Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (43)

Тридесет и седма глава

— Тази е единствената правилна позиция! — викаше един човек с очила и нервно жестикулираше. — Разбира се, може да слушате кресльовците, може да правите каквито си щете глупости, но то вече не ще бъде политика. В края на краищата, единственото, което трябва да се иска, е отстраняването на Вилел от власт. Карл Десети не е зъл човек…

— О, да би знаел само кралят! — цитира някой първия стих от една закачлива песничка.

Разговорът се водеше в осветена от полилей зала със статуи, статуйки, с табуретки, тапицирани със зелена коприна, и с атлазени зелени тапети.

— Кралят знае, но му е необходимо такова мнозинство в Камарата, което би му осигурило възможността да се бори с тъмните сили — продължаваше човекът с очилата.

— Вие говорите доста неопределено — възразяваше друг. — Ами че и вестник „Бяло знаме“ и той въпреки безусловната си вярност към белия цвят на времето казва, че политиката е почерняла. Въпросът не е до краля и до неговата добра воля, в която аз, уместно е да кажа, много се съмнявам, а въпросът опира до езуитите. Дори белите знаменосци считат, че езуитите ще погубят Франция, че ще я тикнат в задънена улица, че прекомерно дърпат назад, откриват път на социалистите по силата на закона за противоположностите. Щом само се появи черното расо на езуит, в предградията се появяват червените знамена. Много наскоро в Лондон разкриха клуб на анархисти. Не бива толкова дълго да се държат затворени всички отдушници. Дори и Ламене, уж правоверен католик, и той е даден под съд. Обърнете внимание: никакво мероприятие, одобрено от Камарата на депутатите и от Камарата на перовете, не може да бъде проведено, без да се съгласува с тайния комитет на езуитите, да го наречем с граждански термин. Те са наместили навсякъде свои протежета, които действуват тихо и незабележимо. Съблечете сюртука на някой секретар от министерския кабинет и ще откриете черния кръст на ризата му.

— Това са все глупости, плодове на въображението. Какво могат да сторят езуитите, които имат само седем колегии във Франция?

В отговор на тези думи се чу смях.

— Седем колегии! — възкликна трети, като се намеси в разговора. — Ами знаете ли вие какво е колегия? Представете си начините за обработване на човешкия материал в тези училища, всички притъпяващи и очевидно съвсем безжизнени знания, с които прекалено обременяват паметта на възпитаниците. Още и всекидневна изповед пред двама взаимно проверяващи се помежду си изповедници със задължение да им излагат до край всичките си мисли, съмнения и пожелания. Следва после строга система на представите за йерархия и религиозно послушание на по-старшия, сурово обучение за отказване от собствена воля, изцяло загубване на лични желания, ако не са разрешени от черквата. Сетне — позволена система от дребни невинни грехове, забранени на книга само за да може съгрешилият да изпитва нужда от разкаяние и благодарност към черквата за снизхождението, и най-накрая — чисто военна тактика и стратегия, чисто военно разузнаване. И всичко това е от времето на Игнатий Лойола, който излязъл в защита на римската църква срещу Лютер. Не мислите ли, че възпитаник, преминал подобна школа, е опасен автомат, който изпълнява поверителните директиви на езуитския орден навсякъде, където и да бъде той? Мислите ли, че този автомат ще запази каквито и да било човешки черти? Нима всяка година випускът на една колегия не е достатъчен, за да създаде заразно огнище във френската атмосфера? Ами седем колегии?

— Всичко това са глупости — отвърна вторият събеседник, — глупости, внушени ви от брошурата на Монлозие. Работата съвсем не е до езуитите, а до Камарата. Трябва едно наше опозиционно мнозинство, което да доведе до оставката на Вилел.

— Вие пък все с вашия Вилел — каза третият. — Нима допускате, че Карл Десети ще поиска да се облегне на някакво си опозиционно мнозинство в Камарата? Карл Десети бълнува да разтури Камарата. Той мечтае за средновековна, феодална Франция и рицарски двор от богати земевладелци, които бащински бият селяните си. Когато отиваше в Реймс да се коронясва, с омраза гледаше фабричните комини, докато пилееше по пътя сребърни монети и сребърни подкови. Спомняте ли си колко фанатично горяха очите му в Реймс, на катедралния площад, когато слагаше ръце на коленичилите пред него скрофулозни?

— Струва ми се, че говорите на медицински теми — каза при влизането си закъснялата домакиня Виржини Ансло.

