Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (57)

Петдесет и първа глава

Бейл е изпаднал в крайно раздразнение.

От Рим е пристигнало едно окръжно до всички консулства в крайбрежните градове на Папската област. Приблизителното му съдържание гласи, че се налага да бъде намален броят на пътниците туристи. Съвсем глупава работа е да поръчваш на консула да намалява във всички страни броя на безделниците, ентусиасти, художници, писатели и търговци, които имат желание да посетят Италия. Бейл пише: „Папската канцелария никак не взема под внимание факта, че дванадесет хилядите пътници, които всяка година минават през пристанището на Чивита Векия, биха могли да превърнат този град в цветущо и оживено място. Без да оказва съдействие на това, римската курия изисква от консулите груби мерки, които да спъват идването на пътници в Италия. Кога ще дойде краят на това мракобесие?“ Бейл изпрати писмото и замина за Неапол. Като един ден изминаха трите седмици, които прекара с Проспер Мериме. Посетиха Помпей, Соренто, ходиха на Мизенския нос, бяха в Амалфи, през Атрани се изкачиха на Равело. Мериме присвиваше очи, като гледаше искрящото, ослепително, безкрайно тихо море, и слушаше как Бейл излага историята на това старинно разбойническо гнездо на орлова височина, където арабски търговци са сменили нормандските викинги и където всеки народ е оставил свои жилища. Когато се изкачваше на планината от Амалфи през селището Атрани, където е разположен Равело, Мериме забеляза колко уверено вървеше Бейл из този лабиринт. Отначало вървяха по каменно корито на пресъхнал ручей, после попаднаха в тясно пространство между сгради, означено като улица, после се натъкнаха на задънена улица и като отместваха простряно бельо, влязоха в нечия къща. Дечица пълзяха по пода. Чернокос неаполитанец с лула кимна на Бейл като на стар познат. Когато излязоха, попаднаха в тясна уличка, изкачиха единадесет стъпала по една стълба и пак влязоха в някаква къща. И така, докато излязоха от селището.

Мериме се чувствуваше много повече уморен от петдесет и седем годишния Бейл въпреки своите тридесет и седем години.

— Ако не бях на толкова много години, щях да се уплаша от състоянието си — каза Бейл. — За миг ми се стори, че сега е зима и аз вървя из проходите на Вилно през бордеите на еврейския квартал, а умелият разузнавач-контрабандист Оливиери ме спасява от преследването на казаците.

Едва сега Мериме забеляза необикновената бледност на приятеля си. Те седнаха на един камък и дълго си почиваха. В Салерно се настаниха в селото. Бейл с любопитство отбеляза ново качество у приятеля си. Мериме се чувствуваше по-добре и по-непринудено сред италианските селяни, отколкото в парижки салон. Това беше странно за такъв тип човек като Мериме.

— Разкажете за пътуването си в Корсика — помоли Бейл.

— Най-интересното, което преживях, беше срещата ми със семействата Бартоли и Рокасера в Сартена. Това са две враждуващи семейства, почти като Монтеки и Капулети, но без романтичен конфликт. Аз живеех у Бартоли. Тяхната дъщеря е омайна девойка и много трудно ми беше да запазя сърцето си.

— А тя? — попита Бейл.

— Тя сякаш беше равнодушна. Там бях свидетел на един великолепен изстрел. Моят приятел Рокасера за миг уби на място двама свои противници с двоен изстрел от двуцевна английска пушка и избяга в маки — това са горски гъсталаци във вътрешността на острова. Там още господствува законът на Теодор Пола, неписаната конституция на корсиканските бандити, които налагат своята воля на градове и села и с които е невъзможно да се борят. Подчиняват им се дори и капралите, тоест главатарите на отрядите, които се борят за свободата на Корсика. Особен и див остров. Пътувах с един младеж — син на Екатерина Бартоли. Завършил университет, служил във френската армия, но един месец след завръщането си отново станал истински корсиканец. Бях в така наричаното сотано — долните склонове на Сартена, а горе, в така наричаното сопрано — високите проходи и усои, беше жилището на противниците им. Това бяха някакви бойни крепости. Написах една повест.

И Мериме разказа съдържанието на повестта „Коломба“.

— Съветвам ви да не превръщате вашата повест в изобличение. Помнете, че такива неща не остават без следа.

