски със сода?

— Моля.

Бейл отпи глътка и мълчаливо подаде на Сетен Шарп смачканото синьо писмо. Сетен Шарп взе писмото с лявата ръка, пръстите на дясната шареха по масата, търсейки големите златни очила, сетне спокойно го разгъна и прочете от началото до края, като че ли за пръв път.

— Забележително вярно — каза той. — Всяка дума — чисто злато. Цялата работа е там, че вместо Людовик XIX Ангулемски вие ще имате скоро Людовик Филип Орлеански, същия този — каза той, като почукваше с пръстена си по писмото, — същия този изтънчен хитрец, за когото пише моят кореспондент. Е, какво тогава? Защо английският ви приятел трябва да става ваш адвокат в Париж?

— Работата е там, че това писмо е било вече в полицията — каза Бейл.

— Господи, да видиш колко се боя аз от вашата полиция! Плюя на вашата полиция!

— Да, но аз не искам тя да плюе върху мене — каза Бейл.

— Тоест по-точно вие не искате тя да плюе върху това писмо. Че то не е подписано.

— Цялата работа е там, че вие сте го загубили на място, дето познават почерка на автора.

— Моля, извинявайте, но аз не съм го губил. Показах го на господин Лавенел…

Бейл стана, остави чашата с уиски на масата и отстъпи няколко крачки.

— Какво? — попита той.

— Е да, Лавенел е либерал, човек с моите възгледи, с широта на мисълта и с много интересно минало.

— Но с много неинтересно настояще, смея да ви уверя. И вие му казахте, че това писмо е мое?

Сега адвокатът стана. Едър, широкоплещест, той втренчи тъжните си очи в Бейл и каза:

— Вие, струва ми се, ме смятате за съвсем оглупял. Извинете, но аз имам шестнадесет секретари, двама от тях са длъжни постоянно да живеят в Париж във връзка с работите ми и да ме осведомяват какво става във Франция заради търговските ми клиенти, без да подбират думите си. Единият от тях умря миналата година. Аз казах, че това писмо е писано от покойния ми секретар, французин, син на английски поданик. Нарича се Патуйе, баща му е емигрирал в Лондон през хиляда седемстотин и деветдесета година. За какво се безпокоите?

Бейл беше много недоволен от себе си.

— Струва ми се, че развалих приятелството ви с Лавенел — каза той.

— Ни най-малко — отвърна Шарп. — Несъществуващите неща са удобни, защото не могат да се развалят.

 

 

А. И. Тургенев до брат си Николай

12 март. Среднощ.

Току-що се върнах от театър „De la porte St. Martin“^[12], дето бях в ложата на Ансло и гледах отначало незначителната пиеса „Les 10 Francs“^[13], а сетне „Ni-Ni“, пародия на „Ернани“. Имаше много смешни сцени и пародията на надутите стихове беше много сполучлива. Смяхме се от сърце и никакъв заговор от приятелите на Юго не би бил в сила да ни удържи от смеха, особено в пародията на известния монолог, така че който е гледал „Ернани“, едва ли друг път ще може да гледа трагедията без смях, защото не само пиесата, но и актьорите са пародирани и въпреки прелестта на изкуството на m-lle Марс, съперницата й в пародията я наподобява по най-смешен начин, тъй че и m-lle Марс, особено в минутите на борбата й със смъртта, вече не би могло да се гледа, също както след Потие не може да се чете Гьотевият „Вертер“. Успехът беше толкова по-несъмнен, защото всички приятели на Юго бяха командировани към „Ернани“, която днес, изглежда, дават за десети път в Театър „Франсе“ и дето опозицията започва вече да свирка, а ръкоплясканията се заглушават от смеха на класиците. Викаха автора и един актьор съобщи тримата съчинители само на пародията.

