Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (12)

Шеста глава

Група от около сто души, която в дрезгавината приличаше на някакво, грамадно черно петно, вървеше, не, по-скоро се промъкваше крадешком в странно мълчание по улицата. От време на време се разнасяха удари по нечия врата и викове.

Бейл и братовчедът му наблюдаваха изумени движението на тълпата, без да могат да определят какви са тези хора.

— Може би мародери? — попита най-сетне Ганьон.

— Не допускам — отвърна Бейл.

В този миг издрънчаха стъкла. Някой отчаяно закрещя, чу се изстрел. Тълпата спря и отвърна на изстрела със страхотен рев. Бейл и Ганьон изтичаха към къщата. Хората вдигаха юмруци, хвърляха камъни, чукаха по прозорците и вратите, разтърсвайки къщата на нещастния вилненски гражданин. Веднага се изясни каква е работата. По всичко изглеждаше, че във Вилно бяха нахлули останките на някакъв голям отряд. Краката на войниците бяха овързани с парцали, брадите и мустаците — покрити със скреж, изцъклените очи с кървави струйки вместо сълзи изпод напуканите клепачи гледаха безсмислено напред. Хората сякаш правеха последни усилия да проникнат най-после под покрив след много денонощия борба за живот, борба със студа и глада. Ето че те успяха да нахлуят в къщата, без да срещнат сега някаква съпротива. Но дългоочакваният покрив дойде много късно: тези останки от човешки същества бяха загубили възможност без чужда помощ да си възвърнат ума и паметта. Едни се подхлъзваха по заледените стъпала, падаха изтощени и вече не се изправяха, други се вмъкнаха в къщата, събориха лампата и станаха неволни подпалвачи на своето дългрочаквано жилище. Дървената сграда, бързо обхваната от пламъци, прогонваше обратно обезумелите хора, които бяха пожелали да се постоплят, а вместо това получиха обгаряния. За няколко минути уличката се изпълни с кълба лютив дим. После пожарът се прехвърли на съседните къщи. Гаетан, закрил лицето си с ръце, се затича по улицата.

Бейл тръгна към комендатурата, като поглеждаше спокойно и студено назад и се стараеше да избягва уличките, излизащи на Ковненска улица, откъдето долитаха звуци от изстрели, викове и тропот на безредно преминаващи обози и човешки тълпи. Но вече почти нямаше улица и пресечка, където да не се повтаряха по десетки и стотици начини едни и същи сцени: тълпи гладни и окъсани хора атакуваха къщи и магазини, като или бързо ги завземаха, или се отдръпваха и побягваха настрани под градушка куршуми от прозорците. Бейл спря учуден: петима войника, също така гладни като другите, се опитваха да организирай тълпата. Деляха я на взводове и отделения, убеждаваха ги да се организират, и без офицери, щом те страхливо са избягали и са оставили своите отреди на произвола на съдбата. Викаха и заплашваха, като призоваваха другарите си към ред, понеже до Франция е още далече. И колкото и странно да беше, но двеста-триста души при вратите Остра Брама се строиха в редици и тръгнаха по улицата без викове, в пълен ред, приели увещанията на своите изборни командири, които крещяха, че само по този начин ще могат да заемат добро помещение, да си отпочинат и да получат храна. На следващата улица Бейл видя уморена, но вървяща в добър строй немска част. Войниците разговаряха помежду си. След тях бавно се тътреха десет каруци, запрегнати с руски селски кончета. Тези немци избираха малки улички. Родината им беше близо. Докато минаваха покрай Бейл, той успя да чуе как брояха спирките, нощувките и времето, за което щяха да пристигнат в Кьонигсберг. Бейл се напрягаше да схване разликата в националните характери: спокойствието на баварците му се струваше последица от тяхното безучастно отношение към изхода на борбата на Бонапарт, но го учудваше тяхната организираност и пресметлива предприемчивост в такива моменти, когато всичко се разлагаше и преди всичко беше изчезнала вярата в справедливостта на войната. Всеки завой и всеки ъгъл откриваше пред него една от друга по-грозни картини. Смесен отряд, в който не беше възможно да се разпознае полковата принадлежност, обсаждаше продоволствени магазини. Неаполитански стрелци с насочени пушки стояха на тридесетина крачки от стените и никого не пропускаха. В прозорците на горния етаж светеше. Грамаден огън гореше на улицата. Хилядна тълпа се притискаше към огъня и изтикваше предните редове в локви разтопен сняг, в кълба дим и в самия огън. Носеха се викове, заплахи; от време на време гласовете от тълпата се сливаха в общ яростен, страшен вой. Но портите и вратите на продоволствения магазин не се отваряха. Най-отпред стояха войници и изричаха високо проклятия по адрес на офицерите, които бяха избягали от страх, изоставяйки отредите си и криейки се на топло из къщите. Тези викове на французите, отправени към италианските войници, изглежда, не предизвикваха никакво впечатление нито у неаполитанските стрелци, нито у офицерите, които гледаха на улицата от осветените прозорци на втория етаж. Отвори се малко прозорче. Тежък пистолет оглуши въздуха с остър изстрел. Тълпата замлъкна. Неаполитанските стрелци щракнаха с пушките и изтърсиха един залп в смълчаната тълпа. Тук-таме падна по някой войник. Предните редици политнаха назад. Чуха се стонове, бесен вик и тълпата помете стрелците. Отнякъде се появиха брадви, лостове — вратите затрещяха, издрънчаха стъкла. След миг мъкнеха по площада офицер без шапка. Бяха му откъснали пагоните и като го пребиха, хвърлиха го в огъня.