Мериме не обърна внимание на тези думи, но след една година ги оцени. Корсиканците приели повестта на Мериме като безпристрастно свидетелско показание. Резултатът от това бил, че храбрият Рокасера, който предизвикал такова възхищение у Проспер Мериме с точната си стрелба, паднал жертва на вендета и когато стражарите донесли неговия труп в Сартена, старият чичо на убитите от него младежи отворил капаците на прозорците, неотваряни цяла година в знак на траур, обръснал брадата, която бил пуснал, и тържествено минал по улицата с повестта на Проспер Мериме под мишница.

Везувий се бе разярил. Потоци лава се стичаха от кратера надолу, изгаряйки лозята. Мериме и Бейл вървяха към лавата.

— Не ви ли стига този вулкан, върху който живеете? — попита Мериме. — Италия с вечните си въстания и нестихваща подмолна дейност ми прилича на тази планина.

— Мисля, че съвременният Париж не е много по-спокоен. Той също е вулкан и аз съм убеден, че в недалечно бъдеще Франция ще преживее една от най-големите граждански войни. Впрочем бих я сметнал за много по-целесъобразна, отколкото всички външни войни, които се водят сега.

— Трябва да ви призная — каза Мериме, — че много ме интересува същността на гражданската война. Цялата тази година се занимавах най-вече с латинските паметници за гражданската война и заговора на Катилина. Всъщност политическият строй е отражение на някакви други обществени отношения и като че ли материалните причини играят главна роля в политиката.

— Това е схващането на Барнав — каза Бейл. — Той твърдеше, че естеството на властта изцяло зависи от формата на собствеността. Какво са сегашните пародии на конституция във Франция? Това са шепа представители на двеста хиляди буржоа, които наричат себе си легална част, а цялата истинска тридесетмилионна Франция не взема участие в живота на тази парламентарна говорилня. Следователно тя е нелегална част и трябва да направи изводи от своето положение извън закона.

— Аз все пак мисля, че една силна монархическа власт би могла да уравновеси положението — каза Мериме.

— Вие гледате назад, а не напред. Онова, което можеше да послужи преди сто години, сега е просто невъзможно. Единственото нещо, което могат да сторят парижките банкери, е да създадат специално подбрани войски и да издигнат техния генерал за диктатор.

— На мене това ми е безразлично — каза Мериме.

Бейл замълча. Той гледаше този млад човек, пълен с живот, с хиляди идеи, който се готвеше да пътува из Изтока, и изведнъж почувствува, че капитулира пред времето, че тъкмо тези двадесет години разлика поставят пропаст между него и Мериме; а в същото време той чувствуваше своята правота.

„Това е човек на друго поколение, който никога няма да ме разбере“ — мислеше си Бейл.

Уморен, той заговори с малко пресипнал глас, че нервите му са опънати и неговата чувствителна раздразнителност е стигнала до краен предел; както винаги той разбира много повече, отколкото казва, а не говори само за да не даде воля на чувствата си.

— Такъв си бях на младини, такъв си оставам и сега — каза той.

— Но вие сте още млад — каза Мериме. — Далече сте още от старостта.

В Неапол те се разхождаха по улица Константинопол и по цели часове се ровеха из лавиците на букинистите. Мериме купуваше стари и нови еротични книжки, издадени на различни езици. Там имаше и „Развратният селянин“ от Рестиф дьо ла Бретон, и лондонското издание на „Гамиани“, памфлет срещу сатанинската жена, който мълвата приписваше на Алфред дьо Мюсе, след като Жорж Санд го бе изоставила. Бейл със смях гледаше на увлечението на младия си приятел; той самият купи две книжки, за които едва му стигнаха пари. Това беше един много рядък ръкопис неаполитански хроники, в който го порази разказът за сестра Сколастика, и една малка, извънредно рядка книжка на Карачиоло „Хроника на манастира в Баяно“.