След „Ни-ни“ даваха „L’homme du monde“^[14], мелодрама от самия Ансло, която преди две години съм гледал в „Одеон“. Седях между автора и жена му. За мое нещастие Соболевски и авторът отидоха зад кулисите, а аз останах сам с жена му пред очите на Шувалови. Започнаха се полудекларации, полуконфиденции и тя ми откри тайната, че мъжът й живее с прекрасната актриса, която играе главната роля в неговата пиеса, и че той не й казва това, защото обикновено й открива историите си след смяната на една с друга, но тя винаги отгатва от думите му коя актриса е спечелила неговото благоволение. И наистина, щом мъжът й се върна иззад кулисите, като предварително почука на вратата, той започна със заобикалки да хвали актрисата, а жена му да ме щипе в доказателство на истината относно мъжа й. Тази сцена продължи и в каретата, където се настанихме чак след полунощ, и аз закъснях за чая у Сверчкова и трябваше да си легна гладен, защото пропилях времето за чай в любезности и бъбрене. На сутринта бях пак там, у Ансло. Тя е умна, но с вече прецъфтяващи прелести.

Соболевски и Проспер Мериме скитосваха из Париж. Мериме, който отново се занимаваше със славянски балади, току-що бе прочел на Соболевски поемата „Умиращият хайдутин“. Соболевски я произнасяше на руски, а Мериме ловеше жадно звуците на непознатия език. Сетне, наели фиакър, те се разхождаха безцелно из Париж, като прекарваха времето си в празно бъбрене. На улица Кокилиер спряха пред огромна фирма, върху която бяха нарисувани с маслени бои човешки фигури в естествена големина: момиче на колене простира ръце към жена, държаща на раменете си Амур. Имаше надпис по цялата дължина на табелата: „A la deesse de l̀amour“^[15].

— Не желаете ли да се възползувате? — каза Мериме, сочейки вратата, чийто надпис говореше, че тук се помещава посредническа кантора за лица от двата пола, желаещи да встъпят в законен брак.

Соболевски се засмя и посочи на Проспер Мериме другата страна на улицата: фирма, не по-малка по размер, изработена от талантлив художник от рисувалното училище, изобразяваше жена с издигнати в умиление към небето очи, която държеше полата си с ръце, за да хване летящото от облаците пеленаче. Отдолу стоеше името на акушерката.

— Не желаете ли да се възползувате? — каза Соболевски на Мериме.

— Не, благодаря, моите небеса са безоблачни — отвърна той.

Соболевски се нахвърляше жадно на карикатурите на „Шаривари“ и с любопитство спираше пред витрина с кралски портрет, направен от колбаси. Заедно с Мериме ходиха у бръснаря, за да му направят бакенбарди a la jeune France^[16].

Четиримата — с Тургенев и Бейл, обядваха в Пале Роял у Шере. Мериме разказа за механизма на парижката литературна слава. Така нареченият „Comite de lecture“ публикува срещу заплащане рецензии и реклами във всички списания и вестници, в резултат на което авторите на разни пошлости — Мортонвал, Диножур, Рикар — се ползуваха с грамаден успех, докато Алфред дьо Мюсе и Теофил Готие, неплащащи данък за рецензии, упорито се премълчаваха в печата.

От Шере отново тръгнаха из Париж, като спираха пред витрините с кашмирски и кадифени жилетки, закачаха се с продавачките на бели чорапи и влизаха в книжарниците. А когато мръкваше и газовите фенери осветяваха огненогорящите витрини на бижутерите, те отиваха в кабарето „Au pauvre diable“^[17] близо до канала Урк.

Там, спрели пред фирмата, изобразяваща съвсем пиян полицейски агент, седящ до масата сред файтонджии и колари и стискащ ръцете на двама бандити, докато в същото време уличен гамен му краде перуката от главата, и четиримата най-сериозно и внимателно обсъждаха да си поръчат ли лукова супа с червено вино или някое още по-грубо ястие.

Соболевски изважда от джоба си брой от „Шаривари“ и записва поръчката с молив през карикатура, изобразяваща как Талейран посвещава Тиер в доктринерство. Тиер, изобразен като пеленаче с маймунско лице, с огромни очила, повит в „Journal de Debats“^[18], а Талейран, като кръстник, с важност полага лявата си ръка върху главата му.

Доктринерите искат да докажат, че монархията, макар и конституционна, а още по-добре — парламентарна, е необходима на Франция. Те се боят от републиката — казваше Бейл, като гледаше карикатурата, — но цялата работа е там, че на тях им е нужен монарх, послушен на собствената им група. Аз не вярвам в широкото революционно движение, тъй като на широките маси от населението е съвсем безразлично дали ще се формира министерство от аристократи, закрепостяващи селото, или от индустриалци, закрепостяващи града.

— А какъв е изходът според вас? — попита Соболевски.