Вите, който пръв бе взел думата, Жофроа — втори и Дюшател — трети, бяха главни сътрудници в редакцията на „Глобус“ заедно с Ампер, Ремюза и Сент Бьов. Те бяха в групата на младите доктринери, всички биха противници на реакционната политика на Вилел, но същевременно тяхната опозиция имаше някакви неопределени и разлети форми, които допускаха да се публикуват в страниците на „Глобус“ смешни неща, достигащи до защитата на правото на езуитите да преподават свободно „от уважение към правата на всяка доктрина“.

— Колко неуместно, че генералната репетиция на пиесата на мъжа ми е определена за днес! — каза Ансло. — Той още малко ще остане зад кулисите. Продължавайте разговора си, господа.

Но разговорът не се поднови, защото идването на домакинята налагаше избор на по-лека тема.

Влезлият лакей неочаквано доложи за пристигането на господин Сезар Бомбе. Виржини Ансло удивено отвори широко очи, но преди да успее да разпита лакея за непознатия човек, в салона влезе много важен и същевременно делови Анри Бейл. Домакинята не беше още изрекла една дума и Бейл високо заговори:

— Госпожо, извинете, че идвам, толкова късно, но аз съм много зает. Известно ви е, че ставам в пет часа сутрин и обикалям казармите. Длъжен съм да проверя качеството на доставките! — каза той, разперил ръце, без да обръща внимание на уплашения израз на онемялата домакиня. — Знаете, разбира се, че доставям на армията памучни чорапи и нощни шапчици. Особено ми провървя с памучните шапчици. В тая работа на малкия ми пръст вода да носят. В тази област аз съм несравним специалист, и то защото още от дете съм изпитвал непреодолимо влечение към тази обществено полезна и плодотворна дейност.

Като се огледа наоколо, той изведнъж доби нагъл и предизвикателен вид, а сетне с тъга и ирония каза:

— Слушал съм наистина, че има художници и писатели, които придобиват слава с картини и книги; но помислете — рече той с широк жест наоколо, — нима може да сравнявате тяхната нищожна слава със славата на човек, който облича и обува цяла армия? Но разберете, че само благодарение на мене войниците се спасяват от хрема, понеже не съм някакъв си мошеник, а най-добър доставчик: шапчиците плета от четворка! — И като се покланяше малко старомодно, разпери палеца и показалеца, вдигна нагоре ръка и с чисто търговско кокетство добави — Да, на всяка шапчица има десет сантиметра пискюл.

Всички мълчаха. Госпожа Ансло се задушаваше от неудържимо желание да се разсмее и от дълбоко възмущение, че осемдесет очи на гости у нейния знаменит салон с учудване гледат вратата, на чийто праг, сякаш заграждайки входа, с подчертана недодяланост стои пълен човек със сиво-зелен редингот с кадифена яка, с прекрасна мека жилетка, синя със златни цветчета, с лице на касапин, обкръжено с къдрави коси и черни бакенбарди, които се спускаха от ушите до адамовата му ябълка, с умни и много живи очи. С ръкавицата от дясната си ръка той удряше върху дланта на лявата, сякаш не виждаше смайващото впечатление от своята тирада. Сент Бьов наруши мълчанието. Той протегна ръка на влезлия и каза с уморен, глух глас:

— Е, Бейл, кога ще излязат на бял свят вашите „Разходки из Рим“?

— Откъде знаете? — попита Бейл и лесно премина от надут тон към обикновен разговор.

— Аз всичко зная — каза Сент Бьов.

— Изглежда, новият гост бе представен без моята помощ — каза Виржини Ансло. — Господин Бейл не ще откаже да дойде на трапезата.

— Подобна проява от всеки друг би била вулгарна — каза Сент Бьов, — но вие имате толкова псевдоними, че вашата поява в образа на доставчик си има оправдание.

Един от младите адютанти на Гизо, който слушаше неговите лекции и бе старателен поклонник на политическите схващания на този професор, дойде при Бейл и доста небрежно попита:

— Всъщност каква длъжност заемате?

— Аз съм изследовател на човешки характери.

Младежът глътна усмивката си и се оттегли настрана с удължена физиономия.

— Този е агент от тайната полиция — пошушна той на ухото на влезлия Кореф, — бъдете внимателен!

— Я млъкнете, вие сте просто маниак — отвърна грубо Кореф.

