Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (34)

Двадесет и осма глава

Навикът на Бейл да води разговор със спътниците си отново се възвърна, щом излезе на Лионското шосе.

Но то не беше вече обикновеното и безкористно любопитство от предишните години.

Съвсем други съображения предизвикаха намесата му в разговора на двама събеседници, които се качиха в дилижанса от Лион: искаше му се да разбере какво представлява от себе си сегашна Франция, за която той знаеше посредством остроумните, но в крайна сметка не много убедителни писма на Маре.

„Без работа корабът на живота се лишава от баласт и става неустойчив — мислеше си той. — Но каква работа? Каква е днешна Франция? Ще ми позволят ли да работя?“ Всички тези въпроси започнаха особено да го тревожат, когато се вслуша в разговора на лионците.

— По броя на фабричните комини — казваше единият от тях — Лион е едва ли не първият град на Франция, във всеки случай в него има толкова работници, че те са основната маса на градското население. Тъкмо затова тук се разразиха страшни събития. В продължение на три години след гладната хиляда осемстотин и седемнадесета година безследно изчезваха цели семейства, зачестиха грабежите, заплашителни писма, изнудвания, дневни нападения от маскирани хора. Полицията беше безсилна. Обаче съобразителността на Шаброл-Крузол, лионския префект, даде възможност доста бързо да бъдат открити необходимите му престъпници — те бяха най-добрите майстори от тъкачните фабрики в Лион. Бесеха ги по решение на съда на площада и ги гилотинираха из затворите. Наскоро редица свидетелски показания установиха, че мнозинството лионски работници били въоръжени, че по течението на Рона всички села на север и на юг се въоръжават. Но обиските не доказаха нищо. Лионската буржоазия намираше, че е необходимо да обвини тъкачите. А понеже въоръжената шайка продължаваше своите безчинства, градските фабриканти принудиха префекта да отнесе въпроса до генералния комисар на полицията Сенвилю. Те заявиха, че лионският пролетариат е престъпно огнище. В наши дни във Франция има пет полиции, които враждуват помежду си, а понеже генералният комисар ръководи явната полиция, естествено той нищо не знае. Изпратиха стареца Мармон, херцог Рагузки, и само той съумя да открие организаторите на страшните провокации, които тероризираха Лион. Излезе, че те са генерал Канюел, старият вандейски контрареволюционер Росиньол, а третият бе лично лионският префект Шаброл-Крузол… Хайде сега правете каквото искате с такава компания правителствени чиновници — завърши този, който разказваше, като се обърна към съседа си, също така бедно облечен като него.

— Ама нали трябва да се надяваме, че са ги обесили — намеси се Бейл.

Лионците се спогледаха.

— Вие откъде идвате? — попитаха те.

— От Женева — отвърна Бейл предпазливо. — Аз съм тамошен часовникар.

— Вижте какво, господин часовникарю, ние двамата служихме в армията преди двадесет години и никак не можем да свикнем с всичките тези промени. Вие като швейцарец можете естествено и да не знаете, но нас ни е добре известно, че има крал, има Камара и има брат на краля, който иска да премахне Камарата. Право да си кажем, тази Камара не ни е много притрябвала, но на нас също така не са ни притрябвали и аристократите на граф д’Артоа, кралския брат. А пък граф д’Артоа се е побъркал на заговори, след като Лувел уби престолонаследника. И там, където те не съществуват, той заповядва да организират, за да плаши краля Людовик Осемнадесети. Разбирате ли каква е работата? Цялата лионска шайка бе оправдана.

Бейл мълчеше.

Франция го смайваше: докато в Италия австрийското потисничество създаваше впечатление на някакво вътрешно единство на страната, то тук самото френско правителства играеше ролята на притеснител.

С такива тъжни мисли пристигна Бейл в Париж.

Той се настани в четиридесет и седма стая на хотел „Брюксел“, на улица Ришельо само защото срещна там слугата на своя отдавна починал приятел Дама. Той повери парите и багажа си на този човек с фамилно име Пти.

В дневника си записа: „Впечатленията от Париж ми се изплъзват или ми вдъхват презрение; моите мисли всецяло са приковани към каменните плочи на площад Белджойзо в Милано!“

Старият приятел Маре, човек на тридесет и шест години, възглух, намръщен, много късоглед, беше ядовит, остър и зъл събеседник. Той бе израснал в Торино, където „бе възприел несравнима с нищо дълбока пиемонтска злоба“, пълно недоверие към съдбата и хората и омраза към Бурбоните. Всичко това го сближаваше повече от когато и да било с Бейл. В дните на торинското въстание, чийто очевидец беше, Бейл бе кореспондирал само с Маре.