— Засега не виждам изход. Очевидно правителството на Карл X ще залее с много по-широка вълна от озлобление страната и тогава ще е възможна всяка катастрофа. Имам впечатление, че някой нарочно тика Карл X към крайностите на абсолютизма, за да ускори развръзката, а в Тюйлери всички са до такава степен заслепени, че забравили революцията, се занимават с взаимно изтребление и се надяват на чудеса.

— Във века на парните машини чудесата не примамват даже противниците — каза Соболевски.

— Вие, Сергей Александрович, струва ми се, също се интересувате от парни машини? — попита Тургенев.

— Да, Александър Иванович, замислил съм нещо такова, от което може да ти се завие свят. Ще отида в Манчестър, в Ливерпул, ще изуча тамошната памучна индустрия и ще се опитам да построя парни фабрики в Русия.

— С големи крачки вървите напред, приискало ви се е да влезете в индустриалното дворянство? — запита Тургенев.

— Дори само да узная за какво те говорят, с удоволствие бих научил руски език — каза Мериме.

— Това не е толкова трудно — отвърна усмихнато Тургенев и му преведе разговора си със Соболевски.

— Няма ли да ви е мъчно да се разделите с независимостта си? — попита Бейл.

Соболевски го погледна въпросително.

— Искам да кажа — отвърна Бейл на мълчаливия му въпрос, — че като станете работодател, с това вие встъпвате в противоречие с огромна група хора от нова порода; ако фабриката неизбежно разваля живота им, тя непременно ще наложи неизгладим печат и на вашия характер.

— По какъв начин? — попита Соболевски. — Нима няма да остана същият?

— На пътя, който вие избирате, това е невъзможно — отвърна Бейл. — Животът ще ви застави да направите логични изводи, противоречащи на волята ви. Иначе ще се разорите.

— За това ли, значи, вашият Сорел се отказва да приеме предложението на дървопромишленика Фуке? — попита Мериме.

— Ах, вие вече сте чели тази глава в „Литературно списание“? — попита Бейл.

— Да, внимателно чета всеки брой, в който има глави от „Червено и черно“. Животът там е изобразен страшен и ужасен.

Бейл сви рамене.

— Опитайте се да го промените. Аз не намирам друг изход за моя герой. Ако беше по-стар, той би се научил да вие като вълк, щом живее с вълците, но аз исках да се откъсна от неотстъпно следващия ме млад човек и го описах; сега той не ме терзае вече. Едно време ме пленяваше и мъчеше, особено — и Бейл се засмя, — особено когато видях героя си сред семинаристите, бъдещите пастири на църквата, гладните и завистливи момци, които са готови да напишат донос с обвинение в ерес за всеки, в чиято чиния на обед попадне един кренвирш повече с кисело зеле. Това е типът на сегашния среден човек. Боя се, че младежта няма да ми прости това място, боя се, че буржоата няма да ми прости Ренал, а аристократите няма да ми простят моите келюсовци и круазнуа. Боя се, че ще убият романа ми. Получих вече две предупреждения от редакцията с указания за необходимостта да изменя края на романа и да изхвърля речта на Жюлиен, с която той се обръща към съдебните заседатели.

— Аз считам героя на вашия роман за частен случай на проява на бунтарската тревога, обхванала днешните умове — каза Тургенев на Бейл.

— Да, но това е напълно обоснована тревога и обусловен от нашето време бунт — възрази Бейл.

— Мисля, че бунтарските характери са се срещали във всички времена, но те се умиротворяват от истинската хуманност — опита се да възрази Тургенев.

Бейл кипна:

— И това казвате вие, човекът, произнесъл знаменитата фраза, че в Париж духовният ум е обратнопропорционален на богатството на притежателя!

— Вие, струва ми се, говорите не за ум, а за характер — каза Тургенев.

— Аз се придържам във възгледа на Хелвеций, който е убеден в интелектуалното равенство на хората. Искам да кажа, че логиката е задължителна за всички, но характерът, волята, поведението зависят от чисто материални причини.

— Никога не ще се съглася с вас — възрази Тургенев.

— Господа, а червено вино ще пиете, нали? — намеси се Соболевски.

Пиха вино, разговаряха, наблюдаваха прииждащите в кабарето посетители с кърпи на врата и сини блузи, уморени, с горящи, измъчени очи. Две млади жени започнаха кавга. В отговор на нея от съседната стая се разнесе песен на занаятчии:

Qui a compose la chanson?