Скоро, особено след идването на Мериме, разговорът стана общ и оживен. Около пет души от най-безразличните посетители на салона още не бяха си съставили мнение за Бейл, десетина души вече не мислеха за него, но повечето гости с най-голям интерес слушаха този разобличен армейски доставчик, който не разказваше вече за шапчици и чорапи, а за похода през 1812 година, понеже Мериме бе обяснил на домакинята, че „Превземането на редута“ той е написал по разказа на Бейл.

— Героизъм ли — викаше той, — та знаете ли вие какво е това героизъм? Ние толкова сме свикнали с всякакъв вид измама на военните бюлетини, че дори не можем да си представим една истинска картина на сражение. Ако войникът е сит, добре облечен и обут, ако има излишък от сили, тогава той преди всичко мисли да се върне у дома си, да прегърне жена си и да легне да спи. Обича живота. Ако е гладен и изморен, ако е болен, тогава не може да се сражава. За какъв героизъм може тук да става дума? Когато снаряди разкъсват земята, когато бели валма пушек се изнизват от храстите, никой нищо не разбира. Въпреки всички предвиждания хората се хвърлят в ръкопашен бой с щикове съвсем не в часовете, определени от генералите, и когато се завърже боят, мислят само как да оцелеят. Някаква съвсем дребна случайност решава изхода на сражението.

— Не изглежда много да сте били на война — каза младежът, който бе запитал Бейл за длъжността му.

Никой не обърна внимание на думите му.

Бейл продължаваше:

— Видял съм как цяла бригада си бе плюла на петите, изоставила полесражението само защото иззад храстите се бяха появили петима брадати казаци. Генерали с плюмаж на шапките си бягаха като зайци.

— Ами вие? — обади се нечий глас.

— Аз се мъчех да ги надбягам — отвърна Бейл спокойно, — но това не ми се удаде, защото не бях успял да обуя ботуша на единия си крак и бягах с един ботуш в ръка, като нямах сили нито да спра, за да го нахлузя, нито да го захвърля, за да ускоря бягството си. Набодох си крака и накуцвах. Само един стражар се намери, който викаше на всички — и на генерали, и на войници, — че са негодници, уверявайки ги да спрат не за да дадат отпор на врага, а за да им обясни просто, че е срамно да бягат от петима брадати селяни. Най-сетне стражарят, останал сам на полесражението, се върна привечер и той в бивака, до който бяхме избягали всички ние. Струва ми се, презимето му беше Меневал. Възторжено говореха, за него. Търсиха го, викаха го да го наградят, но той се бе скрил и когато най-накрая го намериха, се кълнеше с най-тежки клетви, че никак не бил участвувал в сражението, че не е бил той, и само когато видя в ръцете на офицера орденски кръст, се успокои и дойде на себе си. Излезе, че се бил страхувал да не го разстрелят. Това е то целият героизъм.

— Известни са ни и други случаи — възразяваха му.

— Аз също знам други случаи — възрази Бейл. — На третия ден след като напуснахме Москва, аз попаднах в рота, доста изостанала от главния отряд. Разузнавач съобщи, че пътят е отрязан от руски отряд. И тогава се вдигна паника, една част от нощта измина в роптания и вайкания, после ни настигна голяма група, която ни подкрепяше, но вместо да ни помогне, тя сама изпадна в паника. Дойде командирът, чието име сега няма да кажа и който ни отправи следните думи: „Вие сте мръсници! Не заслужавате да държите пушка в ръцете си, утре всички ви ще избият!“ И няколко още по-силни думи, които аз за съжаление не мога да кажа в присъствието на дами. Тази наистина омировска реч направи впечатление. Започнахме героично настъпление. На разсъмване, като се промъквахме пълзешком през храсталаци, ние стигнахме онова място, където бяха лагерните огньове на руския отряд, и там намерихме едно изгладняло куче. Това е всичко.

След вечерята гостите, изненадани от дързостите на Бейл, малко по малко свикнаха с остротата на мислите му. Гостите се пръснаха на групи, дойде Поликарп Ансло заедно с рецензенти и млади драматурзи от „Театър франсе“.

— Как ви харесват тези многообещаващи хора от редакцията на „Глобус“? — попита Бейл Проспер Мериме.

— Харесват ми дотолкова, доколкото публикуват моите статии. Съгласен съм да пиша във всяко списание, независимо от насоката му.

— Вие допускате голяма грешка — каза Бейл — и ако още не се е появил случаят, наричан недоразумение, бъдете уверен, че все пак ще бъдете принуден да преглътнете не един горчив хап. Впрочем ваши ли са статиите за драматическия театър в „Глобус“?

— Мои са.