Яростта им нямаше край.

Бейл измина два квартала и като гледаше да не сбърка пътя, се насочи с бърз ход към комендатурата. Следващите улици вече бяха блокирани. Той се приближи до кордона и представи военния си пропуск. Войникът не му обърна никакво внимание. Не разбираше френски, не можеше да чете и гледаше черния пискюл и лицето на Бейл с недоверие, дори с известно презрение. Когато Бейл се опита да мине, той прегради с пушката си пътя му.

— Не може да се минава! Забранено е — каза на италиански със силен корсикански акцент.

Бейл заговори на италиански:

— Земляк! Не знаех, че си италианец! Откъде си родом?

— От Сартена.

— А, корсиканец! Сънародник! — А пък аз съм от Неапол! Пусни ме да мина, приятелю, чакат ме в щаба!

Войникът добродушно се усмихна и учтиво продума:

— Моля, господин началник.

В комендатурата на Дюронел категорично му отказаха коне. Ганьон, който беше дошъл по-рано, плесна ръце, като научи това.

— А, ти си вече тук? — запита Бейл и все със същото спокойствие реши да започне мълчаливо проучване на обстановката.

Той вече беше узнал от разказите и донесенията на непрекъснато пристигащите офицери, че за час и половина във Вилно са нахлули над тридесет хиляди разбити, хвърлили оръжие, гладни войници на Великата армия и че всеки миг през главите им ще нахълтат във Вилно казашките орди на генерал Сеславин. Издаваха бързи заповеди: да се регулира движението по улиците на частите, които идват с оръжие; да се разстрелват мародерите; да се въведе поне някакъв ред в този страшен хаос, който е настъпил във Вилно, до вчера още спокоен и „пращящ от изобилие“, както се изрази интендантът.

— Лошо е положението в двореца на неаполитанския крал — каза един офицер.

— Какво, убит ли е Мюра?!

— Глупости! — прекъсна ги Дюронел. — Не ви съветвам да се поддавате на паника. Господа офицерите да благоволят да не повтарят неверни слухове!

— Разбира се, глупости! — потвърди един влязъл офицер. — Току-що слушах Мюра, той държа реч пред отряда, който се е разположил край Панарските височини. Кралят обсипа войниците с такива неприлични псувни и така майсторски изреждаше всички части на тялото си, че войниците, смаяни, за миг забравиха своите мъки. Отрядът им е голям. Безусловно може да задържи нахлуването на казаците.

— Глупости говорите вие, а не аз! — пресече паникьорът този оптимист.

В този миг канонадата пред града се засили и сякаш като неин отговор затрещя пушечна стрелба. Дюронел обгърна с поглед присъствуващите и произнесе с артистично спокойствие:

— Не е по-малко от двадесет километра. — После спря поглед на Бейл и студено и твърдо каза: — Господин директор, просто не зная как да ви помогна: вилненското дворянство, търговците и членовете на временното правителство толкова невероятно бързо разграбиха всички коне, когато тайно напускаха града, че не знам с какво може да заминете, щом моите квартириери вече са ви отказали. Опитайте се по друг начин да намерите коне.

