Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (55)

Четиридесет и девета глава

Неуморният Тиер управляваше Франция, като все повече и повече отегчаваше краля с постоянните грижи за вярност към Конституцията и с вечния страх от работническо въстание. Тиер притесняваше Луи Филип, а неговата заплаха с работническо движение се струваше на краля преднамерена и неоснователна. През 1836 година в Испания избухнаха така наречените карлистки войни и френският министър искаше на всяка цена да помогне на испанските буржоа в борбата им срещу аристокрацията, която мечтаеше да върне изгонения крал. На 25 август 1836 година, неуспял в подготовката на войната, Тиер даде оставка, като заяви, че аристократическите реставрации, поразявайки буржоазията, откриват пътя на работническите бунтове и че „от социализма спасението е само в катехизиса“.

На 6 септември 1836 година министър-председател стана бившият министър на външните работи Моле, някогашен Наполеонов сподвижник, човек спокоен, всестранно образован и не фанатик. Той бе еднакво чужд както на доктринерската сухост на Гизо, така и на авантюристичния опортюнизъм да Тиер. Бейл, смеейки се, казваше, че това назначение е в негова полза, защото отношенията му с Моле са прекрасни. Той получи безсрочен отпуск с половин заплата, отиде в Париж и пристъпи към осъществяване на някогашния си литературен план за използуване старинните италиански хроники. През 1837 година напечатва в „Преглед на двата свята“ „Историята на Виктория Акорамбони“ и „Ченчи“ и също там помества бележки за археологичните работи в Етрурия под название „Гробниците в Корнето“. Същата година той отново се опитва да се върне към „Льовен“, но записва само един епизод, възникнал след разговора със Соболевски за смъртта на Пушкин. Този епизод е извикването от седем гвардейски офицери на дуел литератора, който бил неприятен на правителството, с цел да бъде убит „на законно основание“.

 

 

А. И. Тургенев отново е в Париж. Той пише в дневника си на 27 януари 1838 година, като изпраща тия страници на П. А. Вяземски:

Париж. Среднощ. Върнах се от Ламартин, но почти нищо ново не намерих на масата му. Съветвах се с него и жена му какво да ви изпратим. Той не можа нищо да измисли и двамата се спряха на биографичните бележки на Андриан. Тук беше и самият автор — другар на Пелико, Конфалониери и Бейл, познат на италианските карбонари. Спомняте си, че аз ви описах вече Андриан. Той уверява, че книгата му може би ще бъде позволена в Русия. Мисля да я изпратя чрез Е. Ф. М. Андриан ми каза, че той, като чужденец, който няма никакви връзки в Австрия и не се страхува за никого, може да пише и е писал, без да се бои нито за себе си, нито за други, макар може би не напълно откровено.

През тези дни Бейл не се видя с Тургенев. Той извършваше своето четвърто и последно пътуване из Англия, вечерите прекарваше с Теодор Тек и Сетен Шарп в клуб „Атенеум“ в Лондон и седейки, за пръв път през живота си в железопътен вагон, даваше си вид, че движението на колелата по релсите никак не го учудва. Четеше коректурите на „Преглед на двата свята“ — това бе „Херцогиня Палианска“, една от най-жестоките италиански новели.

От пътешествието се върна здрав и закрепнал. Липсата на чиновническия тормоз и интригите на Лизимах, свободното пътуване и голямата литературна работа му върнаха бодростта, здравето и силите. В писма до Мериме той отбелязва младежки стремежи към жените, което се явява резултат на дългото им пренебрегване. След пътуването из планинска Шотландия, след излети в глухи и пустинни ирландски крайбрежия, след посещението на любимия Ричмонд и Уиндзор той понасяше с необикновена лекота Париж, за който всякога бе само наблюдаващ странник, вечен скиталец, опиянен от собствения си ум и умеещ навред да възпламени живот.

Книжарите в Париж и букинистите при Одеон, по кейовете на Сена, отново видяха тия великолепни ръце с бързи пръсти, жадно прелистващи страниците на книгите. Стаята в хотела на улица Фавър се изпълваше с купища изписани листа и пакети книги, често донасяни върху херкулесовските рамене на самия Бейл. По това време на мода бяха пътеписите, описанията на местности и приключенията. Сухите отчети върху изкуството на инспектора Мериме се разграбваха бързо.

— По липса на новооткрити страни романтиците отново започнаха да откриват Франция — казваше Бейл при среща с Мериме. — Аз чувствувам потребност да се отзова на това.

И той се отзова. Пое задължението пред един книгоиздател да опише своите пътувания из Франция и дори получи аванс хиляда и петстотин франка за малък очерк.