— Защо не сте ги подписали?

— Защото не им отдавам значение.

— Отговорът ви не е искрен, Клара! Аз не подписвам точно онези работи, на които отдавам значение. Не възприемайте моя навик към псевдоними и анонимни публикации. Впрочем в един случай аз не само оправдавам това, но ви поздравявам за него. Прочетох великолепната „Хроника за царуването на Карл IX“ и ви приветствувам. Но не забравяйте, че тя може да стане извор на големи неприятности за вас. Не се издавайте, че вие сте автор, щом като не сте го вписали в книгата. Доста е рисковано все пак. Карл Девети и Карл Десети, там — подготовка за клане на хугеноти, тук — подготовка за клане на либерали; там — католическа реакция, тук — смъртно наказание за светотатство. Внимавайте да не ви сметнат като осквернител на олтара заради вашата апология на атеизма. В наши дни много тежко се диша в Париж. Едва вчера аз научих за събитията в Модена. Разкрит бил нов заговор на карбонари и дребният моденски владетел се прославил с невероятна жестокост. Въстаници се събрали в къщата на някой си Чиро Меноти. Батальон австрийска пехота ги обсадил и цяло денонощие една шепа от тридесет човека водила престрелка. Принудили се да повикат артилерия и с оръдеен огън да унищожат къщата. Ето ви една страна, в която огненият характер на населението пробива пластове умъртвели раси като вулканична лава.

— И дори не крепост, а частна къща в града… с артилерия — колко не подобава това на нашия век — каза Мериме. — Сякаш е някакъв епизод от „Миланска хроника от XVI век“.

— Да, но най-лошото е, че в този заговор бил участвувал Шарл Луи Бонапарт, буен хлапак и голям авантюрист. И затова така присърце вземат във Франция заговора на Чиро Меноти. Помнете ми думата, този Шарл Луи Бонапарт, племенник на Наполеон, ще превърне цяла Франция в дом на Чиро Меноти.

— Кой ви е казал, че бил племенник на Наполеон? — намеси се в разговора Сент Бьов. — Майка му не живееше с мъжа си, бащата беше в Хага в качеството си на холандски крал, а Хортензия Бонапарт скитосваше из Европа ту с Дюрок, в когото бе влюбена, ту с камериера си Флао. Мъчно може да се определи кой е истинският виновник за раждането на Шарл Луи Бонапарт, но разправят, че когато холандският крал получил едно много нежно послание от съпругата си, с което тя заявявала, че не могла да понася повече дългогодишните самотни скитания без краля-съпруг, тогава той се ударил по челото и казал: „Бога ми, тя е бременна: тази проститутка иска да направи от кралската мантия свое одеяло.“ Преградил с глуха стена вратата, която водела в женската половина на двореца. Преградата обаче не попречила да се роди Бонапарт. Холандският крал разперил ръце и заповядал да се даде артилерийски салют, както подобава при раждането на наследник.

— Да, но постъпката на това момче в Мадена и смелото му бягство от затвора говорят много за него — забеляза Мериме.

— Те говорят много за Дюрок — каза Бейл. — Красивият, плещест генерал може да измайстори и по-хубаво дете.

Събеседниците се разсмяха.

— Все пак Метерних е недоволен и, изглежда, предупреждава Франция, че този хлапак може да й създаде много неприятности — каза Бейл.

— Какво го засяга Метерних това? — запита Мериме.

При събеседниците дойдоха Ремюза и двама младежи, Бейл отговори:

— Този гарван, който седи във Виена, се интересува абсолютно от всичко. Метерних е диалектикът на реакцията, най-оригиналното му качество е подборът на нови средства за защита на стария свят. Той изхожда от схващането, че от времето на нашата революция държавите не живеят вече изолирани, че у всички може да се появят общи врагове в лицето на новите съсловия, които надигат глава. Дълг на единния съюз на държавите е да отрязва тези глави. Ето защо той поддържа позицията за „намеса“ в живота на далечни и близки съседи. Разбира се, той е прав в това отношение. Методът за международно задушаване на революциите е метод за международното сътрудничество на хората от стария свят в борбата с революциите. Това е най-верният показател, че човешките общества променят лицето си. Там, където преди е имало единици, сега на историческата сцена излизат хиляди, а след известно време движеща сила на историята ще бъдат милиони. На Метерних това не се харесва. Той желае да се върне към единицата.