Офицерът се наведе над коменданта и захвана да му шепне нещо на ухото. Комендантът пребледня и бързо излезе. Никой не обърна внимание на това. Уморен, измъчен, дежурният опаковаше в огромен кожен куфар папки и документи.

Млад офицер с безумни очи, измръзнали уши и с ръка, окачена на превръзка, който въпреки голямата топлина в стаята седеше с кожена шуба, разправяше на съседа си, че при последната нощувка войниците подпалили едно село и се топлели около горящите селски къщи; не могли да влязат в тях, защото къщите били пълни с трупове; озверените хора измъквали от горчивия дим късове човешко месо и веднага — той лично видял това — ги изяждали.

— Очевидно не им беше за първи път — продължаваше офицерът, — понеже бяха придобили вече някакъв похват: край огньовете войниците ръсеха своето печено с барут, тъй като нямаха сол.

Бейл реши на всяка цена да се върне при Оливиери. Ганьон решително отказа, защото се надяваше да замине с коменданта. Тогава Бейл тръгна сам. Комендантският кордон беше вдигнат. Никой от тези, които срещна сред невъобразимия безпорядък и дивите сцени, не можеше да му каже къде се намира френският щаб. Като се смеси с тълпата и пресичаше бежешком улиците, опустяващи под залповете, Бейл едва след два часа се добра до кафенето. На неговото тропане никой не отвори. Портата и вратата сякаш не бяха заключени, а здравата залостени. Бейл започна да вика високо Оливиери. Никой не му се отзоваваше. Той почти беше загубил сили, намираше се на границата на отчаянието.

Извадил пистолета, той искаше да стреля. Да стреля във въздуха? А защо? После, като се овладя, реши да не си хаби изстрела, който още можеше да му дотрябва, и изведнъж усети, че го овладява истински страх.

„Нима съм страхливец?“ — помисли си той.

Въпросите, които откровено си задаваше, винаги насочваха правилно поведението му. Този път въпросът оказа слабо въздействие, а при това преди някакви си две седмици неговото положение беше хиляди пъти по-лошо и по-безнадеждно. Но тогава го крепеше здравата му и непокътната воля за живот, онази енергия, която се изразходва само за целесъобразни, необходими действия. Тогава мозъкът му беше зает не с изтощителни, а сериозни и големи задачи. Спомняше си как отби със скептична студенина шегите на офицерите, че бил главен организатор на „смоленската кухня“. По силата на простото и сурово схващане за дълг той изпълняваше прозаичната работа около изхранването на десетки хиляди хора. Това съзнание задържаше в един възел всичките му центробежни сили и чувства.

„Впрочем съвсем ненавременни размисли: в комендатурата поне можех да пренощувам, а сега просто ще бъда застрелян край първия стобор… И то в навечерието на връщането ми в Европа от тази адски студена страна на роби и негодници!“

Вратнята се открехна и от нея крадешком излезе човек. Бейл мълком го улови за ръката. Беше Оливиери с един вързоп. Той понечи да се защищава с нож в ръка.

— Чудак, не ме ли позна?

— Ах, синьоре, колко ме изплашихте! Днес за трети път си служа със стилета, за да стигна до жилището си. Онова, което е забравено тук, не бива да попадне в мечите лапи на казаците.

— Оливиери, ти трябва да ми помогнеш да замина.

— Мога да помогна само на вас. Сега вие можете да тръгнете с мен, само че трябва много, много да бързаме. Уверен съм, че комендантът, синьор Дюронел, е скрил за себе си коне и през нощта ще извози цял обоз всякакви неща.

Бейл беше поразен от невидимата улица, по която вероятно можеше да се мине през целия град. Цялата мрежа тайни ходове беше много добре позната на Оливиери. Те влизаха в коридори на къщи, промъкваха се в мазета; като изминеха двадесетина крачки под земята, излизаха в бараката на някаква сграда и вървяха по двор; измъкваха колове от ограда, излизаха на улица, в някаква глуха улица; уверено откачваха дъски от стобор, които висяха на фалшиви гвоздеи и явно бяха привикнали на тази операция, защото се отместваха без шум и тракане, движейки се на ремъчни панти. После минаваха през жилище, срещаха навъсени, безмълвни лица, които се извръщаха при обикновената думичка гик — и всичко това с невероятна бързина и леко като насън. Те вървяха около час и половина по такъв заплетен път, който придаваше на литовския град някаква магическа проходимост.