„Малкият очерк“ се превърна в обемист том, но Бейл не се ограничи с това. Без да взема пари от издателя, той със светкавична бързина му предлага втори том, сетне трети и все за същата цена. Издателят е изплашен; установиха се на два тома. Така се появяват „Записките на туриста“, героят на които е нашият стар познат, доставчик на плетени шапки за армията, влязъл някога в приемната на госпожа Ансло. Бейл го качва в дилижанса и го изпраща да пътува из страната, която „глупците наричат прекрасна Франция“. Авторът снема от себе си отговорността за това, че тоя армейски доставчик се осмелява на своя груб език да говори истината в лицето на японците. Когато шапкарят замлъква, в дилижанса се появяват търговецът на желязо, сетне неговият братовчед. Най-после из Франция скита някакъв си безименен търговски пътник, който разкрива битовите тайни на хората от Марсилия, Бордо, на бретонци, нормандци, с една дума, на всички фалшиви и недодялани буржоа, които живеят между Белгия и Испания.

Като напечата тия два тома, Бейл веднага ги забрави. Те излязоха анонимно и бяха приети от публиката с извънредно голямо недоволство. Мериме бясно се втурна в хотела на улица Фавър и като удари с молив по страниците, извика:

— Някакъв негодник добре ме е ограбил! Шестнадесет страници без нито едно зачеркване са преписани от моите пътни записки из Южна Франция.

— Осемнадесет — поправи го Бейл.

Мериме гледа учуден, сетне захвърля книгата и започва да се смее.

— Драга Клара, разбира се, че за такова кратко време аз не мога да бъда навред. Това не е Ломбардия от хиляда осемстотин и двадесета година, тогава аз бях по-млад, пък и народът там е по-добър от тоя във Франция. Аз знаех, че вие няма да се разсърдите, но ето от какво се страхувам: монолога на търговеца на желязо взех от пътешествията на Милин — страхувам се да не би Милин да напише опровержение и под клетва да твърди, че никога не е търгувал с желязо.

— А, в това отношение мога да ви успокоя. Милин умря преди две години.

— Какво щастие! — въздъхна Бейл. — Разкажете ми какво става в Париж.

— В Париж е твърде неспокойно. Миналата година завърши делото на тайното дружество „Годишни времена“, съставено по типа на предишните масонски организации, а тая година имаше осемнадесет политически дела.

— В Италия е същото — каза Бейл. — Братя Руфини в Генуа и Роморино в Пиемонт създадоха много неприятности на австрийците.

— Във вестниците ги наричаха обикновени бандити — забеляза Мериме.

— Виж само колко голяма е заблудата — рече Бейл. — Имайте пред вид, че в Италия няма бандити в нашия смисъл на думата; почти всички така наречени бандити или бриганти представляват републиканска опозиция срещу деспотичните методи на властта. Чудно как папските жандарми и австрийската полиция умеят да създават условия, които тласкат хората към престъпления. Но всички така наречени престъпници, като се почне от седемнадесетия век, са желани гости на селото. Те не могат да бъдат заловени само защото населението не иска да ги предаде. В архивите на Италия намерих преки указания за това, че съставителите на придворни хроники и кралските летописци са проституирали с историята. Те са се продавали и, представете си, на безценица на всеки херцог. Можете ли да си представите какво пише такъв хроникьор само за да угоди на своя покровител? Той клевети неудобните съседи и сипе кал в чистия порой на народното негодувание. В тайните протоколи от седемнадесети век четох отговорите в съда на така наречените бриганти. Това са истински политически речи.

— Вие съвсем изменяте възприетите исторически гледища.

— Драги мой, вие забравяте, че за мене няма авторитети.

— Време е вече да промените това си гледище. Във Франция всичко е авторитет. Умението да се откажеш от истината в името на държавната дисциплина е първото условие за нашия успех.

— Успехите ще ме отминат — рече Бейл.

 

 

Княз Пьотр Андреевич Вяземски питаше как да отиде в 177 стая.

— Тя е на петия етаж. Кого търсите?

— Трябва ми господин Бейл.

— Господин Бейл не е у дома си.

— Но стори ми се, че той ей сега влезе през тази врата.

— Така ви се е сторило — упорито настояваше портиерът.

— Но той сам вчера у господин Моле ми определи среща за сега.

— Ах, тогава заповядайте!