— Най-отвратителен ми е дебелият Людовик Осемнадесети със своите волски очи. Шест коня мъкнат този тромав изрод. Днес срещнах четири пъти каретата му — разправяше Бейл на Маре.

— Той изглежда доста нехаен. Но дали не се разхожда прекалено често из Париж? — отвърна Маре. — Естествено омръзва му постоянната борба с Марсанския павилион.

— Какъв е този Марсански павилион?

— Това е бърлогата на граф д’Артоа. Там живее той със своята глутница, мечтае за възстановяване на майоратите, на привилегиите на аристокрацията, за премахването на камарите, много се моли и фабрикува лицемери за цяла Франция… Но главното му занятие е да използува кралското право произволно да раздава военни патенти.

— Да, чувах нещо такова. Сто и петдесет генерали са вече уволнени в запаса и са заменени с всякаква сбирщина от свитата на граф д’Артоа. По такъв начин той си осигурява свой собствен команден състав в армията.

— Слушай, Бейл, срещите ни в кафене „Руан“ не може повече да се държат в тайна. Ти трябва да излезеш сред приятели.

— Никъде не искам да излизам — отвърна Бейл. — Мене ми стига твоята дружба и обедите в компания с Крозе и Коломб.

Една вечер в Гранд опера Бейл случайно се запозна с един американец. Във фоайето новият познайник му зададе доста въпроси за Франция, за нейната литература и политика.

Въпросите на американеца потвърдиха личните съмнения на Бейл.

Когато се прибра у дома си в единадесет часа (беше 29 декември), Бейл постави краката си на топло и се зае да пише писмо до инспектора по събиране на косвени данъци в Монбризон на Лоара. Писа до късна нощ и се забавлява със странното си писмо, в което със стенографска точност предаваше разговора с американския гост. Диалогът завършваше с въпроса на американеца дали може да чуе в Камарата на перовете знаменития Шатобриан. „Това е съвсем невъзможно — отговорих аз. — Понеже правителството се опасява, че Камарата на перовете може да въздействува твърде много върху общественото мнение, заседанията на това върховно учреждение и произнасяните от неговата трибуна речи се пазят в най-строга тайна… Вие виждате, мой скъпи приятелю, от нашата размяна на мнения жалкото състояние на френската литература. И то в едно време, когато в съседна Англия живеят и пишат осем поета, а в Италия се гордеят с имената на Монти, Мандзони, Пелико и… Фосколо!“

В момента, когато заспиваше, Бейл си мислеше, че няма сили да прекрачи прага на този дом, където всичко бе изпълнено със спомени за неговата младост и за Наполеон — прага в дома на Дарю. Сутринта се събуди в десет часа от тропане на вратата.

Бяха дошли Коломб и Маре.

— Ето че не трябва да пращам писмо, щом си тук — каза Бейл на Коломб.

Докато се обличаше, гостите високо се кикотеха и надсмиваха на всяка фраза от диалога с американеца.

Бейл доста безразлично се отнесе към насмешките. Беше гладен.

Отидоха в кафене „Руан“.

След като изпи чашка кафе с две кифли, Бейл и приятелите му отидоха при журналиста Лингаи, за когото бе станало дума в кафене „Руан“. Намериха Лингаи на работа заедно с един младеж със сив сюртук, със стоманеносиви очи и голям нос.

— Каква е тази отвратителна фигура? — запита Бейл.

— Млад юрист, син на художника Мериме.

Бейл присмехулно изгледа младежа. Мериме стана, студено се ръкува, вдигна леко вежди и недружелюбно и продължително изгледа Бейл. Лингаи четеше своята статия за вестника, написана по поръчка на министъра Монморанси. Блестящо и пламенно написаната статия защищаваше съвсем глупава мисъл.

Лингаи обгърна с очи присъствуващите и каза на Мериме:

— Ето ви втори урок по риторика. Ако искате да останете докрай герой, трябва да можете да напишете тъкмо обратното, но също така блестящо и убедително.

Докато казваше това, той взе лист хартия и зачете не по-малко красноречиво опровержение на собствената си статия. Завършил ефектно последната фраза, Лингаи хвърли листа на масата и рече:

— А това ми е поръчано от министър Корбиер за друг вестник. Така създаваме общественото мнение във Франция. Най-лошото е — каза той, като се обръщаше към Мериме, — че аз вярвам и на едната, и на другата статия.

— По-точно, вие не вярвате нито на една — отвърна Мериме. — Уважавам у вас това презрение към гражданските задължения, скъпи наставнико.