— Да, себе си той смята най-видната единица — откликна Кореф. — Ако знаехте само колко високо мнение има за себе си този човек! Лично съм чул как е казвал за себе си, че в ръцете на бога той бил факелът, който осветлява пътя на човечеството към царството на нравствеността и мира. Това е най-завършеният еготист, когото познавам.

— Има еготизъм, който наблюдава, има еготизъм, който действува — каза Бейл.

— Не зная какъв е еготизмът на Метерних — отвърна Кореф. — Искам само като лекар да добавя, че еготизмът допринася за дълголетие.

— Е, че тогава Европа дълго време ще има удоволствието да бъде място за интригите на господин Метерних — каза Бейл.

Кореф разказа няколко анекдота за егоизма и за еготизма. Мериме особено хареса случая с Талейран, по време на обед, когато съседът на Талейран, един кардинал, умрял от разрив на сърцето и паднал на рамото му. Талейран повикал лакея, заповядал му спокойно и кротко да изнесе кардинала и продължил да яде. Звънливият смях на госпожа Ансло прекъсна заключението на Кореф за дълголетието.

В три часа през нощта Мериме, Бейл и Кореф се прибираха в къщи. Вървяха пешком, изпратиха Кореф, който този път беше на гости без жена си, и продължиха двамата. Известно време мълчаха. После Бейл продума:

— Слушайте, Клара, може да не отговаряте на моя въпрос, но аз все пак ще ви го задам. Струва ми се, скоро ще можем да ви поздравим.

— За какво? — учуди се Мериме. — За парите ли? Аз наистина събрах толкова, че се каня да предприема пътешествие. Публикувах „1572 година“, „Матео Фалконе“…

— Чудесна работа!

— … „Видението на Карл XI“…

— Ах, онова нещо в юлската книжка на „Парижки преглед“ ли? Чуйте ме, Клара, внимавайте, стига сте жонглирали с името Карл. Вие непрекъснато скачате около Карл Десети; преди да сте скочили до него, превръщате го в Карл Девети, негодник и заговорник срещу собствения си народ; прескочите ли го, превръщате го в друга новела в Карл Единадесети, който в халюцинация вижда, че и на него му отрязват главата. Признайте, че това е доста прозрачно и дори не може да се нарече учтив намек: прескачане, недостигане и в края на краищата „нине благополучно царствуващият Карл Десети“ може да ви обърне съвсем неблагосклонно внимание. А това ще бъде неприятно.

— Какво може той да ми направи?

— Той лично няма да се заеме с вас, но на бала у дукеса дьо Броли един гвардейски офицер ще ви настъпи или ще блъсне лакътя ви така, че ще залеете с шампанско дамата си. Вие ще поискате от него да се извини, но за него ще се застъпят още пет офицера от същия полк и вие след първия, да речем сполучлив, изстрел същия ден ще видите под носа си още четири пистолета, един от които все пак ще ви повали.

— Ех, от това твърде не се страхувам, ще поканя за секундант милия и добър Анри Бейл, аз ще се разболея, пък вие ще се дуелирате вместо мене. Спомняте ли си веднъж завистта ми към вас в Люксембургската градина? В сравнение с вас за нищо не ме бива. Двадесет и един изстрела в целта и нито един пропуск.

— Пожелавам ви подобна сполука в любовта — каза Бейл. — В тази цел, струва ми се, вие имате двадесет и един изстрела без пропуск…

— По-нататък — каза Мериме. — Вашият „Шевардински редут“…

— Щом е мой, погрижете се да ми върнете хонорара.

— Съгласен съм — каза Мериме. — По-нататък. „Федериго“…

— Чудесна легенда за един картоиграч! — възкликна Бейл. — Чувствува се Италия.

— Е, аз прочетох два месеца преди „Федериго“ пак в „Парижки преглед“ една новела, в която несравнимо се чувствуваше Италия — каза Мериме.

— Значи, вие сте чели моята „Ванина“? — запита Бейл.

— Чуйте ме — каза Мериме, — сега е мой ред да ви задам един въпрос, на който вие имате право да не ми отговорите. Истина ли е, че сте били карбонар?