Вяземски потропа. Отговор не последва. Той потропа втори път. Същото. Почука още по-силно. В отговор се чу отместване на кресло и тропот от падане на книги. Вратата се отвори. Пред Вяземски стоеше домакинът. Той бе висок и възтежък. Вторачени като на птица очи гледаха Вяземски, който стоеше в тъмния коридор. Рязко очертани ноздри. Бакенбардите се спущаха под брадичката. Бейл приличаше на ястреб, разбуден от внезапна опасност. Вяземски пристъпи крачка напред. Бейл го позна и като наведе глава, с широк жест го покани в стаята. Предната вечер у Моле се води разговор за непрестанните опити на племенника на Бонапарт — сина на Хортензия — да предизвика брожение сред армията: в полза на бонапартистки преврат. Бейл разказваше всички: известни нему анекдоти за Дюрок и други любовници на Хортензия, на които можеше да е син този опасен авантюрист-претендент. Холандският крал призна това момче за бонапартче, но със следващото произведение на Хортензия просто не знаеха какво да правят. Фамилното му име бе Морни. Един крайно опасен негодник.

Преди да седне в креслото, предложено му от домакина, Вяземски се огледа. Стаята бе в най-голям безпорядък. Над, масата се виждаше голяма гравюра, изобразяваща Иродиада, от Ломбардската школа. Огромната маса — отрупана с книги и големи албуми с гравюри, които представяха похода на Наполеон в Италия. На пода до самия прозорец бе простряна карта на битката при Ватерло. На перваза на прозореца — изгледи от Кремъл, портрет на Кутузов, гравюра с образа на маршал Ней. На кръгла масичка в ъгъла се виждаше малък старинен далекоглед, триъгълна шапка с плюмаж и ефес на стара шпага с буквата „Н“. Под масата тъмнееха книги в пергаментова подвързия и огромни зелени папки. Листчета от синя хартия, изписани с гъст, ситен почерк, бяха разхвърляни на писмената маса. На едно от тях Вяземски прочете:

Ариго Бейл, миланец,

поклонник на Шекспир, Чимароза и Моцарт.

Той писа, люби и живя

от 1783 до ???? година.

„Не личи, че скоро ще попълни датата на смъртта — помисли си Вяземски. — По очи е като младеж, както и по умението да работи бързо и без почивка.“

— Извинете, че не ви чух веднага. Стори ми се, че се чука у съседите. Напоследък се ангажирах със срочна работа, взех доста пари и трябва да приготвя ръкописи за двадесет и пет хиляди франка.

— О, това ще е нещо голямо, нещо из военния живот, подобно на „Мина фон Вангел“?

— А вие чели ли сте „Мина фон Вангел“? — попита Бейл.

— Да, четох и направих извод за опасността от истината за жената.

— Да, колко трудно се постига еднакво тълкуване. Познавам читатели, които са направили изводи за опасността от лъжата. Но аз не съм имал никакво желание да пиша нравоучителна повест. Исках да развия предишната си тема, че жена, надарена с изключително силни чувства, не може да бъде разбрана от днешните французи.

— И тъй, вие пишете нещо голямо?

— Да, аз отново преживявам своята младост. Кажете ми, как вървят работите на Николай Тургенев?

— Той е много устойчив човек — рече Вяземски, — но аз се боя за съдбата на брат му. Обърнахте ли внимание на неговата несдържаност, на вечното му желание да променя мястото? Та той просто изгаря от тревога за брат си и според мен няма да издържи дълго.

Посещението на Вяземски трая твърде малко. Без да сваля ръкавицата от лявата си ръка и като се опираше с нея заедно с цилиндъра на бастуна си, той още веднъж погледна писмената маса, стана и вежливо се сбогува. Бейл заключи вратата и продължи да работи. Романът бе вече напълно готов, но една от главите бе забутана някъде из купищата книжа и за голямо огорчение на Бейл трябваше отново да се пише. Всичко най-добро, което бе свързано с тоя роман, единствено обичан, в който той вложи цялото си очарование от живота, изведнъж изчезна поради необходимостта отново да препише предпоследната глава.

Край Гренобъл има старинен манастир. Също такъв има и на юг от Болоня. Защо да не е той в Парма, защо тоя най-красив град в Италия да не стане място, дето сред приветливите планини и долини възкръсват най-добрите преживявания и картини на най-прекрасните представители на най-добрия народ на земята? Романът се наричаше „Пармската обител“ или „Пармският манастир“. Най-младите, най-свежи впечатления от своя живот Бейл вложи в душата на Фабрицио дел Донго. Бейл бе влюбен в своя герой. Той, сегашният петдесетгодишен Бейл, с отношението си към Сансеверина повече напомняше граф Моска, силния, умния и умеещ дълбоко да чувствува човек. Фабрицио е само племенник на Сансеверина и макар че тук възторженото отношение на младежа се съчетава с безкористното и дълбоко чувство на любов у зрелия човек към героинята на романа, то самата тя, тази безкрайно жива жена, възхитителна по ум, по подвижност и свежест на чувствата, не е раздробена в няколко образа в романа, а е дадена като цялостен характер, именно такава, каквато е била жената, послужила като образец за нейното, създаване — миланската Метилда.