 

 

След заминаването на Мериме Бейл започна да работи върху историята на Баяно. Излизаше прекрасна новела, една от най-сполучливите. Той й постави условно заглавие „Опасна благосклонност, или прекалената милост е вредна“. Тази работа бе прекъсната от дългите телеграми, които идваха от Париж. Дипломатическите бюлетини, които много по-добре осведомяваха консулите, отколкото вестниците — обикновената публика, съобщаваха за развитието на един нов за Европа, така наричан Източен въпрос. От времето на гръцката война за независимост, когато съединените ескадри на Русия, Франция и Англия през 1827 година нападнаха турската флота и я унищожиха при Наварин, бяха станали големи промени в разместването на шахматните фигури върху политическата дъска на Европа. След Руско-турската война влиянието на Николай I върху положението на Балканите бе нараснало дотолкова, че европейските държави сериозно се опасяваха от „руския натиск“. И току изведнъж Николай I от враг се преобразява в покровител на турския султан. В 1833 година Египет, Сирия и Палестина бяха поискали да се освободят от турската система и да се измъкнат от властта на султана. Николай I изпрати в помощ на Турция руски войски и стремежът на Египет и Палестина към самостоятелност бе парализиран от „каприза“ на московския самодържец. Този „каприз“ криеше тънки сметки. Водеше се война за пазари на евтиното руско жито. Благодарният султан сключи договор в Ункяр Скелеси с Николай при първо искане на Русия да затвори проливите за всички чужди кораби; Мехмед Али, който ръководеше движението в Сирия и Египет, под натиска на Русия се призна наследствен васал на турския султан. Френската борса бе заинтересована от източните пазари не по-малко от другите държави и когато през 1839 година Мехмед Али отново вдигна въстание, пак Русия и Англия отначало, а сетне Австрия и Прусия заявиха, че ще бранят властта на турския султан. Но Франция излезе в защита на Мехмед Али. Адмирал Лалан предаде на Мехмед Али пленената от французите турска флота. Инструктори на египетската армия станаха френски офицери. Възникна въпрос за преобладаване на френско влияние в Сирия и Палестина, което беше неизгодно за Англия. Предложиха на французите да оттеглят покровителството си от Мехмед Али. Работата бе стигнала вече твърде далече и връщането назад би означавало Франция да признае, че нейното покровителство е било безпринципна авантюра. Луи Филип и френската борса поеха по този път. Бейл с възмущение четеше телеграма след телеграма и се чувствуваше скандализиран, както задето е на служба в Министерството на външните работи, така и задето косвено е в състава на френските чиновници, свързали се с осъдителната източна авантюра. Но когато дойде съобщението за разстрелването на бейрутски граждани, за избиването от турците, подстрекавани от руския цар, на палестински евреи с мълчаливото съгласие на сирийския консул, в чието жилище напразно са хлопали избиваните семейства, Бейл изпадна в същинска ярост. Никога никой не бе го виждал в подобно състояние. След като прочете телеграмата, той свика всички служители в консулството и представителите на посланическия секретариат, които се намираха в Чивита Векия, и без да обръща внимание на руския консул, завика, като удряше с юмруци по масата, че нито един честен французин не трябва да търпи подобен позор, че само дивата северна царска страна може да допуска насилие над националностите и че докато има такива консули като френския консул в Дамаск, той, Бейл, не може да бъде спокоен. Лизимах се опитваше да се намеси, като гледаше руския консул Арат, който мигаше с големите си очи, сякаш не разбираше какво става:

— Господин консул, редно ли е да забравяте, че вие сте поданик на негово величество?

— Не е ваша работа да ми казвате това. Обявявам, че от днешния ден и от този час аз скъсвам с френското си гражданство и не съм вече поданик на негово величество. Моля ви, или по-точно, заповядвам ви да напишете съответно заявление до министерството.

При тези думи той тръшна вратата и излезе от кабинета. След един час Лизимах плахо му почука.

— Добре ли е така? — попита той, като му подаваше черновата на писмото и се страхуваше, че Бейл ще се откаже от намерението си.

— Никак не е добре — каза Бейл, след като я прочете, скъса листа и го захвърли. Сетне взе перото и лично написа остър протест, който не оставяше никакви съмнения, и заявяваше, че се отказва от френско поданство.

Лизимах не посмя да се намеси. Не посмя дори да пише в Париж. Отначало потриваше ръце, но след една седмица, като гледаше спокойното и уравновесено лице на Бейл, започна да си мисли, че сигурно нещо не е преценил, когато е считал своя началник за лекомислен човек. „Или той има високи покровители, или играе ва-банк, но явно има нещо, което не разбирам.“

Той съвсем се обърка, когато след един месец от министерството дойде полуофициално писмо, адресирано до Бейл, със съобщението, че на господин Бейл се разрешава да напусне френското гражданство и да се натурализира в която и да било градска община в Италия, но същевременно министерството моли най-настоятелно господин Бейл да не се отказва от званието френски консул. Лизимах ходеше съвсем разстроен.