C’est la sincerite de Macon,

Mangeant le foie de quatre chiens devorants,

Tranchant la tete d’un aspirant,

Et sur la tete de ce capon

Grava son nom d’honnete Compagnon.^[19]

— Какво е това? — попита Тургенев. — Вижте, аз идвам за пръв път в такова заведение и не разбирам всичко.

Снишил глас, Бейл каза:

— Значителна част от работниците във Франция са образували занаятчийски съюзи, непризнати от законите. Това са нещо подобно на взаимоспомагателните каси, така наречените devoirs. Но съществуват доста значителни обединения по цехови признаци — това са така наречените компаньонажи. Девоарите често враждуват помежду си. Вие чухте — пее се за четири кучета — това са съседните девоари или компаньонажи, които се ненавиждат едни други.

Пеенето в съседната стая премина във викове, започнаха се ожесточени спорове.

— Ще разкажа на всички къде скрихте оръжието на националните гвардейци! — викаше стар работник.

Друг синеблузец го задържаше и се мъчеше да го успокои.

— Да си вървим, чичо Жозеф, да си вървим — казваше той.

Но старият работник продължаваше да вика по адрес на този, който бе пял:

— Не зная какво готвите вие, но ние, старците, няма да допуснем това.

Тургенев бързо стана. Соболевски се разплати за всички. Бейл спокойно ги гледаше. Той се обърна към Тургенев и запита:

— Кажете, какво се е случило на лекциите на Лерминие?

А. И. Тургенев, зает само с мисълта как по-скоро да избяга от разгорещяващата се кавга, разсеяно отговори:

— На лекциите си Лерминие първите три пъти либералничеше и търсеше ръкоплясканията на младежта, а последния път произнесе реч в защита на правителството и студентите го заобиколиха със заплахи. Той беше принуден да напусне катедрата сред викове и шум.

Очите на Бейл се смееха.

— И, струва ми се, не през вратата? — попита той.

Промъквайки се към изхода и отначало неразбиращ въпроса, Тургенев кимна, сетне, вече отвъд вратата на кръчмата, отговори на Бейл:

— Да, и той, и аз трябваше да скочим от прозореца на първия етаж. Студентите бяха в такова състояние, че можеха да причинят голяма неприятност на лектора.

— Не ви върви засега в Париж! — каза Бейл.

Тургенев се направи, че не е чул.

Навлезли в чертата на улиците, осветени от газови фенери, пътниците чуха тежък грохот на колела. Минаваше артилерийска батарея с бързина, допустима само в най-добрите участъци на парижкия паваж. Огромните лафетни процепи с железни крайници стърчаха пред конските муцуни. И четиримата се спряха да дочакат кога ще им се представи възможност да пресекат пътя. Бейл се загледа в един млад човек и младо момиче, вървящи под ръка. Младежът имаше такъв щастлив, безгрижен вид, момичето изглеждаше толкова весело, че и двамата неволно привличаха вниманието. Младежът слезе от тротоара, опита се да се промъкне между оръдията и само в един миг бе убит от удар на процеп.

Тургенев потръпна и се прекръсти. Момичето, застанало на тротоара, закърши ръце и нямаше сили да произнесе нито дума.

— Каква ужасна смърт! — произнесе Тургенев. — Божа воля!

Бейл го фиксираше със зли и студени очи.

— Единственото, което оправдава бога, е, че той не съществува — каза Бейл. — Не разбирам как е възможно, притежавайки логика, да се прощават на вашия бог хиляди такива безсмислени умирания!

Настъпи неловко мълчание. Весело прекараният ден, завършил с тежко зрелище, изведнъж стана претоварен. Без да търсят някакви предлози, четиримата се разделиха на един кръстопът и като че сговорили се, тръгнаха в четири различни посоки.

Бейл мислеше, че избухването на революцията е неизбежно и си спомни думите на парижкия губернатор Мармон, че сега всяко въстание в Париж ще бъде потушено за няколко часа.