Бейл дълго мълча, после бавно заговори:

— В Милано през хиляда осемстотин и шестнадесета година имаше литературен кръжок, в който влизаха: Байрон, Конфалониери, Силвио Пелико, Монти, граф Поро. Всички се събирахме у Лодовико Брем. Съдбата разпиля всички ни на различни страни. Това беше време на неповторимо щастие, най-чаровното време от живота ми, време на големи хора и огромни събития. Сега то е вече толкова далечно, колкото развалините на Паладинския хълм, където вечерно време тревата дъха пак така на мента и кимион, както по времето на Вергилий, но там вие не ще срещнете нито една римска тога, не ще чуете нито едно стихче от „Георгики“. Не мога да отговоря направо на вашия въпрос. Бившите ми приятели са затворени в австрийски затвори, Байрон не е жив, движението е задушено, цяла Италия е под печата на мълчалива уплаха. Няма да намерите в нея непосредствената веселост и откровеност от онова време. Познавах отблизо карбонарите. Човекът, който ме спаси от руски плен във Вилно, корсиканец, като се завърна в Италия, ми разправи доста приключения от своя карбонарски живот. Той загина в момента, когато нападнал инквизитора Салвоти; хладнокръвният Салвоти натиснал едно копче и моят карбонар пропаднал в един отвор на пода, озовавайки се веднага в подземен затвор… Впрочем колко лоша е тук уличната настилка! Знаете ли, не мога да свикна с парижките улици в тази част на града. Ако искате да сме наравно с въпросите, имайте пред вид, че аз още не съм ви задал моя въпрос, нямах намерение да ви поздравявам с литературния успех и с хонорарите. Миналата неделя ви видях в каляската на госпожа Лакост, вие изглеждахте влюбен, бяхте наконтен, а тя така бе поставила ръка на рамото ви, че аз…

— Струва ми се, че няма за какво да ме поздравявате — каза Мериме. — Още не зная къде се каня да отпътувам, но ще изляза от Франция. Омръзнаха ми архивите, ръкописите, библиотеките, салоните, редакцията, иска ми се да замина за Италия или за Испания. Трябва най-сетне да проверя доколко испанската комедиантка Газул отговаря на истината.

— Значи, няма да се ожените за Лакост?

— Трябва да замина, за да не се поддам на желанието да се оженя — каза Мериме.

— А няма ли да сгрешите? — запита Бейл.

— Мисля, че като замина, аз ще се спася от нея. Грешка ще сторя, ако остана.

— Веднъж Сент Бьов казваше — продума Бейл замислено и сякаш неохотно, — че ако на четиридесет години стаята на един мъж не се изпълни с детски гласове, тя се изпълва с кошмари.

— Страхувам се, че моята стая може да се изпълни едновременно и с детски гласове, и с кошмара на съпружеските караници — отвърна Мериме. — Обичам злите жени, но невъзможно ми е да живея с тях. Лакост, струва ми се, има наклонностите на маркиз дьо Сад.

— Защо клеветите бедния старец? Видях го в лудницата в Шарантон, умря, когато вие сте били още дете, в хиляда осемстотин четиринадесета година. Познавах го доста отблизо, у него имаше нещо общо с Шодерло дьо Лакло, автора на „Опасни връзки“. Той беше здравеняк, умен, почти гениален, много по-опасен от дьо Сад, защото прилагаше всичко в пределите на възможното. Колкото се отнася до стареца дьо Сад, той само пишеше, това беше само игра на въображението и нищо повече. Умря на осемдесет години. През Шарантон течеше един мръсен поток, този грохнал старец вземаше рози от подноса в ръцете на лакея си, късаше листцата на цветовете, хвърляше ги в мръсната вода, понякога вземаше един цвят, хвърляше го в мътния поток и любопитно следеше как течението го отнася.

— Аз, разбира се, не мога да се сравня с цвете, но никак не възразявам да се оставя да бъда хвърлен в брачната локва от ръката на госпожа Лакост.

— Казвате го така, сякаш това не зависи от вас.

— Крайно необходимо ми е да подишам друг въздух. Тук за нищо не мога да отговарям.

Бейл неочаквано за себе си се развълнува. Той с мъка поемаше дъх и спря на ъгъла да си почине.

— Впрочем кои бяха младежите с вас у Кювие? Единият — доста пълен, с грубо лице, другият — елегантен, с една такава руса брадица като на палестинския евреин Исус.

— Те са младите адютанти на Виктор Юго, Теофил Готие — пълният, и Алфред дьо Мюсе — русокосото конте.

— Как, този ли селадон^[1] украсява литературната слава на Юго? Те сигурно добре са се подредили, отначало пишат стихове, после старите дами ще ги направят префекти в полицията, ще се изпоженят изгодно и ще бъдат уважавани граждани във френска провинция.

— И всичко това само за да не се изпълни на четиридесет години стаята име кошмари — каза заядливо Мериме. — Кажете ми, моля ви, защо считате моето бягство за грешка, а вие сам не се ожените и не се настаните на служба?