Лингаи прочете статията. Маре се кискаше. Коломб се ужаси.

Бейл спокойно отбеляза:

— Аз пък мисля, че Лингаи вярва и на двете статии. Не си спомням преди колко години в една и съща седмица той се би на дуел за две жени. Вярваше и на едната, и на другата — на него му вярваха и двете.

Лингаи погледна Бейл с благодарност.

— Трябва да си призная, че упражненията в риторика са доста полезно нещо, особено за моя ученик. — Той посочи с жест Мериме. — Ако риториката не доставяше развлечение, журналист, който сериозно се отнася към работата си, би трябвало да се обеси или да смени професията си, което понякога е много по-трудно, отколкото да нахлузиш примка на шията си! Дори да ми предложат поста на сегашния министър-председател, не бих се съгласил. Знаете ли какво направи с могъщия министър-председател наскоро Жирарден, незначителен депутат и посредствен журналист?!

Без да изчака въпроси, той продължи:

— Като министър-председател Вилел внесе в Камарата крайно строг законопроект за печата. Журналистът Жирарден, депутат, се качва на трибуната и произнася пламенна реч против законопроекта. Патосът му никого не заразява. Десницата вика: „Стига!“ Речта се проваля; само Вилел се върти в министерската ложа, чувствува се явно зле. Най-сетне Жирарден вдига ръка и крещи над цялата Камара: „Но имайте поне уважение към министър-председателя! Аз чета дословно неговата собствена реч от хиляда осемстотин и седемнадесета година. Нищо не съм добавил от себе си.“ В Камарата избухва скандал и при оглушителния кикот на левицата и центъра министър-председателят напуска ложата. Не, все пак по-добре е да си журналист!

Разказът на Лингаи разсмя всички и най-вече Маре. Острата му брадица се тресеше от смях, той издаваше неопределени възклицания и пръскаше слюнка. Сетне се обърна към Бейл и каза:

Привиквайте, стари приятелю. Това не ви е Милано. Ние живеем в конституционна страна.

— Да, в тази конституционна страна започвам да изпитвам отвращение към политиката също както преди това към религията.

Маре се извърна, хвана го за лакътя и рече:

— Ето ви, господа, нагледайте му се! Той ненавиждал религията и презирал политиката. А при това аз имам точни сведения, че по време на идването си в Гренобъл от своя прехвален Милано преди пет години тъкмо Бейл е бил този, който провел бясна агитация в Гренобъл и буквално натикал в Камарата абат Грегоар. Ето неговата религия и политика! От департамента Изер бе избран — как ви се струва? — абатът Грегоар! Имайте пред вид, драги приятелю, че и досега в някои салони в Париж не могат да ви простят тази постъпка.

— Не възнамерявам да посещавам салоните. А колкото за стареца Грегоар, няма място да се говори за религия. Не бива да се забравя, че Грегоар бе член на Конвента и че той пръв поиска през хиляда седемстотин деветдесет и втора година да бъде арестуван Людовик Шестнадесети.

— Та тъкмо това казвам — прекъсвайки Бейл, рече Маре, — че ако религията няма място в случая, то политиката пък има голямо значение. Допускам съвсем уверено мисълта, че ти не знаеш всички последици. Най-угодническата Камара в света отказа да приеме в средата си Грегоар, без да има юридически право да го лиши от депутатски мандат. А кралят счита този избор за най-голяма лична обида.

Бейл сви рамене.

— Маре, не разбирам какво искате.

— Ами че да не си слагате маска.

— Не виждам къде е тук логиката — възрази Бейл.

С това разговорът прекъсна. Мериме крайно любопитно гледаше Бейл.

Бейл сметна, че погледът му е доста дързък и обърна гръб на своя нов познайник.

След миг Бейл заговори:

— Все пак не разбирам какво става тук. Например що за фигура е онзи Баро, с когото ме запозна Коломб? Липсва му всякаква фантазия, в борсовите сделки се чувствува като риба във вода, надсмива се над титлите и аристокрацията, убеден е, както сам казва, че е настъпило времето на неограничените възможности за способните хора. В какво се проявяват неговите способности? В умението да прекупува ценни книжа?

— Та нали това прави всеки банкер — намеси се Коломб, — а Баро има банкерска къща в Люневил. Не могат всички да се занимават с литература, с музика и живопис. Все някой трябва да трупа капитал. Баро е новият човек в нова Франция.

