Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (56)

Петдесета глава

Бланки, Барбес и Бернар, последователи на комуниста Бабьоф и приятели на Буонароти, напълно възстановиха към края на 1839 година някогашната масонска конспирация под формата на дружество „Годишните времена“.

На 12 май 1839 година кралят и полицията бяха на конни състезания извън града. Сутринта „Годишните времена“ превзеха оръжейните складове, завзеха един полицейски участък и кметството на града. Бланки бе провъзгласен за главнокомандуващ, назначено бе временно правителство. Но не бяха установили връзка с фабриките и заводите. Въстаниците бяха разпръснати от градската полиция и от стрелбата на Националната гвардия. Седемнадесет души бяха изправени на съд пред Камарата на перовете. Барбес и Бланки бяха осъдени на смърт. Вестник „Насионал“ поиска всеобщо избирателно право. Наплашените парижки банкери се стремяха да ограничат дори и онези избирателни права, които бяха дадени на средната буржоазия. Министерският кабинет бе изплашен, кралят бе възмутен. През март министър Моле подаде оставката си. Господин Юго получи съобщението за смъртната присъда на Барбес на премиерата на своята „Есмералда“. Той отиде в ложата на краля и го помоли със стихове да помилва Барбес. Луи Филип му изпрати бележка: „Подарявам му живота, но трябва да го изтръгнете от ръцете на моите министри.“

Министрите проявиха неотстъпчивост, но работата свърши с доживотен затвор за Барбес и Бланки. Историята съкрати този доживотен затвор.

 

 

След излизането на министър Моле се откри широка възможност за чиновниците от Министерството на външните работи да се справят с непокорния консул. Току-що бяха излезли две прекрасни книги, които красяха витрините на парижките магазини — „Пармският манастир“, голям роман, бляскава, ослепително ярка хроника на съвременна Италия, и „Абатисата от Кастро“, старинна хроника в защита на италианската младеж, бореща се за свобода през XVII век. И двете книги бяха химни за Италия, но въпреки това Апенинският отдел на външното министерство в Париж отправи строго мъмрене на застоялия се дълго в Париж консул. „Какво от това, че бил познавач на Италия, че е дал в докладни записки до Моле най-добри политически характеристики на Северна, Южна Италия, на Романя, какво от това, че бил автор на бляскави хроники и знаменити романи? На нас ни е необходим изпълнителният чиновник Бейл, а с писателя Стендал нямаме никаква работа.“

В най-горещите юнски дни се бяха проточили по прашните пътища пощенски коли, които возеха навъсен пътник, уморен от огромна работа. В изнурената му от жегата глава нямаше никаква мисъл, очите му гледаха през прозорците пътя, долините и планините, обрасли с ракитак и лозя, маслинови гори, правите като стрела шосета, които бягаха през оризови ниви, пътищата на римските селища, където на всяка стъпка се срещат гробници, където на кръстопътищата се издигат ярко обагрените статуи на мадони, а на скалите в най-усамотени места бяха дълбоко издълбани кръстове и надписи: „Синьор мио, дио мио“^[1]. Всичко това му беше познато и му се струваше, че вече бе изживял хиляди живота.

На 10 август 1839 година, като поглеждаше морето от прозореца на своя консулски кабинет, Бейл запечатваше в плик следното писмо:

Чивита Векия, 10 август 1839 г.

До господин маршал Султ, министър на външните работи на Франция, Париж

Господин министре, съгласно заповедта на ваше превъзходителство аз поех отново консулската работа в Чивита Векия днес, на 10 август. По разписанието на пощенските коли трябваше да пристигна по-рано, но на два пъти бях задържан по пътя от пристъпи на подагра в Генуа и Ливорно. Моля ви, господин министре, да приемете моя израз на дълбока преданост.

Анри Бейл, консул

Колко пъти е бил повтарян на същото кресло, на същото писалище този жест за сгъване на писмо и запечатване на плик, но, кой знае защо, точно сега особено ярко си спомняше своята гневна докладна записка до министерството с искане да бъде преведен в Испания. И тогава мастилницата беше на същото място, също така бяха поставени перата и ръката, като взе шифъра, с който пишеше романа „Червено и бяло“, машинално го постави в плика, вместо да го прибере в писалището. Всичко може да се оправи просто. В случая няма нито изгубване, нито кражба, а само една лична разсеяност, но не е удобно да започне сега за това преписка, обаче „ако отида някога в Париж“… „Защо ли казвам това във вид на условно изречение? — помисли си Бейл. — Разбира се, ще ида в Париж, разбира се, ще намеря този шифър. Но сега по-добре, да не мисля за това.“

Той излезе във вътрешното дворче на консулството. От обвития с лозници див плет, израснал нависоко, висяха гроздове. Едно момче италианче хранеше тлъстите гълъби, Лизимах, изпъчил гърди като петел и пъхнал ръце в джобовете си, съзерцаваше своето царство. Готвачката и куриерката бяха застанали пред него като кокошки пред герест петел. „Охо! — помисли си Бейл. — Той излъчва гърди, сякаш се готви за орден. Представянето вече стана. А защо пък не?“

— Довиждане, Лизимах — каза той гласно и тръгна пешком за станцията „Дилидженца велоче“ — експресните дилижанси.