— Да служа при Бурбоните? Та разберете, драги мой, това е ужасно! Впрочем не мога да отрека, че съм правил такива опити. Шатобриан счита всичките ми докладни записки за най-голяма глупост. Имаше възможност да замина за Рим с една мисия, то беше непосредствено след смъртта на папа Людовик Дванадесети, когато поискаха от мене характеристика на римските кардинали. Аз добре познавам Рим, споменах най-глупавия кардинал, незаконния син на Карл Трети Испански, който се хвалеше, че произхожда от Бурбоните. Известно ми е, че и Карл Десети беше се спрял на този кардинал, че кралят бе решил да изпрати мен и Коломб да занесем един милион франка в Рим за подкуп на конклава, също както Наполеон ме бе изпратил с три милиона рубли да осигуря отстъплението от Москва. От новото пътешествие нищо не излезе. Решили, че това ще обиди Шатобриан, тоя глупак роялист, и нашето пътуване не се състоя. Шатобриан одобри предложената от мене кандидатура, но нищо не можа да постигне. С това свършва и моята политическа кариера. Направих още един опит, който напълно отговаря на сегашните ми влечения. Вие се мъчите да избягате от книги и ръкописи, а аз, напротив, кандидатствувах за длъжността помощник-библиотекар в отдела за ръкописи на кралската библиотека. И какво мислите? Чиновниците в библиотеката в най-категорична форма отхвърлиха моята кандидатура. Те заявили: „Човек с чудатостите на Бейл не може да бъде въведен в нашата среда, защото допускането на Бейл до ръкописите би било пущане на козел в зеленчукова градина и начало на безредие в библиотеката.“ Както виждате и този опит се провали. А освен това и аз се уморих от Париж, за който няма никакви перспективи. Интересува ме живата Франция, ако изобщо има такава. Е, хайде, ето че стигнахме. Лека нощ!

И преди да смогне Мериме да отговори, Бейл се изкачи горе. У Паста светеше. Петнадесетина души играеха карти. На една масичка до прозореца имаше червено вино. В стаята се промъкваха сивите, студени лъчи на разсъмването. Съвсем пиян, Корнер дойде и опря лакътя си върху рамото на Бейл. Неговите големи черни очи безсмислено се втренчиха в Бейл. Паста разговаряше с майка си в ъгъла, нейният мъж играеше карти. Устните на Корнер се размърдаха, той се мъчеше да каже нещо, но все не успяваше. Бейл не му обръщаше внимание, само гледаше да избегне тежкия натиск на лакътя му върху рамото си. Най-сетне Корнер успя да каже:

— Пет години скитосваш тука. Когато казах това на Метилда Висконтини, тя много те укори и рече: „Значи, той ме е излъгал.“

Бейл с рязко движение се освободи от Корнер, който тежко се строполи на дивана. После се прибра и написа писмо на Коломб:

„Скъпи братко, и без това печалното събитие е неизбежно и ако го предприема наскоро, то е само защото не мога да постъпя другояче. В писалището ми ще намериш завещанието в зелена папка. Прощавай!

Анри Бейл“

После извади кутията с пистолетите, прегледа ги, вдигна спусъка на единия и го постави на масата. Ръката му машинално, с привичен замах чертаеше на хартията рисунка на пистолет. После изведнъж, решително с твърди стъпки отиде до стената, разкопча ризата си и допря дулото. Без да усеща ударите на сърцето си и без да затваря очи, той натисна със злобна решителност стегнатия спусък. Чу се сухо щракване, изстрел не последва. Пред очите му се мяркаха две лампи, две писалища, по стаята се люшкаха два кревата, главата му тежко се въртеше, но това трая само един миг. „Ще минем и без драматични жестове — помисли си Бейл, като разглеждаше пистолета. — Барутът е сух, кремъкът на място, но стоманата е поизхабена, ударът не даде искра. Може би така е по-добре.“ Зави грижливо пистолета, постави го в кутията, тикна куфара на предишното място и въздишайки като след тежка болест, захвана да се съблича. Спа като пребит, както в миналите години на биваците след тежки кавалерийски преходи. На сутринта само писмото за Коломб му напомняше какво можеше да стане през нощта. Излезе да извика камериера на етажа, понеже нямаше вода за миене. Когато се върна, завари Коломб, който внимателно четеше писмото. Бейл се спусна към него. Коломб вдигна очи, изгледа го строго, отстрани го с лявата си ръка и скри дясната заедно с писмото зад гърба си.