— Поздравявам нова Франция, щом новият й човек е такова добиче! — ядосано изрече Бейл. — Не остава никакво съмнение, че зад всичките тези конституции, камари, депутати, обществено мнение се формира властта на буржоата.

— Не мисля така — внезапно рече Мериме. — Уверен съм, че след няколко години аристокрацията ще превие врата на буржоазията.

— Аз съм уверен — каза Бейл, — че нейната власт окончателно ще се затвърди. Всичко пак ще се ограничи с щастливите хиляда души, чиято цел в живота ще бъдат парите, печалбите, борсата и всички развлечения ще се сведат във весели вечери и нощи в миши дупки.

— Това е сполучливо название за кулисите на балета и вертепите на танцьорките — каза Лингаи. — Но театрите не са достатъчно. Ще трябва да увеличите броя на парижките публични домове.

— И едното, и другото струват доста скъпо — жлъчно възрази Маре. — Ето защо аз се каня да се оженя след три дена, ни по-рано, ни по-късно.

— Шегуваш ли се? — запита Лингаи.

— Не, не се шегувам! Ако не сторя това, то моята старица майка ще завещае цялото си състояние на черквата.

— Не знаех, че сте такъв скъперник — негодуващо заяви Бейл.

— Така говорите само защото нямате пукната пара — жлъчно отвърна Маре и се нацупи.

Бейл не промълви думица. Цялата вечер той не заговори с Маре.

На другия ден сутринта Маре напразно го чакаше в кафене „Руан“. Бейл не се вестяваше. Маре изчете всички вестници, четири пъти гледа часовника си, сви рамене и си отиде. Бейл седеше в кафене „Ламблен“ самичък, пиеше кафе, четеше вестници и си мислеше: „В Италия бедността не се смята за престъпление и парите не издигат човека в очите на обществото от живи и занимателни хора, които ме заобикаляха.“

Той извади бележника си и се зае да изчислява разноските си откакто бе дошъл в Париж. Бележникът му беше стар, отдавнашен, парижки. Докато преглеждаше разходите си, Бейл изведнъж се изненада, че липсваше параграфът „Специални разноски“ за жени. Толкова бе потънал в морето на своите италиански впечатления през изтеклите четири години, че дори не бе забелязал тази огромна промяна у себе си. Разноските за всичко друго също така не бяха големи. Най-важното перо беше театър и книги.

„Мога ли да бъда доволен от себе си?“ — помисли си Бейл и реши, че не трябва да променя начина си на живот. Той не можеше, пък и не искаше пръста си да помръдне, за да има пари.

Разсмя го въздържанието, на което бе свикнал в Милано и на което за първи път обърна внимание, когато се върна в Париж.

По същото време, когато Маре поглеждаше часовника си в очакване на Бейл, Бейл изпитваше необичайно чувство на самота, но нямаше ни най-малко желание да се срещне с Маре. Излезе от кафене „Ламблен“ и тръгна през Тюйлери по кейовете, като се спираше при всеки продавач на гравюри. Под големите кестенови дървета на Тюйлерийската градина го обзе безкрайна тъга. Изпаднал в състояние на отвращение към всичко, което го заобикаляше, Бейл гласно продума в отговор на мислите си за Метилда:

— Щом не мога да я забравя, най-доброто разрешение е самоубийството.

Един мъж го подмина и се озърна учудено.

Бейл, за да остане назад от него, се престори, че не може да извади носната кърпа от редингота си и се спря. Заедно с кърпата на пясъчната алея падна билет на името на барон Маре за безплатно посещение на Лувърския музей. „Ето къде трябва да прекарам деня!“ — зарадва се той и се отправи към Лувър.

Дългите галерии с най-добрите произведения на италианската живопис го накараха да си спомни своите посещения на миланската „Брера“. Сред великолепните картини и статуи Париж бе съвсем забравен. Ето най-сетне и копие на картината от Леонардовата школа „Иродиада“ — лицето на Бейл се промени и застанал пред платното, той изпадна в онова странно състояние, което изпълва човека едновременно с чувство на тъга и наслада. Можеше да се откъсне от тази картина само ако трябваше да напусне музея.

Обгърна го горещият парижки прах. Докато вървеше по кея и купуваше английски издания на Шекспир в малки томчета, той отново срещна погледа на човек, който гледаше от една карета, впрегната в шест коня. Тлъсто, повехнало лице и безсмислени волски очи. Френският крал се бе набил вече в очите на парижани. Минувачите дори не го поглеждаха. Конете бавно мъкнеха каретата.