Мериме се чувствуваше обезсилен от борбата на противоречиви чувства: любовта към Лакост и желанието да избяга от нея. Същевременно задухът на парижките делници и силната упойка на католицизма, отравящ умовете на французите, изискваха все по-настойчиво някаква промяна в живота. Тази промяна би могла да се осъществи само като напусне Париж. Бейл беше дал правилна оценка на ревността, винаги съпровождаща разсъжденията на Мериме за Лакост. Бейл му бе писал: „Тази ревност е обикновена неувереност в собственото чувство. Ако е така, не трябва да се дава възможност на болестта да се разгаря. Заминете за Италия.“

Посещението на галерията на маршал Султ, грабил Испания през време на позорното потушаване на испанската революция с френски войски, наведе Мериме на мисълта да замине за Испания.

„Трябва да направя това, докато не съм изхарчил парите си, трябва навреме да се махна от Париж, докато не се е разразила политическата буря и докато собствената ми буря не ме е отдалечила много от бряг“ — мислеше си Мериме.

Дневник на А. И. Тургенев

7 юни. Мадам Ансло кани на прощална вечеря с Мериме.

8 юни. Слушахме лекция на Кювие за историята на химията до Лавоазие. Първите химици се явили в Германия; даже и тук немците разпространявали химията. При двора химици-медици. Гонения по подозрение в отравяне. Бях у Валерия за пропуски в библиотеката. Обядвах в „Salon des etrangers“. Вечерен прием у Потоцка. У Ансло вечеря в чест на Мериме. Разговор за пътешествието в Хишпания.

А. И. Тургенев до брат си Николай

9 юни. Париж, № 20.

Обядвах в „Salon des etrangers“. Там срещнах Груши, който е бил дипломат в Хишпания, а сега е назначен секретар в легацията в Щокхолм. Той много ми харесва и постоянно разпитва за тебе с най-живо участие. Съблазни ме да надникна в Хишпания от Пиренеите. И Мериме, чието отпътуване за Хишпания вчера празнувахме у Ансло, ме кани, но аз се боя от горещината и от полицията. Впрочем до Барцелона може да се отиде и само с паспорт от френския пограничен префект. Завърших вечерта у Ансло. Тя беше прощална за Мериме. Там чух от него, че австрийската политика се е изменила относно мнението за състоянието на Франция и за вътрешната политика на тукашния кабинет. Казват, че Метерних се ядосал и обявил във Виена, че правителството се проваля, че Австрия никога не е и мислила, че така трябва да се вълнуват умовете за поддържане и утвърждаване на кралската власт. Граф Лансдорф обявил същото в Берлин на пруското министерство. Казват, че този отзив оказал силно въздействие. Но Полиняк все се надява на помощ от небето, защото той, както уверяват, счита себе си за вдъхновен и наскоро обявил това на една своя родственица, която изказала опасения за монархията.

Соболевски, с ръце на гърба, се разхождаше с инженер Кенеди по горната галерия над машинните инсталации в манчестърската памучна парна фабрика.

Същия ден в Челтънгейм Н. И. Тургенев четеше писмото, писано от брат му в Париж на 18 май 1830 година:

Среднощ. Току-що се върнах в къщи и намерих послеписа в писъмцето от Свечина, в плика, с който бяха изпратени писмата от Жуковски и Вяземски, и от гърба ми или по-точно от душата ми като че ли се смъкна планина и сега съм спокоен, че ти няма да отидеш в Русия. Писмото донесе Матусевич. Ето копие от писмото на Жуковски: „22 април. Брат ти в никакъв случай не трябва да идва.“

На 29 юни в седем и половина часа вечерта Тургенев се настаняваше в дилижанса на улица Булоа, за да може през Орлеан да премине в Пиренеите.

През това време Проспер Мериме пътуваше в дилижанса през страната на баските за Мадрид, като беседваше със случайния си спътник, граф Монтихо, който му разказваше как руски куршум през време на боя по височините на Монмартр в 1814 година го ранил в окото и че това обстоятелство го принудило винаги да носи черна превръзка.

В Мадрид Мериме бе добре приет в семейството на Монтихо. Той се сприятели с по-старото поколение и покровителствуваше младото. Двете момиченца на Монтихо, Евгения и Пака, бяха предмет на неговите грижи. Мериме уговаряше англичанката Фоулър да не наказва петгодишната Евгения и шестгодишната Пакита за детските им немирства. Впоследствие Евгения Монтихо, станала императрица на Франция, направи Проспер Мериме сенатор и свърза тъй нещастно съдбата му със съдбата на Втората империя.