— Все пак тази гадна бележчица стигна на своя адрес — каза той. — Не искам никакви обяснения от тебе.

— Та те не са и необходими, аз въобще не се каня да ти давам обяснения — рече Бейл.

— Добре де, все пак за каква дата е определено това „печално събитие“? — попита Коломб. — Знаеш ли, най-малко от тебе съм очаквал тази гадна работа.

Коломб закрачи из стаята, зъбите му тракаха ситно-ситно, ръцете му конвулсивно се свиваха, главата му се тресеше.

— Само като си помисля, ако бях закъснял…

— Та ти вече си закъснял — каза Бейл.

Коломб го гледаше, без да разбира.

— Кажи, какво трябва да стане, за да не се повтаря това?

— То няма да се повтори.

— Как би могъл да гарантираш? Да беше си намерил наистина място в живота. Ти си математик, захвани се с инженерна работа.

— Аз съм само наблюдател. Не се наемам да бъда съучастник и роб на тази действителност. Стига ми, че умея да я описвам.

Коломб спря пред малкото писалище с книги и ръкописи. Очите му машинално се плъзгаха по писалището, без нищо да чете. Изведнъж голяма купчина хартия привлече вниманието му с надпис „Жулиен“ с едри букви.

— Какво е това? — запита той.

— Съвременна хроника — отвърна Бейл. — Не зная какво ще излезе от нея.

— И все пак помисли си какво може да се направи, за да ти си намери постоянна работа. Какъв е размерът на пенсията ти от военното министерство?

— Хиляда и петстотин франка.

— А литературните ти приходи?

— Случайни — отвърна Бейл. — Но не искам да ги правя редовни и повтарям, нямам намерение да служа на Бурбоните.

— Добре, да бе се оженил за графиня Кюриал. Доста далече сте стигнали май с нея. Четох „Арманс“; описанието на пътуванията в Андили даде възможност на всички да разберат, че ти си бил този, който е живял у госпожа Кюриал.

— Не се смятам годен за семеен живот. Освен това Мента е имала доста много любовници, за да се застрахова от нов.

— Я гледай, струва ми се, и ти си имал доста много любовници? Не мога да разбера как смееш да упрекваш една жена и да продължаваш да ходиш при нея.

— Не се срещам вече с нея.

— С други думи, изход няма?

— Моля те, да свършим разговора за мене. Кажи най-сетне, какво прави Крозе и кога мога да го намеря? Имам да му давам пари.

— Ще дойде след една седмица. Имай пред вид, че и Крозе гледа на тебе като другите. Той смята, че ти трябва да се заемеш с работа, а не да безделничиш.

— Аз работя свръх силите си. Това, което правя, е крайно сериозно и необходимо.

— Внимавай, тези сериозни и необходими занимания да не се превърнат за тебе в летните песни на щуреца. Ти ще поискаш да се настаниш на работа, когато хората от твоето поколение ще са заели вече всички по-добри служби. Животът ще те изтласка настрана. Това е несравнимо по-лошо, отколкото намерението да се ожениш на седемдесет години.

— Готов съм да приема сериозно твоите думи, но трябва да ти кажа, че нито веднъж досега не съм се разкайвал, задето не приех в хиляда осемстотин и петнадесета година предложението на Беньо да стана началник на парижкото снабдяване. Скритите пружини на властта са ми доста добре познати. Много добре познавам и себе си. Аз щях да бъда принуден досега да изпращам хора на каторга за злоупотреби или сам да вляза в затвора, защото съм гледал през пръсти на подкупите.

— Не може все пак всичко да се сведе до злоупотреби и подкупи.

— Останалото се свежда до избирателни подкупи и игри на борсата, до попско лицемерие и военен кариеризъм. Аз знам как сега е организиран подборът на командния състав в армията. Подбират достатъчно тъпоумни французи, които не се стряскат да стрелят срещу тълпа невъоръжени граждани по площадите. Нима това е същата армия, с която бях аз при Минчио и в Кастел Франко? Нима тази армия е преминавала Сен Готар? Какво става сега? Привилегията на аристокрацията влезе в конфликт със счетоводната книга. Нима тук има място за останалата Франция? Какво ни интересува нас тази крамола на благородниците с финансовата аристокрация?

— Финансовата аристокрация организира стопанството на страната.

— Финансовата аристокрация организира собствената си печалба, а благородниците завиждат на сръчността й. Това е то.

Разговорът продължи още дълго.