„Колко скучно! — помисли си Бейл. — Като гледа моята глава на италиански касапин, този вол сигурно не мисли много похвално за мене, както и аз за него. Толкова по-добре!“

Изведнъж, пресичайки улицата и разперил ръце, пред Бейл се изпречи Марциал Дарю.

— Бива ли толкова да се криеш? Хайде веднага у нас. Нито веднъж не си идвал у дома. Днес у дома е на обяд твоят приятел Филип.

— Е, щом е на обяд у вас Филип Сегюр, позволи ми аз да дойда друг път. Няколко пъти съм обядвал с Филип Сегюр на работната маса на императора. Тогава Филип не говореше за нищо друго освен за своите тридесет наранявания. Това е наистина храбро добиче. Но щом той е бил герой в Русия, в тази азиатска страна, нима вие в Париж не можете да разберете цялата му подлост?

— Каква е подлостта му? — попита Марциал. — Впрочем мисли си каквото щеш. Филип е написал много интересни мемоари за похода в Русия и скоро ще ги напечата.

— Та дори само това говори достатъчно за подлостта му. Да печаташ нещо за Наполеон при Бурбоните, означава да извършиш фалшификация. Какво искрено и честно може да каже той за руския поход, без при това да се подмазва на Бурбоните? Аз твърдя, че Филип е подлец и ще издаде книгата само за да получи синята лента от Людовик Осемнадесети. Ще дойда при тебе, Марциал, и то доста скоро. Предай поздравите ми на графа и графинята.

След тези думи Бейл бързо премина на другата страна. Картината от Лувър беше пред очите му. Твърдо и без колебания Бейл реши да тръгне на следната заран за Лондон.

Като се върна в хотела, той мислеше, че се бе отнесъл зле с Марциал. Но ако бе срещнал и някой друг, това лошо отношение беше неизбежно: образът на Метилда го напускаше винаги, щом някой го спреше на пътя. Всяка среща на улицата, която прекъсваше мислите му, предизвикваше у него пристъп на ярост. А понеже мислите му бяха далече от Париж, всяка парижка среща го дразнеше. В такова състояние Бейл влезе в малката с вкус подредена стая на хотел „Брюксел“.

Бивш слуга, а сега съдържател на хотел, Пти бе обновил квартирата на Бейл. Книги, албуми с изгледи от Рим, флорентинското издание на Пиранези и гравюри по стените украсяваха стаята. Грамадното писалище, покрито с малиново сукно, бе отрупано с ръкописи. До коженото канапе, над което имаше поличка със статуйки от Танагра, на коженото кресло и на пода лежаха грамадните томове от холандския превод на „Хиляда и една нощ“. На прозореца имаше тънка хартия, театрални обяви за италиански концерти, програми, целите изписани с молив, записки за неаполитанските събития, направени под пресните впечатления от разказите на полковник Скоти, редуващи се с разсъждения върху любовта. И понеже твърде много се бяха натрупали тези разсъждения, Бейл реши да ги включи в цял трактат. Като се огледа, той приближи до писалището и с радост видя, че три четвърти от работата е готова.

— В чужбина може да ми дойдат на ум гениални мисли, но книга мога да напиша само във Франция. Аз се убедих в това — шепнешком рече Бейл и като походи от ъгъл до ъгъл, седна да работи с решението, че най-добрата работа, която може да си намери във Франция, е да създава книги.

Като се върна към мислите си от 1814 година, когато след пристигането си от Русия отново залегна в Париж над „История на живописта“, Бейл си даде дума да работи всеки ден. Заскърца гъшето перо и той изписа с големи букви латинската мисъл „Nulla dies sine linea“ — „Нито един ден без писане“, и окачи това листче над писалището си като напомняне.

В пет часа на вратата се похлопа трикратно. Бейл погледна часовника: викаха го на обед. Той зае мястото си. След малко влезе Маре, усмихвайки се с ехидна усмивка, и любопитно изгледа Бейл.

— Аз вече се осведомих за вашето здраве. Защо не дойдохте в „Руан“?

— Бях в кафене „Ламблен“.

— Виж ти — в този вертеп на конспиратори и опасни либерали?^[1] Моите почитания!

Пет-шест души оставиха вестниците и откъснали се за миг от четенето, хвърлиха поглед към Маре. Тези „пет-шестима“ като лица „без определена професия“ носеха особения печат на хотелиерски обитатели. Никой не се интересуваше от тях и от посетителите им, но Бейл бе успял да научи, че може да им се вярва и че в действителност те имаха напълно определени занимания. Това негово мнение впоследствие се потвърди от участието им на барикадите през 1830 година. Бейл спокойно отговори на Маре:

— Благодаря за почитанията ви.