Бейл си мислеше: „Ето истинския император, който командува армията от минути и секунди — негово величество случая! Но какво от това? Аз съм верен поданик на този император за днес. Това е все пак по-сигурно от властта на Бонапарт.“

Скоро забрави умората. Дишаше с цели гърди и с възхитено внимание се вглеждаше в тъмната фигура на корсиканския разузнавач. Незначителният и прекалено услужлив съдържател на кафене Оливиери внезапно се преобрази в хитрец, в стоманена пружина, в жонгльор с някакви незнайни жизнени сили.

След един от завоите, когато минаваха през празно място, обрасло с бурен, заледено, наподобяващо дивата белоснежна растителност от картина на Дантиевия ад, Бейл, поразен от този изглед, се спря зад Оливиери, който няколко секунди мълком се ослушваше.

— Артилерийският бой е завършил — каза той. — Днес през Вилно преминаха над четиридесет хиляди французи. Интендантските складове са непокътнати и вдругиден ще преминат в ръцете на казаците. Частните къщи са съсипани и ще са необходими много години, за да бъде възстановен този славен литовски град. А какво направиха нашите командири? Маршал Ней разпиля злато пред входа на черквата „Свети Ян“… Там се беше събрало същинско братство на народите… Литовци, поляци, французи и немци, изоставили оръжието, тъпчеха джобовете си… кучешките му изчадия!… Убиха Льофевър, когато поиска да попречи на това безобразие.

Бейл мълчеше.

Очевидно Вилно беше далече. Отдавна вече му се струваше, че вървяха из предградие. Снегът искреше под лъчите на месечината. Преминали през празното място и през ограда, пътниците се спуснаха в една падина. Там, сред заскрежените тополи, се виждаше малка схлупена къщурка. Влязоха в двора. Външните прозорци бяха тъмни, но през прозореца откъм двора прозираше светлина. Оливиери извади кремък и огниво, сипа барут на острието на стилета, барутът припламна и в отговор на този сигнал вратата се отвори.

Висок плещест човек с гърбав нос и къдрава брада ги посрещна и въведе в стаята. На масата седеше грохнал старец. Стаята беше бедна и не можеше да се определи какви са нейните стопани. Оливиери заговори на жаргон. Спориха дълго и разгорещено. Накрай чернокосият юначага излезе и след миг се върна с износен кафтан, пояс, окъсан овчи калпак, ръкавици и валенки.

— Налага се да се преоблечете — каза Оливиери на Бейл.

Бейл не възрази. Запита само може ли да остане с полушубката си. Бездънните велурени джобове на полушубката му бяха единствените куфари, в които се съхраняваха последните остатъци от неговия багаж. Дясната велурена ръкавица отдавна беше загубена, ръката му беше обвита с кърпа. На Замкова улица у ординареца му останаха книгите „Брауншвайгски дневник от 1806 година“ и ръкописът „История на живописта в Италия“, над който той започна работа още в Париж.

Оливиери кимна утвърдително, и добави:

— Трябва да бързаме. Впрочем ботушите, шапката и военния сюртук ще поставим под сламата и ще ги вземем със себе си. Не се тревожете, нищо няма да се изгуби. А ако ни спипат казаци, ще кажем, че сме ги свалили от убит. Вашето писмо сега вече сигурно ще ви изпревари по пътя за Франция — каза Оливиери усмихнат.

Бейл започна да се преоблича. Евреинът великан отново заговори. Оливиери се обърна към Бейл:

— Моли ви да му подарите военния сюртук.

Бейл се съгласи неохотно. Великанът му протегна ръка и каза няколко думи, като показваше великолепните си бели зъби и се усмихваше със страшна и същевременно добродушна усмивка.

— Той ви благодари — рече Оливиери, — казва, че такава дреха утре ще е особено необходима за един честен контрабандист.

Когато излезе от къщурката и измина около двеста крачки, Бейл видя на пътечката между тополите два коня, впрегнати един зад друг в руска шейна. Двамата пътници седнаха в този малък, тесен, варварски екипаж. Момчето, което лежеше на предницата, зарито в сламата, се пробуди, свирна и изплющя с камшика, когато удари предния кон.

— Аз съм с вас до Кьонигсберг — каза Оливиери. — При Вилно положението е много лошо, но, уверявам ви, скоро ще се наложи да се връщате обратно. Нашият император Наполеон е непобедим, а Русия е загубена страна!