В Чивита Векия пристигна един немски италианец или италиански немец, младият румен художник Зьодермарк. Той бе дошъл да се запознае с именития европейски писател, чийто роман „Пармският манастир“ му бе доставил най-щастливи минути в живота. Бейл му върна визитата и в продължение на един месец Зьодермарк рисуваше портрета му, според Бейл много сполучлив и отличаващ се с голяма прилика.

 

 

Настъпи 1841 година. Беше пролет, всичко цъфтеше, през март започна прелитането на птиците на север. Бейл по цели дни въпреки горещината и вятъра се разхождаше по крайбрежието с високи ботфорти и ловджийска куртка. Хиляди дребни и едри птици отминаваха в бездънната синева на средиземноморското небе. Вълните се умилкваха на пясъчния бряг. Изнурително блестеше слънцето. Кънтящи изстрели нарушаваха сънливата тишина на буйната крайбрежна растителност. Улучените пъдпъдъци падаха на пясъка, бяха се натрупали вече цяла купчина. Кучето, отърсвайки от козината си пръски морска вода, донасяше падналите далече от брега птици. Бейл в опиянение пълнеше пушката с малки патрончета и пробиваше на голяма височина крилата на уморена след продължителното прелитане на африканския бряг птица. Това беше опияняващо занимание, в което протичаха цели дни. Клепачите му се бяха зачервили от морския вятър, лицето му бе загоряло, зениците — излинели. Бейл бе заприличал на митичен обитател от древните латински гори. Девойката Видо със стомна прясна вода на рамо дълго и учудено гледаше как старият консул стреля безпогрешно. Този стар французин е отличен стрелец. Стреля като планинските пастири в Романя. Не изглежда цял живот да е писал книги и документи.

— Господин Бейл, ще ви се напече главата — вижте колко ви са зачервени очите.

— Така е наистина — каза Бейл, — време е да си вървя.

Нощем спеше зле. Две седмици лов по брега изведнъж убиха съня му. Той отиде в Рим и се прегледа на лекар. Старецът поклати глава и му нареди да прекрати лова. На връщане от лекаря Бейл срещна на Виа Кондоти Енгър, новия директор на Френската академия в Рим, който бе сменил Орас Верне.

— Мога да си представя как моят предшественик се чувствува в Алжир — каза Енгър. — Художникът е длъжен да слави честта на френското оръжие, но как да слави това, което Франция е изгубила? Знаете ли вие, че поведението на върховното френско командуване в Алжир е направо безчестно?

— Знам, знам — каза Бейл. — Придружете ме на вашата изложба.

Влязоха във вила „Медичи“. Енгър водеше Бейл от един експонат до друг. Отидоха при малък мраморен амур, който тъжно гледаше счупеното си крило. Бейл спря и почувствува внезапен студ да пропълзява на темето му, слепоочието му запулсира. Като се обърна към Енгър и замаха с ръце, той безсилно се мъчеше да каже нещо и не можеше да произнесе повече от двете думи: „Мене ми…“ После усещането на студ бе сменено от страшна горещина. Кръвта нахлу в лицето му, клепките му се засипаха с песъчинки и стаята се завъртя.

Рим. Понеделник, 19 април 1841 г.

До господин ди Фиоре. Париж

Вчера ми направиха преливане на лявата ръка. Днес сутринта — кръвопускане. Симптомите са неблагоприятни. Надутият ми език ме кара да мърморя.

Крайно добрият Константен ме навестява по два пъти на ден.

За мен се грижи доктор Алери от Екс ла Шапел, папският лекар. Константен ми дава не много горчиви хапчета. Надявам се скоро да се поправя. Хайде най-сетне, стига съм писал, иначе, казва докторът, това писмо може да стане последно. Аз ви обичам истински, ди Фиоре, а това не се среща често. Прощавайте! Приемете весело това произшествие.

Кондоти, 48

P. S. На 20 април припадък от слабост, кракът ми не се движи, лявото ми бедро е сковано.

21 април. Работата отива към подобрение.