Под гнета на Австрия, чувствуваща позора на собственото си семейство, предало интересите на страната на австрийските узурпатори, живее семейство дел Донго. Младият Фабрицио, тоя чаровен, благороден младеж, когото съдбата готви за свещеник, избягва от дома си и попада в гаснещите вече лъчи на героичната слава на Наполеон. Това, с което другите свършиха, отивайки си от историята, Фабрицио използува като изходна база на своя героизъм. Той видя залязващите лъчи на страшното време и се потопи в дрезгавините на догарящия живот на Италия. Тази страна бе страната на най-добрите му спомени от младостта.

Някога младият Бейл бе свидетел на внезапното пробуждане на красивия италиански град Милано. Беше през юни, почти преди четиридесет години. С напущането на последния австрийски полк този жив и весел народ изведнъж разбра, че след век и половина сън, католишка лъжа и политическа измама човекът отново добива правото на борба, правото на щастие, правото да жертвува живота си за това, което обича.

Но как да се опише боят при Ватерло? Как да се опише тая последна война на народите с Наполеон, избягал от Елба, когато сам Бейл не само че не вярваше в успеха на новия опит на императора, но дори не се помръдна, когато четеше вестника и ядеше сладолед във венецианското кафене „Флориан“. Едно време, след като пристигна в Кьонигсберг, измъчен при бягството от Вилно и отстъплението от Москва, той научи от посивяло парче немски вестник, че Бородинският бой бил едно от най-големите сражения в света, а при това всички офицери, взели участие в тоя бой, му казваха, че било една голяма бъркотия, сблъскване между отделни отреди, бой между хора, които панически размахват пушки, стрелят и се мушкат с щикове. Личните му впечатления също потвърдиха, че боят за човек, който участвуваше в него, бе диво и ужасно избиване на хора в храсталаците, край горите и на полята, разривани от невидими снаряди. Тоя именно Бородински бой ще трябва да се помести там, където се описва Ватерло. Сам Бейл бе наблюдавал участието на маршал Ней в битката. Той също бе видял светкавичната поява на Бонапарт, когото един малък отряд гръмко приветствува и моментално млъкна, но всичко това бе твърде прозаично. А смъртта и раняванията свидетелствуват по-скоро, че героичните донесения на стремящите да се харесат генерали са едни от най-отвратителните видове човешка лъжа. Веднъж огладнелият Бейл поиска от един войник парче хляб. Фабрицио също иска и получава отказ, придружен с обида. „Тези жестоки думи и общото кикотене, предизвикано от тях, поразиха като гръм Фабрицио. Значи, войната не е оня благороден и общ подем на душите, обичащи честта повече от всичко, както той си представяше това според прокламациите и бюлетините на Наполеон?“

Това висше разбиране на действителността, чуждо на лъжата и афектацията, прозираше от всеки ред на романа. Бейл препрочиташе и за миг се спираше. „Да, това е добре, сполучливо е — мислеше си той. — И все пак най-много ще ме четат едва към 1935 година.“

Като обърна страница от „Записки на еготиста“, той записа горната мисъл за своя бъдещ читател и му поолекна. Приключенията и затварянето на Фабрицио, любовта и интригите в малкия италиански двор, животът на княжеството, управлявано от деспот, който някога обесил един карбонар и оттогава се боял от всичко, увлякоха Стендал. Достатъчно добре ли е показана природата на сегашната власт, достатъчно добре ли е посочена разликата между италианския и френския характер, упадъкът на революционната сила във Франция, неугасващият стремеж към свобода на Италия? Достатъчно релефно ли са обрисувани австрийските козни, които разкъсват италианския народ на дребни монархии, които образуват мрежата на австрийския полицейски абсолютизъм?

„Да, това е добре направено — казваше си Бейл. — Всеки слой на италианското общество говори със свой език и основната мисъл, че «манията към преклонение няма да стигне дори за настоящето столетие», най-добре подчертава моето отношение към авторитетите изобщо. Хората все по-малко и по-малко се страхуват. Човек придобива все повече вяра у себе си. Всяка нова група, която рязко променя историята, разширява този кръг. И така ще продължи дотогава, докато това разширяване не обхване изцяло човека. И сега дори скептичното отношение към самодоволството на властта много вече е разклатило нейния авторитет. Хората са станали присмехулни, а където има смях, там има живот и напредък. Ненапразно съм писал, че истинска комедия е невъзможна у французите през 1836 година, когато лично кралят проповядва престорена набожност и дворецът заедно с банкерите се преструва на смирен, като същевременно подхвърля на борсата такива сведения от поверителните документи на министерския кабинет, които веднага повишават акциите, закупени от краля чрез подставено лице. Сега вече не пишат «по божия милост»; скоро ще настане време, когато ще ревизират и думите «и народна воля».“