Новият капо, началникът на конюшнята, който не познаваше Бейл, поиска документите му. За щастие те бяха у него. Fu pagato per un posto nell interna dell carozza.^[2] Девет часа по-късно той беше в Рим. Настани се на Виа Кондоти № 43, после тръгна да се разхожда в прохладата на тихата вечер по площад Испания, изкачи се по испанската стълба до черквата „Санта Тринита дел монте“ и отиде при Аврам Константен.

Старите връзки в Рим бяха подновени. Отдавнашните приятели го посрещнаха радостно. Константен се обърна с молба към него. Написал по предложение на господин Виесе книгата „Мисли на един италианец за творби на съвременната живопис“, но езикът му бил лош. И така сутрин се заемат да поправят коректурите. Отначало променят изразите, след това допълват мислите, после новите мисли излизат толкова свежи и ярки, че мислите на Константен избледняват. Авторът яростно ги изхвърля и цял бива обзет от пламенно желание наново да преработи книгата. Виесе крещи, че ще го разорят. Ще се наложи да се пренабира. Започва война. Но тя завършва с пълна победа на Бейл и Константен. Така излиза нова книга, която принадлежи на двама автори.

„Животът на Анри Брюлар“ изобщо не може да бъде завършена, но честите пристъпи на задух и главоболието свидетелствуват, че тя няма да бъде завършена дори до деня, който предшествува смъртта. Във всеки случай той трябва да даде указания за нея.

Бейл написа:

„Завещавам и подарявам тази книга на Аврам Константен, родом от Женева, художник на порцелан. Ако Константен не издаде тази книга хиляда дни след смъртта ми, завещавам да бъде предаден този том на следните лица: първо — на Алфонс Лавасер, издател (площад Вандом № 7); второ — на Филарет Шасъл, писател; трето — на Анри Фурние, издател (улица Сена); четвърто — на Полен, издател, и пето — на Делоне, издател. Ако пък се случи, че никое от тези лица не намери възможност да издаде книгата в срок от пет години след моята смърт, завещавам я на най-стария издател в Лондон при условие, че презимето му започва с буквата «К».“

Бейл имаше пред вид Колбурн, който плащаше доста зле и нередовно, но високо ценеше господин Стендал и издаваше красиво неговите книги, без да слага името на автора. Френските журналисти превеждаха прекрасната английска проза на родния език на господин Стендал. На драго сърце печатаха преводите, докато в същото време френските списания отхвърляха оригиналите.

Когато подготвяше „Спомените на един турист“, Бейл посети Гренобъл. Прекара там само един ден и пак без резултат, както някога, когато бе отивал по работите на Полина. Обаче него го интересуваше историята на тези места. Баща му бе купил едно време имението Сент Изме. Докато живееше в Чивита Векия, Бейл повече от скука, отколкото сериозно се бе заел отново с френска тема. Той препрочете откъса от романа „Ламиел“ и реши да не го продължава, но повестта за „Рицаря Сент Изме“ отначало потръгна добре.

Настана октомври. Времето се промени. В Рим беше студено, но в стаята имаше камина. Тя бе почти единствената стая с камина в Рим, а сега, за разлика от миналите години, Бейл учуден установи, че не може да мине без мангал или камина. Когато краката изстиват, клепките подпухват, очите смъдят, започва главоболието. През един такъв ден пощата отмина Чивита Векия и остави във френското посолство броеве от „Парижки преглед“, издаван от Балзак. Този знаменит писател, този мощен творец на романи, изваяни от бронз, не е написал отзив, нито рецензия, а възторжена, омайваща, пламенна статия за „Пармският манастир“. Цели седемдесет страници разбор. Бейл е обзет от бурна радост. Седи в канцеларията на посолството с нож от слонова кост в ръка, разрязва страница след страница и ги поглъща, без да има сили да се откъсне. Това е закъсняла слава, закъсняло признание. Но Балзак направо твърди, че „Пармският манастир“ е най-голямото произведение на епохата. И там, където той упреква автора за неточен език и стил, не можеш да не се съгласиш с него. Известно е, че човек, който търси най-вярна мисъл, невинаги достига висотата на естетическите изисквания на стилиста. Упрекват и самия Балзак, че замърсява езика на художествените си произведения с маса научни термини, новоизковани думи и нови понятия.

Секретарят на посолството учтиво поставя пред зачелия се Бейл две писма — едното от Мериме, другото от Балзак. Мериме го моли да отиде в Неапол, откъдето той се кани да замине на Изток.