Доктор Прево, най-добрият специалист по подагра, който живее в Женева, не е съгласен с разсъжденията на Бейл. Ако сутрин след шампанско нервите на господин Бейл са по-спокойни, то по-ясно се проявяват признаците на болестта. Не искал да пие кафе, добре постъпва. Но най-доброто, което може да стори, е да дойде в Женева за пълен лекарски преглед.

Добре се живее в Рим у Константен. Той се грижи за Бейл като за дете, а старата, тромава великанка Барбара до такава степен проявява своите грижи, че дори открадва втори чифт обуща от Бейл. Всичко това би било дреболии, но докторът за трети път му пуска кръв. Главата му се избистри, но пък краката му почти загубиха способност да се движат. Най-лошото е, че не е в състояние да намери някои думи. Принуден е половин час да се мъчи, за да си спомни как се казва прозрачната течност в чашата, която утолява жаждата и може да се намери във всеки кладенец. Езикът му понякога така се подува, че изпълва устата. Вместо думи излиза някакво мучене.

Неприятности. Френският кораб „Полукс“ се сблъскал с италианския „Монживело“ и го потопил. Дълги разправии. Трябва да се отиде на място, да се води следствие, да се кара с мошеника Романели, началника на пристанището, и да гледа в очите единадесетте италиански дяволи моряци, които под клетва потвърждават, че французите са виновни винаги и за всичко.

22 октомври — заминаване от Чивита Векия. Отпуска. През ноември — в Женева. Искаше да посети къщата на Русо, както някога през онези дни, когато още почти дете бе дошъл в Женева да търси следите на дижонската резервна армия на Бонапарт. Беше преди четиридесет години. И първото нещо, което стори — беше да посети къщата на Русо. Доктор Прево клати глава: „Никакъв Русо — да се лежи на легло.“

На 8 ноември Бейл е в Париж.

„Ако ви се е случвало някога — а на мен често ми се е случвало — да минавате с параход по течението на Рона, тогава сте видели как се приближава параходът към Пон дьо Сент Еспри недалеч от Авиньон. Сърцето ви се свива от ужас. При вятър е невъзможно да се доближиш по реката. Параходите минават под моста при тихо време. Още миг само и ти се струва, че параходът ще опре в ниската арка или ще се удари в подпорите; минута след това и параходът е вече отвъд моста, плискайки вълни, с кълба черен дим. Такъв мост е и смъртта. Тежко и противно събитие. Не помага никакъв бунт. Но то е свършен факт и настъпва съвършено нищо, в което няма място никакво съжаление за изчезналия живот. В края на краищата човек не трябва да крие от себе си своето положение. Нищо смешно, че мога да умра на улицата.“

Записа тези мисли и отиде у Виржини Ансло. Пак онзи мил Тургенев.

„Наскоро, когато бях на лов за пъдпъдъци, които прелитаха от Африка във вашата снежна родина, аз изпращах по оцелелите пъдпъдъци проклятие на вашата робска страна. Кога най-после господин Николай Тургенев ще получи достъп там? Ще бъдат ли свободни някога вашите селяни?“

Дневник на А. И. Тургенев

10 ноември 1841 година. От графиня Разумовска у Ансло. Там беше Бейл. Поостарял е, но с предишните си претенции за духовитост.

23 март 1842 година. Бързам у Ансло да науча за вчерашната смърт на Бейл. По пътя от кафенето за театъра, на булеварда. Отдавна ли? И без да се разкае за своите грехове и подигравки!

През деня Бейл дори работи въпреки забраната на лекарите. Той преписваше предговора към хрониката „Сестра Сколастика“, която си остана незавършена.

На 22 март в седем часа вечерта той падна, поразен от удар, пред вратата на Министерството на външните работи на улица Нуво Капюсен. Издъхна в два часа през нощта, без да дойде в съзнание, без да се мъчи и да каже нещо.

Мина едно денонощие, без да се намеси духовенството. На другия ден Мериме и Коломб съпровождаха ковчега. Сетне френските вестници, забравили статията на Балзак, поместиха кратко съобщение, че на гробищата Монмартър е било извършено погребението на малко известния немски стихотворец Фридрих Стиндал. За дълго замлъкна мълвата за Стендал. От Италия пристигна в Париж един черен консулски сандък. Мериме и Коломб го отвориха и се заеха да преглеждат ръкописите на покойния си приятел.